Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (46)

III

Мисис Ливай помогна на преобразената мис Трикси да се изкачи по стълбите и отвори вратата.

— Това е „Панталони Ливай“! — озъби се онази.

— Ние пак сме тук, където сме желани и необходими, скъпа! — Мисис Ливай говореше така, сякаш утешаваше някое дете. — Как липсваше на всички! Мистър Гонзалес всеки ден се обаждаше по телефона да моли да те върнем. Чудесно е да знаеш, че си тъй жизненонеобходима за търговията, нали?

— Мислех, че са ме пенсионирали! — Огромните зъби щракнаха като капан за мечки. — Вие ме изиграхте!

— Е, сега доволна ли си? — попита жена си мистър Ливай. Той вървеше зад тях и носеше една от торбите на мис Трикси. — Ако имаше нож у себе си, щеше да се наложи веднага да те карам в болница.

— Чуй сам този плам в гласа й! — рече мисис Ливай. — Каква енергичност! Това е направо невероятно!

Мис Трикси опита да се откъсне от мис Ливай, когато влизаха в кантората, но обувките с токчета не й дадоха двигателната сила, която бе свикнала да получава от платненките, и само се клатушна.

— Тя се връща?! — съкрушено извика Гонзалес.

— Можете ли да повярвате на очите си? — попита го мисис Ливай.

Мистър Гонзалес бе принуден да погледне към мис Трикси, чиито очи представляваха изтощени басейнчета, обрамчени със синкави сенки. Устните й бяха разширени от оранжева линия, която едва-що не допираше ноздрите. Недалеч от обеците й няколко сиви кичура бяха успели да избягат изпод черната перука, а тя леко се беше килнала встрани. Късата пола излагаше на показ съсухрените криви крака, а дребните й ходила правеха обувките с токчета да изглеждат като обувки за ски. Дни наред беше дремала под кварцовата лампа и вече беше обгоряла до златистокафеникаво.

— Изглежда чудесно — рече Гонзалес. Гласът му прозвуча неестествено, а усмивката му беше още по-неубедителна. — Каква неоценима услуга сте й направили, мисис Ливай!

— Аз съм много привлекателна жена! — профъфли мис Трикси.

Мистър Гонзалес нервно се изсмя.

— Вижте какво — обърна се към него мисис Ливай. — Много от проблемите на жената са породени точно от подобен вид отношение. Да й се присмиват най-малко й е нужно!

Мистър Гонзалес направи безуспешен опит да целуне ръката на мисис Ливай.

— Гонзалес, искам да я накараш да се почувства желана. На жената пипето все още й сече. Възложи й работа, която да пораздвижи тази природна даденост. Дай й повече власт. Тя крайно много се нуждае от това да играе активна роля в търговията.

— Не ще и съмнение — съгласи се Гонзалес. — Все това съм й повтарял. Нали така, мис Трикси?

— Кой?! — озъби се мис Трикси.

— Открай време настоявам да поемете върху плещите си повече отговорност и повече власт! — кресна шефът на кантората. — Нима не е така?

— О, я млъквай бе, Гонзалес! — Зъбите на мис Трикси потрепваха като кастанети. — А да си ми купил случайно шунката, дето ми беше за Великден? Я отговори сега!

— Прекрасно! Позабавлява се, нали? Да си вървим — подкани жена си мистър Ливай. — Хайде, че започвам да се чувствам потиснат.

— Един момент — обади се Гонзалес. — Имам писмо за вас.

В мига, в който шефът на кантората се упъти към писалището си, за да донесе пощата, от задната страна на помещението се чу трясък. Всички, с изключение на мис Трикси, която вече дремеше върху бюрото, се обърнаха и впериха очи към архивата. А там един изключително висок човек с дълга черна коса вдигаше чекмеджето, което беше паднало на пода. Той натъпка криво-ляво съдържанието му и с гръм пъхна чекмеджето на място.

— Това е мистър Залатимо — прошепна Гонзалес. — Само от няколко дни е при нас, но по мое мнение едва ли ще се задържи. Не смятам, че ще пожелаем да го включим в плана за развитие на „Панталони Ливай“.

