Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (61)

XIII

Мистър Ливай се отпусна на тапицирания в жълто диван и разгъна вестника, който всяка сутрин се доставяше на крайбрежието по абонамент, но далеч по-скъп, отколкото този в града. Чудесно беше да си седи сам-самичък на дивана, но изчезването на мис Трикси не бе достатъчно, за да му повдигне настроението. Беше прекарал една безсънна нощ. Мисис Ливай лежеше върху тренажора и подлагаше пухкавостта си на ранно утринни подръчквания. Беше се умълчала, заета с някакви планове относно фондацията, които излагаше на лист хартия, подпрян върху полюшкващата се предна част на уреда. Тя остави молива за миг и се наведе, за да си избере една бисквитка от кутията на пода. Именно бисквитите бяха причина за безсънната нощ на мистър Ливай. Двамата с жена му бяха предприели пътуването през боровите гори до Мандевил и не само че не откриха там мистър Райли, а и доста грубо бяха отпратени от болничните власти, които ги бяха взели за зевзеци. То мисис Ливай точно така и изглеждаше с платиненорусата си коса, слънчевите очила със сини стъкла и морскосиния грим, който образуваше около стъклата пръстен, подобен на ореол. Седнала в спортната кола пред главното здание на психиатрията в Мандевил в този си вид и с една огромна кутия холандски бисквити на коленете, тя вероятно бе събудила у служителите подозрения, рече си мистър Ливай. Но пък бе понесла всичко много спокойно. Издирването на мистър Райли, изглежда, не я безпокоеше бог знае колко. Съпругът й започваше да предусеща, че тя не държеше особено да открият Райли и че в някое кътче на съзнанието си тайно се надяваше Ейбълман да спечели делото, за да може да развее после пред Сузън и Сандра последвалата бедност като сетно доказателство за пълния провал на баща им. Тази жена бе толкова лукава и прикрита, че човек можеше да предскаже какво ще направи единствено когато тя усетеше възможност да срази мъжа си. Той вече започваше да се колебае накъде клони жена му — към неговата страна или към тази на Ейбълман.

Беше наредил на Гонзалес да откаже резервациите за пролетните тренировки. Случаят „Ейбълман“ трябваше да бъде изяснен. Мистър Ливай поизправи вестника и отново констатира, че ако храносмилателната му система не се бунтуваше така, щеше да отдаде времето си за упражняването на надзор върху „Панталони Ливай“. Подобни неща нямаше да стават; животът щеше да си тече спокойно. Но самото име, самите шест срички „Пан-та-ло-ни Ли-вай“ причиняваха киселинни усложнения в стомаха му. Навярно трябваше да промени това име. Навярно трябваше да смени Гонзалес. Но пък завеждащият кантората бе тъй предан! И беше влюбен в неблагодарната си и нископлатена работа. Не можеше току-така да го изхвърли. Къде щеше да си намери друга работа? И което беше по-важно — кой щеше да го замести? Едно от добрите основания да не закрие „Панталони Ливай“ бе, че компанията осигуряваше работа на Гонзалес. Мистър Ливай се замисли, но друго основание така и не успя да изнамери. Затвореха ли фабриката, Гонзалес можеше да извърши самоубийство. Цял един човешки живот трябваше да се има предвид. Пък и явно никой не желаеше да я купи!

Леон Ливай можеше да нарече своя монумент поне „Шалвари Ливай“. Не звучеше кой знае колко лошо. През целия си живот, но особено като дете, кажеше ли „Панталони Ливай“, Гюс Ливай винаги чуваше стандартния въпрос: „Пантеони значи, а?“. Когато стана на около двайсет години, спомена пред баща си, че една промяна на фирмата би могла да им помогне в търговията, но баща му се развика: „Значи «Панталони Ливай» изведнъж вече не ти е по аршина? А ядеш от «Панталони Ливай». И кола караш от «Панталони Ливай». Аз съм «Панталони Ливай»! На това признателност ли му викаш? Това синовна привързаност ли е? После ще поиска и името да си сменям! Млък, нехранимайко! Марш да си играеш с автомобилчета и разни пикли! Голямата икономическа криза ми е на главата и мъдри съвети от тебе не ми трябват! Върви да предложиш съвета си на Хувър^[1]. Кажи му да смени името си на Шлемил! Вън от кабинета ми! Млък!“

Гюс Ливай прегледа снимките и статията на първата страница и подсвирна през зъби:

— О, боже!

