Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (48)

I

Суетня и вълнение царяха навън. Гръмкият клаксон на раздавача, пърпоренето на пощенската камионетка по Константинопъл стрийт, тревожните викове на майка му, крясъците на мис Ани, че клаксонът я е уплашил — всичко това прекъсна тоалета на Игнациус, който се обличаше за учредителното събрание. Той подписа разписката на раздавача, забърза се към стаята си и заключи вратата.

— Какво дойде, момче? — попита майка му от хола.

Игнациус огледа марките „Въздушна поща“ и „Препоръчано“ върху жълтеникавия плик и изписаните с дребен почерк прошения: „Спешно! Срочно!“

— Божичко! — възкликна щастливо той. — Хубостницата Минкоф сигурно вече е обезумяла.

Веднага разкъса плика и извади писмото.

Господа,

Игнациус, наистина ли ти ми изпрати тази телеграма?

ДО МИРНА ОТ ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА ПАРТИЯТА ЗА МИР СЕВЕРОИЗТОЧНА ЗОНА

НЕЗАБАВНО СТОП ОРГАНИЗИРАЙ НА ВСИЧКИ НИВА СТОП САМО ПЕДЕРАСТИ СТОП СЕКС В ПОЛИТИКАТА СТОП СЛЕДВАТ ПОДРОБНИ УКАЗАНИЯ СТОП

ИГНАЦИУС ОБЩОНАЦИОНАЛЕН ПРЕДСЕДАТЕЛ СТОП

Какво означава това? Наистина ли желаеш да организирам педерастите? А кой ще иска да го регистрират като ПЕДЕРАСТ! Много съм разтревожена, Игнациус. Да не би да си се помъкнал с някакви такива? Защо не се досетих, че така ще стане! Първият признак бяха параноидните халюцинации за ареста и катастрофата. А сега всичко излезе наяве. Естествените ти сексуални отдушници толкова време бяха блокирани, че понастоящем половото течение прелива, но не в каналите, в които трябва. След халюцинациите, които бележат началото на всичко това, ти преживя период на криза, който достига своята кулминация в образа на явна сексуална аберация. Знаех си, че рано или късно ще залитнеш. И ето така и стана. Всички от кръжока ми по групова терапия ще се отчаят, като разберат, че твоят случай е приел най-лошия възможен обрат. Моля те, напусни този разлагащ се град и ела на север. Ако желаеш, обади се за моя сметка и ще можем да обсъдим сексуалната ти ориентация — проблема, пред който си изправен. Незабавно трябва да вземеш мерки, иначе ще се превърнеш в писоарна кралица!

— Как смее?! — ревна Игнациус.

А какво стана с Партията на богоизбраните? Разполагах с неколцина, готови да се включат. Не съм убедена, че ще приемат присърце тази работа с педерастите, макар и да разбирам, че можем да използуваме подобна партия, за да изкъшкаме крайните фашисти. Може би ще успеем да разцепим десницата наполовина. И все пак, ни най-малко не смятам, че това е добра идея. Представи си, че хора, които не са хомосексуалисти, пожелаят да се включат и ние им откажем? Ще ни обвинят в предубеденост и всичко ще пропадне. Е, трябва да призная, че лекцията не беше бог знае колко успешна. Но направихме проверка, проверка на съзнанието на хората. Сред публиката имаше двама-трима души на средна възраст, които се опитаха да ме апострофират с изключително враждебни забележки, но двама мои приятели от кръжока по групова терапия им се противопоставиха танто за танто и в крайна сметка изхвърлиха реакционерите от аудиторията. Точно както и предполагах, идеите ми се оказаха доста напредничави за една квартална публика. Нищожеството Онга не се показа. И да го върнат обратно в Африка, хич не ме интересува. Ей богу, мислех си, че има нещо будно у него! Но явно той е крайно заспал политически. А ми обеща, че ще дойде, мухльото му с мухльо! Игнациус, този педерастки план не ми се вижда особено практичен. Освен това си мисля, че той е само една опасна изява на твоето рушащо се психическо здраве. Дори не зная как ще опиша на кръжока си този фатален развой, независимо от това, че той, общо взето, можеше да се предвиди. Тези хора открай време приемат толкова присърце твоята съдба. Някои дори се идентифицират с теб. Подхлъзнеш ли се ти, може и те да се подхлъзнат. Незабавно трябва да се свържа с теб! Моля те, обади ми се за моя сметка по което и да е време след 18 часа. Много, много съм разтревожена!

М. Минкоф

— Тя е тотално объркана! — щастливо възкликна Игнациус. — Чакай само да разбере за апокалиптичната ми среща с мис О’Хара!

— Игнациус, какво получи?

— Известие от хубостницата Мирна.

— Какво иска това момиче?

— Заплашва, че ще се самоубие, ако не се закълна, че сърцето ми е единствено и само нейно.

— Ужас! Бас държа, че си му надрънкал какви ли не лъжи на клетото девойче. Познавам си те аз, Игнациус.

Зад вратата някой като че ли се обличаше, нещо тресна, сякаш парче метал падна на земята.

— Ти къде отиваш? — попипа люпещата се боя мисис Райли.

— Моля те, майко! — отвърна и гърленият бас. — Страшно бързам. Престани да ме тревожиш, ако обичаш.

— По-добре си стой по цял ден вкъщи, щом носиш само толкова — викна мисис Райли. — Как ще му платя парите на човека?

— Желая да бъда оставен на мира! Ще държа реч на политическо събрание тази вечер и трябва да си организирам мислите:

— Политическо събрание ли?! Игнациус! Ама това е чудесно! Може би ще имаш голям успех в политиката, момчето ми. И хубав гласец имаш. А в кой клуб, пиленце? В „Кресънт Сити Демократс“ или в „Олд регюлърс“?

— Партията засега е тайна. Съжалявам.

— Че що за политическа партия ще е, ако е тайна? — подозрително попита мисис Райли. — С някоя банда комуниси ли ще се събираш?

— Хм-хм.

— Дадоха ми брошури за комунисите, да знаеш. Всичко прочетох за тях. Така че не се мъчи да ме заблуждаваш!

— Да, днес следобед видях една от въпросните брошури във вестибюла. Или я беше подхвърлила нарочно, за да се поуча от заложеното в нея послание, или случайно я беше запратила там по време на обичайната си следобедна винарска оргия, вземайки я за гигантска конфета. Убеден съм, че към четиринадесет часа очите ти се фокусират с огромни затруднения. Да, аз прегледах брошурата. Почти неграмотно е написана. Един господ знае откъде вземаш такива боклуци! Навярно от старицата, която продава бонбони на гробищата. Слушай, не съм комунист, така че ме остави на мира.

— Игнациус, знаеш ли колко ще ти е хубаво, ако идеш да си починеш малко в Благотворителната болница? Какво ще кажеш, а?

— Да не би случайно да намекваш за психиатричното отделение? — разгневи се Игнациус. — Мислиш, че съм побъркан, така ли? А смяташ ли, че един глупав психиатър би могъл дори да направи опит да проумее мащабите на моя интелект?!

— Ти само ще си почиваш, пиленце. Ще си пишеш разни работи в тетрадчиците…

— Ще се опитат да ме превърнат в слабоумник, който обича телевизията, новите коли и замразените храни. Нима не разбираш? Отказвам да промият мозъка ми! Няма да ставам робот!

— Но, Игнациус, те помагат на много хора, дето си имат проблеми…

— Нима смяташ, че аз имам проблеми? — ревна Игнациус. — А единственият проблем, който имат и онези хора, е, че не обичат новите коли и лаковете за коси! Затова ги прибират там! Така сплашват останалите членове на обществото! В тази страна всяка лудница е пълна с клети души, които просто не могат да понасят ланолина, целофана, пластмасата, телевизията и парцелирането на земята.

— Игнациус, това не е вярно. Помниш ли стария мистър Бекнел, който живееше долу, на ъгъла? Затвориха го там, защото тичаше гол по улицата.

— Естествено, че ще тича гол по улицата! Кожата му не е можела повече да понася дрехите от перлон и найлон, задръстили порите й. Открай време смятам, че Бекнел е един от мъчениците на нашето време! Този клет човечец е поредната свидна жертва! А сега бягай на вратата да видиш дали не ми е дошло таксито.

— Откъде вземаш пари за такси?

— Сдиплил съм си няколко цента в дюшека за черни дни — отвърна Игнациус. Беше изнудил хлапака с още десет долара, като освен това го принуди да пази количката, а самият той прекара следобеда в кино „Лоус“, където гледа филм за тийнейджъри, които си правеха състезание с крадени коли. Това гаменче беше истинска находка, дар от Фортуна като възмездие за всичките й завъртания към пропастта. — Бягай да надникнеш през кепенците!

