Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (31)

III

— Санта, пиленце, извинявай, ама просто трябваше да ти звънна.

— Какво се е случило, Айрини, душко? — обади се прочувственият жабешки баритон на мисис Баталия.

— За Игнациус…

— Какво е направил тоя път? Кажи на Санта, муце.

— Ей сегичка! Само да видя още ли се кисне във ваната… — Мисис Райли се ослуша обезпокоена, защото от банята се носеха страхотни плясъци. През олющената врата се промъкна едно гръмко изпръхтяване, наподобяващо рев на кит, и нахлу във вестибюла. — Всичко е наред. Още си е там. Санта, теб не мога да те лъжа. Сърцето ми направо е разбито!

— Ай!

— Само преди час Игнациус се върна вкъщи, облечен като касапин!

— Ами чудесно! Значи си е намерил работа дебелият нехранимайко.

— Но не в месарница бе, пиленце — продължи мисис Райли, а гласът й потреперваше от мъка. — Сега ще продава хотдози с една количка!

— Сериозно?! — изкряка Санта. — Хотдогчета? Ама не по улиците, нали?

— Напротив, пиленце, по улиците, като истински нехранимайко…

— Точно така, момичето ми. Нехранимайко. Дори по-лошо. Ако четеш полицейските известия по вестниците, ще видиш, че всичките са бандити и скитници.

— Какъв ужас!

— Някой трябва яката да го нашляпа твоето момче!

— Връща се днеска и още от вратата кара да позная що за работа си е намерил. И аз, Санта, първото, което ми дойде… Казвам му: „Касапин“, нали така?

— Естествено!

— А той най-безочливо ми вика: „Студено… Познай пак!“ И така, цели пет минути, докато не останаха служби, дето се носят такива бели дрехи. Най-накрая той ми вика: „Нито веднъж не налучка! Ще продавам хотдог!“ Едва-що не умрях, Санта! Едва-що не тупнах там, в кухнята на пода! И колко по-добре щеше да е, ако си бях строшила главицата на линолеума!

— Това нямаше да го затрогне…

— Нямаше ами!

— Такъв като него — никога…

— Пет пари не дава той за клетата си майчина! — продължи мисис Райли. — И забележи, при цялото това образование! Да продава кренвирши на улицата посред бял ден!

— А ти какво му рече, моето момиче?

— Нищо не му казах. Докато успея да си отворя устата, той хукна към банята. И още си стои там, заключил се е вътре и плиска ли, плиска вода къде ли не…

— Стой така, Айрини, че са ми дали едно от внучетата да го гледам днеска — рече Санта и кресна на някой от другия край на линията. — Марш от печката, Чармен! Марш да си играеш на тротоара, че зъбките ще ти избия!

Детето отговори нещо.

— Божичко! — продължи Санта, но този път към мисис Райли. — Много са сладки тия дечурлига, но понякога, знам ли? Чармен! Марш навънка да си играеш с колелото, че главичката ще ти откъсна! Стой така, Айрини!

Мисис Райли чу как Санта остави слушалката, как изпищя дете и се затръшна врата, след което Санта се обади:

— Ой, божке! Казвам ти, Айрини, ти му говориш на това дете, а то не чува! Спагети искам да й сготвя, а тя все ми бърка в тенджерата! Монахините в училището би трябвало по-често да я шляпат. Нали го знаеш Анджело? Да беше видяла как го пердашеха, като беше малък! Веднъж една го беше запратила право в черната дъска! И ето защо Анджело сега е толкова внимателен, пък и такъв сладур!

— Сестрите направо се бяха влюбили в Игнациус. Какво миличко детенце беше само! Печелеше всичките свети картинки, дето ги дават, когато някой много знае.

— Трябвало е по главата да го бият!

— И като ми ги носеше вкъщи… — заподсмърча мисис Райли. — Можех ли да си помисля, че дотук ще стигне — да продава хотдог посред бял ден! — Тя се закашля нервно и поривисто в слушалката. — А Анджело как я кара, муце?