Мистър Залатимо погледна объркано към кантонерките и се почеса. Той отвори друго чекмедже, с едната си ръка забърника из съдържанието му, а с другата зачеса лакътя си през овехтялото пуловерче.

— Имате ли желание да ви го представя? — попита шефът на кантората.

— Не, благодаря — отвърна мистър Ливай. — Откъде ги намираш тия, Гонзалес? Никъде другаде не съм виждал такива хора.

— Прилича ми на гангстер — заяви мисис Ливай. — Тук не държите пари в брой, нали?

— Мисля, че мистър Залатимо е честен човек — прошепна Гонзалес. — Само дето не знае азбуката. — Той подаде на мистър Ливай една купчина пликове. — Това са главно потвърждения на резервациите ви за пролетния сезон. Но има и едно писмо от Ейбълман. Адресирано е до вас, а не до фирмата. Надписано е „лично“ и си рекох, че ще е по-добре вие сам да го отворите. Пристигна преди няколко дни.

— Сега пък какво иска тоя идиот? — ядоса се мистър Ливай.

— Навярно се чуди какво се е случило с прекрасния разрастващ се концерн — заключи мисис Ливай. — Навярно се чуди какво се е случило след смъртта на Леон Ливай. Навярно този Ейбълман предлага няколко съвета на един плейбой. Прочети го, Гюс. С това ще изпълниш служебните си задължения в „Панталони Ливай“ до края на седмицата.

Мистър Ливай погледна плика, върху който на три места с червен химикал беше написано „лично“. Отвори го и откри писмо, към което беше прикрепено още нещо.

Уважаеми Гюс Ливай,

Бяхме потресени и болезнено наскърбени от писмото ви, което прилагаме. Ние сме предани пласьори на вашата продукция от тридесет години насам и затова открай време храним най-топли чувства към вас. Навярно не сте забравили венеца, който изпратихме, когато баща ви се помина и за който не пожалихме средства.

Ще бъдем пределно кратки. След много безсънни нощи ние предадохме оригинала на писмото ви на нашия юрист, който заведе срещу вас дело за обида и обезщетение от 500 000 долара. Може би това ще компенсира част от накърнените ни чувства.

Наемете адвокат. Ще се срещнем в съда като джентълмени. И моля ви, без повече заплахи.

С най-искрени пожелания

И. Ейбълман

Директор на „Ейбълманс Драй Гудс“

Мистър Ливай обърна страницата, прочете копието от писмото до Ейбълман и изстина. То бе невероятно! Кой щеше да седне да пише подобни неща? „Мистър И. Ейбълман, Монголоиде… липсата на досег с действителността…“ И което бе най-лошото, подписът „Гюс Ливай“ бе досущ като неговия. Навярно сега Ейбълман целуваше оригинала и примляскваше с уста. За човек като него то е било като спестовна книжка, като покана за пощенски запис.

— Кой е написал това?! — викна мистър Ливай, като подаде писмото на Гонзалес.

— Какво има, Гюс? Неприятности ли? Нима ти имаш неприятности? Това е най-неприятното при теб. Ти никога не споделяш неприятностите си.

— О, боже господи! — изписука Гонзалес. — Та това е потресающо!

— Тишина! — разпореди се мис Трикси.

— Какво, Гюс? Нещо, с което не си се справил както трябва? Да не би да си упълномощил някого да стори това-онова вместо теб?

— Да, неприятности. И то такива, че могат и ризите да ни свалят от гърбовете!

— Какво?! — Мисис Ливай грабна писмата от Гонзалес. Прочете ги и тутакси заприлича на вещица. Напръсканите с лак букли се превърнаха в змийчета. — Ето, ти напълно успя! Направи всичко, за да отмъстиш на баща си, да разрушиш онова, което той бе създал. Знаех си, че така ще свърши.

— Я млъквай! Аз никога не пиша писмата!