Вратата изскърца, отвори се и Игнациус се появи в пълна пиратска премяна.

— Игнациус!

— Предполагах, че не е изключено да реагират по подобен начин. Именно поради това държах всичките си принадлежности в „Разносна търговия с райска стока“.

— Анджело беше прав! — писна мисис Райли. — През цялото това време си се мотал по улиците, облечен като за карнавал!

— Шалче тук. Сабя там. Едно-две ловки и благоприлични внушения. И нищо повече. Но цялостният ефект е направо прелестен!

— Няма да те пусна да излезеш така! — крещеше мисис Райли.

— Моля те! Стига вече истерични сцени! Ще потъпчеш всички мисли, които кълнят в мозъка ми във връзка с предстоящата лекция.

— Влизай обратно в стаята, момче! — Мисис Райли започна да налага Игнациус по ръцете. — Влизай обратно вътре! Този път няма мърдане, Игнациус. Ти няма да ме позориш по този начин!

— О, небеса! Майко, престани с тези изблици, че няма да бъда в състояние да изнеса речта си.

— Какви речи ще изнасяш? И къде отиваш? Казвай, момче! — Мисис Райли зашлеви сина си през лицето. — Няма да излезеш от тази къща, ненормалнико!

— О, боже мой! Да не би да полудяваш? Незабавно се отдръпни от мен! Надявам се, си забелязал ятагана, който се поклаща от престилката ми…

Един шамар уцели Игнациус по носа, а друг се приземи връз дясното му око. Той се заклимбуца през вестибюла, блъсна огромните кепенци и излетя на двора.

— Влизай обратно вкъщи! — крещеше мисис Райли от входната врата. — Никъде няма да ходиш!

— Призовавам те да изскокнеш по парцаливата си нощница и да ме хванеш! — изрепчи се предизвикателно Игнациус и изплези огромния си розов език.

— Връщай се!

— Хей, вие двамата, я да престанете! — изкрещя оттатък мис Ани. — Направо ми скъсахте нервите!

— Само погледни Игнациус! — отвърна й мисис Райли. — Ужас!

Застанал на тухлената пътечка, Игнациус махаше на майка си, а обецата му улавяше светлика на уличните лампи.

— Игнациус, ела си ми тука като добро момченце — замоли се мисис Райли.

— Главата и без това вече ме боли от свирката на пощаджията! — започна заплашително мис Ани. — Само още една минутка и ще се обадя на ченгетата!

— Игнациус! — изкрещя мисис Райли, но вече беше късно.

По улицата минаваше едно такси. Той го спря точно в мига, когато майка му, забравила за позорната си, парцалива нощница, се завтече към тротоара. Игнациус тресна задната врата така, че едва не защипа кестенявите й пирги, и изджавка адреса на шофьора. Той цапардоса със сабята майка си по ръцете и разпореди колата да тръгне незабавно. Таксито даде газ, няколко малки камъчета изхвърчаха изпод гумите му и удариха през изпокъсаната изкуствена коприна мисис Райли по краката. За миг тя се загледа в червените стопове, а подир това се втурна към къщи, за да позвъни на Санта.

— На карнавал ли си тръгнал бе, приятел? — обърна се шофьорът към Игнациус, като завиваха по Сейнт Чарлс Авеню.

— Гледай къде караш и говори, когато те питат! — прогърмя гласът на Игнациус.

През останалата част от пътуването шофьорът не каза вече нито дума, но Игнациус репетираше на висок глас речта си от задната седалка, като тупаше със сабята по предната, за да акцентира някои възлови моменти.

Той слезе от таксито на Сейнт Питър стрийт и най-напред чу шума — приглушено, но неистово пеене и кикот, които се носеха от триетажната сграда с гипсовите орнаменти. Един преуспял французин бе построил къщата някъде между 1770 и 1800 година, за да подслони жена си, децата и старомомуващите си лели. Лелите били складирани заедно с други излишни вещи и неприятни мебели на тавана и през двете прозорчета на покрива виждали малко, но за тях то представлявало целият онзи свят, който съществувал извън техния собствен monde^[1], състоящ се от злословия и клевети, ръкоделия и периодично декламиране на молитви. Но ръката на декоратора професионалист бе успяла да изгони духовете на френските буржоа, стаили се между дебелите стени на сградата. Отвътре тя беше боядисана в светложълто. Газените горелки, поставени във фенерите, имитация на месинг, които се издигаха от двете страни на алеята за коли, проблясваха леко, а кехлибарените пламъчета се отразяваха в черния емайл лак на вратите и кепенците. Върху калдъръма под фенерите имаше саксии от времето на плантациите, в които растяха, изправили застрашително островърхите си стилети, испански мечове.

Игнациус стоеше пред сградата и я гледаше с пределно отвращение. Синьо-жълтеникавите му очи подлагаха на осъждение бляскавата фасада. Носът му се бунтуваше срещу крайно осезаемия аромат на прясно положен емайл лак. Ушите му потръпваха от този хаос на песни, кудкудякания и кикот там, зад спуснатите черни, лакирани кепенци.

Той леко се покашля, за да изпробва гласните си струни, и се загледа в трите месингови звънеца и в табелките до тях:

Били Трухард

Раул Фрейл — 3А

Фрида Клъб

Бети Бъмпър

Лиз Стийл — 2А

Дориан Грийн — 1А

Прободе с пръста си най-долния звънец и зачака. Безумието зад кепенците едва доловимо намаля. Някъде около алеята за коли се отвори врата и самият Дориан Грийн се упъти към портата.

— Оле божке! — възкликна той, като видя кой стои отвън на тротоара. — Къде така се изгуби? Опасявам се, че учредителното събрание бързо-бързо излезе от всякакъв контрол. Веднъж или два пъти се опитах да въдворя ред, но явно духовете са доста разпалени.

— Надявам се, че не си направил нищо, за да занижиш морала им — изрече Игнациус от строго по-строго, като нетърпеливо потропваше със сабята по желязната ограда. Той забеляза нещо, което малко го ядоса — Дориан вървеше към него малко нестабилно, а не това бе очаквал.

— Ама какво събиране! — възкликна домакинът, докато отваряше вратата. — На всички направо шапката им падна! — при което направи бърза пантомима с не особено координирани движения, за да го илюстрира.

— О, боже мой! — възмути се Игнациус. — Престани с тези ужасни скверности!

— Изтичането на тази вечер ще бележи края за неколцина! На заранта ще има масово имигриране към Мексико Сити. Но пък там е такъв разкош!

— Надявам се, че никой не се е опитал да натрапи някой войнствени решения на нашето събрание.

— О не, разбира се.

— С какво облекчение чувам тези думи! Един господ знае каква опозиция ще срещнем още в самото начало! Може да се натъкнем и на „врагове отвътре“. Може да е изтекла информация към военната машина и по този начин целият свят да е научил!

— Е, хайде, прекрасна циганко, да влизаме!

Докато вървяха по алеята за автомобили, Игнациус рече:

— Тази сграда е отблъскващо претрупана! — Той погледна към лампите, които излъчваха пастелна светлина иззад палмите до стените. — Чие дело са тези изтърсаци?

— Естествено, че мое, девойко. Къщата е моя.

— Трябваше да се досетя. А смея ли да попитам, откъде пари за тази декадентска прищявка?

— От скъпото ми семейство, дето живее там някъде сред житата — въздъхна Дориан. — Всеки месец ми пращат огромни чекове. А аз им се отплащам просто като им гарантирам, че кракът ми няма да припари в щата Небраска. Разбираш ли, изчезнах някак си потулено. Толкова много жито и толкова безкрайни мъки! Не мога да ти опиша колко потискащо бе там! Само дето Грант Уд го е описал толкова романтично. Заминах да уча в колеж на Източното крайбрежие, а после дойдох тук. О, в Ню Орлиънс е такава свобода!

— Поне имаме къде да си направим нашето събрание. Сега обаче, след като видях къщата, бих предпочел да наемеш залата на „Ветераните от войната“ или нещо още по-подходящо. Този дом е по-пригоден за декор на някоя извратена дейност като сбирка на чай или градинско увеселение.

— А знаеш ли, че едно национално списание за вътрешно обзавеждане иска да публикува фотоочерк за тази сграда върху четири страници? — попита Дориан.

— Ако имаше и малко разум, щеше да разбереш, че това е най-висша форма на оскърбление! — изръмжа Игнациус.

— О, девойко с обеца най-златна, ти направо ме побъркваш! Виж, ето я вратата.

— Един момент — каза Игнациус предпазливо. — Какъв е този ужасен шум? Звучи така, сякаш принасят някого в жертва!

Те се спряха сред пастелната светлина и се ослушаха. Откъм вътрешния двор някой злочесто ридаеше.

