Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (35)

I

— Райли, от Съвета по здравеопазването се оплакаха от тебе.

— О, това ли било? Съдейки по изражението на лицето ви, си рекох, че сте получили епилептичен припадък — отвърна Игнациус на мистър Клайд, докато усилено дъвчеше един хотдог и сбутваше количката в гаража. — Страх ме е дори да предположа от какво естество е оплакването или пък каква е първопричината за него. Уведомявам ви, че винаги съм бил самата чистоплътност! Хигиенните ми навици са безупречни. И тъй като не съм преносител на социални заболявания, не виждам какво биха могли да прихванат от мен вашите хотдози, тъй като те всичко останало вече си го имат. Погледнете ноктите ми!

— Я да не ми пробутваш дивотиите си бе, дебела тикво! — Мистър Клайд не удостои с внимание лапите, които Игнациус бе протегнал за проверка. — Само от няколко дена си на работа. Има хора, дето години наред работят при мен и не са имали неприятности със Съвета.

— Те без съмнение са по-изпечени лисици от мен.

— Пратили са един да те наблюдава.

— О! — лекичко възкликна Игнациус и направи пауза, за да сдъвче връхчето на хотдога, което стърчеше от устата му като крайчец на дебела пура. — Значи ето кой бил този очеваден израстък на чиновничеството. Да, приличаше на пипало на бюрокрацията. Държавните служители винаги се разпознават по това, че там, където при други хора се наблюдава лице, при тях се шири пустош.

— Ти да мълчиш, мърляч неден! Плати ли за това, което току-що изяде?

— Ами… индиректно. Може да го приспаднете от мизерната ми надница. — Игнациус наблюдаваше как мистър Клайд драскоти някакви цифри по тефтерчето си. — Я ми кажете, какво прастаро санитарно табу съм престъпил? Защото подозирам, че това ще да е някаква фалшификация от страна на инспектора.

— Съветът уведомява, че продавач номер седем, сиреч ти, е бил видян…

— Ето каква била работата! О, трижди благословена ми седмичке! Да, виновен съм по този пункт. Ето че вече и това са ми лепнали! Досещах се аз, че по ирония на съдбата седмата количка ще се окаже злощастна! Искам друга, и то колкото се може по-бързо! Очевидно бутам по улиците нещо, което ми е на кутсуз. Убеден съм, че ако бъде подменена, ще имам къде-къде по-голям успех! Нова количка — нов късмет!

— Ти ще ме изслушаш ли бе?

— Да, но само ако много се налага. При все това, навярно би трябвало да ви предупредя, че всеки момент ще се строполя от потиснатост и пълно униние. Филмът, който гледах снощи, беше един изнурителен плажен мюзикъл за юноши. Едва-що не припаднах при кадъра, в който пееха върху един сърф. И не ми стигаше това, ами снощи сънувах и два кошмара, единият от които бе с участието на междуградски експресен автобус. В другия пък играеше една моя познайница. Беше изпълнен с жестокости и цинизми. Разкажа ли ви го, без съмнение ще ви уплаша.

— Видели са те да вземаш котка от канавката на Сейнт Джоузеф стрийт.

— Това ли е най-силният им коз? Каква нелепа измислица! — рече Игнациус и с едно замятане на езика натъпка и последната видима хапчица хотдог в устата си.

— А ти какво си правил на Сейнт Джоузеф стрийт? Там има само складове и скели. Хора по Сейнт Джоузеф стрийт няма! Тя дори не ни е в маршрута!

— Е, това не съм го знаел. Обезсилен, едва-едва успях да се добера дотам, за да отдъхна малко. А от време на време се вясваше и по някой минувач. Но за наша жалост като че не бяха настроени на вълна „хотдог“.

— Значи си бил там, а? Какво чудно тогава, че нищо не продаваш! А и сигурно си играл с оная проклета котка!

— Като стана дума за това, спомням си, че видях там домашни животинчета.

— Значи си играл с котката!

— Не, аз не съм играл с котката! Само я взех, за да я погаля. Много ми се понрави — като пухче беше. Предложих й един хотдог. Но тя просто отказа да го изяде. Явно беше с вкус и усет към благоприличието.

— Ама ти разбираш ли какво сериозно нарушение е това бе, тлъста маймуно?

— Не, безпокоя се, че ни най-малко не разбирам! — ядоса се Игнациус. — Явно някои смятат, че котката обезателно е била нечиста. А това откъде ни е известно? Котките се хигиенизират неимоверно много, като непрекъснато се лижат, щом заподозрат, че върху им се е появило нещо мръсно, колкото и малко да е то! А този инспектор вероятно е с предубеждение по отношение на котките. И на това животно дори не му се дава никаква възможност да се защити…

— Не говориме за тая котка! — изрече мистър Клайд с такава жар, че Игнациус видя моравите вени да пулсират около побледнелия белег на носа му. — Говориме за тебе!