— Жена му, Рита, ми звънна преди малко да ми каже, че той положително ще й се върне с пневмония, задето виси по цял ден в клозета. Истина ти казвам, Айрини, тоя Анджело е станал бял като призрак! Ченгетата явно не се държат с момчето както подобава! А той все за полицията говори, направо я обича! Като завърши училището, направо да си помислиш, че се е дипломирал от Айвъри Лийг^[1]. Толкова се гордееше!

— Да бе, зле изглежда, клетото момче! — съгласи се мисис Райли. — И лоша кашлица го мъчи! Е, може и малко по-добре да се почувства, като прочете онова, дето Игнациус ми е дал за него. Вика ми, че било не литература, а чисто вдъхновение!

— Ами?! Не му вярвам аз на това „вдъхновение“, щом Игнациус го дава. Сто на сто само мръсотии ще пише вътре!

— Представи си някои познат да го види с количката!

— Не се срамувай, душко. Ти не си виновна, че се е пръкнал такова келеме! — изсумтя Санта. — Мъж ти трябва в тая къща, та да го оправи веднъж завинаги! И ще го намеря аз оня мил дядко, дето питаше за тебе.

— Не ща мили дядковци. Добро дете ми трябва!

— Ти не се тревожи. Всичко остави на Санта. Ще уредим нещата. Онзи от рибния пазар казва, че не му знае името, ама аз ще го науча. И знаеш ли, май го видях да се разхожда по Сейнт Фердинанд стрийт.

— А пита ли за мене?

— Е, Айрини, та аз не успях да говоря с него! И знам ли го същият ли беше?

— Видя ли сега? И дядката не го е грижа!

— Не говори така, моето момиче. Ще попитам в бирарията, пък и в неделя на литургията ще ида. Ще науча аз как се казва.

— Тоя дядка и пет пари не дава за мен.

— Айрини, няма да ти навреди, ако ви срещнем.

— Достатъчно главоболия си имам с Игнациус. Позор ти казвам, Санта, позор! Ами я си представи, че съседката, мис Ани, го вили с количката? Тя и без това все се кани да ни наковлади пред полицията за нарушаване на обществения ред. По цял ден шпионира иззад кепенците отсреща!

— Ти хората не ги мисли, Айрини — посъветва я Санта. — И тия на нашата улица имат мръсни устенца. Можеш ли да се оправиш с такива като тях, значи с никого проблеми нямаш. Проклети са, ей богу! Ни повече, ни по-малко! А има една, дето ако не престане да ги плещи по мой адрес, ще я гази мечката, да го знаеш! Някой ми каза, че ми викала „веселата вдовица“. Е, не го вземам много навътре, но добре ще я подредя аз нея! Все си мисля, че кръшка с някакъв от пристанището, ама де да видим. Като напиша на мъжа й едно анонимно писъмце, ще се оправи тя, и още как!

— Зная, зная, захарче. Нали ти разправях, че като момиче живеех на Дофин стрийт. Какви анонимки получаваше баща ми… и то за мене, представяш ли си? Ама проклети, ей! Само братовчедка ми, оная нещастница — старата мома, ги пишеше.

— Коя братовчедка, викаш? — полюбопитства Санта. Миналото на всичките роднини на Айрини Райли бе тъй обагрено в моравочервено, че винаги си заслужаваше човек да чуе още нещо.

— Абе оная, дето си изсипа цяла тенджера вряла вода върху ръката. Пък и тя така и така си мязаше на попарена, нали разбираш? Все я гледах, че пише нещо на кухненската маса. И сигурно за мене ще е писала, защото много ми завиждаше, когато започнахме да излизаме с мистър Райли.