— Какво има, Гюс? Неприятности ли? Неприятности ли имаш? Цяла нощ не мигна. Водата във ваната за масажи шуртя чак до сутринта. Всеки момент ще превъртиш. Моля те, иди при лекаря на Лени, преди да си започнал да буйстваш.

— Открих мистър Райли!

— И навярно си щастлив.

— А ти не си ли? Виж, изписали са го във вестника.

— Нима? Я го дай насам. Чудех се какво ли става с младия идеалист. Сигурно е получил обществена награда.

— Допреди малко разправяше, че бил психо.

— Щом му сече пипето да ни изпрати чак в Мандевил като двама малоумници, значи не е чак толкова психо. Дори човек като идеалиста може да ти свие някой номер.

Мисис Ливай огледа двете жени, птицата и хилещия се портиер.

— Къде е той? Идеалисти тук не виждам. — Мистър Ливай й показа поразената крава, проснала се насред улицата. — Нима това е той? До бордюра? Каква трагедия! Запои, пиянство, безнадеждност, вече подпухнал и немил-недраг. Запиши го в бележника си ведно с мен и мис Трикси, като поредния живот, който си съсипал.

— Някаква птица го клъвнала по ухото… абе шашава история. Виж само, виж ги съмнителните типове на тая снимка. Казах ти аз, че има полицейско досие. Ето това са му другарите. Стриптийзьорки, сводници и порнографи!

— Някога се беше посветил на идеалистки каузи. Погледни го сега. Но ти не се тревожи. Някой ден ще си платиш за всичко. След няколко месеца, когато Ейбълман те довърши, ще се озовеш на улицата във фургон, подобно на баща си. Ще разбереш тогава какво значи да въртиш търговията като плейбой. Сузън и Сандра ще изпаднат в шок, като открият, че семейството им няма ни стотинка! Ех, само каква зелена улица ще ти дадат! Гюс Ливай — бившият ни татко!

— Още сега отивам до града, за да говоря с Райли. И ще оправя тая шашава история с писмата веднъж завинаги.

— Охо! Гюс Ливай — детектив! Я не ме карай да се смея. Сигурно сам си го написал това писмо някой ден, след като си спечелил на надбягвания и си се чувствал непобедим. Знаех си, че дотук ще се стигне.

— Струва ми се, че ти всъщност с нетърпение очакваш това дело. Че ти всъщност искаш да ме видиш разорен, пък нищо, че това би значело и ти да се затриеш.

Мисис Ливай се прозина.

— Нима мога да се боря срещу онова, към което си се стремил цял живот? Това вече напълно доказва на децата, че всичко, което съм им наговорила за теб, е самата истина. Колкото повече мисля за заведеното дело, толкова повече се убеждавам, че всичко това беше неизбежно, Гюс. Хвала тебе, боже, че мама има известни средства. Знаех си, че ще се наложи някой ден да се върна пак при нея. Но тя вероятно ще трябва да зачеркне Сан Хуан. Човек не може да изхранва Сузън и Сандра само с фъстъци.

— Ооо, я млъквай!

— Караш ме да млъкна? — Мисис Ливай заподскача нагоре-надолу върху тренажора. — Да наблюдавам катастрофата ти, без да гъкна? Та аз трябва да правя планове за себе си и за децата. Искам да кажа, че животът си тече, Гюс. Не мога да се оставя да ме доведеш до просешка тояга. Трябва само да сме признателни, че баща ти не е между нас. Ако бе доживял да види как „Панталони Ливай“ заради една груба шега отиде, че се не видя, о, ти щеше да си платиш! Повярвай ми! Леон Ливай щеше да те изгони от страната. Този човек имаше смелост, решителност. Но каквото и да стане, фондация „Леон Ливай“ ще бъде основана. Дори ако трябва с мама да се лишаваме от много неща, пак ще учредя наградата. С нея ще удостоявам и възнаграждавам хора, които имат куража и храбростта на баща ти. Не ще ти позволя и неговото име да помъкнеш в безславното си шествие към просешката тояга. Когато Ейбълман приключи, истински късмет ще е за теб, ако те вземат като чистач в някои от отборите, които толкова обичаш. Ох, как ще работиш тогава! Как ще търчиш насам-натам с ведрото и парцала като някой нехранимайко! Но недей да се самосъжаляваш. Ти сам си си виновен.