— Ооо, не ще и съмнение, че АЗ съм чист. Но това вече го обсъдихме. Просто исках да се отнесете към котето както подобава. Сър, нима ще ме тормозите безспир? Ето, днес нервите ми ги грози пълна разруха! А когато преди миг проверявахте ноктите ми, дано да сте видели и страховитото потръпване на самите ми ръце. Особено неприятно ще ми бъде, ако се наложи да съдя „Разносна търговия с райска стока“, за да заплаща на психиатър. Навярно не ви е известно, но аз не съм включен в никаква програма за профилактични прегледи. „Разносна търговия“, като учреждение от палеолита, едва ли ще се замисли да предложи на служителите си подобни благодеяния. Откровено казано, сър, неудовлетворението ми от условията за работа в тази толкова ниско паднала фирма все повече нараства!

— Защо? Какво има?

— Да, наистина, какво ли има?! А отгоре на всичко нямам и чувството, че ме ценят тук.

— Е, поне идваш всеки ден. Това не мога да го отрека.

— А то е само защото ако се осмеля да си остана вкъщи, ще бъда бит с препечена бутилка вино, докато не изпадна в несвяст. Като отварям вратата, имам чувството, че влизам като нежелан гост в клетката на лъвица. Майка ми става все по-зла и все повече започва да ме оскърбява.

— Знаеш ли, Райли, не ми се ще да те уволнявам — рече бащински мистър Клайд. Той вече бе изслушал с жал житието и битието на продавача Райли: за вечно пияната му майка, за щетите, които трябвало да плаща, за грозящата ги сиромашия, както и за похотливите й приятели. — Ще ти измислим нов маршрут и ще ти дадем още една възможност. А и някои търговски трикове умеем, дето може и да ти помогнат.

— Изпратете описанието на новия маршрут в психиатричното отделение на болницата за бедняци и безпризорни. Любвеобилните монахини и лекарите вероятно ще ми помогнат да го разшифровам помежду електрошоковете.

— А сега млъкни.

— Ето, сам виждате! Та вие вече унищожихте моята инициатива — оригна се Игнациус. — Е, надявам се поне, че сте избрали живописен маршрут, за предпочитание из някоя от парковите зони, които изобилстват с удобни поседища за страдащи от умора и подкосяване на краката. Когато станах тази сутрин, коленете ми не издържаха. За щастие навреме сграбих таблата на леглото, иначе щях да се сгромолясам на пода с натрошена бедрена кост. А глезените ми явно всеки момент ще се изсипят без остатък в хавлиените ми чорапи.

Игнациус закуцука около мистър Клайд, за да онагледи това, а ботушите му за сафари се затътриха по омасления цимент.

— Престани бе, мърляч неден! Да не си сакат!

— Все още не напълно. Но някои дребни костици и сухожилия вече веят бялото знаме и викат: „Предавам се!“ Физическите ми механизми, изглежда, се готвят да обявят временно преустановяване на работата. Ето, храносмилателната ми система почти престана да функционира. Вероятно някаква тъкан се е разраснала точно над пилорната ми клапа, като по този начин я е запечатала вовеки веков.

— Ще те пратя из Френския квартал.

— Какво?! — прогърмя Игнациус. — Нима мислите, че ще бродя из това свърталище на порока? Не, за Квартала и дума да не става! Психиката ми ще бъде поломена от тази атмосфера! А освен това улиците там са много тесни и опасни. Съвсем лесно може да стана жертва на уличното движение или да бъда приплескан о някоя сграда.

— Приемай или да ти видя гърба, тлъста свиньо! Това ти е последната възможност!

— Нима? Оооо, моля ви да не получавате поредния припадък, защото може да се катурнете в казана с кренвирши и да се попарите. Щом настоявате, ще трябва май да бутам своя хотдог сред Содом и Гомор.

— Добре, значи се разбрахме. Щом дойдеш утре, ще ти доверя някои хитрини.

— Не мога да ви обещая, че много хотдози ще бъдат продадени в Квартала. Навярно всеки миг ще трябва да бъде посветен на опазването на честта ми от злодеите, които обитават там.

— Тебе те интересуват туристите в квартала.

— Което е още по-лошо. Единствено дегенерати ходят по екскурзии. Аз например само веднъж съм напускал този град. Между другото, разказвал ли съм ви за странстванията си до Батън Руж, които понастоящем имам предвид?! Извън очертанията на града ни чакат какви ли не ужаси.

