Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (42)

III

Игнациус започваше да се чувства все по̀ и по-зле. Клапата му изглежда, се беше запечатала и никакво клатене не й помагаше да се отвори. От газовите джобчета в стомаха изригваха вулкани, които раздираха храносмилателната му система. Някои успяваха да се измъкнат звучно навън. Но други заблудени газови потоци се приютяваха в гърдите му и причиняваха обилни киселини.

Той бе убеден, че физическата причина за това влошаване на здравословното му състояние беше доста усърдната консумация на райска стока. Но имаше и по-неуловими причини. Майка му започваше да се държи все по-нагло, открито антагонистично, и беше невъзможно да бъде овладяна. Навярно бе станала член на някаква дружинка от крайната десница и именно това я правеше войнствена и враждебна. Във всеки случай напоследък тя буквално провеждаше лов на вещици из мрачната си кухня, като му задаваше какви ли не въпроси във връзка с политическите му убеждения. И това беше твърде странно, защото открай време беше аполитична и гласуваше само за кандидати, които се отнасят добре към майките си. Мисис Райли бе подкрепяла солидно Франклин Рузвелт в продължение и на четирите му мандата не поради Новия курс, но защото той явно уважаваше и се държеше чудесно с майка си, Сара Рузвелт. Мисис Райли беше гласувала и за майката на Труман, застанала пред викторианската си къща в Индипендънс, щата Мисури, а не за самия Хари Труман. За нея Никсън и Кенеди означаваха Хана и Роуз. Кандидатите сираци я объркваха и при избори, в които липсваха майки, тя си стоеше вкъщи. Игнациус не можеше да разбере нейните внезапни и неловки усилия да защити американския начин на живот от угрозата на своя син.

Не на последно място трябваше да спомене и Мирна, която му се бе явила в поредица от сънища, взела образа на стария ординарец от многосерийните филми, които беше гледал като дете в „Притания“. Сериите следваха една подир друга. В една от по-страшните той бе застанал на перона в метрото, преродил се в Св. Джеймс Малкия, мъченически загинал от еврейска ръка. Мирна беше влязла през турникета с плакат, на който пишеше: „СМИРЕН КОНГРЕС НА СЕКСУАЛНО НУЖДАЕЩИТЕ СЕ“, и бе започнала да го апострофира. „И жив да ме одерете, Исус пак ще се прослави“ — величествено бе предрекъл Игнациус — св. Джеймс. Но Мирна, хилейки се подигравателно, го беше бутнала с плаката върху релсите пред летящия влак. Игнациус се бе събудил точно в мига, когато влакът аха, и да го прегази. Сънищата с Мирна Минкоф бяха далеч по-страшни от едновремешните ужасяващи съновидения, изпълнени с автобуси, в които той, обикновено седнал на втория етаж в целия си блясък, прекарваше обречените возила през парапетите на мостове, за да ги въвлече накрая в челен удар с реактивни самолети в момент на маневри по пистите.

Нощем го терзаеха сънищата, а денем — възмутителният маршрут, по който мистър Клайд го беше пратил. Както изглеждаше, във Френския квартал и пет пари не даваха за хотдози. Следователно парите, които отнасяше вкъщи, ставаха все по-малко, а майка му на свой ред — все по-враждебна. Кога и как ли щеше да завърши този злокобен цикъл?

Беше прочел в един от сутрешните вестници, че Сдружението на жените художнички урежда изложба на Пайрътс Али. И тъй като смяташе, че картините ще са тъй нагли, че ще успеят да привлекат вниманието му за известно време, той забута количката по плочника към разнообразието от произведения на изкуството, виснали върху железните колчета на оградата зад катедралата. Най-отпред на количката, като опит да привлече клиенти сред обитателите на Квартала, Игнациус бе изписал с червен молив и печатни букви върху лист от бележник: „ТРИЙСЕТ (30) САНТИМЕТРА ОТ РАЯ“. Но досега никой не беше проявил интерес.

Уличката бе изпълнена с издокарани дами с големи шапки. Той насочи носа на количката към навалицата и забута напред. Една жена прочете изявлението върху листа и се развика, призовавайки приятелките си да се дръпнат настрани от ужасяващото привидение, изникнало на тяхната изложба.