— Сузън и Сандра ще трябва да напуснат колежа. И ще започнат да се предлагат на моряци и гангстери като тоя там.

— Кво? — обади се Залатимо, усетил, че се говори и за него.

— Ти си луд! — кресна към мъжа си мисис Ливай.

— Млък!

— А и аз натам отивам! — Морскосините й клепачи потрепваха поривисто. — Какво ще стане с мен? Животът ми и бездруго вече е съсипан. А сега какво ме чака? Да се ровя из боклукчийските кофи и да се мъкна подир флотата! Майка ми беше права.

— Млък! — заповяда мис Трикси, този път още по-гневно. — Вие сте най-шумните хора, които съм виждала!

Мисис Ливай се бе свлякла на един стол, хлипаше и нареждаше нещо за това как ще трябва да продава дрънкулки по панаирите.

— Какво знаеш за всичко това, Гонзалес? — обърна се мистър Ливай към шефа на кантората, чиито устни бяха побелели.

— Абсолютно нищо! — изписука той. — За първи път виждам това писмо!

— Ти водиш кореспонденцията.

— Това не съм го писал аз! — Устните му потреперваха. — Такова нещо не бих сторил на „Панталони Ливай“!

— Зная, зная… — Мистър Ливай се опита да размисли. — Но някой чудесно ни е подредил!

Той отиде до кантонерките, избута настрана Залатимо, който продължаваше да се чеше, и отвори шкафа с надпис „Ейбълман“. Но папки вътре нямаше. Беше напълно празен. Отвори и някои от другите кантонерки, но в половината от тях също нямаше нищо. А при такова положение как да се защитаваш срещу дело за обезщетение?

— Вие какво правите с архивата бе, хора?

— И аз това се чудех — промърмори Залатимо.

— Гонзалес, как се казваше оная изкукала грамада, оня дебелият със зелената шапка, който работеше тук?

— Мистър Игнациус Райли. Той се разпореди да пуснат писмото. — Но кой го беше съчинил това ужасно нещо?

— Ей, вие! — викна Джоунс по телефона. — Абе при вас в „Гащи Ливай“ още ли бачка един дебелогъз със зелена шапка? Една тлъста, бяла гад с мустаци?

— Не, вече няма такъв — отвърна Гонзалес с пискливия си гласец и затръшна слушалката.

— Кой беше? — попита мистър Ливай.

— О, не зная. Някой търсеше мистър Райли. — Шефът на кантората избърса челото с носната си кърпа. — Човекът, който се опита да накара работниците от фабриката да ме убият.

— Райли ли? — обади се мис Трикси. — Това не беше Райли, а…

— Младият идеалист? — изхлипа мисис Ливай. — Кой го търсеше?

— Не зная, но по гласа приличаше на негър.

— Нищо чудно — рече мисис Ливай. — Тръгнал е да помага на други злочести създания. Обнадеждаващо е да разбереш, че е съхранил идеализма си.

Мистър Ливай обмисляше нещо и попита шефа на кантората:

— Та как се казваше оня, изкукалият?

— Райли. Игнациус Дж. Райли.

— Така ли? — полюбопитства мис Трикси. — Странна работа. Пък аз все си мислех, че е…

— Мис, Трикси, моля ви! — ядоса се мистър Ливай. Тоя балон Райли е бил на работа във фирмата по времето, когато е било изпратено писмото до Ейбълман. — Мислиш ли, че Райли би написал такова писмо?

— Може би — отвърна Гонзалес. — Не зная. Възлагах му големи надежди, докато не накара онзи работник да ми разбие главата.

— Така, разбира се — простена мисис Ливай. — Защо пък да не припишете това на младия идеалист? Пъхнете го в затвора, откъдето идеализмът му няма да ви притеснява. Но хора като него не се занимават с подмолни дела. Почакай само Сузън и Сандра да разберат! — Мисис Ливай направи жест, който обясняваше как двете момичета направо ще изпаднат в шоково състояние. — Обаждат се тук негри, за да търсят неговите напътствия. А вие сте на път да го уличите! Не мога повече да понасям това, Гюс! Не мога! Не мога!

