Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (5)

II

— Идвам за портиерската работа, дето сте я обявили във вестника.

— Така ли?! — Лана Лий впери поглед в слънчевите очила. — Имаш ли препоръки?

— Един полицай ми даде. Вика ми да се навра някъде по цял ден да бачкам — обясни Джоунс и изстреля струйка дим в празния бар.

— Съжалявам, но без полицейски типове! Не стават за тоя бизнес. Трябва да внимавам за капиталовложението си!

— Бе аз още не съм тип, ами тия ше земат да ме гепат за скитня и щото не се знаело от какво я карам. В очите ми го рекнаха. — Джоунс се оттегли в образувалия се облак дим. — Викам си, „Нощна веселба“ ще ми помогне да стана член на обществото, ше спаси едно чернокожо момче от пандиза. Пък аз и на мухата път ще правя и все за това как тачат гражданските права в „Нощна веселба“ ше приказвам.

— Я стига глупости!

— Кво толкоз!

— Работил ли си някога като чистач?

— Значи пак скапаната орисия на негрите — чистим-бришем, а?

— Внимавай какво говориш, момче. При мене само чист език, да знаеш!

— Добре де, че то всичките го правят, ама най-вече чернотията.

— От няколко дни търся подходящ човек — започна Лана Лий и тутакси се превърна в сериозен кадровик, бръкна с ръце в джобовете на коженото си манто и изгледа слънчевите очила. Очертаваше се страхотна сделка — подаръче, което сякаш са ти оставили пред вратата. Негър, който ще бъде арестуван за скитничество, ако не си намери работа! Щеше да си има чистач роб, готов да й служи едва ли не безплатно. Какъв разкош! Лана се почувства добре за първи път, откакто се сблъска с двамата, които се мотаеха на бара. — Заплатата е двайсет долара на седмица.

— Хей! Е, нищо чудно, че още не се е явил подходящият. Уау! Бе не говореха ли нещо за минимална надница?

— Работа ти трябва, нали така? А на мене — чистач. Така е в бизнеса, но както искаш.

— Тоя, дето последен ти е бачкал, сигурно е умрял от глад.

— Ще работиш шест дена в седмицата от десет до три. Ако не отсъстваш, кой знае? Може да получиш и малко повишение.

— Ти не се бой, редовно ше идвам, само и само полицията да ми се разкара за няколко часа от главата — отвърна Джоунс и пусна малко дим към Лана Лий. — Е, къде държиш шибаната си метла?

— Дай да се разберем за едно — тука само чисти приказки!

— Слушам, госпожа! Че кой не иска да направи добро впечатление в такова заведение като „Нощна веселба“! Уау!

Вратата се отвори и влезе Дарлин. Беше облечена в копринена вечерна рокля и шапка с цветя и грациозно отмяташе полите си, като вървеше.

— Много закъсняваш! — изсъска Лана срещу нея. — Казах ти днеска да бъдеш тук в един!

— Папагалчето ми взело, че се простудило снощи. Ужасна работа! Цяла нощ ми е кашляло на главата!

— Тия извинения пък откъде ги измисляш?!

— Ама това си е самата истина! — отвърна обидено Дарлин. Тя постави огромната си шапка върху бара и се изкатери на едно от столчетата, скривайки се, без да иска, в облака, който Джоунс бе издухал. — Трябваше на ветеринар да го водя тази сутрин да му удари инжекция витаминчета. Не ща горкото птиче всичките мебели да ми нахрачи я!

— Ти мръднала ли беше снощи, та ги подкокоросваше ония двамата на бара? Всеки ден, Дарлин, всеки божи ден се мъча да ти обясня що за клиенти ни трябват тука! А после влизам и те хващам да ядеш фъшкии на бара ми с една бабиера и едно дебело лайно! Искаш да ми съсипеш заведението ли, що ли? Хората ще погледнат през вратата, ще я видят тая комбинацийка и хоп — в друг бар ще идат. Какво да направя, та да го проумееш, Дарлин? Как може един нормален човек да налее нещо в тъпата ти главичка, а?