— Искате ли хотдогчета, дами? — мило ги попита Игнациус.

Дамите проучиха с поглед надписа, обецата, шалчето, сабята и го помолиха да си върви по пътя. И дъжд стигаше да завали, за да им провали изложбата, камо ли това!

— Хотдог! Хотдог! — малко гневно се провикна Игнациус. — Лакомства от хигиеничната райска кухня!

Сред възцарилата се тишина ехтяха само могъщите му оригвания. Дамите пък се правеха, че разглеждат небето и малката градинка зад катедралата.

Игнациус се затътри до желязната ограда, като заряза безнадеждната кауза, която количката изповядваше, и заразглежда окачените маслени платна, пастели и акварели. Макар и да се различаваха по степента на недодяланост, изобразените сюжети бяха почти едни и същи: камелии, които плуваха в купи с вода, азалии, разчекнати в претенциозни букети, магнолии, наподобяващи бели вятърни мелници. За известно време вбесеният Игнациус имаше възможността сам-самичък да направи щателен оглед на експонатите, тъй като дамите се бяха дръпнали встрани от оградата и бяха образували нещо като отбранителна дружинка. Количката също бе изправила самотно снага връз плочника на няколко крачки от най-новия член на художественото сдружение.

— О, боже мой! — ревна Игнациус, след като приключи разходката си покрай оградата. — Как смеете да излагате пред обществеността подобни изтърсаци?

— Моля, вървете си по пътя, сър — обади се една по-дръзка дама.

— Магнолиите не са такива! — рече Игнациус и заби сабята си в наглата пастелна магнолия. — Вие, дами, трябва да изкарате курс по ботаника. А може би и по геометрия.

— Не е нужно да разглеждате творбите ни — обади се от групичката гласът на жената, нарисувала въпросната магнолия, целият пропит с оскърбени нотки.

— Нужно е и още как! — изкрещя Игнациус. — На вас ви трябва критик с добър вкус и благоприличие. О, небеса! Коя е нарисувала тази камелия? Обади се! Водата в купата прилича на машинно масло!

— Оставете ни на мира — проплака едно пискливо гласче.

— Най-добре се откажете от чайовете и закуските и седнете да се научите как се рисува бе, жени! Започнете с това как се държи четката. А сетне предлагам да се съберете и да нарисувате дома на някоя от вас.

— Вървете си!

— Ако вие, „художнички“, бяхте участвали в украсата на Сикстинската капела, тя в крайна сметка щеше да заприлича на особено просташка железопътна гара — изсумтя Игнациус.

— Няма да се оставим да ни обижда един продавач грубиянин! — надменно заяви говорителката на бандата големи шапки.

— О, разбирам! — провикна се Игнациус. — Значи вие сте онези, които чернят името на продавача на хотдог!

— Той е побъркан!

— Какъв простак!

— Пък и грубиянин!

— Не го подкокоросвайте!

— Присъствието ви тук е нежелателно! — рече говорителката простичко, но хапливо.

— В това не се и съмнявам! — Игнациус едва-едва си поемаше дъх. — Вие явно се боите от човека, който не е изгубил досег с действителността, от човека, който правдиво може да опише всичките ви набези спрямо нещастното платно!

— Моля, вървете си! — разпореди говорителката.

— И ще го сторя! — Игнациус сграбчи дръжката на количката си и я забута напред. — Ей, жени, вие трябва да паднете на колене и да молите прошка за онова, което видях тук, на оградата!

— Този град действително върви към разруха, щом такива щъкат по улиците — промълви една женица, а Игнациус се заклатушка напред.

Едно малко камъче го удари в тила и това го сепна. Той гневно забута количката по плочника. В края на уличката я паркира върху малкото тротоарче така, че да не се вижда. Боляха го краката, а не искаше никой да прекъсва почивката му с желания за покупка на хотдог. И въпреки че търговията бе в пълен застой, не биваше да се забравя, че идва време, когато трябва да останеш верен на себе си и да помислиш най-напред за собственото си добруване. Още малко разносна търговия и това вече нямаше да са крака, а кървясали кютуци.