— Оле божке! Сега пък какво ли правят? — В гласа на Дориан прозираше нетърпение. — Глупачки такива! Никога няма да се научат как да се държат!

— Предлагам да предприемем разузнавателен обход — рече Игнациус с глас, наподобяващ шепота на конспиратор. — Някой вманиачен офицер може да се е промъкнал инкогнито сред нас и да се опитва да измъкне чрез мъчение тайните ни от предан член на партията ни. Фанатизираните военни не ще се спрат пред нищо! А дори може да е и чуждестранен агент.

— О, колко забавно! — изписка Дориан.

Двамата с Игнациус, единият с танцова стъпка, а другият — клатушкайки се като огромна гъска, се отправиха към вътрешния двор. Там, където някога бяха живели робите, някой викаше за помощ. Вратата на бараката бе лекичко открехната, но Игнациус налетя върху й, като разби голяма част от стъклата.

— О, боже мой! — Викът беше следствие от онова, което се откри пред погледа му. — Те са ни нападнали!

Той изгледа малкото „моряче“, което беше приковано към стената. А това бе Тими.

— Видя ли какво направи с вратата ми? — обади се Дориан иззад него.

— Врагът е сред нас! — крещеше Игнациус. — Но кой ли е проговорил? Казвайте! Някой е разбрал за намеренията ни!

— Ох, измъкнете ме оттук! — замоли се „морячето“. — Толкова е тъмно!

— Глупачка! — изсъска насреща му Дориан. — Кой те окова в тия вериги?

— Ужасните Били и Раул. Тия двамата са направо непоносими! Доведоха ме тук, уж да ми покажат как си преобзавел бараките за роби, а ме оковаха в мръсни вериги и избягаха обратно вътре, на забавата!

„Морячето“ потропа с оковите си.

— А току-що свърших с ремонта! — оплака се Дориан на Игнациус. — Ууу, вратата ми!

— Къде са агентите? — настояваше Игнациус, който бе извадил сабята си и я размахваше. — Трябва да ги задържим, преди да са напуснали сградата!

— Моля ви се, изведете ме оттук! Не мога да стоя на тъмно!

— Ти си виновна, че се изпотроши вратата! — изсъска Дориан към объркания „моряк“. — Ти си се задявала с онези две уличници горе!

— Ама тази счупи вратата!

— А какво друго може да се очаква от нея? Погледни я само!

— Да не би да говорите за мен, вие двамата сбъркани? — ядоса се Игнациус. — Щом толкова се развълнувахте заради една врата, то сериозно се съмнявам, че дълго ще издържите на жестокостите на политическата арена.

— Ох, изведете ме оттук! Остана ли още малко в просташките вериги, и ще викам!

— Ууу, да мълчиш, Нели! — кресна Дориан и зашлеви Тими по розовите бузки. — Махай се от дома ми и върви на улицата, там, където ти е мястото!

— Ооох! — разплака се „морячето“. — Как можа да кажеш такова ужасно нещо?

— Моля ви, движението ни не бива да бъде саботирано от вътрешни конфликти! — предупреди Игнациус.

— Мислех си, че поне една приятелка си имам още — обърна се „морячето“ към Дориан. — Но виждам, че съм сбъркал. Хайде, какво чакаш? Удари ми още една плесница, щом ти е толкова приятно.

— Не бих те докоснал дори, уличнице недна!

— Едва ли някой писач, дори при краен недоимък, би съчинил чак толкова нелепа мелодрама — заключи Игнациус. — Я да престанете, дегенерати! Покажете поне малко приличие и вкус.

— Удари ме де! — пищеше „морячето“. — Знам, че умираш от желание да го направиш! Заболи ли ме, ще се разтопиш от удоволствие!

— Явно няма да се укроти, докато не склониш да упражниш поне мъничко физическо насилие над него — обясни Игнациус на Дориан.

— И с пръст не ще докосна тъпото му и мръснишко тяло!

— Все пак трябва да направим нещо, за да млъкне. Нервозностите на този побъркан флотилец вече са предостатъчни за клапата ми. Ще се наложи най-учтиво да го отстраним от нашето движение. Той просто не ни приляга. Всеки може да подуши тежкия мускус на мазохизма, който се излъчва от него. Бараката вече е прогизнала от вонята му. А и освен това май че е пиян.

— И ти, огромно чудовище, и ти ме мразиш! — изписука „морячето“ по посока на Игнациус.

Игнациус звучно похлопа Тими по главата със сабята, а от морския се изтръгна нещо като стенание.

— Един господ знае колко ли е извратена фантазията му! — коментираше Игнациус.

— Ууу, я пак го удари! — щастливо изчурулика Дориан. — Колко е забавно!

— Моля ви се, измъкнете ме от ужасните вериги! — замоли се Тими. — Моряшкият ми костюм целият се омаза в ръжда!

Докато Дориан отключваше катинара на веригите с ключа, окачен до вратата, Игнациус рече:

— А знаете ли, че веригите и оковите в наши дни имат предназначение, което трескавите умове на изобретателите от по-ранните и непретенциозни епохи явно не са могли да прозрат? Ако аз бях архитект, щях да прикрепям поне по един комплект върху стените на новите жълти къщи а ла ранчо и на онези с плоските покриви, дето са на различни нива. И когато на обитателите на квартала им додее и от телевизията, и от пинг-понга, и от всичко онова, което правят в малките си къщици, те биха могли да се оковават един друг за известно време. Всички щяха да са във възторг! Жените щяха да си споделят: „Снощи мъжът ми ме окова във вериги! Чудесно беше! А твоят оковавал ли те е наскоро?“ А децата след училище с нетърпение щяха да тичат към къщи при майките си, които пък щяха да чакат, за да ги оковат. Това ще да помогне на дечицата да си създадат въображение, нещо, което телевизията не е в състояние да направи, и ще намали значително разпространението на детската престъпност. Щом бащата се прибере от работа, цялото семейство ще се втурне към него и ще го окове заради глупостта му цял ден да работи, за да ги издържа. Заядливите възрастни родственици ще бъдат оковавани в гаражите. Ръцете им ще бъдат освобождавани само веднъж месечно, за да разписват записите за социалната осигуровка. Веригите и оковите могат да изградят добър живот за всинца! Трябва да отделя на този проблем известно място в бележките си.

— Оле божке! — въздъхна Дориан. — Ти никога ли не млъкваш?

— Целите ми ръце са в ръжда! — проплака Тими. — Само почакайте да пипна Били и Раул!

— Малкото ни събрание като че ли се превръща в нещо непоносимо — заключи Игнациус по повод на лудешката врява, която идеше от апартамента на Дориан. — И явно възбудата относно спорните въпроси е поразила не един нервен център.

— О, небеса! По-добре ще е да не гледам! — въздъхна Дориан, като бутна дръжката на остъклената, многокрила врата.

Като влязоха, Игнациус съзря една кипяща маса хора. Чашите с коктейли и цигарите, хванати като диригентски палки, описваха лудешки движения из въздуха, сякаш дирижираха симфония от бъбрене, кикот, песни и смях. Из дебрите на огромен стереограмофон гласът на Джуди Гарланд яростно се опитваше да си проправи път сред врявата. Малка групичка младежи — единствените неподвижни в помещението, бяха застанали пред него така, сякаш бе олтар. „Божествена!“, „Фантастична!“, „Толкова естествена!“ — повтаряха те относно гласа, който идеше от електрическата им дарохранителница.

Синьо-жълтеникавите му очи се отклониха от този обред и се насочиха към другия край на стаята, където останалите гости се атакуваха един друг посредством словото. Тъкани в рибена кост, ярки памучни платове, мерино и кашмир се сливаха в едно, а ръцете пореха въздуха в най-разнообразни грациозни движения. Маникюрите, копчетата за ръкавели, пръстените с розови нюанси, зъбите, очите — всичко блестеше. Посред фльонга от елегантни гости някакъв каубой запрати малкия си камшик за езда по един от почитателите си и по този начин произведе взрив от пресилен вик на болка и кикот на доволство. В центъра на друга джуфка стоеше хулиган в черно кожено яке, който показваше джудистки хватки, извикващи прилив на наслада у двуполовите му ученици.

— Ууу, я и мен да ме научиш! — изписка някой в близост до „бореца“, след като един от елегантните гости беше изчекнат в неприлична поза, а после запратен на пода, където се приземи сред звън от копчета за ръкавели и всевъзможна друга бижутерия.

— Поканих само най-личните — сподели Дориан.

— Оле боже! — запелтечи Игнациус. — Сега разбирам, че с огромни мъки ще се сдобием с гласовете на консервативно настроените селяци калвинисти. Ще е необходимо да си изградим нов облик, далеч по различен от този на сбралите се тук.