— Че то така стават тия работи — заключи Санта. Тая, попарената, беше скучна фигура сред вълнуващите родственици на Айрини. Гласът й задращи жизнерадостно в мембраната. — Ще взема да направя една забава и ще поканя тебе и Анджело с жена му, ако тя реши да дойде.

— Ай, колко мило, Санта, но хич не ми е до забави напоследък.

— Няма да е зле да се поразтушиш, моето момиче. Успея ли да разбера кой е оня дядко, и него ще поканя. И вие, двамката, ще можете да си потанцувате…

— Е, ако го видиш, душко, я вземи и му речи: „Мисис Райли ти праща много здраве!“

А в банята Игнациус лежеше отпуснат във възтоплата вода, побутваше с пръст пластмасовата сапунерка напред-назад и току надаваше ухо да чуе какво приказка майка му по телефона. От време на време натискаше сапунерката така, че да се напълни с вода и да потъне, опипваше дъното на ваната, за да я открие, изсипваше водата и отново я пускаше да си плува. Синьо-жълтеникавите му очи не се отделяха от един голям плик, сложен върху капака на клозетната чиния. От известно време той се опитваше да вземе решение да го отвори ли, или да не го отваря. Травмата, причинена от намирането на нова работа, бе повлияла отрицателно на клапата му и той изчакваше да види дали топлата вода, в която се бе цамбурнал подобно на розовичък хипопотам, ще окаже някакво успокоително въздействие върху организма. И тогава веднага щеше да нападне плика. „Разносната търговия“ май предлагаше приятни условия за работа. Щеше да прекарва работното си време паркиран някъде край реката и да трупа записки за „Дневника“. У мистър Клайд Игнациус съзираше нещо бащинско, което му допадаше, а старият, наплашен и помъдрял властелин на хотдога бе добре дошъл нов герой.

Най-после, когато се почувства отчасти успокоен и отпочинал, надигна мокрото си туловище и докопа плика.

— Защо ли е трябвало да го слага в такъв плик? — ядосано попита на глас, докато се взираше в кръглия печат и надпис „Пощенска станция ОБСЕРВАТОРИЯТА, Ню Йорк“. — Съдържанието положително е писано с креда или с нещо още по-калпаво!

Той разкъса дебелия кафеникав плик, като го намокри, без да иска, и измъкна отвътре сгънат афиш, на който с големи букви бе написано:

ЛЕКЦИЯ! ЛЕКЦИЯ!

М. Минкоф ще дискутира открито темата:

„Секс и политика; освободеното еротично начало — оръжие срещу реакцията“

28 т.м., четвъртък, начало 20:00 часа.

СЪЮЗ НА МЛАДИТЕ ЕВРЕИ — ГРАНД КЪНКОРС

Вход: 1.00 долар — ИЛИ — Подпис под петиция „Минкоф“, която неумолимо настоява за ПОВЕЧЕ И ПО-УДОВЛЕТВОРИТЕЛЕН СЕКС ЗА ВСИЧКИ, а за малцинствата — ударна програма! (Петицията ще бъде изпратена във Вашингтон.) Подпишете незабавно и спасете Америка от половото невежество, въздържанието и страха! Убедена ли сте, че желаете да подкрепите това дръзко и жизненонеобходимо движение?!

— О, боже мой! — процеди Игнациус през мокрите си мустаци. — Вече и на обществени места ли й позволяват да говори? И какво означава заглавието на това нелепо писание? — Той още веднъж, и то с озлобление, прочете афиша. — Във всеки случай убеден съм, че ще говори дръзко. Малко извратено е от моя страна, но не бих се отказал да послушам тая кучка как бръщолеви, и то пред аудитория. Що се отнася до нарушението на приличието и добрия тон, този път тя е надминала и себе си!

Следвайки изрисуваната на ръка стрелка, съпътствана от „ОБЪРНИ“ в долния край на афиша, Игнациус го завъртя и се зачете в онова, което Мирна беше написала на обратната страна!