— Сигурно тогава искаш да кажа, че аз съм го написал?

— Разбира се, че не! — кресна на мъжа си мисис Ливай. — Нима трябва да завърша живота си в приют? Ако младият идеалист го е написал, ще иде в затвора за фалшификация!

— Ей, какво става тук? — попита Залатимо. — Ще го затворят ли това бунище? Ще ми се да знам все пак.

— Млъквай, гангстер неден! — изкрещя вбесена мисис Ливай. — Млъквай, преди да сме ти го приписали на теб!

— Кво?

— Можеш ли мъничко да покротуваш? Всички ни объркваш — каза на жена си мистър Ливай, а после се обърна към завеждащия: — Дай ми телефона на този Райли.

Мистър Гонзалес събуди мис Трикси и я попита къде е телефонният указател.

— Аз държа всички указатели и никой няма да ги ползва! — отсече тя.

— Тогава потърсете номера на Райли от Константинопъл стрийт.

— Е, добре де, Гомес — изръмжа мис Трикси. — Почакай малко!

Тя извади трите телефонни указателя, които бе складирала на скришно място в бюрото си, и след като подробно разгледа страниците им с една лупа, каза един номер.

Мистър Ливай го набра и някакъв глас му отговори:

— Добро утро! Химическо чистене „Ригал“.

— Дайте ми един от тези указатели! — викна мистър Ливай.

— Няма! — изхриптя мис Трикси и стовари ръката си връз книгите, сякаш за да ги пази с току-що лакираните си нокти. — Само ще го изгубиш. Аз ще намеря номера. Трябва да ви кажа, че сте много нетърпеливи и избухливи хора. Това, че ви дойдох на гости, ми скъси живота с десет години! Защо не го оставите на мира клетичкия Райли? И без това вече го изхвърлихте за едното нищо.

Мистър Ливай набра втория номер, който тя му даде. Жена, чийто глас издаваше, че леко си е пийнала му обясни, че мистър Райли ще се прибере чак привечер. После се разплака, а това потисна мистър Ливай, който й поблагодари и затвори.

— Е, не си е вкъщи — обясни той на всички.

— Мистър Райли създаваше впечатление, че взема присърце онова, което е в интерес на „Панталони Ливай“ — натъжи се шефът на кантората. — Така и никога не ще узная защо започна този бунт.

— Първо на първо, защото има полицейско досие.

— Когато се яви да търси работа, и през ум не ми мина, че може да е от този тип хора — поклати глава завеждащият. — Изглеждаше тъй изтънчен…

Гонзалес наблюдаваше как Залатимо завира дългия си показалец в една от ноздрите си. А този пък какво ли щеше да направи? От страх коленете му се удариха едно в друго.

— Ей, мистър Гонзалес! Мистър Палермо току-що си изгори ръката на една от вратите на пещите!

Откъм фабриката се носеше шумотевица от създалото се безредие. Някакъв мъж псуваше.

— О, боже господи! — проплака Гонзалес. — Успокой работниците. Аз ей сега идвам!

— Хайде, ставай — обърна се към жена си мистър Ливай. — Да се махаме оттук. Започвам да получавам киселини.

— Един момент! — даде знак на Гонзалес мисис Ливай. — Що се отнася до мис Трикси, искам всяка сутрин да я приветствате с добре дошла. Възложете й някаква смислена работа. Вероятно чувството за несигурност я е карало да се бои от отговорна работа. Мисля, че това вече е преодоляно. Дълбоко в себе си тя таи омраза към „Панталони Ливай“, омраза, която съм уверена, че произтича от страха. Несигурността и страхът са довели до ненавист.

— Естествено — отвърна завеждащият, като я слушаше с половин ухо. Това, което се чуваше от фабриката, не беше на добро.

— Бягай във фабриката, Гонзалес! — разпореди мистър Ливай. — Аз ще се свържа с Райли.

— Слушам, сър! — Гонзалес им се поклони дълбоко и изхвръкна от кантората.