Игнациус приклекна върху страничните стъпала на катедралата. Не му беше особено удобно. Това, че напоследък бе понапълнял, това, че се подуваше, откакто клапата му бе престанала да действа, го караше да се чувства доста неудобно във всяко друго положение, освен в изправено и легнало. Той си свали ботушите и започна да разглежда огромните си крачища.

— Мили боже! — обади се някакъв гласец зад него. — Какво виждат очите ми? Излизам да разгледам тази кошмарно просташка изложба и какво съзирам като експонат номер едно? Духа на Лафит пирата? Или не! Това е Фати Арбъкъл! Или може би Мари Дреслър? Казвай бързо или ще почина!

Игнациус погледна нагоре и видя младежа, който беше купил шапката на майка му в „Нощна веселба“.

— Махни се, суета! Къде е шапката на майка ми?

— Ох, онази ли — въздъхна младият човек. — Май че беше унищожена на един страшно лудешки купон. Всички хлъцнаха, като я видяха!

— В последното съм убеден, но не ще и питам как е била осквернена.

— Аз и бездруго не си спомням. Мартинитата бяха малко множко за крехката ми същност.

— О, боже мой!

— Питам те в неговото име, защо си в такава чудновата премяна? Приличаш на Чарлс Лотън, предрешен като циганска царица. На какъв си се направил? Ще ми бъде много интересно да узная.

— Разкарай се, самодоволнико проклети! — оригна се Игнациус, а шумът от газовия изблик се отрази като ехо сред околните постройки. Шапките на жените художнички от Съдружието се обърнаха към източника на вулканоподобните звуци. Игнациус изгледа кръвнишки светлокафявото кадифено сако, бледоморавия пуловер от кашмирска вълна и русия кичур, който се спускаше над челото на одухотвореното, сияещо лице. — Махни се от мен или ще бъдеш повален!

— Олеле майчице! — изсмя се младежът с кратки и по детски заразителни хихикания, от които мъхнатото му сако се затресе. — Ама ти наистина си побъркан!

— Как смеещ?! — извика Игнациус. Той разкопча сабята си и понечи да наложи прасците на младежа с пластмасовото оръжие. Но онзи се разкикоти и с танцова стъпка започна да избягва ударите, а гъвкавите му движения го правеха труднодостижима цел. Накрая, танцувайки, прескочи уличката, като махаше с ръка. Игнациус сграбчи един от слонските си ботуши и го запрати по фигурата, която къдреше пирует след пирует.

— Ууу! — подвикна младежът, улови ботуша и го изстреля обратно по Игнациус, като го уцели право в лицето.

— О, боже мой! Обезобразиха ме!

— Млък!

— Само да си мръдна пръста и ще те арестуват за нападение!

— Ако бях на твое място, щях да стоя колкото се може по-далеч от полицията. Какво смяташ ще си рекат, като ти видят одеждите, чудотворке? И мен ли ще арестуват за нападение? Хайде да бъдем поне малко реалисти. Изненадва ме това, че въобще са те пуснали да се шляеш насам-натам, нагизден като ясновидка. — Младежът щракна капачето на запалката си, запали цигара „Салем“ и пак щракна, за да я затвори. — С тия боси крака и сабята играчка, а? Не се занасяй!

— В полицията ще повярват на всяка моя дума.

— Дай да сменим темата.

— И вероятно ще те затворят за няколко години.

— Ооо, ама ти наистина си някъде из облаците.

— Защо ли всъщност седя тука да те слушам? — рече Игнациус и нахлузи чортовите си ботуши.

— Ууу! — изписука щастливо младият човек. — Какво изражение само! Като Бети Дейвис със стомашно разстройство!

— Я да не разговаряш с мен, дегенерат неден! Бягай да играеш с приятелчетата си! Убеден съм, че в квартала гъмжи от тях.

— Как е милата ти майчица?

— Не желая декадентските ти устни да сквернословят това свято име.

— Но тъй като вече съм го сторил, я кажи: добре ли е тя? Каква сладка и мила женица, пък и толкоз непорочна! Голям късметлия си ти!

— Не ще обсъждам качествата й точно с теб.

