Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Confederacy of Dunces, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вениамин Младенов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Кенеди Тул
Заглавие: Сговор на глупци
Преводач: Вениамин Младенов
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1989
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново
Излязла от печат: февруари 1989 г.
Редактор на издателството: Мариана Неделчева
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Рецензент: Мариана Неделчева
Художник: Филип Малеев
Коректор: Людмила Стефанова; Ана Тодорова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2538
История
- —Добавяне
II
Простудата се засилваше все повече и повече; всяко покашляне причиняваше тъпа болка в дробовете му, която продължаваше да го мъчи далеч след като кашлицата бе раздрала гърлото и гръдния му кош. Полицаят Манкузо избърса лигите от устата си и направи опит да очисти гърлото си от храчките. През един от следобедите бе преживял такъв тежък пристъп на клаустрофобия, че едва-що не бе припаднал в кабинката. Но сега май наистина щеше да се просне на мозайката, защото беше като замаян от простудата. За миг затвори очи и опря главата си на едната стена. Пред спуснатите му клепачи започнаха да се носят сини и червени облаци. Да, трябваше да пипне някой тип, и то преди треската да се влоши дотам, че да се наложи сержантът всеки ден да го донася и отнася от кабинката. Открай време хранеше надеждата, че в полицията ще пожъне много слава, но какво славно имаше в това, да си умреш от пневмония в клозета на една автогара? Даже роднините щяха да му се присмеят. А какво щяха да обяснят дечицата на другарчетата си в училище?
Полицаят Манкузо сведе очи към плочките на пода, но те нещо не бяха на фокус. Обзе го паника. Вгледа се още по-съсредоточено и забеляза, че мъглявината се дължи единствено на влагата, която като сивкав слой покриваше почти всяка повърхност в тоалетната. Погледът му отново попадна върху „Утехата на философията“, разтворена в скута му, и той отгърна поредната омекнала и влажна страница. Книгата го потискаше още повече. Онзи, който я бе написал, щял да бъде подложен на мъчения от самия владетел. В предговора се казваше така. И през цялото време, докато я е писал, е знаел, че тъй или иначе, ще му видят сметката! На Манкузо му стана жал и се почувства задължен да прочете докрай това, което човекът бе написал. Беше стигнал едва някъде до двайсетата страница и вече започваше да се пита дали тоя Боеций не е комарджия. Все говореше за орис, за шансове, за колелото на съдбата. Но същественото в случая бе това, че от тази книга едва ли щеше да му просветне пред очите.
След няколко изречения мисълта му започна да се рее. Той погледна през пролуката, тъй като винаги оставяше вратата на кабинката лекичко открехната, за да гледа кой използва писоарите, клозетите и кутията със салфетки. Из клозетите витаеше май същото онова момче, което виждаше всеки ден. Проследи с поглед ботушките, които се движеха напред-назад между клозетите и кошчето за употребените салфетки. Момчето се подпря на една от кабинките и започна да пише нещо върху дланта си с химикалка. Тука май има нещо, рече си полицаят Манкузо.
Той излезе от кабинката и се завтече към момчето. И както си кашлюкаше, дори се опита да бъде любезен:
— А бе, приятелче, какво си пишеш по ръката?
Джордж изгледа монокъла и брадата, която стигаше някъде до лакътя на онзи, и отвърна:
— Омитай се оттука, че ако ти натреса един!
— И полицията може да извикаш, ако искаш — рече с насмешка полицаят Манкузо.
— Не ща — отвърна Джордж. — Просто изчезвай. Никому нищо лошо не правя.
— Ама те е шубе от полицията, а?
Джордж вече се чудеше що за смотаняк е тоя. И на него му хлопаше дъската като на продавача на хотдог.
— Слушай бе, кретен, я изчезвай! Не ща никакво вземане-даване с ченгетата!
— Не щеш, а? — попита полицаят Манкузо и засия от щастие.
— Не ща, а и шольо като тебе едва ли е приритал да го пипнат — отвърна Джордж, като гледаше сълзящото зад монокъла око и навлажнената под брадицата уста.
— Арестуван си! — изкашлюка полковник Манкузо.
— Кво?! Абе ти съвсем си превъртял!
— Полицай Манкузо. Замаскиран! — Пред пъпките на Джордж блесна полицейската значка. — Тръгвай с мене!
— За кво ме арестуваш бе? Аз просто си стоя тука! — нервно запротестира Джордж. — Нищо не съм направил! Кви ги вършиш ти?!
— Заподозрян си!
— В кво съм заподозрян… — паникьоса се Джордж.
— Аха! — разпени се Манкузо. — Напълни гащите, а?
Той понечи да сграбчи ръката на Джордж, за да му сложи белезници, но онзи грабна „Утехата на философията“, която полицаят стискаше под мишница, и я запрати по главата му. Игнациус беше закупил голямото, луксозно и с ограничен тираж издание на английския превод и всичките петнайсет долара, които то струваше, се стовариха върху Манкузо, сякаш това не беше книга, а гигантски речник. Той се наведе да вдигне от земята монокъла, който междувременно бе паднал. Когато отново се изправи, видя как момчето бързо-бързо се изнизва през вратата на тоалетната с книгата в ръка. Щеше му се да го подгони, но главата му страхотно пулсираше. Върна се в кабинката си за кратък отдих, но го обзе още по-силно отчаяние. А какво обяснение щеше да даде на мисис Райли за книгата?
В чакалнята на автогарата Джордж отвори колкото можеше по-бързо касетката и измъкна обвитите в амбалажна хартия пакети, които беше оставил там на съхранение. Без да затваря вратичката, той излетя навън и запрепуска звънко по Канал стрийт към търговската част на града, като хвърляше по един поглед през рамо, за да види дали монокълът и брадата не са по петите му. Но зад него не се виждаше никаква брада.
Ама че лош късмет! Тоя таен агент цял следобед ще го търси и ще кръстосва автогарата. Ами утре? Там вече не беше безопасно; автогарата беше непристъпна.
— Мамка й мръсна на тая мис Лий! — изруга Джордж на глас. Все още вървеше колкото можеше по-бързо. Ако оная не беше толкова стисната, това нямаше да се случи. Можеше да уволни чистача-кука и тогава Джордж щеше както по-рано да си прибира пакетите в два часа. А какво стана сега? Едва-що не го арестуваха! И всичко това, защото трябваше да оставя стоката на автогарата, защото беше вързан с нея за по два часа всеки следобед. Къде можеше да се съхранява такова нещо? Пък и уморително беше да мъкнеш всичко със себе си цял следобед! А като майка ти не излиза от къщи, и там дори не можеш да отидеш…
— Стисната кучка, ей! — измърмори Джордж. Понамести пакетите, за да ги стисне още по-здраво под мишница, и забеляза, че освен тях носи и книгата, която беше взел от тайния агент. Кражба, и то от ченге! Хубава работа, няма що! Мис Лий му беше поръчала да й занесе книга. Джордж огледа заглавието — „Утехата на философията“. Е, сега имаше и книга.