Мистър Ливай сега разбра, че изкълчената логика на жена му просто изискваше от него да се разори. Тя желаеше да види как Ейбълман тържествува; победата му за нея щеше да е някакво чудато изкупление на вината. Откакто бе прочела писмото на Ейбълман, разсъдъкът й вероятно бе обследвал въпроса от всеки възможен ъгъл. Всяка минута, докато бе въртяла педалите на велоергометъра или пък докато бе подскачала върху тренажора, логическата й система навярно й бе нашепвала все по и по-убедително, че Ейбълман трябва да спечели делото. Това щеше да е победа не само за Ейбълман, но и за нея. Всеки един от устните и писмени пътни знаци и указателни табели, които бе издигала пред двете си щерки, сочеше към окончателния и ужасен провал на баща им. Мисис Ливай не можеше да се остави да бъде оборена. Този иск за възмездие на обидата в размер на петстотин хиляди долара й беше необходим. Тя дори не прояви интерес относно предстоящия му разговор с Райли. От чисто материалната и предметна сфера заведеното от Ейбълман дело се беше възвисило до мирогледната и духовната, където вселенските и космическите сили повеляваха Гюс Ливай да изгуби, повеляваха един бездетен и неутешим Гюс Ливай нескончаемо да броди по света с ведрото и парцала.

— Е, аз тръгвам по дирите на Райли — най-накрая рече мистър Ливай.

— Каква целеустременост! Направо не мога да повярвам. Не се тревожи, ти нищо няма да успееш да припишеш на младия идеалист. Той е прекалено умен. Ще ти свие още някой номер. Ти само гледай. Пак ще те прати за зелен хайвер. Напред към Мандевил! Но този път теб ще те задържат там; теб, мъжа на средна възраст, който кара една играчка, една спортна количка като някой колежанин.

— Отивам право у дома му.

Мисис Ливай сгъна проектите си за фондацията и изключи тренажора с думите:

— Е, ако ще ходиш в града, вземи ме със себе си. Все се тревожа за мис Трикси, откакто Гонзалес докладва, че е ухапала гангстера по ръката. Трябва да я видя. Старата й враждебност към „Панталони Ливай“ отново е излязла на бял свят.

— Ама ти наистина ли ще продължиш да си играеш с оня дъртофелник? Не я ли измъчи достатъчно?

— Не искаш да направя дори едно мъничко добро дело. Твоят тип не е описан дори в учебниците по психология. Трябваше да отидеш при лекаря на Лени, ако не за себе си, то поне заради него. Само да опише твоя случай в списанията по психиатрия и веднага ще го поканят да чете лекции във Виена. Ще го направиш прочут, подобно на сакатото момиче или на еди-кой си там, дето е направил от Фройд това, което е.

Докато Мисис Ливай се ослепяваше с многобройните пластове морскосини сенки, приготвяйки се за предстоящата мисия на милосърдието, той изкара спортната си кола от огромния, троен гараж, построен от грубо одялан камък, сякаш за едновремешните карети, и остана в нея, загледан към спокойната, леко накъдрена от вълните вода на залива. Стреличките на киселините пронизваха гърдите му. Райли трябваше да направи някакво признание. Безчестните адвокати на Ейбълман можеха да го погубят; той не биваше да предлага на жена си удовлетворението да наблюдава това. Ако Райли си признаеше, че е написал писмото, ако той, Гюс Ливай, някак си успееше да се измъкне невредим от това положение, щеше да се промени. Щеше да даде обет, че ще стане нов човек. Дори можеше да започне да понаглежда и компанията. И колко разумно и практично беше да упражнява там някакъв надзор! Запуснатата „Панталони Ливай“ беше като запуснато дете: можеше да стане правонарушител, да започне да създава какви ли не проблеми, които малко възпитание, малко грижи и поддръжка биха предотвратили. Колкото по-настрани стоеше човек от „Панталони Ливай“, толкова повече тя го тормозеше. Тази компания беше като вроден порок, като унаследено проклятие.