— Не си. Но не ща и да те слушам.

— Е, толкова по-зле за вас. Може би след травмиращия разказ за това пътуване щяхте да стигнете до някои безценни прозрения. При все това обаче аз се радвам, че не желаете да слушате за него. Психологическите и символичните тънкости, които то открива, така и не ще бъдат схванати от психика, оформена в „Разносна търговия с райска стока“. За щастие съм описал всичко черно на бяло и някой ден по-проницателните читатели ще успеят да си извлекат поука от пребиваването ми в блатата, от бездънното ми спускане към сърцето на пределния ужас…

— Райли, слушай сега…

— В преразказа си аз попаднах на особено подходящо сравнение — оприличих експресния междуградски автобус на влакче за лупинги в някой сюрреалистичен лунапарк.

— Млъкни бе! — викна мистър Клайд и заплашително размаха вилицата. — Да видиме какво си направил днес. Колко продаде?

— О, боже мой! — въздъхна Игнациус. — Знаех си, че рано или късно ще се стигне до това!

Двамата спориха относно печалбата цели няколко минути. Всъщност Игнациус бе прекарал сутринта приседнал на Ийдс Плаца с поглед, устремен към пристанището, в драскането на някакви бележки относно историята на корабоплаването и Марко Поло. Междувременно беше обмислял как точно да срази Мирна Минкоф, но не бе стигнал до удовлетворително решение. Най-много надежди възлагаше на следния план: да заеме от библиотеката книга с описание на боеприпасите, да изработи една бомба и да й я изпрати по пощата, загъната в най-обикновена хартия. Но не след дълго се сети, че му бяха отнели читателската карта. Следобедът така и беше пропилян в занимания с котката. Игнациус се беше опитал да я сгащи в долапчето за хлебчетата и да си я отнесе вкъщи, но тя бе успяла да избяга.

— Струва ми се, че бихте могли да си позволите разточителството да продавате на собствените си служители с известно намаление — подчерта той, след като ревизията показа, че след приспадане цената на хотдозите, които бе изял, щеше да занесе вкъщи долар и двайсет и пет цента — ни повече, ни по-малко. — Не трябва да забравяме, че вече станах най-редовният ви клиент.

Мистър Клайд забоде вилицата в шала на продавача Райли, разпореди му незабавно да напусне гаража и го заплаши, че ако утре рано не започне работа във Френския квартал, ще бъде уволнен.

Игнациус мрачно се заклимбуца към тролея, качи се и така поривисто започна да изпуска „райски“ газ, че макар и да нямаше къде да се разминеш, никой не желаеше да седне до него.

Когато влезе в кухнята, майка му го поздрави с падане на колене и с думите: „О, боже, кажи защо си ми дал тоз непосилен кръст да нося! Какво ти сторих, божке? Кажи де! Дай ми знак! Не съм била лошава!“

— Незабавно престани да богохулстваш! — развика се Игнациус, а мисис Райли въпросително гледаше тавана и търсеше отговор сред пукнатините и наслоилата се мръсотия. — Как само ме посрещат, след като цял ден съм водил обезсърчително сражение по улиците на този дивашки град, само и само за да просъществувам!

— Какво ти е това по ръцете?

Игнациус погледна към драскотините, които бе получил при опитите си да накара котката да остане в долапчето за хлебчета.

— Водих апокалиптична битка с една изгладняла проститутка — оригна се той. — Ако не бяха висшепоставените ми телеса, тя щеше да опустоши количката. Но в крайна сметка остави плячката и понакуцвайки, се отдалечи в раздърпаната си премяна.

— Игнациус! — нададе изпълнен с трагизъм вик мисис Райли. — Какво става с тебе — от ден на ден по-лошо! Защо така?

— Извади си бутилката от фурната. Навярно вече е втасала.

Мисис Райли изгледа лукаво сина си и запита:

— Игнациус, бе ти сигурен ли си, че не си комунис?

— О, боже! — провикна се той. — В тази рушаща се постройка всеки ден съм подложен на маккартистки лов на вещици! Не! Казах ти го и преди — не съм другар съратник! И от къде на къде ти хрумна подобно нещо?

— В един вестник прочетох, че в колежите било пълно с комуниси.

— За щастие не съм попадал на такива. Ако се бяха изпречили на пътя ми, щяха да бъдат бити до предпоследно издихание. Нима смяташ, че искам да живея в комуна с хора като твоята позната Баталия, да мия улици, да ломя камъни, с други думи, да се отдам на занимания, тъй характерни за обитателите на подобни поселища? Аз копнея за добра и силна монархия, с почтен крал, крал с вкус, с познания по теология и геометрия и с богат вътрешен живот!

