Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (28)

V

Мисис Ливай се беше проснала по очи на автоматизирания тренажор, чиито сегменти леко подръчкваха закръгленото й тяло, като натискаха и мачкаха меката бяла плът, подобно на нежен фурнаджия. Беше го обгърнала отдолу с ръце и се държеше здраво.

— Ооох! — простена тя с явно задоволство, като леко захапа сегмента, който беше под лицето й.

— Я го изключи това — прозвуча гласът на мъжа й някъде зад нея.

— Какво? — Мисис Ливай повдигна глава и се огледа унесено. — Ти защо си тук? Мислех, че ще останеш в града, докато свършат състезанията.

— Промених решението си, ако не възразяваш.

— Естествено, че не възразявам. Прави каквото искаш. Недей да чакаш инструкции от мен. Забавлявай се. Изобщо не ме интересува.

— Прощавай! Не исках да прекъсвам заниманията ти с тренажора.

— Ако нямаш нищо против, нека да не го намесваме.

— Извинявам се, ако съм казал нещо лошо по негов адрес.

— Просто не го намесвай. Това е всичко. Опитвам се да бъда мила. И не започвай да спориш, ако обичаш.

— Пусни го пак това проклето чудо и млъкни! Ще взема един душ.

— Виждаш ли? Вдигаш много шум за нищо. И не изкарвай върху мен комплексите си за вина.

— Каква вина? Какво съм направил?

— Много добре знаеш, Гюс. Много добре знаеш как пропиля живота си. Такъв чудесен бизнес — и всичко на вятъра! При възможност да работиш в национален мащаб. Кръвта и потта на баща ти, поднесени на табличка!

— Ъххх!

— Един разрастващ се концерн се сгромоляса!

— Слушай, имам ужасно главоболие точно защото днеска се опитах да спася този бизнес. Затова и не отидох на състезанията.

След като почти трийсет и пет години бе воювал с баща си, мистър Ливай твърдо бе решил, че до края на живота си няма да се оставя да го тормозят. Но всеки ден, който прекарваше във вила „Ливай“, той бе подлаган на тормоз от жена си просто защото тя негодуваше срещу нежеланието му да се остави на „Панталони Ливай“. А като стоеше настрана от компанията, той още повече се тормозеше, защото в нея все нещо не вървеше. Тормозът щеше да е далеч по-малък и положението значително по-просто, ако се захванеше истински и ако работеше по осем часа като директор. Но той получаваше киселини от самото име „Панталони Ливай“. Веднага правеше асоциация с баща си.

— И какво стана, Гюс? Няколко писъмца ли подписа?

— Уволних един.

— Сериозно?! Страшна работа! Кого? Някой от огнярите ли?

— Помниш, че ти разправях за онзи изкукал дебелак, когото изродът Гонзалес назначи, нали?

— О, него ли… — Мисис Ливай се обърна по гръб на тренажора.

— Трябваше да видиш какво е направил там! От тавана висят книжни ленти. Посред кантората е забит огромен кръст. А днес, още с влизането ми, започна да се оплаква, че някой от фабриката е съборил бобчетата му на пода.

— Бобчетата ли?! Да не си мисли, че „Панталони Ливай“ е зеленчукова градина?

— Един господ знае какво му се върти в главата! Искаше да уволня този, дето му е съборил боба, и другия, който му разрязал табелата. Твърдеше, че работниците били банда грубияни, които не го уважавали, и че го дебнели, за да го ликвидират. Отидох във фабриката да намеря Палермо, който, разбира се, не беше там, и какво да видя! Всеки работник с тухла или верига. Всички развълнувани до краен предел и ми съобщават, че Райли, така се казва въпросният кретен, ги накарал да донесат тези боклуци, за да нападнат кантората и да пребият Гонзалес.

— Какво?!

— Наговорил им, че били ниско платени и жестоко експлоатирани.