— Щом искаш, така да бъде. Дано само тя да не узнае, че се носиш нагоре-надолу като някаква унгарска Жана д’Арк. И тая обеца… Ама досущ като на унгарка!

— Ако ти се е приискал такъв костюм, купи си! — сопна се Игнациус. — И ме остави на мира.

— Убеден съм, че подобно нещо отникъде не може да се купи! Ууу, всички ще паднат, явя ли се така на някоя забава!

— Подозирам, че забавите, на които ходиш, са същински апокалипсис, разигран на живо. Знаех си, че обществото ни това го чака. След няколко години ти и приятелчетата ти вече ще владеете тази страна.

— Ууу, така и мислим да направим — сърдечно се усмихна младият човек. — Поддържаме връзки с най-високопоставени лица. Направо няма да повярваш!

— Напротив, ще повярвам. Това Хросвита отдавна можеше да го предскаже.

— За бога, тази пък коя е?

— Средновековна монахиня пророчица. Тя направлява моя жизнен път.

— Ууу, ти си самата фантазия! — възкликна младежът. — И въпреки че нямаше за къде повече, май си напълнял, а докъде ще стигнеш така? В твойта тлъстина има нещо тъй невероятно просташко!

Игнациус се изправи на крака и мушна младежа право в гърдите с пластмасовата сабя.

— Това ти се полага, отрепко! — кресна той и замуши сабята в пуловера от кашмирска вълна. Но връхчето й се отчупи и падна на плочника.

— Олеле майчице! — изпищя младият човек. — Тлъста лудетино, ще ми скъсаш пуловера!

В горния край на уличката участничките в Сдружението на жените художнички сваляха картините си от оградата и сгъваха алуминиевите шезлонги подобно на араби, които се канят да се измъкнат крадешком. Тазгодишната им изложба на открито беше напълно провалена.

— Аз съм мъстителен меч в името на вкуса и благоприличието! — крещеше Игнациус. Веднага щом поднови атаката срещу пуловера с потрошеното си оръжие, дамите започнаха една по една да се измъкват към Ройъл стрийт. Неколцината изоставащи дърпаха в паника магнолиите и камелиите.

— Защо ли те заговорих, малоумнико! — изсъска озлобено младият човек. — Това е най-хубавият ми пуловер!

— Уличник! — ревна Игнациус и затърка със сабята по гърдите на младежа.

— Ууу, какъв ужас!

Той се опита да избяга, но Игнациус здраво го държеше за лакътя със свободната си ръка. Младежът обаче провря пръст в гигантската обеца на Игнациус, дръпна го надолу и изрече право в лицето му:

— Пускай меча!

— О, небеса! — Игнациус захвърли меча върху плочника. — Убеден съм, че ухото ми е натрошено!

Младежът пусна обецата.

— Това преля чашата! — профъфли Игнациус. — Ще гниеш в затвора до края на живота си!

— Я ми погледи пуловерчето бе, противно чудовище!

— И най-цветистата отрепка ще я е срам да се покаже в подобен изтърсак! Човек трябва да има срам или поне малко вкус, що се отнася до облеклото!

— Ах ти, ужасна твар! Ах ти, грамадо недна!

— Навярно ще се наложи да прекарам няколко години в здравно заведение за очи, уши, нос и гърло, докато ме излекуват от онова, което ми причини — рече Игнациус и опипа ухото си. — Бъди сигурен, че всеки месец ще ти пращат смайващи сметки за лекарските хонорари. Адвокатският ми корпус ще те навести на заранта, независимо от това къде упражняваш съмнителната си дейност. Предварително ще ги предупредя, че е възможно да чуят или видят какво ли не. Всички те са великолепни юристи, стожери на обществото, креолски учени аристократи, но познанията им относно потайните форми на съществуване са доста ограничени. Не е изключено и да откажат да се срещнат с теб. Възможно е да изпратят значително по-нископоставен служител, някой младши съдружник, приет в кантората им чисто и просто от съжаление.

— Ах ти, ужасно и противно животно!

— При все това, за да ти спестя напрегнатото очакване на тази фаланга от правни светила и нейното нахлуване в квартирата ти, наподобяваща мрежата на паяк, аз снизходително ще приема обезщетение на момента, ако не възразяваш. Пет-шест долара ще са напълно достатъчни.