Тими, който наблюдаваше как хулиганското черно яке изчеква и запраща на пода желаещите, прошепна:

— Колко забавно!

Самата стая навярно би била наречена „строга“ от архитектите по вътрешно обзавеждане. Стените и високите тавани бяха бели, а помещението бе обзаведено съвсем оскъдно, и то със старинни мебели. Единственият похотлив елемент в огромния салон бяха плюшените завеси с цвят на шампанско, привързани с бели панделки. Два-трите старинни стола бяха избрани явно по шикозния им дизайн, а не поради възможността им да настанят когото и да било, тъй като това бяха по-скоро нюанси, намеци за мебелировка с възглавници, в които едва-едва можеше да се настани някое детенце. В подобно помещение човек не биваше да се надява да си почине, да седне или поне да си отдъхне, а напротив — трябваше да позира, като по този начин превърне и себе си в мебел, която да подчертава декора колкото е възможно по-добре.

След като изучи обстановката, Игнациус се обърна към Дориан:

— Единственият функционален елемент тук е грамофонът и той явно се използува не по предназначение. Това е стая, лишена от душевност! — Той лудешки изпръхтя хем заради стаята, хем заради това, че всъщност никой дори не го беше забелязал, въпреки че той подчертаваше декора подобно на неонова реклама. Участниците в предизборното събрание изглеждаха далеч по-загрижени за онова какво ще им се случи нея вечер, отколкото за съдбините на света. — Установих, че никой в тази варосана гробница не направи усилие дори да ни забележи. Дори не кимнаха на своя домакин, а пият от алкохола му и претоварват климатичната му инсталация с преизобилието на одеколоните си. Чувствам се досущ като че ли наблюдавам бой на котки.

— Ти тях не ги мисли. Месеци наред изгаряха от желание за хубава забава. Ела да ти покажа украсата, която съм направил. — Той заведе Игнациус до полицата на камината и му показа вазичка с формата на младо момче, в която бяха натопени една червена, една бяла и една синя роза. — Страхотни са, нали? Колко по-добре се получи от раздърпаната разтегателна хартия! И от нея купих, но нищо удовлетворително не излезе.

— Това е един растителен изтърсак! — беше коментарът на Игнациус, който почукна вазата със сабята си. — Боядисаните цветя са неестествени, извратени, а вероятно освен това и скверни. Виждам, че много работа ще ми се отвори с вас.

— Ууу, дрън-дрън-дрън! — изчурулика Дориан. — Хайде да отидем в кухнята. Искам да се запознаеш с женското спомагателно крило.

— Наистина ли? Помагачи?! — разпали се Игнациус. — Е, налага се да те поздравя за твоята предвидливост.

Те влязоха в кухнята, където с изключение на прочувствената препирня, която двамина младежи водеха в един ъгъл, всичко беше тихо. До масата седяха три жени и пиеха бира направо от консервите. Те недвусмислено впериха очите си в Игнациус. Едната от тях, която в момента мачкаше консервената кутия в ръката си, спря и я запрати в саксията до мивката, където кротко си растеше едно цвете.

— Момичета — обади се Дориан. Трите бираджийки нададоха дрезгав възглас. — Това е Игнациус Райли, новата персона.

— Дай лапа бе, демби — рече онази, дето беше смачкала консервата. При това така поривисто сграбчи лапата на Игнациус, сякаш и тя представляваше предмет за мачкане.

— О, боже мой! — простена Игнациус.

— Това е Фрида — поясни Дориан. — А това са Бети и Лиз.

— Приятно ми е — промълви Игнациус и пъхна ръце в джобовете на престилката си, за да избегне евентуални ръкостискания. — Убеден съм, че вие ще окажете неоценима помощ на нашата кауза.

— Къде го забърса тоя? — попита Фрида, а двете й приятелки изучаваха Игнациус и се побутваха една друга.

— С мистър Грийн се запознах чрез майка си — отвърна Игнациус величествено вместо Дориан.

— А стига бе! — възкликна Фрида. — Майка ти сигурно е много интересна личност.

— Напротив — отговори Игнациус.

— Отвори си една биричка, дундьо! — разпореди се Фрида. — Жалко, че не е в бутилки. Бети щеше да ти отвори някоя със зъби. Зъбките й са като клещи! — Бети направи неприличен жест към Фрида. — Ама някой ден ще й ги избият и ще й ги набутат чак в гърленцето!

Бети халоса Фрида с празната консерва по главата.

— Търсиш си белята! — закани се Фрида и вдигна един от кухненските столове.

— Е, стига де! — разцвърча се Дориан. — Ако не умеете да се държите както трябва, можете веднага да си тръгвате!

— Абе да ти кажа правичката — обади се Лиз, — доста ни писна да седиме сами в кухнята.

— Така я! — викна Бети. Тя сграбчи една от напречните дъски на стола, който Фрида държеше над главата й, и двете се сборичкаха за него. — За какво да киснеме тука?

— Веднага остави стола на земята! — изкомандва Дориан.

— Да, моля ви — добави Игнациус. Той се беше оттеглил в един ъгъл. — Някой може да пострада!

— Ти например! — ревна Лиз и запрати към Игнациус една пълна консерва бира, но той приклекна. — Хайде чупка, дебелак! — рече му Лиз. — Въздух да дишаме не ни остана от тебе!

— Момичета! — кресна Дориан към Фрида и Бети, които продължаваха да се боричкат и тениските им вече бяха прогизнали от пот. Те дишаха тежко-тежко, пуфтяха и теглеха стола из цялата кухня, като се бъхтеха ту в стената, ту в мивката.

— Хайде, стига вече! — провикна се Лиз към приятелките си. — Хората ще си рекат, че сте грубиянки.

Тя грабна друг стол и се намъкна помежду двете съпернички. После тръшна своя стол върху оня, за който Фрида и Бети се боричкаха, а тях двете разбута встрани. Двата стола с гръм и трясък се стовариха на пода.

— Кой ти каза да се месиш ма? — попита Фрида и сграбчи Лиз за късо подстриганата й четина.

Дориан, като се препъваше в столовете, се опита да избута жените отново около масата и заповяда:

— Сядайте и се дръжте прилично!

— Ама че гадна забава! — обади се Бети. — Кога ще стане нещо бе?

— Ти що ни покани тука, като през цялото време ще висиме в скапаната ти кухня? — попита Фрида.

— Защото вътре незабавно ще започнете да се карате с всички. Така си е. Мислех, че няма да е зле учтиво, по съседски да ви поканя да наминете. Но неприятности не искам. Това е най-хубавата ни забава от месеци наред!

— Добре тогава — изръмжа Фрида. — Ще си седиме тука като дами.

Момичетата се халосаха една друга по раменете в знак на съгласие.

— Пък и нали сме само наемателки. Влизай вътре и се дръж добре там с оня уж каубой, дето цвърчи като Джанет Макдоналд и дето се направи на мотика оня ден на Чартърс стрийт.

— Той е много мил и доброжелателен човек — рече Дориан. — Сигурен съм, че не ви е видял.

— Абе че ни видя, видя ни — обади се Бети. — Ама как го свитнахме по кратуната!

— С един ритник ще му навра в корема високомерните ташаци! — закани се Лиз.

— Моля ви — проговори Игнациус достолепно. — Около себе си съзирам само конфликти. Трябва да се сплотите и да станете единен фронт.

— На тоя кво му е? — попита Лиз, докато отваряше консервата бира, която бе запратила по Игнациус. Във въздуха се изстреля силна струя пяна и се разля върху разрасналия се от райската стока корем на Игнациус.

— Това вече ми додея! — ядоса се той.

— Чудесно — обади се Фрида. — Измитай се!

— Тая вечер кухнята е нашата територия — оповести Бети. — Ние ще кажем кой да я използва и кой не.

— Колко ли ще е интересна първата забава с леки напитки, която ще ни предложи спомагателното крило — изсумтя Игнациус и се затътри към вратата. Но тъкмо излизаше, когато една празна консерва от бира изтрещя в касата досами обецата му. Дориан излезе след него и затвори вратата. — Така и не ще разбера как си се осмелил да опетниш движението ни, като си поканил тези грубиянки!

— Нямаше как — обясни Дориан. — Не ги ли поканиш на забава, те сами връхлитат вътре. А тогава дори се държат още по-зле. Страшни симпатяги са, когато са в добро настроение но напоследък имат неприятности с полицията и си го изкарват на нас.

— Незабавно трябва да напуснат нашите редици!

— Твоя воля, циганко прекрасна — въздъхна Дориан. — Що се отнася до мен, аз мъничко ги съжалявам. Живеели си в Калифорния, и то чудесно. Но после се случил някакъв инцидент с един културист. Играели с него на канадска борба, но в даден момент положението станало неконтролируемо. Буквално трябвало да бягат от Южна Калифорния и се втурнали през пустинята с прекрасната си немска кола. Аз ги приех, дадох им убежище. В много отношения те са чудесни квартирантки. Пазят къщата ми по-добре от всяко куче. А имат и купища пари, които получават от някаква застаряла филмова звезда.