— Крал? Крал ли искаш?

— Ооо, я престани да бръщолевиш.

— Досега не съм чувала на някой да му се иска крал.

— Моля те! — Игнациус стовари лапата си върху мушамата, с която бе покрита кухненската маса. — Помети верандата, върви на гости у мис Ани или да търкаляш топки за боулинг, обади се на онази сводница Баталия! Остави ме на мира! Попаднал съм в много тежък цикъл.

— Какво е това „цикъл“?

— Не престанеш ли да ме тормозиш, ще изсуровакам предния капак на потрошения ти плимут с бутилката от фурната, да знаеш!

— Да се бие на улицата с едно клетичко девойче — отрони тъжно мисис Райли. — Ужас! И точно пред количката с хотдог! Игнациус, мисля, че трябва да отидеш на лекар.

— Отивам да гледам телевизия! — Ядоса се синът й. — Всеки момент ще започне детското.

— Почакай мъничко, момче! — Мисис Райли се вдигна от пода и извади от джоба на жилетката си малък плик от амбалажна хартия. — Вземи, днеска пристигна.

— Охо! — възкликна Игнациус с явен интерес. — Навярно вече си наизустила съдържанието му.

— Накисни си ръцете в мивката, че да промиеш раните.

— Те могат да почакат! — Игнациус разкъса плика. — Видно е, че Мирна Минкоф отвръща на посланието ми с, бих казал, безумна бързина. Ей богу, доста зверски я нахоках.

Мисис Райли седна, преметна крак връз крак, а вехтите й лачени обувки без токове, нахлузени върху бели къси чорапки, се заклатушкаха тъжно насам-натам, докато синьо-жълтеникавите очи на сина й сканираха разгърнатия бакалски плик, върху който бе написано писмото.

Господа,

Е, Игнациус, най-после получих писъмце от теб. Но налудничаво, да — напълно налудничаво. Не ща дори да споменавам за бланката с надпис „Панталони Ливай“. Това по твоему сигурно е някаква антисемитска шегичка. Добре, че поне по тази линия не търпя нападки. Не съм и предполагала, че ще паднеш толкова ниско! Но… животът учи.

Коментарът относно лекцията ми показва най-дребнава завист — нещо, което не съм очаквала от човек, който твърди, че е безпристрастен и с широки разбирания. А лекцията вече възбуди интереса на неколцина самоотвержени люде. Един от онези, които обещаха да дойдат (като доведат и някои свои интелигентни приятели), е всъщност прекрасният човек, с когото се запознах веднъж по време на най-голямата навалица в метрото. Той се казва Онга, изпратен е от Кения като студент на разменни начала в Нюйоркския университет, където пише дисертация върху френските символисти от XIX век. На теб, естествено, нито ще ти допадне, нито ще ти се понрави една толкова интелигентна и самоотвержена личност като Онга. Часове наред мога да го слушам как говори. За разлика от теб той е много сериозен и никога не пробутва нищо псевдо. Думите му са наситени със съдържание. Онга е естествен и жизнен! Той е мъжествен и агресивен. Разцепва действителността и докрай съдира воалите, които я покриват.

— О, боже мой! — ревна Игнациус. — Тази хубостница е била изнасилена от кенийски терорист!

— Какво, какво? — подозрително попита мисис Райли.

— Върви да пуснеш телевизора, за да загрее — разсеяно се разпореди Игнациус и продължи гневно да чете писмото.

И както вече си разбрал, той въобще не прилича на теб. Освен това е музикант и скулптор и запълва всяка свободна минутка с овеществено и осмислено занимание, с творчество и усет. Скулптурите му са така изпълнени с живот и одухотворено присъствие, че напускат ограниченията на формата и те завладяват.

От писмото ти поне разбрах, че си жив, ако твоето може да се нарече „живот“. А какви бяха тези лъжи относно участието ти в „търговията с хранителни стоки“? Дали не са нападки спрямо професията на баща ми, който снабдява ресторантите с продукти? И така да е, пак не можеш да ме уязвиш, защото години наред ние с него сме в идеологическо разногласие. Игнациус, нека погледнем истината в очите. Откакто те видях за последен път, ти не си направил нищо; само лежиш и плесенясваш в стаята си. Враждебното отношение към лекцията ми е ярък израз на твоето чувство за провал, за неосъщественост и на психическата ти импотентност.

— Тази шафрантия трябва да я нанижат върху члена на някой крайно одарен жребец! — вбесено промърмори Игнациус.