— Пуловерът ми струва четиридесет! — отвърна младият човек и попипа парченцето, откъснато от сабята. — Ще ми го платиш ли?

— Естествено, че не. Никога не влизай в препирни с просяци!

— Няма да е трудно да те осъдя.

— Навярно и двамата ще трябва да се откажем от идеята за правно възмездяване. За събитие, тъй знаменателно като съдебния процес, ти вероятно съвсем ще забравиш и ще се явиш с диадема и вечерна рокля. А възрастният съдия пределно много ще се притесни. Тогава и двамата ще ни признаят за виновни по някое скалъпено обвинение.

— Ах ти, звяр противен!

— Защо не се впуснеш в някое от пъклените забавления, които са ти по вкуса? — оригна се Игнациус. — Погледни там, някакъв моряк се носи по Чартърс стрийт. Доста самотен ми се вижда…

Младежът погледна към пресечката на уличката с Чартърс.

— Ууу, този ли? — попита той. — Та това е Тими.

— Тими ли?! — ядоса се Игнациус. — Нима го познаваш?

— Разбира се — отвърна младежът, а гласът му бе изпълнен с досада. — Той е една от най-близките ми и най-стари приятелки. И въобще не е моряк.

— Какво?! — прогърмя Игнациус. — Нима искаш да кажеш, че се е превъплътил във военнослужещ от армията на тази страна?

— Той не само в това се превъплъщава.

— Това вече е сериозна работа. — Игнациус се прозина, а червеното сатенено шалче се свлече по ловджийската му шапка. — Значи всеки войник или моряк, когото виждаме, може чисто и просто да е някой умопомрачен и предрешил се декадент? Боже мой! Не е изключено да се окажем в центъра на потресающ заговор! Знаех си аз, че ще се стигне до нещо подобно! Съединените американски щати вероятно са напълно незащитени!

Младежът и морякът фамилиарно си помахаха един на друг и последният се скри от погледа им, тъй като зави покрай катедралата. На няколко крачки зад него вървеше полицаят Манкузо с козя брадичка и с барета.

— Ууу! — палаво се провикна младият човек, като видя как Манкузо дебне въпросния моряк. — Та това е онзи прекрасен полицай! Нима в полицията не е известно, че всички в Квартала го знаят?

— И него ли познаваш? — попита Игнациус предпазливо. — Това е един много опасен човек!

— Та него всеки го познава! Слава богу, че отново се е върнал! Започвахме да се чудим какво ли му се е случило. Толкова си го обичаме! Ууу, нямам търпение да видя каква нова маскировка ще му нахлузят! Трябваше да го мернеш преди няколко седмици — беше направо неустоим в каубойския костюм! — Младежът избухна в неудържим смях. — Едва-едва ходеше с онези ботуши, а глезените вечно му изневеряваха! Веднъж той ме спря на Чартърс, като се бях развихрил с профсъюзната капела на майчицата ти. Друг път пък ме спря на Дюмен и се опита да завърже разговор. Този ден беше с рогови очила и моряшка фланела. Каза ми, че е студент в Принстън и че е дошъл тук за ваканцията. Направо е страхотен! Толкова се радвам, че полицията пак го е върнала сред хората, които най-искрено го обичат! Убеден съм, че където и да са го пращали напоследък, само са му губили времето. Някои го предпочитат като английски турист. Въпрос на вкус. Аз лично го обожавам като полковник от Юга! Така си е: хора и вкусове — разни. На два пъти правихме тъй, че да го арестуват за непристойни предложения. Това открай време всява страхотен смут в полицията! Дано само да не сме му създали много неприятности, защото ни е толкоз по сърце!

— Той е изтъкан от злост! — заключи Игнациус, а после добави: — Чудно колцина ли от нашите „военни“ са чисто и просто като твоя приятел — замаскирани блудници?

— Кой знае? Де всичките да бяха такива…

— Естествено, това би могло да се превърне в заблуда от световен мащаб — каза Игнациус сериозно и замислено, а червеното шалче помръдваше ту нагоре, ту надолу. — И следващата война, току-виж, се превърнала в една масова оргия. О, небеса! Колко ли от армейските командири по света са чисто и просто умопомрачени дърти хомосексуалисти, които разиграват фалшива роля, плод на налудната им фантазия? Всъщност то може да се окаже и много полезно за света. Може да означава край на войните вовеки веков. Може би това пък е разковничето към вечния мир.

