Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Confederacy of Dunces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 10гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin(2017)

Издание:

Автор: Джон Кенеди Тул

Заглавие: Сговор на глупци

Преводач: Вениамин Младенов

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

Излязла от печат: февруари 1989 г.

Редактор на издателството: Мариана Неделчева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Рецензент: Мариана Неделчева

Художник: Филип Малеев

Коректор: Людмила Стефанова; Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2538

История

  1. —Добавяне

Трета глава

I

Игнациус се олюляваше по тухлената пътечка към къщи, изкачи с мъка стъпалата и позвъни. Един клон от мъртвото бананово дърво бе издъхнал и се беше свлякъл върху багажника на плимута.

— Игнациус, чедо! — възкликна мисис Райли, като отваряше вратата. — Какво се е случило? Имаш вид на умирающ!

— Клапата ми се затвори в трамвая.

— Оле божке, влизай бързичко на топло!

Игнациус окаяно се затътри към кухнята и се сгромоляса в един стол.

— Кадровикът в застрахователната компания се държа направо обидно с мен.

— И не те ли назначи?

— Разбира се, че не.

— Какво стана?

— Предпочитам да не го обсъждаме.

— А ходи ли на другите места?

— Явно е, че не съм. Нима ти се виждам в състояние да привлека вниманието на перспективния работодател? Взех съвсем правилното решение да се прибирам час по-скоро у дома.

— Не се натежавай, гълъбче.

— Да се натежавам ли? Че аз, струва ми се, никога не се чувствам „натежал“!

— Е, хайде, гълъбче, не се заяждай. Ще си намериш ти хубава работа! Че нали едва от няколко дни търсиш? — рече майка му и го погледна. — Игнациус, ти с шапката ли беше, докато говори с човека от застрахователната компания?

— Естествено! Канцеларията му не беше отоплена както трябва. И просто не разбирам как служителите на тази компания успяват да останат живи и здрави, щом всеки ден са изложени на такъв студ! А и освен това на всички тези луминесцентни тръби, които им сваряват мозъците и ги заслепяват. Там въобще не ми хареса! Опитах се да разясня на кадровика неудобствата на помещението, но той не прояви никакъв интерес. Държеше се враждебно! — Игнациус чудовищно се оригна. — Все пак предупредих те, че така ще стане, нали? Аз съм един анахронизъм! Хората го разбират и се чувстват оскърбени.

— Горе главата, гълъбче!

— Горе главата ли? Кой вечно пръска из мозъка ти семената на подобни противоестествени премъдрости?

— Мистър Манкузо.

— О, боже мой! Как не се досетих? И той ли е образецът на човека с вдигната глава?

— Трябва да чуеш цялата история за туй как живее клетият човечец! Трябва да чуеш как оня сержант в участъка го…

— Занемей! — Игнациус захлупи едното си ухо и удари по масата с юмрук. — За него повече ни думичка не ще изслушам! Векове наред именно манкузовците са причинявали войни и са разпространявали зарази по света! И ето че злодейският дух на този човек внезапно облада и нашия дом! Той се е превърнал в твой Свенгали[1].

— Игнациус, я стига!

— Никакво „горе главата“! Оптимизмът ме отвращава! Перверзия от най-чиста проба! След грехопадението човекът във вселената е обречен на нещастие!

— Аз не съм нещастна!

— Си!

— Не, не съм!

— Охо, и още как!

— Игнациус, не съм нещастна! Иначе щях да ти кажа.

— Ако аз бях унищожил частна собственост в пияно състояние и като резултат захвърлил детето си на вълците, щях горко да се бия в гърдите и да ридая! Щях да падна на колене и да моля за прошка, докато кръв не покапеше от тях! А между впрочем, какво наказание ти наложи свещеникът за извършения грях?

— Да кажа три пъти „Аве Мария“ и веднъж „Отче наш“.

— И нима това е всичко? — Игнациус простена. — Призна ли му какво си сторила? Каза ли му, че си възпряла създаването на изумително прекрасно критическо произведение?