— Всичките ми познати имат хубави големи лимузини — говореше мисис Ливай, докато влизаше в малкото автомобилче. — Но не и ти. Не. Ти обезателно трябва да имаш детска количка, която струва повече от кадилак и непрекъснато ми разрошва косата.

Сякаш за да докаже това й твърдение, един лакиран кичур втвърдено се развя по посока на вятъра, когато изфучаха с рев към крайбрежната магистрала. Докато пътуваха сред блатата, и двамата мълчаха. Мистър Ливай нервно обмисляше бъдещето си. Мисис Ливай с удовлетворение обмисляше своето, а морскосините й мигли спокойно потрепваха от вятъра. Най-сетне колата изрева на градска почва, а мистър Ливай дори увеличи скоростта, като усети, че все повече и повече се приближават до изкукалия Райли. Да дружи със сбирщината от Френския квартал! Един господ знаеше какъв е личният живот на тоя Райли. Налудно след налудно произшествие, безумие подир безумие.

— Мисля, че най-после анализирах твоя проблем — рече мисис Ливай, когато колата намали ход и се вля в градското движение. — Бясното ти каране ми послужи като указание. То хвърли обилна светлина. Сега вече зная защо бе толкова бездеен, защо нямаш никакви стремежи, защо запрати бизнеса си в небитието. — Мисис Ливай направи драматична пауза. — Ти имаш влечение към смъртта.

— За последен път ти казвам днеска: млъкни!

— Скандали, враждебност, негодувание! — възкликна щастливо мисис Ливай. — Това ще свърши много зле, Гюс.

Тъй като беше събота, „Панталони Ливай“ бяха прекратили за тази седмица набезите си срещу концепцията за частната стопанска инициатива. Колата мина покрай фабриката, която действаща или бездействаща, откъм улицата изглеждаше все тъй замряла. Тъничка струйка дим, подобна на онази, която се получава при горенето на листа, се издигаше от един от антеноподобните комини. Мистър Ливай умислено се загледа в пушека. Работник сигурно бе тикнал в петък вечер една от кроячните маси в някоя от пещите. Може и сега дори да имаше някой, който да си гори листенца вътре. И по-странни неща бяха ставали. По време на едно от увлеченията си по керамика самата мисис Ливай бе разпоредила една от пещите да се предостави за нейните грънци.

Когато минаваха покрай фабриката, тя втренчи погледа си в нея и промълви: „Тъжно, тъжно…“, след което завиха покрай реката и най-после спряха пред една дървена, доста занемарена сграда срещу пристана на Дизайър стрийт. Цяла диря от какви ли не боклуци приканваше минувачите да изкачат небоядисаните входни стъпала в преследването на някаква цел вътре в самата сграда.

— И да не се бавиш много — каза мисис Ливай в процеса на привдигане и възвисяване, наложителен, ако искаш да измъкнеш тялото си от една спортна кола. Тя взе със себе си кутията холандски бисквити, първоначално предназначена за пациента в Мандевил. — До болка ми омръзна това начинание. Но може би тя ще обърне повече внимание на бисквитите и няма да се налага много-много да водя разговор. Желая ти успех с идеалиста. И не му позволявай да ти свие още някой номер.

Мистър Ливай полетя към жилищната част на града. На един светофар той погледна пак адреса на Райли, изписан в сутрешния вестник, който лежеше сгънат в дупката помежду кофоподобните седалки. После продължи по течението на реката, зави по Константинопъл и дълго подскача из дълбоките дупки, докато не намери въпросния миниатюрен дом. Възможно ли бе огромният куку да живее в такава кукленска къщурка? И как ли влизаше и излизаше през входа?