— И мисля, че е прав — прекъсна го мисис Ливай. — Точно вчера прочетох нещо по този повод в писмото от Сузън и Сандра. Приятелчетата им в колежа заявили, че като ги слушат какво разправят за баща си, той им напомнял за плантатор, който живее на гърба на робите. Децата са силно развълнувани. Възнамерявах да ти го кажа, но си имах толкова неприятности с новата фризьорка, че просто ми е изхвърчало от ума. Пишат, че ако не повишиш заплатите на клетите хорица, те вече няма да се върнат вкъщи.

— За какво се мислят тези двете?

— За твои дъщери, ако си го забравил. Те чисто и просто искат да те уважават. И казват, че ако държиш отново да ги видиш, трябва да подобриш условията в „Панталони Ливай“.

— Откъде изведнъж този интерес към цветнокожите? Свършиха ли се вече младите мъже?

— Ето че пак нападаш децата! Не разбираш ли какво имам предвид? Точно затова и аз не мога да те уважавам. Ако едната ти дъщеря беше кон, а другата — бейзболист, тогава грижите ти край нямаше да имат!

— Ако едната беше кон, а другата — бейзболист, щяхме да сме къде-къде по-добре. Поне пари щяха да изкарват.

— Много съжалявам — започна мисис Ливай и отново включи тренажора, — но не мога да слушам повече такива думи. И без това отдавна не храня никакви илюзии. Но едва ли ще намеря сили да им пиша за това.

Мистър Ливай бе виждал писмата на жена си — прочувствени, ирационални, обработващи съзнанието „уводни статии“, способни да превърнат Патрик Хенри^[1] в член на партията на торите, писма, които караха дъщерите му да кипят от ненавист към баща си заради неизброимите му простъпки по отношение на майка им. А сега, приписвайки му ролята на куклуксклановец, уволняващ млад поборник, мисис Ливай без съмнение щеше да излее куп пламенни нападки. Материалът, който й се предлагаше, бе просто великолепен!

— Онзи беше пълен психо — отрони мистър Ливай.

— За теб истинският характер и психозата са равнозначни, а честността е комплекс. Това вече сме го чували.

— Слушай, вероятно нямаше да го уволня, ако едни от работниците не беше споменал, че този, изкукалият, е търсен от полицията. Това ме накара светкавично да взема решение. Достатъчно главоболия си имам с компанията и без да назначавам изкукали престъпници.

— Я не ми ги пробутвай такива! Всъщност то е съвсем естествено. За теб един поборник и идеалист винаги ще бъде битник и престъпник. При теб това е и начин да се предпазиш от тях. Но ти благодаря, че го сподели с мен. То ще подсили реалистичните краски в писмото ми.

— До ден-днешен никого не съм уволнявал — отвърна мистър Ливай. — Но няма да държа на работа един издирван от полицията тип. Може ние да загазим.

— Моля ти се — замахна предупредително мисис Ливай. — Този млад идеалист навярно именно сега ще загази някъде. Това ще покруси сърцата на децата, както вече е покрусено моето. Аз съм жена със силен характер, жена чиста и изтънчена. А това никога не ти е допадало. Но самото съжителство с теб принизява тези ми качества. Ти караш всичко да изглежда тъй пошло… включително и аз. Толкова много загрубях…

— Значи и теб съм провалил, а?

— Едно време бях нежна и любеща девойка, и какви надежди хранех! Децата го знаят. Мислех, че ще направиш от „Панталони Ливай“ предприятие с национална известност! — Главата на мисис Ливай се заклатушка нагоре-надолу. — А сега какво? Една дребна разоряваща се компанийка с неколцина купувачи. Дъщерите ти не хранят никакви илюзии. Аз не храня никакви илюзии. Младежът, когото си уволнил, също не храни илюзии.

— Да посегна на живота си ли искаш?

— Сам ще решиш. Ти винаги сам решаваш. Аз съществувам единствено за твое удоволствие. Поредната стара спортна кола… Използвай ме, когато пожелаеш… Не ме е грижа…

— О, я млъкни! Никой за нищо не желае да те използва.