Господа,

Какво става, Игнациус? Отдавна не си се обаждал. Впрочем не те виня, че не ми пишеш. Аз май попрекалих в последното си писмо, но то е, защото бях обезпокоена от налудната ти фантазия, чиито корени най-вероятно са разположени е твоето нездраво отношение към секса. Много добре знаеш, че още от първата ми среща аз задавам сондиращи въпроси, за да си изясня какви точно са сексуалните ти наклонности. Моето единствено желание бе да помогна да откриеш свой собствен начин за изразяване и удовлетворение чрез един естествен и животворен оргазъм. Храня уважение към твоя разум и винаги съм приемала ексцентричните ти склонности, и именно затова копнея да видя, че достигаш безметежната извисеност, която настъпва при създаване на идеалното умствено-сексуално равновесие. (Един истински, взривителен оргазъм ще очисти твоята същност и ще те изведе от тлението!) Само недей да ми се сърдиш за писмото!

Ще ти разясня афиша малко по-нататък, защото си мисля, че би желал да разбереш как се стигна до тази дръзка и вълнуваща лекция. Но най-напред се налага да те известя, че се отказахме от филма, така че ако си възнамерявал да играеш ролята на наемодателя, избий си го от главата. Основна причина се оказа липсата на средства. Не можех да изстискам повече нито един сребърник от баща си и Лиола, находката от Харлем, се настрои доста враждебно заради хонорара (или по-скоро затова, че такъв нямаше да има) и в крайна сметка пусна една-две забележки, които ми се сториха леко антисемитски. А и кому е нужно момиче, което не е убедено дотолкова, че безплатно да отдаде труда си, щом това е от полза за нейната нация? Самюъл пък взе решение да стане лесничей в щата Монтана, тъй като възнамерява да пише драматическа алегория, ситуирана сред непрогледните гори („Невежество и порядки“), и желае да усети листака. Доколкото го познавам, не се съмнявам в две неща: в това, че ще се провали като лесничей, но пък алегорията му ще бъде предизвикателна и спорна, изпълнена с неудобни истини. Желая му успех. Той няма грешка!

Но да се върна към лекцията. Като че ли най-сетне открих подиум, от който да изповядвам своята философия и т.н. Всичко стана малко странно. Преди няколко седмици бях на едно събиране, което мои приятели устроиха в чест на едно момче без грешка, което току-що се бе завърнало от Израел. Той наистина беше невероятен! Ама сериозно!

Игнациус изпусна малко „райски газ“.

Часове наред пя народните балади, които научил там; знаменателни песни, пълно потвърждение на теорията ми, че музиката поначало трябва да е средство за социален протест и начин на изказ. Ние го слушахме в захлас, все искахме още и още. Сетне всички започнахме да разговаряме на много и най-различни нива и аз споделих с него онова, което по принцип ми е на сърцето.

— Хааа-хм! — могъщо се прозина Игнациус.

Той ме попита: „Защо таиш всичко това у себе си, Мирна? Защо не го споделиш с хората?“ А аз му обясних, че често говоря на нашите дискусии, както и пред моя кръжок за групова терапия. Разказах му и за писмата си до един редактор, които бяха отпечатани в „Нова демокрация“, „Човекът и масите“ и „Сега!“.

— Я да излизаш от ваната бе, момче! — Игнациус се сепна от виковете, които майка му отправяше от другата страна на вратата.

— А защо? — попита той. — Ти ли ще я използуваш?

— Не!

— Тогава, моля те, върви си.

— Много дълго се заседя там.

— Престани, ако обичаш! Опитвам се да прочета едно писмо.

— Писмо ли? Кой ти писа?

— Драгоценната ми приятелка, мис Минкоф.

— Последното, което ми каза, беше, че заради нея са те уволнили от „Панталони Ливай“.

— Да, така е. Но не трябва да забравяш, че не е изключено това да е била завоалирана услуга. Новата ми работа може да се окаже доста подходяща.