— Нима? — полюбопитства Игнациус. — Навярно прибързано реших да ги изхвърля. Политическите групировки трябва да набавят средства от всички източници, до които успеят да се докопат. Не ще и съмнение, момичетата имат чар, но дънките и ботушките им го затулят. — Той погледна към кипящата маса гости. — Трябва да обуздаеш тези хора. Трябва да въдворим ред! Съдбоносни решения ни чакат.

Каубоят, кучката му недна, почукваше един от елегантните гости с камшичето си за езда. Хулиганът в черните кожени одежди притискаше към пода един екзалтиран почитател. Писъци, въздишки и кикотене се носеха отвред. От грамофона сега ехтеше гласът на Лина Хорн. „Талантливо!“, „Свежо!“, „Направо световно!“ — със страхопочитание повтаряха събралите се около апарата. Каубоят напусна кръга от въодушевени почитатели и започна да мърда устните си в синхрон с текста на песента, като се плъзгаше по пода като вариететна певица с ботушки и каубойска шапка. Гостите се скупчиха около него със залп от писъци, като така и не оставиха на хулиганчето кого да изтезава.

— Трябва да туриш край на всичко това! — кресна Игнациус към Дориан, който намигаше на каубоя. — Не стига, че ставам свидетел на най-нечувани омерзения спрямо добрия вкус и благоприличието, а и започвам да се задушавам от вонята на жлезистите секрети и одеколоните!

— Ууу, я не ставай досадна! Хората се забавляват!

— Наистина много съжалявам — започна Игнациус делово, — но аз дойдох тук тази вечер с възможно най-сериозни намерения. Има едно момиче — една безочлива хубостница, една нагла блудница, за която трябва добре да се погрижим. А сега изключи оскърбителната музика и укроти тези содомити. Трябва да погледнем на нещата така, както са поставени.

— Пък аз мислех, че ще си по-забавен! Ако смяташ да се държиш все така просташки и да си толкова кошмарен, по-добре си тръгвай.

— Не, няма да си тръгна! Никой не е в състояние да ме разубеди! Тишина! Тишина! Тишина!

— О, божичко! Ама ти сериозно си си наумил това, така ли?

Игнациус остави Дориан, втурна се в салона, като разбута елегантните гости и изключи грамофона. В момента, в който се обърна, той беше посрещнат от някакво подобие на бойния вик на апачите:

— Побъркан тип!

— Нима това беше обещанието на Дориан?!

— Ех, тази фантастична Лина!…

— Та одеянията му са гротескни! И що за обеца?! О, всемогъщи!

— Любимата ми песен!

— Ужас!

— Какъв невероятен обем!

— Такава чудовищна грамада!

— Кошмар! Истински кошмар!

— Тишина! — прогърмя гласът на Игнациус над възмутения брътвеж. — Приятели мои, аз дойдох тук тази вечер, за да ви покажа как вие можете да спасите света и да въдворите мир!

— Ама той наистина бил побъркан!

— Дориан, що за нелепа шега!

— За бога, този откъде се взе?

— Поне мъничко да беше симпатичен!

— И е мръсен!

— И потискащ!

— Я някой пак да пусне онази сладка плоча!

— Нима не съзирате предизвикателството, което се е изпречило пред вас? — продължи Игнациус с пълна сила на звука. — Ще вложите ли индивидуалния си талант за спасението на света, или просто ще обърнете гръб на брата човек?!

— О, какъв ужас!

— Ама хич не е забавен!

— Продължи ли тази просташка тирада, ще се наложи да си тръгна.

— Пълна липса на вкус!

— Я някой пак да пусне плочата! Милата ни, скъпа Лина!

— Къде ми е мантото?

— Я да идем в някой шикозен бар!

— Виж, разлях мартинито по най-превъзходното си сако!

— Я да идем в някой шикозен бар!

— Днес светът е в състояние на зловещо безпокойство! — дереше се Игнациус в ответ на мяукането и съскането. Той направи кратка пауза, за да надзърне в джоба си към бележките, които бе нахвърлил върху лист от бележник. Но вместо него измъкна намачканата и опърпана снимка на мис О’Хара. Неколцина от гостите я забелязаха и се изкикотиха. — Трябва да предотвратим настъпващия апокалипсис! Трябва да отвърнем на огъня с огън! Именно затова се обръщам към вас!

— О, за бога, този за какво говори?

— Тъй ме потиска всичко това!

— Какви очи! Направо ужасяващи!

— Я да идем в някой шикозен бар!

— Я да идем в Сан Франциско!

— Занемейте, о, извратени! — изкрещя Игнациус. — Изслушайте ме!

— Дориан! — замоли се каубоят с лиричния си сопран. — Накарай го да млъкне! Така се забавлявахме, така страхотно се веселяхме! Ох, а този дори не е забавен.

— Точно така! — потвърди един изключително изискан гостенин, чието пухкаво лице беше силно „обгорено“ от кафеникавия фон дьо тен. — Направо е ужасен! И толкова потискащ!

— Нужно ли е да слушаме всичко туй? — запита друг гостенин, като размахваше цигарата си така, сякаш тя бе магическата пръчица, която щеше да направи Игнациус невидим. — Дориан, това някакъв номер ли е? Знаеш, че обожавам тематичните забави, но чак пък толкоз!… Искам да кажа… аз например не гледам дори новините по телевизията! Цял ден съм се трепал в магазина и не ми се ще, като отида на забава, да слушам все същото! Ако наистина се налага, нека да говори малко по-късно. Пък и това, което казва, демонстрира такъв лош вкус, че…

— И е толкова неподходящо! — въздъхна хулиганът в черните кожени одежди и внезапно движенията му станаха от грациозни по-грациозни, а гласът — като на млада булка.

— Добре, добре — съгласи се Дориан. — Пуснете плочата. Мислех си, че може пък и да е забавно. — Той погледна към Игнациус, който гръмко подсмърчаше. — Ех, миличките ми, май от това излезе една толкова, толкова ужасна неудача!

— Разкош!

— Дориан е самата прелест!

— Ето ти шнура!

— Обожавам Лина!

— Ей богу, това наистина е най-добрият й запис!

— Толкова шик! И тези блестящи стихове!…

— Веднъж я видях в Ню Йорк. Прелест!

— А след това пусни „Циганката“! Обожавам Етел.

— Ууу, чудесно! Ей сегичка!

Игнациус бе изопнал снага като момъка на горящата палуба. Музиката отново проехтя от „дарохранителницата“. Дориан изтича да побъбри с една групичка от гостите си, като най-умишлено отбягваше Игнациус, както впрочем правеха и всички останали в салона. Игнациус се почувства толкова самотен, както през онзи мрачен ден в гимназията, когато в лабораторията по химия опитната му установка взе, че избухна, опърли веждите му и го уплаши. Вследствие на шока и ужаса, който преживя, той се бе подмокрил, но в лабораторията никой не му обърна внимание, дори учителят по химия, тъй като най-искрено го ненавиждаше заради подобни предходни експлозии. Докато се мотаеше подгизнал из училище, до края на часовете всички се преструваха, че не го виждат, сякаш бе станал невидим. И тъй като сега, застанал насред салона, се почувства точно толкова невидим, за да облекчи накърненото си себелюбие, Игнациус започна да напада със сабята някакъв въображаем противник.

Мнозина вече пееха заедно с плочата. Двама пък започнаха да танцуват около грамофона. Танцовата стъпка се разпростираше със скоростта на горски пожар и скоро помещението се изпълни с двойки, които се виеха и поклащаха около солидната непоклатима „дама“, останала без кавалер на този „бал“ — Игнациус. Той се постара да привлече вниманието на Дориан, който прелетя край него в обятията на каубоя, но напразно. Дори се опита да намушка със сабята си въпросния каубой, но те с Дориан не се задържаха на едно място. И точно когато аха, и напълно да изкрее, в салона връхлетяха Фрида, Лиз и Бети.

— Не можем я търпя повече тая кухня — оплака се Фрида. — И ние сме хора я! — Тя леко халоса Игнациус по корема с опакото на ръката си. — Тебе май са те зарязали бе, демби.

— Какво по-точно имате предвид? — високомерно попита Игнациус.

— Май не си падат много-много по костюмчето ти — заключи Лиз.

— Простете, дами. Налага се да тръгвам.

— Ей, я не си отивай, дебелак! — обади се Бети. — Все ще те покани някой. Не ги ли виждаш, че се правят на мотики? Я да не се предаваш! Те и на собствените си майки ги погаждат тия номера.