— Виждаш ли? Ти винаги нападаш. Това е в резултат на неувереността, на комплекса за вина и на враждебността ти. Ако се гордееше със себе си и с отношението си към другите, щеше да си мил. Мис Трикси е поредното доказателство. Виж само какво направи с нея!

— На тази женица никога нищо не съм правил.

— Ами точно за това говоря. Тя е сама, живее в страх…

— Тя е с единия крак в гроба.

— Откакто заминаха Сузън и Сандра, и аз развих комплекс за вина. Какво правя? Какво стана с плановете ми? А уж съм жена с интереси, с идеали… — Мисис Ливай въздъхна. — Чувствам се толкова ненужна! Затворил си ме в клетка сред стотици вещи, които не удовлетворяват истинската ми същност. — Самохвалството отстъпи място на студенината, която, изглежда, се прокрадна и в погледа към мъжа й. — Доведи мис Трикси и няма да напиша това писмо.

— Моля?! Не ща да ми стъпва тук тази изкуфяла вещица! Какво стана с твоя бридж клуб? Последния път, когато не им писа писмо, получи нова рокля. Поискай същото. Ще ти купя цял вечерен тоалет.

— Това, че поддържам активността й, не е достатъчно. Тя се нуждае от помощ, и то лично аз трябва да й я окажа.

— Нали вече ти беше морско свинче в задочния курс? Защо не я оставиш на мира? И позволи най-накрая на Гонзалес да я пенсионира.

— Направиш ли това, ще я убиеш. Тогава тя наистина ще се почувства непотребна. На съвестта ти ще тежи един живот!

— О, боже!

— Като си помисля само за собствената ми майка. Всяка зима е на плаж в Сан Хуан. По бикини, с тен. Танци, плуване, веселба! Дори и гаджета.

— Изпада в прединфарктно състояние всеки път, когато я повали някоя вълна. А това, което не пропилее в казиното, го пръска по лекаря си в „Хилтън“.

— Не обичаш майка ми, защото прозря твоите минуси. И беше права. За лекар, за човек с идеали трябваше да се омъжа! — Мисис Ливай тъжно поклати глава. — Но това вече няма значение за мен. Страданието само укрепи силите ми.

— А колко ли ще страдаш, ако някой вземе, та издърпа жиците на проклетия ти тренажор?

— Казах вече! — ядоса се мисис Ливай. — Не намесвай тренажора! Явно е, че враждебността ти взема връх. Вслушай се в съвета ми, Гюс. Запиши си час при психоаналитика, който помогна на Лени, когато бижутерийният му магазин беше на червено. Той излекува Лени от комплекса му, задето продава молитвени броеници. Лени се кълне в него. Сега е подписал договор с група монахини, които препродават броениците в около четирийсет католически училища из целия град. Печели добре. Лени е щастлив. Сестрите са щастливи. Децата сияят от щастие.

— Звучи чудесно.

— Лени започна да предлага и чудесна колекция от статуетки и други религиозни пособия.

— Значи положително е щастлив.

— Да, щастлив е. И ти ще се почувстваш така. Иди при лекаря, преди да е станало твърде късно, Гюс. Трябва да се излекуваш — заради децата. Мен ме остави…

— Едва ли ще мога.

— Ти си един дълбоко объркан човек. А ето и Сандра е много по-щастлива, откакто започна да ходи на психоаналитик. При някакъв лекар от колежа. Той й помогнал.

— Не ще и питане.

— Но положението й отново може да се влоши, когато разбере как си постъпил с онзи млад активист. Убедена съм, че децата окончателно и безвъзвратно ще се обърнат срещу теб. Те са тъй нежни и състрадателни, досущ като мен, преди да ме докараш до това оскотяване…

— Оскотяване ли?!

— Моля те. Нито думичка сарказъм! — предупреди жестът на пръстите с морскосините нокти откъм клатушкащия се и ондулиращ тренажор. — Ще получа ли мис Трикси, или децата да получат писмото?

— Ще я получиш — рече в заключение мистър Ливай. — Сигурно и нея ще се опиташ да климбуцаш на това чудо и нищо чудно да й счупиш я крак, я…

— Не намесвай тренажора!