— Ходих на изповед, Игнациус! И всичко казах на отчето. А той ми вика: „Не ми се вижда ти да си виновна, чадо мое. Мене ако питаш, малко си се подхлъзнала по мократа настилка и това е.“ Та рекох му аз и за тебе. Викам му: „Момченцето ми вече пет години си я пише тая историйка, а ме кори, че аз съм го спирала да си драскоти по тетрадките!“ А отчето ми вика: „Така ли? Не ми се вижда туй, дето го е записал, да е много важно. Ти му кажи да се маха от къщи и да върви на работа.“

— Нищо чудно, че съвестта не ми позволява да субсидирам църквата! — Игнациус се оригна. — С камшици е трябвало да те налагат, и то там, в изповедалнята!

— Слушай, Игнациус, утре ще се опиташ някъде другаде. Колко свободни места има в тоя град! Говорихме си с мис Мари-Луиз, дето работи в „Джърман“. Та тя има едно сакато братче, със слухов апарат. Нещо там недочува, нали разбираш? Та той си намерил добра работа във фирмата „Гудуил индъстрис“.

— И аз ли да опитам там?

— Игнациус! Та те назначават само слепи хора и кретени, да правят метли и други такива неща.

— Уверен съм, че тези хора ще се окажат добри колеги.

— Я да хвърлим едно око на днешния вестник. Може пък да са обявили някое хубаво местенце.

— Ако утре пак ще трябва да изляза, то знай, че няма да напусна дома си толкова рано! Днес, докато бях в центъра, напълно ми липсваше чувството за ориентация.

— Та ти излезе чак на обед!

— А се оказа, че при все това не функционирам както трябва. Нощес едва преживях страданието на няколко кошмара. Събудих се целият натъртен и фъфлех.

— Чуй, чуй! Всеки ден я виждам тази обява — рече мисис Райли, като държеше вестника досами очите си. — „Спретнат, трудолюбив човек…“

— Това за „трудолюбивия човек“…

— „Спретнат, трудолюбив човек, съвестен и способен…“

Спокоен бе, жена! Я ми го дай — изкомандва Игнациус и измъкна вестника от ръцете на майка си. — Колко жалко, че не си могла да завършиш образованието си!

— Татко ми беше толкова беден!

— Моля ти се! В момента не съм в състояние отново да изслушвам тази покъртителна история! „Спретнат, трудолюбив, съвестен и спокоен!“ Мили боже! Що за чудовище търсят? Опасявам се, че никога не ще мога да работя за концерн, използващ подобен светоглед.

— Прочети и останалото, гълъбче.

— „Чиновническа работа. 25–35 годишен. За подаване на документи: ПАНТАЛОНИ ЛИВАЙ, Индъстриъл канал енд ривър, между 8:00 ч. и 9:00 ч. всеки ден.“ Ясно, това отпада. Никога не ще успея да стигна чак дотам преди девет часа.

— Раничко ще трябва да ставаш, ако ходиш на работа, миличко.

— Не, майко! — Игнациус захвърли вестника върху печката. — Твърде високо съм си настроил мерника. Не бих могъл да издържа на подобен вид работа. Мисля, че нещо от сорта на раздавач ще е далеч по-приемливо.

— Игнациус, голям мъж като тебе не може да върти педалите насам-натам и да разнася вестници!

— Ти навярно би могла да ме превозваш с колата, а аз ще пускам пресата през задното стъкло.

— Я слушай, момче — ядоса се мисис Райли. — Утре ще идеш някъде да направиш опит! Сериозно ти говоря! И най-напред ще се отбиеш на адреса от тая обява! Шикалкавиш ти, Игнациус, знам те аз!

— Хааах! — Той се прозина и изложи на показ мекия си розов език. — „Панталони Ливай“ звучи почти като, ако ли не и по-зле от названията на останалите организации, с които вече осъществихме връзка. Оставам с впечатлението, че вече се рия сред дъното на трудовата борса.

— Почакай, гълъбче, ще видиш! Ти ще се наредиш добре!

— О, боже мой!

Бележки

[1] Герой от романа „Трилби“ на Жорж дьо Морне (1834–1896 г.), зъл гений. — Б.пр.