Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (15)

II

— Хей, мис Лий! Оня дебелак със зелената шапка да е идвал пак?

— Не, слава богу. Ето заради такива типове може да ти отиде капиталовложението.

— А кога ли пак ще кацне тука онова твое приятелче, малкото сираче? Уау! Ще ми се да разбера аз кво става там с тия сираци. Хващам се на бас, че те са първите осиротели, от които и полицията ще се заинтересува.

— Казах ти, че им пращам разни работи. Едно добро дело никому не носи вреда, а даже и хубаво ти става.

— Че как иначе — добро дело, ама като за „Нощна веселба“, щом толкова мангизи плащат за онова, дето получават.

— Ти не ги мисли сираците, а помисли за пода. И без това ядове колкото си щеш. Дарлин иска да танцува. Ти искаш повишение. А и де само това да беше… — Лана се замисли за цивилните ченгета, които изведнъж започнаха да се навъртат в бара късно вечер. — Не върви бизнесът, това е.

— Ъхъ, че то се вижда. Ще си пукна от глад в тоя бардак.

— Я кажи бе, Джоунс, ти скоро мяркал ли си се в участъка? — попита предпазливо Лана, като се чудеше не съществува ли и вариантът Джоунс да е подшушнал нещо на ченгетата. Въпреки ниската заплата той май щеше да се окаже таралеж в гащите.

— Не, не сме се мяркали около полицейските ни дружки. Чакам аз солидно доказателство! — Джоунс избълва нещо като буреносен облак. — Чакаме разкрития по делото „сираци“. Уау!

Лана присви кораловите си устни и се зачуди кой ли беше пуснал полицията по тази следа.