— Лана, казах ти вече, просто съжалих бедната женица. Трябваше да видиш как се държеше с нея синът й! Трябваше да чуеш оная история, дето ми я разправи за експресния автобус! И през цялото време тя, миличката, на нейните години, да го черпи! Трябваше да си взема една от пастичките й, та дано се почувства по-добре!

— Слушай, хвана ли те пак да подкокоросваш такива и да ми съсипваш капиталовложението, един ритник и право на паважа! Това ясно ли е?

— Да, госпожо.

— Сигурна ли си, че схвана?

— Да, госпожо.

— Хубаво. А сега покажи на това момче къде си държиме метлите и парцалите, и да се почисти бутилката, която счупи оная бабиера! Ти, понеже си виновна за всичко снощи, отговаряш тука да лъсне, та да блесне! А аз отивам на пазар. — Лана стигна до вратата и се обърна. — И никой да не е посмял да бърника в чекмеджето под бара!

— Ама тука е по-зле, отколкото и във войската! — каза Дарлин на Джоунс, след като Лана вече се бе изнизала навън. — Днеска ли те назначи?

— Да — отвърна Джоунс. — Само дето не ме назначи, а по-скоро ме купи на безценица от разпродажба.

— Поне заплата ще ти дава. А аз съм на комисионна върху изпитото от клиентите. Да не мислиш, че ми е лесно? Я накарай някого да поръча повече от едно от питиетата, дето ги предлагат тука! Чиста водица! Десет, петнайсе долара трябва да изръсят и я ги хване, я не. Не си е работа това, честна дума! Лана дори и шампанското разрежда. Заслужава си да го опиташ! А после все се оплаква, че бизнесът западал. Трябва тя самата да си поръча тук някое питие, та да я видим после. Даже само петима да влязат да изпият по нещо, пак ще натрупа цяло състояние. Водицата не струва бог знае колко!

— Кво отиде да купува? Камшик ли?

— Отде да знам? Тя никога нищо не ми казва, голяма драка е, да знаеш. — Дарлин изискано си издуха нослето. — На мене ми се ще да танцувам нещо екзотично! Редовно си се упражнявам вкъщи. Ако успея да навия Лана да ми разреши нощем да танцувам тук, ще почна да получавам заплата и ще престана да пробутвам водицата на комисиона. Добре, че се сетих! Ами да, тя трябва да ми даде процент и за онова, което двамата изпиха снощи. Бабката доста биричка гаврътна! И не виждам какво толкова се е разфучала Лана. Приятелството си е приятелство, сиренето си е с пари. Оня дебелак и майка му не бяха кой знае колко по-долу от много други, които идват тука. Все си мисля, че Лана се вбеси най-много от идиотската зелена шапка, дето оня си беше надянал на главата. Като говореше, си дърпаше наушника надолу, а като слушаше, го вирваше нагоре. Като влезе Лана, всички викаха по него, а той си беше свалил двата наушника и те стърчаха като криле! Да знаеш само колко смешно беше!

— Викаш, че тоя дебелак се влачел с майка си, а? — попита Джоунс, като в същото време мислено правеше връзката.

— Ахъ. — Дарлин сгъна кърпичката и я пъхна в пазвата си. — Дано не вземат да се мъкнат тука, че здравата ще я загазя! — Гласът на Дарлин потрепваше от тревога. — Слушай, я да посвършим нещо, преди да се е върнала Лана. Само не се хаби да чистиш много-много това бунище. Откакто съм тука, никога не съм го виждала да е чисто. Пък и вечно е такава тъмница, че и да го лъснеш, пак няма да се види. А ако слушаш Лана, ще си кажеш, че тая дупка е най-малкото „Риц“!

Джоунс пусна нов облак дим. През очилата си той така и нищичко не виждаше.