— Какво, какво каза, момче?

Игнациус, ако продължаваш така, съвсем ще се разбрицаш! Трябва да направиш нещо! Дори отдаването на доброволен труд в някоя болница ще те изтръгне от твоята апатия, а и едва ли ще окаже влияние върху клапата и тям подобните й. Поне един час дневно излизай от къщата утроба! Разхождай се, Игнациус! Наблюдавай дърветата и птичките! Осъзнай, че навсякъде около теб кипи живот! Клапата ти се затваря, защото си мисли, че живее в мъртъв организъм. Игнациус, отвори сърцето си и тя ще се отвори!

Ако имаш сексуални халюцинации, опиши ми ги подробно в следващото си писмо. Може би ще успея да ги разтълкувам и да ти помогна да преодолееш психосексуалната криза, която преживяваш. Още в колежа ти бях казала, че те чака подобна психотична фаза. Сигурно ще ти е интересно да узнаеш как съвсем наскоро прочетох в „Обществен прелом“, че щатът Луизиана е на първо място по неграмотност в САЩ. Излез изпод тази кал, преди да е станало твърде късно. Наистина не ти се сърдя за онова, което си писал за лекцията ми. Напълно разбирам как се чувстваш, Игнациус. Участниците в моя кръжок по групова терапия следят състоянието ти с интерес (разказах им всичко, стъпка по стъпка, като започнах с налудната продукция и продължих с коментар относно произхода ти) и всички ти стискат палци. Ако не бях толкова заета с тази лекция, веднага щях да предприема отдавна просрочената инспекционна обиколка и лично да дойда да те видя. Дръж се, докато се срещнем отново!

М. Минкоф

Игнациус бясно запрегъва, после смачка на топка амбалажната хартия и я запрати в кофата за боклук. Мисис Райли изгледа почервенялото лице на сина си и запита:

— Какво иска това момиче? Как я кара тя?

— Мирна се кани да чука някакво нещастно негърче. На обществено място!

— Ужас! С чудесни приятели се събираш, Игнациус, няма що! А на негрите и без това не им е леко, момче. Хич не им е леко! Тежко се живее, Игнациус. Сам ще разбереш!

— Много ти благодаря — отвърна делово Игнациус.

— Знаеш ли я оная, старата негърка, дето продава бонбони пред гробищата? Ай, ай, Игнациус! Колко ми е жал за нея! Оня ден я виждам облечена в едно късичко палтенце, цялото на дупки, а навънка не беше никак топло. Та аз й викам, викам й: „Ей, пиленце, ще умреш от студ, както си облякла туй късичко палтенце, цялото на дупки!“ А тя ми вика…

— Моля те! — бясно изкрещя Игнациус. — Не съм в настроение за диалектически празнословия!

— Игнациус, изслушай ме. Тая женица е за окайване, ей! Тя вика: „Не ме е еня, миличка, свикнала съм му аз на студа!“ Каква храброст, а? — Мисис Райли погледна разчувствана Игнациус, като очакваше поне кимване в знак на съгласие, но получи само подигравателна усмивчица изпод мустак. — Какви неща стават! Е, Игнациус, ти вече сигурно се сещаш какво направих. Дадох й четвърт долар и рекох: „Ето, гълъбче, купи някоя дрънкулка на внученцата си.“

— Какво? — избухна синът й. — Ето къде отивали приходите ни! Аз стигнах едва ли не до просия, а тя пръска ли, пръска парите ни по мошеници! Дрехите на тази жена са уловка! На гробището е заела чудесна позиция, привлича много хора! И без съмнение печели десет пъти повече от мен!

— Игнациус! Та тя е толкова съсипана! — отрони тъжно мисис Райли. — Ех, ако беше храбър като нея…

— Ясно. Сега пък ме сравняват с дегенерирала дърта мошеничка! И което е по-лошо — сравнението не е в моя полза. Дори собствената ми майка си позволява да ме клевети, и то как! — Игнациус стовари лапата си върху мушамата. — До гуша ми дойде! Отивам в хола да гледам детското. А ти между две глътки вино ми донеси нещо за хапване. Клапата ми надава писъци и трябва да я позаситим.

— Млъкнете там! — кресна през кепенците мис Ани, а в това време Игнациус, целият омотан в престилката си, връхлетя в хола, като размишляваше над най-значимия проблем — организирането на нова атака срещу безочието на онази хубостница. Нападението по линия на гражданските права се беше провалило поради отстъпление във фланга. А не можеше да няма възможност за нападение в областта на политиката или секса. За предпочитане — в политиката. Напълно естествено вниманието му изцяло се насочи към стратегията.