— И още как! — от мило по-мило се съгласи младежът. — Мир с цената на всичко!

В мозъка на Игнациус две нервни окончания се допряха и произведоха светкавична асоциация. Дали не бе открил начин за атака срещу безочието на Мирна Минкоф?

— Как само ще се изненадат обезумелите за власт водачи на този свят, като открият, че целият личен състав на армиите и техните командири са хомосексуалисти, тръгнали на маскарад, копнеещи за сблъсък с маскираните хомосексуални армии от другите страни единствено и само за да има балове и танци и за да понаучат някоя и друга чужда танцова стъпка.

— Колко ще е чудесно само! Правителството ще ни плаща пътните разноски! Божествено! Ще турим край на конфликтите и ще възвърнем надеждата и вярата на хората!

— Може би вие сте надеждата на утрешния ден! — рече Игнациус, като драматично стовари едната си лапа върху другата. — Във всеки случай на хоризонта не се задава нищо по-обещаващо.

— Ще допринесем и за ограничаване пренаселеността на планетата.

— О, боже мой! — От синьо-жълтеникавите очи проблеснаха искри. — И вашият метод навярно ще се окаже по-удовлетворителен и приемлив от тактиката на строг контрол върху раждаемостта — нещо, за което открай време пледирам! В съчиненията си ще трябва и на това да посветя известни пасажи. Темата заслужава внимание от страна на един проникновен мислител, който има поглед върху световното културно развитие. Много ми е драго, че ме наведе на това ново прозрение…

— Ууу, какъв страхотен ден само! Ти си циганка, Тими е морячка, а прелестният полицай — художничка! — Тук младежът въздъхна. — Точно като на карнавала преди Велики пости. А я погледни аз на какво приличам! Ще взема да се отбия вкъщи, за да си наметна нещичко.

— Почакай за минутка! — Игнациус не можеше да остави подобна възможност да му се изниже през пръстите.

— Ще си обуя и сабото. В момента съм на вълна Руби Килър — сподели весело младежът и запя:

Бягай вкъщи да наметнеш нещо,

аз пък гащите ще си обуя вещо.

И ще тръгнем нии… О-хо-хо!

Като вихър ще се понесем,

ще се понесем към Бъфало-хо-хо…

— Прекрати това нагло представление! — ядосано разпореди Игнациус. Такива трябваше да ги наредят в редица и да ги шибат с камшици!

Младежът палаво изтопурка около Игнациус и рече:

— Руби е била такава сладурана! Изпадам в религиозен екстаз, като гледам старите й филми по телевизията.

Малко сребърно петаче —

тоз кондуктор вече наш е!

Лампите да угасим дано-хо-хо!

Като вихър ще се понесем,

ще се понесем към…

— Запази сериозност за минутка, ако обичаш. И престани да подприпкваш насам-натам.

— Моля? Да подприпквам? Какво желаеш, циганко прекрасна?

— Вие мислили ли сте да образувате политическа партия и да си излъчите свой кандидат?

— Политика?! Ууу, дево орлеанска! Какъв кошмар!

— Това е нещо много важно! — викна обезпокоен Игнациус. Щеше да покаже той на Мирна как се инжектира секс в политиката. — При все че досега не ми бе хрумвало, точно вие може би държите ключа към бъдещето!

— И какво възнамеряваш да направиш ти по този случай, Елинорке Рузвелт?

— Трябва да положите основите на партийна организация. Трябва планове да се предначертаят!

— Ууу, моля ти се — въздъхна младият човек. — От тези мъжки разговори започва да ми се вие свят!

— Може би ще съумеем да спасим света! — Гласът на Игнациус прогърмя като глас на оратор. — О, небеса! Защо не се бях сетил за това по-рано?!

— Тези теми ме потискат повече, отколкото можеш да си представиш — рече младият човек. — Започваш да ми напомняш за баща ми, а какво по-потискащо от това? — Той въздъхна. — Аз май ще трябва да потеглям. Време е вече да се преобличам.