— Ужас! — натъжи се мисис Райли. — Най-напред те уволниха от една мизерна чиновническа службица във фабрика, сега пък продаваш кренвирши по улиците! Едно ще ти река, Игнациус: дано само оня с хотдозите не вземе да те уволни. Знаеш ли какво каза Санта?

— Каквото и да е казала, то без съмнение е било крайно дълбокомислено и язвително. Макар че иначе бръщолевенията й се схващат едва-едва, и то като скверни нападки спрямо родния език.

— Тя каза, че някой трябва да те понашляпа.

— Звучи доста грамотно за нейните уста.

— А какво прави сега тая Мирна? — даде път на подозренията си мисис Райли. — И по какъв случай така се е разписала? Да се окъпе, това й трябва на нея.

— Психиката на Мирна е в състояние да понесе водата само ако я приема през устата.

— Какво?

— Престани да подвикваш като рибарка и се разкарай оттук, моля те. Не си ли сложила някоя бутилчица мискет да се пече във фурната? Остави ме на мира. Много ми е нервно.

— Нервно ли? Цял час киснеш в горещата вода.

— Вече трудно може да се каже, че е гореща.

— Тогаз излизай от ваната!

— А защо е толкова наложително да изляза от ваната? Майко, аз наистина не те разбирам! Нима не се намира нищо, което ти, като домакиня, да изгаряш от желание да сториш? Тази сутрин забелязах, че вестибюлът е покрит с валма от мъх, големи колкото бейзболни топки. Почисти този дом! Обади се на „точно време“ да си свериш часовника! Направи нещо! Легни да си подремнеш! Доста залиняла ми се виждаш напоследък.

— И си е така, момче. Разби ти сърцето на клетата си майчица! А какво ще правиш, ако взема, та се затрия?

— Не възнамерявам да участвам в този идиотски разговор. Можеш да го продължиш като монолог, ако желаеш. И на по-тих глас, защото трябва да се съсредоточа над новите оскърбления, които Мирна Минкоф е скалъпила в това писмо.

— Не издържам вече, Игнациус. Утре-другиден ще ме тресне някой удар и ще ме намериш просната в кухнята! Да, момче, ще видиш! И ще останеш сам-самичък на света. А след туй ще паднеш на колене и горко ще молиш бога да ти прости, че така си мъчил милата си, клета майчица!

Но от банята не долетя и стон. Мисис Райли очакваше да чуе поне как водата се разплисква или как прошумолява хартия, но вратата на банята все едно че бе врата на гробница. След една-две минути безплодно очакване тя й обърна гръб и се устреми към печката. А Игнациус, щом чу да се отваря вратата на фурната, отново се зачете в писмото.

Той каза: „С този глас, с характера си ти трябва често да се появяваш пред хората.“ Това момче наистина бе удивително! Хем мозъкът му сечеше като бръснач, хем беше истински мъж. Такъв джентълмен и толкова деликатен, направо да не можеш да повярваш! (Особено след като човек е общувал със Самюъл, който бе предан на делото и неустрашим, но доста гръмогласен, пък и малко дръвник си падаше.) Никога не съм срещала по-самоотвержен човек в борбата с реакционните идеи и предразсъдъците от този певец на народни песни! Най-добрият му приятел, както сам каза, бил негър абстракционист и създавал великолепни протестни цапаници, изпълнени с предизвикателство, а понякога дори нарязвал с ножа платното си на лентички. Връчи ми и един блестящ памфлет, който описва в подробности как папата се опитва да натрупа ядрен арсенал. Този памфлет ми отвори очите и аз веднага го препратих на редактора на „Нова демокрация“, за да го подпомогна в борбата му срещу църквата. Това момче беше написало и нещо грандиозно срещу белите англосаксонски протестанти. Изразяваше омразата си към тях. Искам да кажа, акълът му сечеше не на шега.