Точно в този миг в салона се появи Тими, който незабелязано се бе измъкнал и бе отишъл отново до бараката да си потърси гривничката, пък и с надеждата, че там отново може да му се случи нещо верижно. Той се зарея към Игнациус и с копнеж попита:

— Искаш ли да потанцуваме?

— Ето! Видя ли? — възкликна Фрида.

— Е това ми се ще да го изгледам! — провикна се Лиз. — Я изиграйте нещо адско! Хайде де! Ще взема една метла и тя ще ни е за върлина.

— О, боже мой! — стъписа се Игнациус. — Моля ви! Аз не танцувам!

— Ууу, хайде де! — подкани го Тими. — Ще те науча. Аз ще водя.

— Я започвай, тлъста свиньо! — заплаши го Бети.

— Няма! Това не би било възможно. Ами сабята? Ами престилката? Някой ще пострада. Аз дойдох тук, за да говоря, а не за да танцувам! Пък и не танцувам! Изобщо не танцувам! Откакто съм се родил, не съм танцувал!

— Е, сега ще си оттанцуваш! — озъби му се Фрида. — Да не искаш да наскърбиш моряка?

— Аз не танцувам! — изкрещя Игнациус. — Никога не съм танцувал и нямам никакво намерение да започвам с един пиян и извратен тип!

— Еее, не се дръж толкова по мъжки де! — натъжи се Тими.

— Чувството ми за равновесие открай време е под средно допустимото — обясни Игнациус. — Ще се стоварим на пода във вид на купчина изпотрошени кости, а на този умопомрачен флотилец му предстои осакатяване или нещо още по-страшно.

— Бе дебелакът май не е наш човек — обърна се към приятелките си Фрида. — Нали така?

Тя само им намигна и трите заедно го нападнаха. Едната уви плоския си като дирек крак около неговия, другата го изрита зад коляното, а третата го блъсна назад към каубоя, който съвсем близо до тях кършеше пирует след пирует. Игнациус го сграбчи, за да се закрепи някак, а злочестият каубой, който беше изтръгнат от обятията на ужасения Дориан, се стовари на земята. В същия миг вилката отскочи от плочата и музиката спря. Но на нейно място екнаха писъците и виковете на гостите.

— О, Дориан, махни го този! — паникьоса се един от изисканите гости.

Неколцина се скупчиха в един ъгъл, а в салона отекна металният звън на пръстените, гривните и копчетата за ръкавели.

— Хей, ама ти изстреля на пода каубойската кучка като кегла бе! — възхити се Фрида, а Игнациус продължаваше да мята ръце насам-натам, мъчейки се да запази равновесие.

— Грешка нямаш, дебелак! — похвали го Лиз.

— Я да го насочиме към някой друг! — предложи Бети.

— Какво направи, чудовищна грамадо?! — писна Дориан.

— Нечувано оскърбление! — крещеше Игнациус. — Не само бидох пренебрегнат и обруган на това събрание! Аз най-злокобно бях нападнат в тази бърлога! Дано само не ти липсва застраховка за непредвидени бедствия! Защото в противен случай заемат ли се с теб юридическите ми съветници, ще се сбогуваш с натруфения си имот!

Дориан бе паднал на колене и размахваше ветрило пред лицето на каубоя, чиито клепки започнаха едва видимо да потрепват.

— Кажи му да си иде, Дориан! — проплака той. — Едва-що не ме уби!

— Мислех, че ще внесеш разнообразие и смях! — изсъска Дориан. — Но се оказа, че си най-ужасната твар, прекрачвала прага на моя дом! Още щом счупи вратата, трябваше да се досетя, че ще се стигне и до това. Какво му стори на туй прелестно момче?

— Панталоните ми целите са в прах! — изписука каубоят.

— Бях свирепо нападнат и блъснат в това изчадие каубойско!

— Я да не ментиш, демби! — сряза го Фрида. — Видяхме всичко! Той ревнуваше, Дориан! С тебе искаше да танцува!

— О, ужас!

— Кажи му да се маха!

— Направо ни провали забавата!

— Какво чудовище!

— А и опасно!

— Пълен провал!

— Вън! — кресна Дориан.

— Ние ще се оправиме с него — намеси се Фрида.

— Добре тогава — рече Игнациус величествено, а трите девойчета, пъхнали набитите си ръце в престилката му, вече го устремяваха към вратата. — Сами предрешихте съдбите си! Живейте си сред войни и кръвопролития! А като падне бомбата, не ме търсете! Аз ще съм си в скривалището!

— Дай газ! — викна Бети.

Трите изблъскаха Игнациус през вратата, а после — право на алеята.

— Благословена да е Фортуна, че най-сетне допусна да се отделя от това движение! — прогърмя гласът на Игнациус. Девойчетата бяха нахлузили шала връз главата му така, че едното му око бе напълно покрито от него и той почти не виждаше къде върви. — Разсъдъкът ви е тъй замъглен, че не зная дали въобще някой щеше да гласува за вас.

Изтикаха го през портата и го запратиха право на тротоара. Мечовете край входната врата болезнено пронизваха бутовете му, докато се препъваше.

— Е, хайде сега, копелдако! — провикна се Фрида, докато залостваше вратата. — Даваме ти десет минути начално време. После почваме да претърсваме Квартала.

— И гледай само да се не натъкнеме на дебелия ти задник! — обади се Лиз.

— Айде, чупка, демби — добави Бети, — че отдавна не сме си чесали ръцете! Да знаеш само как ни сърбят!

— Движението ви е обречено! — разкрещя се Игнациус по посока на момичетата, които, побутвайки се, тръгнаха по алеята. — Чухте ли? О-б-р-е-ч-е-н-о! Вие нищо не разбирате от политика и агитационна работа. За вас не ще гласува никой! За вас не ще гласуват дори обитателите на Квартала!

Вратата се затръшна и девойките отново се включиха в забавата, която явно пак набираше инерция. Игнациус се ослуша — музиката гърмеше, а писъците и кикотът отекваха дори по-силно отпреди. Той удари със сабята си по черните кепенци и изкрещя: „Ще изгубите, чувате ли?“ В отговор на неговия вик прозвуча лудешкото топуркане на танцуващи нозе.

Мъж с копринен костюм и мека шапка надзърна иззад потъналото в мрак прикритие на съседния вход, за да види дали момичетата са си отишли. После отново потъна в сянката и се загледа в Игнациус, който бясно се клатушкаше напред-назад.

В ответ на вълненията клапата му щракна и се затвори. Ръцете му така се загрижиха за общото здравословно състояние на тялото, че се изринаха в множество ситни бели пришки, които сърбяха влудяващо силно. Какво щеше да каже сега на Мирна относно движението за мир? Да, както безплодната акция за мавританско достойнство, така и тази беше претърпяла поражение. Фортуна, мръсница и злобарка недна! А и вечерта едва започваше. Не можеше да се върне на Константинопъл стрийт, където го чакаха разнообразните нападки на майка му; особено сега това бе съвсем неприемливо, тъй като емоциите му бяха доведени до климакс, макар и той да му убягна. Почти цяла седмица бе мислил единствено и само за това учредително събрание, а сега, изхвърлен от политическата сцена от някакви си три леконравнички, той се мотаеше сразен и бесен по влажния калдъръм на Сейнт Питър стрийт.

Погледна към часовничето „Мики Маус“, което, както обикновено, бе замряло, и се зачуди колко ли е часът. Навярно все още имаше време да изгледа първото представление в „Нощна веселба“. Мис О’Хара сигурно вече показваше новия си спектакъл. Щом на него и на Мирна не им бе писано да развихрят кървави двубои в полето на политическата битка, те значи трябваше да се прехвърлят в сферата на секса. И мис О’Хара щеше да е копието, което предстоеше да бъде запратено право между наглите очи на Мирна. Копие, и то какво! Игнациус за сетен път погледна снимката и устата му се понапълни със слюнки. Каква ли щеше да е любимата й животинка? Да, тази вечер все още можеше да бъде изтръгната от лапите на поражението.

Докато почесваше едната си ръка с другата, той стигна до заключението, че от гледна точка на безопасността поне трябваше да се разкара от това място. Онези три дивачки като едното нищо можеха да удържат на обещаната заплаха. И се понесе на талази към Бърбън стрийт. Мъжът с копринения костюм и меката шапка излезе от прикритието на входната врата и го последва. Като стигна Бърбън, Игнациус зави по Канал стрийт и се смеси с вечерната тълпа туристи и обитатели на Квартала, сред които самият той не изглеждаше бог знае колко странен, като пореше гъмжилото от хора по тесния тротоар, проправяйки си път с огромните бедра, които запращаха минувачите встрани. Прочетеше ли за мис О’Хара, вцепенената от ужас Мирна щеше да повърне върху писмото цялото погълнато количество еспресо!