— Хайде. — Мистър Ливай държеше вратата отворена. Доближиш ли се до „Панталони Ливай“, веднага започват как ли не да те дразнят и угнетяват. Да не можеш за минутка да ги оставиш сами да се оправят! Желае ли някой да си живее живота и да не го тормозят, по-добре да не се заема с фирма като тази. Гонзалес нямаше представа дори от това какви писма се пишат в кантората. — Хайде, доктор Фройд, да тръгваме.

— Виж се само колко си спокоен! За теб няма значение дори това, че Ейбълман би ни осъдил на доживотен затвор, стига да имаше тази възможност. — Морскосините клепачи потрепериха. — Няма ли да се обадиш на идеалиста?

— Друг път. Стига ми толкова за днес.

— Докато междувременно Ейбълман накара Скотланд Ярд да спусне примката над главите ни.

— Не си е вкъщи. — На мистър Ливай не му се щеше пак да разговаря с ридаещата женица. — Довечера ще му се обадя. Няма за какво да се тревожиш. Не могат да ме съдят за половин милион долара заради писмо, което не съм написал.

— О, така ли?! Аз пък съм убедена, че такива като Ейбълман могат! Дори мога да си представя какъв адвокат си е намерил — осакатял от тичане подир линейки, обезобразен от пожари, които сам е подпалвал, за да пипне някоя и друга застраховка!

— Слушай, ако не тръгнеш веднага, ще се наложи да се прибираш с автобуса. От тази кантора ще получа преплитане на червата!

— Добре де, добре. И минутка от прахосания си живот не можеш да отделиш на тази женица, нали? — Мисис Ливай посочи гръмко похъркващата мис Трикси. След това се понаведе и я хвана за рамото. — Тръгвам си, скъпа. Всичко ще се оправи. Разговарях с мистър Гонзалес и той е очарован от това, че се завърна!

— Млък! — разпореди мис Трикси, а ченето й щракна заплашително.

— Тръгвай, докато не е станало нужда да те водя да ти бият инжекция срещу бяс! — ядоса се мистър Ливай и сграбчи жена си за коженото палто.

— Погледни само! — Ръкавицата посочи опърпаните канцеларски мебели, изкорубения под, гирляндите от разтегателна хартия, които висяха още от времето, когато Райли стопанисваше архивата, Залатимо, който в объркването си пред азбуката подритваше кошчето. — Тъжно, тъжно… Една търговска фирма, оставена на самотек и злощастни млади идеалисти, които прибягват до безчестие, за да си отмъстят…

— Я се махайте оттука! — озъби се мис Трикси и удари с длан по бюрото.

— Послушай нотките на увереност в този глас! — похвали се гордо мисис Ливай, докато нейният съпруг избутваше заобленото й, покрито с кожи тяло през вратата. — Аз сътворих чудо!

Вратата се затвори и Залатимо се приближи към мис Трикси, като се чешеше, без да го съзнава. Той я потупа по рамото и запита:

— Виж бе, госпожа, може би пък ти ще ми помогнеш. Кое идва по-напред — Уилис или Уилямс?

Мис Трикси се вторачи за минутка в него, после заби ченето си в ръката му. Гонзалес дочу виковете му от фабриката. Не знаеше дали да изостави обгорения Палермо и да провери какво се е случило, или да остане във фабриката, където работниците бяха започнали да танцуват по двойки в ритъма на високоговорителите. В „Панталони Ливай“ се налагаше да си на сто места едновременно.

Докато пътуваха сред солените мочурища обратно към брега в спортната кола, мисис Ливай придърпа поклащащата се от ветреца козина към врата си и каза:

— Ще създам фондация.

— Чудесно. Особено ако адвокатът на Ейбълман ни обере парите.

— Няма да успее. Младият идеалист е хванат натясно — рече спокойно тя. — Полицейско досие, подтикване към бунт… Характеристика за чудо и приказ!

— Охо, май доста бързо се съгласи, че младият ти идеалист е престъпник.

— Очевидно е бил съвсем сам.

— Но ти искаше да се докопаш до мис Трикси.