— Не смей! — Игнациус сграбчи ревера на сакото му.

— Ууу, майчице мила! — прошепна младежът и се хвана с ръка за гърлото. — Тази нощ явно ще ми трябват приспивателни!

— Налага се незабавно да пристъпим към организационна работа!

— Не можеш да си представиш колко ме потискаш!

— Нужно е да свикаме голямо учредително събрание!

— То няма ли да е нещичко като забава?

— Да, в известен смисъл. Но все пак ще трябва да изрази и вашата цел.

— Може пък и весело да е! Колко мрачни и безцветни бяха забавите напоследък.

— Това не бива да се превръща в оргия, глупако!

— Ууу, колко сериозни ще бъдем само!

— Добре. А сега ме чуй: аз трябва да дойда, за да ви изнеса лекция и да ви насоча по правия път. Притежавам доста обширни познания в областта на политическата организация.

— Великолепно! Но трябва да си с тези одеяния, фантастични са! Уверявам те, че ще привлечеш вниманието на всички — изкикоти се младежът и закри устата си с ръка. — Ууу, майчице, какво страхотно събиране ще бъде!

— Време за губене не остана — твърдо подчерта Игнациус. — Апокалипсисът тропа на вратата.

— Нека тогава го направим идната седмица у дома.

— Трябва да намериш червено, бяло и синьо сукно за знамена — посъветва го Игнациус. — Без тях не може на политическо събрание.

— Десетки метра ще намеря! Цялата украса ще направя! И ще взема някои близки приятелки да ми помогнат.

— Да, така и трябва! — въодушеви се Игнациус. — Започнете да се организирате на всички нива.

— Ууу, и през ум не ми минаваше, че може да си толкова забавен! Такъв един враждебен беше в онзи ужасен и просташки бар!

— Личността ми е невероятно разнолика.

— Направо ме изумяваш! — Младежът се загледа в одеждите на Игнациус. — Като си помисли човек, че са те пуснали свободно да се мотаеш насам-натам! До известна степен ти се възхищавам.

— Много ти благодаря — рече Игнациус мило и с доволство. — Болшинството глупаци така и не схващат моя светоглед.

— Не може да бъде!

— Знаеш ли, подозирам, че под наглата ти и вулгарно женствена фасада се крие нещичко като душа. Запознат ли си с творбите на Боеций?

— На кого? Ууу, божке, ами не! Аз дори вестници не чета.

— Значи незабавно трябва да ти съставим образователна програма, за да съумееш да разбереш кризата на нашата епоха! — заяви тържествено Игнациус. — Ще започнем с римляните, в това число и Боеций, естествено. А сетне трябва доста да задълбаеш в ранното средновековие. Ренесансът и Просвещението можеш да ги прескочиш. Те в по-голямата си част са опасна пропаганда. Знаеш ли, като се замисля, най-добре ще е да прескочиш и романтиците, пък и викторианците. А що се отнася до съвремието, ще трябва да изучиш няколко комикса.

— Бе ти си фантастичен!

— Ще ти препоръчам „Батман“, тъй като героят показва тенденция към извисяване над обществената бездна, в която се е озовал. Освен това нравствеността му е доста непреклонна. Аз го уважавам, и то твърде.

— Ууу, гледай, гледай! Ето го пак Тими! — Морякът пресичаше Чартърс стрийт в противоположна посока. — Не му ли омръзва да върви все по стария, познат маршрут? Напред-назад, напред-назад… Виж го само! Вече сме зима, а още не е свалил летните одежди. Той, естествено, дори не подозира, че е тъй лесна мишена за бреговите патрули. Направо не можеш да си представиш колко тъпо и загубено е това момче!

— Лицето му като че ли е доста навъсено — отбеляза Игнациус. „Художникът“ с баретата и козята брадичка също пресече Чартърс, следвайки моряка на няколко крачки разстояние. — О, боже мой! Тази нелепост, съблюдаваща закона, ще провали всичко. Той е на всяка гозба мерудия! Ще трябва навреме да изтичаш и да предпазиш умопомрачения моряк. Усетят ли го военноморските власти, те ще разкрият, че е подставено лице, а това ще бъде краят на нашата политическа стратегия! Махни го този клоун, преди да е опропастил най-пъкления политически удар в историята на западната цивилизация!