Той пресече, защото „Нощна веселба“ бе от другата страна на улицата, и чу задръстения от наркотици негър да се прониква:

— Уау! Насам, народе, мис О’Хорър танци с любимия си дзвер! Истинска плантаторска танцувка, гаранция Франция! За всяко гадно пиянде по едно течно билетче за оня свят! Уау! Пийнеш ли от чашката, и триперът ти е не в кърпа вързан, ами още как! Хей! Досега не се е чуло и видяло някой да се чекне като мис Харла О’Хорър в южняшкия й танц с тоя дзвер! Премиерата е тая вечер! Кой знае, може да е първата и последната възможност да се изгледа тоя номер! Айааа!

Игнациус го съзря сред минувачите, които забързано сновяха покрай „Нощна веселба“. Очевидно никой не обръщаше внимание на настойчивия глашатай, който направи кратка пауза, за да издуха огромен купест облак дим. Той беше с фрак и цилиндър, килнат лекичко под ъгъл спрямо черните очила, и се усмихваше през пушека към минувачите, които така и не обръщаха внимание на неговия призив.

— Хей вие, дето се влачите нагоре-надолу! Я се спрете и елате да се насадите връз някое от столчетата в „Нощна веселба“! — отново започна онзи. — Заведението разполага с истински негри, на които не им плащат и минималната надница! Уау! Атмосфера — като в плантациите, памуците растат на сцената, право пред мутрите ви, а в паузата — бой с камшици за някой защитник на гражданските права, гаранция Франция! Ехееей!

— Мис О’Хара започна ли да играе? — процеди Игнациус през насъбралите се слюнки, като се паркира отстрани на глашатая.

— Айааа! — Дебелогъзият вече бе пристигнал! В плът и кръв! — Абе, мъжки, ти що още носиш обицата и шалчето? На какъв се правиш бе?

— Моля, моля! — Игнациус лекичко потупа сабята си. — Нямам време да си бъбрим. Съжалявам, но тази вечер не давам указания за бъдещи успехи. Мис О’Хара започна ли да играе?

— След няколко минути почва. Ти най-добре влизай и си вземи маса до сцената. Говорил съм с шефа на келнерите. Оня вика — за него специална маса ще запазим!

— Наистина ли? — въодушеви се Игнациус. — Надявам се, че съдържателката нацистка вече е заминала.

— Още следобеда изпърха към Калифорнията. Вика — Харла О’Хорър толкова си я бива, че щяла да я зареже и да си накисне задника в океана, и нямало да се тревожи повече за заведението.

— Чудесно, чудесно!

— Хайде, мъжки, влизай, че ще почне представлението. Уау! Не бива нито минутка да пропускаш, мама му стара! Харла ей сега почва. Отивай, сядай там, до шибаната сцена, и гледай да не пропуснеш нито една от пъпките по задника на мис О’Хорър!

И Джоунс набързо устреми Игнациус към тапицираната врата.

Игнациус така влетя в „Нощна веселба“, че от набраната инерция престилката се омота около глезените му. Дори в тази тъмница той забеляза, че барът е още по-мръсен, отколкото при предишното му посещение. По пода имаше толкова мръсотия, че и памук можеше да посееш в нея, но памук наоколо не се виждаше. Това навярно беше едно от злокобните приветствия на „Нощна веселба“. Той потърси с поглед салонния управител, но не видя такъв и се затътри покрай неколцината старци, насядали тук-таме из мрака. Стигна до една малка масичка точно под сцената, седна на нея, а шапката му сякаш се превърна в самотен зелен прожектор, кацнал върху рампата. От толкова близко разстояние сигурно щеше да успее да направи някакъв знак на мис О’Хара или да й прошепне нещо за Боеций, с което да привлече вниманието й. Как ли ще се изуми, като разбере, че сред публиката има една сродна душа! Игнациус огледа шепата мъже с празни погледи, насядали наоколо. Пред какво мрачно стадо свине трябваше да хвърля перлите си мис О’Хара! Имаха размазаните и изкривени физиономии на ония старчоци, които тормозят дечицата по време на утринните представления.

Зад кулисите на малката сцена трима свирачи задумкаха „Ти си ми щастливата звезда“. Сцената, която също нямаше вид на много чиста, за момента бе съвсем пуста. Игнациус се обърна към бара и опитвайки се да привлече вниманието на някой, за да го обслужи, срещна погледа на бармана, който преди им бе сервирал. Онзи се направи, че не го вижда. Тогава Игнациус започна лудешки да маха с ръце към жената, която се подпираше на бара — около четиридесетгодишна представителка на латиноамериканската раса, която най-цинично му се ухили и в полумрака проблеснаха ужасяващо един-два златни зъба. Преди барманът да успее да я спре, тя се откъсна от тезгяха и се приближи към Игнациус, който се беше сгушил в сцената така, сякаш тя бе топла печка.

— Искаш да пийнеш, а, chico^[2]?

Лошият дъх от устата й се прокрадна през филтъра на мустаците. Игнациус смъкна шала от шапката и го преметна около носа си.

— Да, благодаря ви — чу се приглушеният му глас. — Плодов тоник, ако обичате. Но обезателно да е леденостуден!

— Ще види кво има — отвърна загадъчно жената и затропа към бара със сламените си сандали.

Игнациус внимателно проследи как двамата с бармана поведоха разговор със средствата на пантомимата. Повечето от жестикулациите бяха по посока на самия него. „Но в тази бърлога поне съм в безопасност — рече си Игнациус, — в случай че мускулестите мадами са почнали да шарят из Квартала.“ Барманът и жената продължаваха да си дават знаци, след което тя изтопурка обратно при Игнациус, понесла две чаши и две бутилки шампанско.

— Няма плодов тоник — рече тя и тръсна подноса върху масата. — Mira^[3], плаща двайсе и четири долара за шампанско.

— Та това е безчинство! — Той замахна със сабята към нея. — Донесете ми кола!

— Кола няма. Нищо няма. Шампанско има. — Тя се настани на масата. — Хайде, коте. Отваря шампанско. Аз много жадна.

Дъхът й отново го обгърна и той така овърза шала през носа си, че усети как се задушава. Положително щеше да прихване от тази жена някакъв бацил, който да попадне в мозъка му и да го превърне в монголоид. Горката мис О’Хара! Да работи с такива полухора! Продиктувана от необходимостта, боециевската изолация на мис О’Хара се беше извисила до незрими висоти! Жената от латиноамерикански произход пъхна сметката в ръката му.

— Да не сте посмели да ме докосвате! — прогърмя гласът на Игнациус иззад шала.

— Ave Maria! Que pato!^[4] — промърмори си жената, а сетне каза: — Mira, сега, трябва плаща, maricon^[5]. Или бъде тебе изрита навънка и ти падне на свой дебел задник!

— Какъв финес! — изфъфли Игнациус. — Само дето аз не съм дошъл тук, за да пия с вас! Махнете се от моята маса! — Той си пое дълбоко въздух през устата. — И отнесете шампанското със себе си!

— Ей, loco^[6], да ти се…

Проклятието й бе заглушено от свирачите, от които се изтръгна стон, наподобяващ омаломощени фанфари. На сцената се появи Лана Лий, облечена в нещо като комбинезон от златисто ламе.

— О, бббоже мой! — заекна Игнациус. Задръстеният с наркотици негър го беше изиграл. Щеше му са да офейка от заведението, но усети, че ще е по-разумно, ако изчака, докато жената свърши и се махне от сцената. Само за един миг той вече плътно се бе надиплил досами подиума. А над главата му собственицата нацистка започна:

— Добре дошли, дами и дженитали^[7]!

Началото беше толкова ужасяващо, че Игнациус едва-що не се прекатури през масата.

— Трябва плати мене! — настояваше жената, като завираше главата си под масата, за да открие лицето на клиента.

— Занемей, мръснице! — изсъска Игнациус.

Оркестърът започваше да мъчи някаква четиритактова версия на „Софистицирана жена“. Нацистката крещеше:

— А сега хубавицата девица, мис Харлет О’Хара.

От една от масите някакъв старец изръкопляска вяло, а Игнациус надникна през ръба на сцената и видя, че собственицата си бе отишла. На нейно място там се издигаше някаква стойка, украсена с халки. Какво ли си беше наумила мис О’Хара?

А след това на сцената долетя Дарлин, облечена в бална рокля, зад която се нижеха цели метри найлонов тюл. На главата й се кумеше огромна шапка като от някоя картина, а на ръката й — гигантска птица. Още някой изръкопляска.

— Mira, ти плаща мене сега или cabron^[8].

— Колко патки само имаше на тоя бал, ама аз си запазих честта! — издекламира внимателно Дарлин към птицата.