— Точно така.

— Е, няма да има фондация.

— Сузън и Сандра ще бъдат потресени, като разберат, че твоето лентяйско отношение към живота едва-що не ги разори, че тъй като не отделяш време дори да надникнеш в собствената си фирма, сега някой си ни съди за половин милион. Това колко ли ще отврати децата! Досега поне материално ги беше подсигурявал. Сузън и Сандра ще бъдат потресени, като разберат, че за малко — и е щяло да се наложи да станат проститутки или нещо още по-лошо.

— От това поне щяха да изкарат малко парички. А както са поставени нещата, сега всички са добре дошли, и то безплатно.

— Моля те, Гюс. Повече нито дума! Дори в моята ограбена душевност се е съхранило известно чувство. Не мога да ти позволя така да клеветиш децата! — Тя въздъхна самодоволно. — Тази работа с Ейбълман е най-опасният от всичките ти пропуски, заблуди и грешки, допуснати с течение на времето. Косите на дечицата ще се изправят, когато прочетат за всичко това! Аз, разбира се, няма да ги плаша предварително, ако искаш…

— Колко ти трябват за фондацията?

— Още не съм решила. В момента набелязвах правилника и изискванията.

— А може ли да попитам как ще се именува тази фондация, мисис Гугенхайм? Фондация за изнудване „Сузън и Сандра“?

— Ще се именува фондация „Леон Ливай“ в памет на баща ти. Аз трябва да сторя нещо в негова чест, за да компенсирам онова, което ти не си направил. Наградите ще се раздават в памет на този велик човек.

— Разбирам. С други думи, ще обкичваш с лаври разни старци, отличили се единствено с неповторимата си злоба.

— Моля те, Гюс! — Мисис Ливай му направи знак с ръкавицата да замълчи. — Децата бяха очаровани от онова, което им написах за проекта „Мис Трикси“. А фондацията ще ги накара да се гордеят с името, което носят. Аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да компенсирам твоя пълен провал като баща.

— Получаването на награда от фондация „Леон Ливай“ ще бъде публично оскърбление за всеки нормален човек. И тогава на главата ти ще се стоварят купища дела за обида, купища искания за обезщетение, и то от страна на удостоените с нея. Я остави тези работи. А какво стана с бриджа? Хората все още го играят. И не можеш ли да ходиш на голф в Лейкуд? Продължи си уроците по танци. Запиши и мис Трикси.

— Ще бъда съвсем откровена с теб — мис Трикси през последните няколко дни започна да ме отегчава.

— Ето защо процедурите за подмладяване тъй скоростно приключиха.

— Направих за тая жена всичко, което бе по силите ми. Сузън и Сандра се гордеят с това, че толкова време се опитвах да я поддържам дейна.

— Е, значи няма да има фондация „Леон Ливай“.

— Нима това те отвращава? Усещам отвращението в гласа ти. Да, чувам го! А има и враждебност. Гюс, за твое добро ще бъде. Този лекар, в Центъра за медицинско изкуство. Спасителят на Лени. Преди да е станало твърде късно. Отсега нататък всяка минута трябва да си ми под око, за да те накарам колкото се може по-скоро да се обадиш на идеалиста престъпник. Аз си те познавам. Ще отлагаш, ще отлагаш и Ейбълман ще прати някой камион да обере всичко от дома ни.

— В това число и тренажора.

— Колко пъти да ти казвам?! — изкрещя мисис Ливай. — Не намесвай тренажора в тази каша! — Тя приглади разрошилата се козина. — И се обади на тоя психо Райли, преди Ейбълман да почне да сваля джантите на спортната кола. С човек като Райли той не може да спечели делото. Докторът на Лени ще го прегледа и ще го приберат някъде, откъдето няма да може да вреди на хората. Слава богу, че Сузън и Сандра няма да разберат как за една бройка щяха да хукнат да продават фасове марихуана по къщите! Сърчицата им щяха да се пръснат, ако знаеха с какво безгрижие собственият им баща направлява техните съдбини!