На следващия ден той ми се обади. Дали съм щяла да имам нещо против да изнеса лекция пред групата за социални промени, която възнамерявал да образува някъде си в Бруклин? Бях покорена! В този свят на максимата „око за око, зъб за зъб“ е такава радост да срещнеш приятел… ама искрен и истински приятел… или поне така си мислех. Казано с две думи, установих, и то от опит, че и при лекциите е както в шоубизнеса — кушетката и т.н. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да вярвам ли на това нечувано оскърбление спрямо добрия тон, което е пред очите ми? — запита Игнациус плаващата сапунерка. — Това момиче няма срама!

Това беше поредното напомняне, че някои хора ценят тялото ми повече, отколкото моя интелект.

— Аааах! — въздъхна Игнациус.

Откровено казано, ще ми се да го разоблича този уж „народен певец“, който сега сигурно търси да вплете в мрежата си някоя друга млада активистка. Една моя позната подочула, че „народният певец“ всъщност бил баптист от щата Алабама. Какъв мошеник само! Та след това аз попроучих памфлета, който той ми даде, и открих, че е бил отпечатан от ку-клукс-клан. Това ще ти даде известна представа за идеологическите тънкости, с които се сблъскваме в днешно време. На мен той ми прозвуча като един добър либерален памфлет! И сега ще трябва да се унижа и да пиша на редактора на „Нова демокрация“, за да го известя, че памфлетът, макар и предизвикателен, не е написан от когото трябва. А белите англосаксонски протестанти нанесоха контраудар и този път ме свариха неподготвена. Тази случка ми напомни как веднъж в парка „По“ мислех, че храня катеричка, която взе, че се оказа плъх, макар на пръв поглед винаги да можеше да мине и за катеричка. Човек се учи, докато е жив! Този измамник ми подсказа една идея. Човек винаги може да научи нещо от нищожествата. Реших да попитам евреите дали някоя вечер ще ми отпуснат залата. След известно време ми отговориха утвърдително. Публиката тук, в Бронкс, без съмнение е тесногръда, но ако лекциите ми са на ниво, някой ден може да ме ангажират и за залата, в която мислители като Норман Мейлър и Симор Крим излагат своите възгледи. За опит пари не вземат.

Искрено се надявам, че работиш върху личностовите си проблеми, Игнациус. Параноята задълбочава ли се? Убедена съм, първопричината за нея е в това, че все се залостваш в стаята си, че си започнал да гледаш с подозрение на заобикалящия те свят. Така и не разбрах защо настоя да си останеш там, при алигаторите. И независимо от това, че разсъдъкът ти плаче за обстоен клиничен преглед, ти имаш ум, който би могъл да се разрасне и да процъфти тук, в Ню Йорк. А какво става сега? Ти пречиш и на своя разум, и на себе си. Когато те видях последния път, на връщане от Мисисипи за Ню Йорк, ти беше направо в ужасно състояние. И вероятно, както си живуркаш в тая стара съборетина в компанията единствено на майка си, вече съвсем си деградирал. Нима природният инстинкт у теб не е надал вик за освобождение? Една красива и съдържателна любовна връзка ще те преобрази, Игнациус. В това съм убедена! Тежки едипови окови са овладели психиката ти и те унищожават!

Не се и залъгвам, че социално-политическите ти възгледи са станали по-прогресивни. Нима изостави проекта си да сформираш политическа партия и да излъчиш кандидат за президентските избори, избран от бога? Спомням си, че когато най-сетне се запознахме и аз разобличих политическото ти безразличие, ти ми излезе с тази идея. Разбрах, че това е реакционен план, но поне показваше, че у теб се заражда известна политическа съзнателност. Моля те, напиши ми нещо по този въпрос, тъй като това изключително много ме интересува. Трипартийна система ни трябва в нашата страна и аз мисля, че фашистите набират сили ден след ден. А тази Партия на богоизбраните е нещо като проект за организиране на изтърсаците от обществото, които именно ще са в основата на фашисткия подем.