— О, боже мой! — прогърмя Игнациус, който повече не беше в състояние да остане мълчалив. — Нима тази кретенка е Харлет О’Хара?

Какадуто го забеляза преди Дарлин; тъй като мънистените му оченца бяха взели на фокус обръча, сиреч обецата на Игнациус, още от излизането му на сцената. Когато Игнациус се провикна, то плесна с криле, припърха от ръката на Дарлин към ръба на сцената, като грачеше и подхвръкваше, явно устремено към главата на Игнациус.

— Ай! — писна Дарлин. — Това е откачалката!

И докато Игнациус се канеше да се измете от заведението, пилето взе, че подхвръкна от сцената право върху рамото му. То заби нокти в престилката, а с клюна си удари по обецата.

— О, небеса! — Игнациус скокна и започна да налага птицата със сърбящите го лапи. Каква ли птича заплаха бе попречила на Фортуна да завърти колелото си към възход? В момента на отскока бутилките шампанско и чашите се разбиха на земята, а той се заклати към вратата.

— Връщай се и си ми давай какадуто! — развика се Дарлин.

На сцената вече се бе появила и Лана Лий, която също крещеше. Оркестърът бе замрял. Неколцината престарели постоянни клиенти се отдръпнаха от пътя на Игнациус, който се препъваше в масичките, надаваше викове подобно на подплашен северноамерикански лос и удряше ли, удряше по купчината розови пера, запоила се за ухото и рамото му.

— Как, по дяволите, се намъкна тука тоя тип? — попита Лана обърканите седемдесет-осемдесет годишни зрители. — Къде е Джоунс? Докарайте ми Джоунс!

— Защо дойде бе, голяма откачалко! — дереше се Дарлин. — И то на премиерата! Що трябваше да се домъкнеш точно на премиерата!

— О, небеса! — изпъшка Игнациус, като опипом търсеше вратата. В килватера му се въргаляха цял ред прекатурени маси. — Как смеете, злодеи, да устремявате побеснели птици към нищо неподозиращата клиентела?! Още на заранта ще бъде заведено дело срещу вас, така да знаете!

— Върни се тук! Дължиш мене двайсе и четри долари! Плаща веднага.

Игнациус залитна напред с какадуто и събори още една маса. После усети, че обецата му се разхлабва, и тъй като птицата я стискаше здраво с клюна си, се смъкна от рамото му и падна на земята. Изтерзан, той изскочи през вратата на сантиметри от латиноамериканката, която страшно заканително размахваше сметката.

— Уау! Хей!

Игнациус се олюля покрай Джоунс, който въобще не бе очаквал саботажът да приеме такива драматични мащаби. Като береше душа и притискаше зациментиралата се клапа, Игнациус слезе на уличното платно, по което се движеше и приближаващият се автобус „Желание“. Най-напред чу как хората по тротоара изпищяха. Сетне свистенето на гумите и скърцането на спирачките, а като погледна нагоре, беше заслепен от фаровете, светнали само на няколко крачки пред очите му. Те някак се зареяха, после изчезнаха от взора му и той припадна.

Щеше да се тръшне точно под колелата, ако не беше Джоунс, който изхвръкна на улицата и изблъска бялата престилка с едрите си длани. Така Игнациус се строполи назад, а автобусът, издишвайки дизеловите си газове, избоботи само на няколко сантиметра от ботушите му за сафари.

— Мъртъв ли е? — Гласът на Лана Лий бе наситен с копнеж и тя старателно изучаваше планината бял плат, проснала се на земята.

— Дано не е. Дължи мене двайсе и четри долари, тоя maricon!

— Хей, събуди се бе, мъжки! — подвикна Джоунс и издуха дима си върху бездиханното му тяло.

Мъжът с копринения костюм и меката шапка излезе от уличката, където се бе прикрил, когато видя Игнациус да влиза в „Нощна веселба“. Излитането му обаче бе тъй скоростно и поривисто, че той бе изгубил и ума и дума и не бе успял да се задейства до момента.

— Дайте да го видя — рече мъжът с копринения костюм и меката шапка, наведе се над Игнациус и се заслуша в сърцето му. Думкането му подсказа, че животът все още крееше сред метрите бяла престилка. Той взе китката на Игнациус. Часовникът „Мики Маус“ бе строшен. — Нищо му няма. Само дето е в несвяст. — Мъжът се прокашля и едва чуто разпореди: — Отстъпете назад! Дайте му възможност да си поеме дъх!

Улицата се бе изпълнила с народ, а автобусът беше спрял няколко метра по-надолу и бе задръстил движението. Бърбън стрийт изглеждаше като по време на карнавала преди Велики пости.

Джоунс изгледа странника през мрака на очилата си. Виждаше му се познат, да, сякаш наконтен вариант на стар познайник. Най-пресни в паметта на Джоунс бяха очите му. И той си припомни същия този изтощен поглед, кацнал върху червената брада, същите очички, но този път позакрити от синята фуражка в участъка в деня на инцидента с фъстъците. Не каза нищо. Полицаят си е полицай. Винаги е по-добре да се правиш, че не го виждаш, освен ако не те заговори.

— Откъде ли се взе? — питаше Дарлин тълпата. Розовото какаду отново се бе отпуснало върху ръката й, а обецата се поклащаше от клюна му, подобно на златен червей. — Каква премиера! Какво ще правим, Лана?

— Нищо! — отвърна гневно Лана. — Тоя тип да си лежи там, докато не дойдат миячите на улицата. А после само Джоунс да ми падне в ръцете!

— Уау! Та кучият му син със сила се намъкна! Трепахме се, млатихме се, ама льольото твърдо бе решил да се набута в „Нощна веселба“. Па и мене ме фана шубето да не покъсам костунчето, дето си го взела под наем, че ще трябва да шариш и току-виж, „Нощна веселба“ се разорила! Уау!

— Затваряй си премъдрите устенца! Ще взема още сега да дрънна на всичките си аверчета в участъка! Уволнен си! Дарлин, ти също! Знаех си аз, че не бива да те пущам на мойта сцена. И разкарай това проклето пиле от тротоара ми! — Лана се обърна към тълпата: — Абе, хора, и без това сте се събрали тука, що не влезем всички в „Нощна веселба“? Представлението ни е от класа, ей!

— Mira, Лий! — Латиноамериканката пусна малко воня от устата си накъм Лана Лий. — Кой плати двайсе и четри долари за шампанско?

— И ти, тъпа изродке, и ти си уволнена! Хайде, народе, влизайте да си правите кефа с по едно чудесно питие, забъркано от нашите професионалисти по точните ви указания!

Но сбралото се множество проточваше шии към бялата планина, която гръмко хъхреше, и по този начин народът отказваше да се възползва от предложението за „стилно“ прекарване на вечерта.

Лана Лий тъкмо си мислеше да иде до планината, с един шут да я върне в съзнание и да я разкара от тротоара си, когато мъжът с копринения костюм и меката шапка любезно се обърна към нея:

— Бих искал да ползвам телефона ви. Май ще е най-добре да повикам линейка.

Лана изгледа копринения костюм, бомбето, слабите и несигурни очи. Да, безопасния и добряка тя от километри можеше да разпознае. Богат лекар? Адвокат? Може би дори щеше да успее да извлече изгода от малкото фиаско…

— Е, че как — прошепна тя. — Слушайте, да не искате да си пропилеете вечерта с тоя тип, дето се е проснал насред улицата? Нехранимайко някакъв е той. А вие… май малко развлечение ще ви се отрази добре.

Тя заобиколи бялата опрестилчена грамада, която хъхреше и хъркаше като вулкан. Там нейде, в света на сънищата, Игнациус присъстваше на момента, когато треперещата от страх Мирна Минкоф бе изправена пред съда на Добрия вкус и Благоприличието и бе призната за виновна. Предстоеше да бъде прочетена ужасна присъда, присъда, която щеше да гарантира физическото увреждане на нейната персона като възмездие за многобройните й набези. Лана Лий се приближи до мъжа и бръкна някъде из златистото ламе на „комбинезона“ си. Тя приклекна до него и потайно тикна под носа му боециевската снимка, обгърната от дланта й.

— Я виж това, сладур. Ще ли ти се да прекараш тая вечер с нея, а?

Мъжът с меката шапка вдигна очи от побледнялото лице на Игнациус и изгледа жената, книгата, глобуса и тебешира. Той още веднъж се покашля и рече:

— Аз съм полицаят Манкузо. Таен агент. Вие сте арестувана за заговаряне на непознати с цел проституция и за притежание на порнографски материали.

Точно тогава трите членки на злополучното женско спомагателно крило — Фрида, Бети и Лиз, прегазиха настъпателно тълпата и наобиколиха Игнациус.