— Ууу! — възкликна радостно младежът. — Отивам да му го кажа! Чуе ли какво за малко не е направил, ще изпищи и ще припадне.

— И да не отслабиш подготовката, ей! — предупреди Игнациус.

— Ще работя до пълно изтощение! — весело отвърна онзи. — Събрания на съкварталците членове, регистриране на гласоподавателите, памфлети, комитети… Някъде около осми ще устроим и самото учредително събрание. Аз живея на Сейнт Питър стрийт, в натруфената жълта сграда точно до Ройъл. Не можеш да я сбъркаш! Ето и визитната ми картичка.

— О, боже мой! — промърмори Игнациус, като гледаше изисканата малка картичка. — Нима е възможно да се назоваваш Дориан Грийн?

— Да бе, страхотно е, нали? Кажа ли ти истинското си име, едва ли вече ще ми проговориш. Толкова е безцветно, че ми иде да се гръмна само като си го спомня! Роден съм в една житна ферма в щата Небраска. Вече можеш да си представиш…

— Както и да е. Аз пък се казвам Игнациус Дж. Райли.

— Е, не е чак толкоз лошо. Мислех си, че се казваш Хорас, Хъмфри или нещо от този сорт. Само недей да ни изоставяш. И упражнявай речта си. Гарантирам, че ще се стече огромна тълпа. Хората едва-що не изпукаха от скуката и общото униние, така че ще се трепят за покани. Дрънни ми и ще заковем точната дата.

— Не забравяй да подчертаеш важността на това историческо тайнство — добави Игнациус. — Нощни пеперудки в нашето монолитно ядро не са ни нужни!

— Не е изключено да се появят и костюмирани. Именно в това е прелестта на Ню Орлиънс! Стига да искаш, цяла година можеш да си ходиш маскиран! Шегата настрана, понякога кварталът е като един огромен бал с маски! Дори не мога да различа приятелките си от враговете! Но ако ти си против костюмите, ще им кажа, въпреки че сърчицата им ще посърнат от разочарование! Месеци наред не сме имали забава като хората!

— Нямам нищо против няколко благоприлични и с вкус приготвени маски — отвърна Игнациус след дълга пауза. — Навярно ще придадат и тъй необходимата интернационална атмосфера на събранието. Политиците открай време явно изгарят от желание да се ръкостиснат с монголоиди в етнически и национални носии. Даже като си помисля, най-добре ще е наистина да подтикнеш един-двама да се костюмират. При все това обаче не ще допуснем превъплъщения в нежния пол. Политиците едва ли държат да се показват сред подобни. Подозирам, че те ще станат причина за негодувание сред гласоподавателите от селата.

— Дай сега да бягам да намеря тази глупачка Тими. Ще й изкарам акъла!

— Пази се от макиавелиевския полицай! Подуши ли нещичко за заговора, свършено е с нас.

— Ууу, ако не ми беше толкова драго, че пак се е върнал в района си, щях да се обадя в полицията и тутакси да го арестуват за флиртуване с непознати! Не знаеш каква разкошна гримаса прави, като пристигне полицейската кола, за да го откара! А самите полицаи — да не ти разправям! Шедьовър, казвам ти! Така сме им признателни, че ни го връщат! Вече никой не ще посмее да го наскърбява! Доскоро, циганко!

И Дориан офейка, за да открие упадъчния морски. Игнациус хвърли поглед към Ройъл стрийт и се зачуди какво ли стана със Сдружението на жените художнички. Той се затътри към тротоарчето, където бе паркирана количката, спретна си един хотдог и се замоли богу да прати някакви клиенти, преди да е изтекъл и този ден. Установи с тъга докъде чак го беше завъртяла с колелото си Фортуна. И през ум не му беше минавало, че някой ден ще се моли хората да купуват от него хотдогчета. Е, поне имаше великолепен нов проект, с който да атакува Мирна Минкоф. Самата мисъл за учредителното събрание изпълни с радост. Този път хубостницата му недна веднъж завинаги да бъде пратена по дяволите!