Е, аз да привършвам. Дано лекцията има успех. За теб посланието, залегнало в основата й, би било от особена полза. Между другото, ако подтикнеш някога Движението на богоизбраните към живот, аз мога да ти помогна при организирането на филиал тук, на местна почва. И моля те, Игнациус, измъкни се от къщи и навлез в света около теб. Тревожа се за бъдещето ти. Ти открай време си един от моите най-важни проекти. И много бих искала да науча нещо за сегашното ти душевно състояние, така че, моля те, вдигни се от възглавниците и пиши!

М. Минкоф

След известно време, повил сбръчканата си розовичка кожа в една стара бархетна роба, която се крепеше на безопасна игла около бедрата, Игнациус вече седеше зад бюрото и пълнеше автоматичната си писалка. А във вестибюла майка му разговаряше с някой друг по телефона и се жалваше:

— И последния цент от застраховката, която ни остави клетата му баба, дадох, за да го изуча. Какъв ужас! Толкова пари на вятъра!

Игнациус се оригна и отвори чекмеджето, за да потърси листове за писма, каквито би трябвало все още да има там, но вместо тях си намери онова йо-йо^[2], дето беше купил от филипинеца, който ги продаваше из квартала преди няколко месеца. От едната му страна имаше палмичка, която филипинецът беше гравирал според желанието на Игнациус. Дръпна конеца, той страшно бързо се разви и макаричката шеметно се устреми към пода, затъркаля се и се спря в една купчина листа от настолен бележник и стари списания под леглото. Игнациус пусна горния край на конеца и отново бръкна в чекмеджето, където откри една бланка на „Панталони Ливай“.

Възлюблена ми, Мирна!

Получих оскърбителното ти известие. Нима наистина мислиш, че ме интересуват лишените от какъвто и да е вкус твои сблъсъци с подобни полухора като народните певци? Във всяко от писмата откривам намеци за разюздания личен живот, който водиш. Умолявам те да се придържаш към теми, които подлежат на обсъждане и т.н., защото по този начин поне ще избегнеш безсрамието и наглостта. При все това смятам, че символиката с катеричката и плъха, катеричко-плъха или плъхо-катеричката, бе поучителна и, бих казал, дори отлична.

В непрогледната вечер, когато ще изнасяш съмнителната си лекция, единственият ти слушател вероятно ще е някой отчаян, самотен и престарял библиотекар, който е видял, че прозорците на залата са осветени, и е влязъл с надеждата, че ще се избави от студа и ужасите на душевната си преизподня. Единствено неговата фигура ще седи прегърбена пред подиума, докато твоят носов глас кънти сред празните столове и с нарастващо ожесточение стоварва огорчение, объркване и сексуални намеци върху плешивия череп на жалкия окаяник, когото вече ще си зашеметила тъй, че човечецът аха, и да изпадне в истерия… и тогава, веднъж влязъл в залата, той без съмнение ще реши да се разголи и ще размаха отчаяно сгърчения си орган като кривак срещу зловещите думи, които се сипят ли, сипят върху главата му. Ако аз бях на твое място, незабавно щях да се откажа от тази лекция! Убеден съм, че управата ще приеме оттеглянето ти с най-голяма радост, особено пък ако са имали възможността да видят безвкусния афиш, който без съмнение вече е разлепен по всяка телефонна будка в Бронкс.

Никой не е искал от теб да коментираш личния си живот, но онова, което си написала, разкрива потресающа липса на вкус и каквото и да било приличие.

А в действителност животът ми претърпя метаморфоза: понастоящем аз съм жизненоважна частица от търговията с хранителни стоки и следователно съвсем не без основание се съмнявам, че за в бъдеще ще мога да отделям време да ти пиша.

Със заетост

Игнациус