Мистър Ливай изкачи стъпалата и прочете надписа МИР НА ВСЯКА ЦЕНА, прикрепен с кабарчета върху един от стълбовете на верандата, както и табелата: МИР ЗА ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ ХОРА, окачена на самия вход. Не беше сбъркал адреса, две мнения нямаше. А вътре звънеше телефон.

— Няма ги вкъщи! — провикна се някаква жена иззад кепенците на съседната къща. — Телефонът им цяла сутрин не се спря да звънка!

После кепенците се отвориха, изтормозена на вид жена излезе на верандата и подпря зачервените си лакти върху парапета.

— А знаете ли къде е мистър Райли? — попита я мистър Ливай.

— Знам само, че хубаво са го изписали в сутрешния вестник. В лудницата, там трябва да отиде той! Без нерви останах вече! Когато се нанесох тук, до тия хора, все едно смъртната присъда си подписах!

— Той самичък ли живее? Веднъж, когато се обадих, една жена вдигна телефона.

— Майчицата му трябва да е била. И тя без нерви си остана! Сигурно е отишла да го вземе от болницата или оттам, дето са го пъхнали.

— Вие добре ли познавате мистър Райли?

— Още от дете го зная. Как само се гордееше майчето му с него! Всичките сестри в училището го обичаха, такова сладурче беше! А вижте само докъде стигна — да се търкаля по бордюрите! А и най-добре ще е да се замислят как да си оберат чукалата оттук. Повече не мога да издържам. Не спират да се карат!

— Може ли да ви попитам… Вие добре познавате мистър Райли. Смятате ли, че той е един доста безотговорен или, примерно, дори опасен човек?

— А на вас за какво ви е притрябвал? — присвиха се сълзливите очички на мис Ани. Още ли го е загазил?

— Казвам се Гюс Ливай. Той работеше при мен.

— Амии? Не думайте! Налудничавият Иднациус много се гордееше с тая си работа. Все го слушах да разправя на маминка си колко добре се справял там. Добре се справи, няма що! Две седмици не минаха и вече беше уволнен. Та щом е работил при вас, значи вие добре си го познавате.

Нима клетият, изкукал Райли действително се е гордеел с „Панталони Ливай“? Все за това разправял… Да, сигурен белег, че е ненормален.

— Кажете, моля. Той си имаше някакви неприятности с полицията, нали? А май че и нещо като полицейско досие или се лъжа?

— Около майчицата му се навърташе един полицай там. Най-обикновен таен агент. А около Иднациус — никой. Тя например обича и да си попийва. Напоследък май не съм я виждала честичко пияна, но известно време хич не си поплюваше. Поглеждам един ден накъм задния двор, а тя там цялата се омотала в мокрия чаршаф, дето висеше на въжето. Туй, че до тях живея, с десет години ми скъси живота, господине! Тоя шум! Банджо, тромпети, викове, крясъци, телевизия… Това семейство Райли трябва да се изсели в някоя ферма насред полето! Всеки ден вече гълтам по шест, по седем аспирина! — Мис Ани бръкна в деколтето на пеньоара си, за да напипа смъкналата се от рамото й презрамка. — Чакайте да ви разправя нещо. Трябва да бъдем справедливи. Той, Иднациус, беше нормален, докато не умря голямото му куче. Та имаше едно огромно кучище, дето все под прозореца ми лаеше. Точно тогаз почнаха да ми се разбиват нервите. А после кучето умря. Е, викам си, сега сигур мирно и тихо ще стане. Ама не стана. Иднациус взе, че тури кучето да лежи във вестибюла, а в лапите и цветенца му забучи. Тогава той и майка му за пръв път почнаха да се дърлят. Истината да ви кажа, все си мисля, че оттогаз тя започна да попийва. А Иднациус отива при свещеника, вика му да дойде нещичко да каже там, над кучето. Нещо като погребение му беше намислил. Разбирате, нали? Свещеникът, естествено, му казва „не“ и аз мисля, че тогаз Иднациус напусна черквата. Та тоя дебелак взе, че уреди на кучето негово си погребение. А един гимназист не биваше така да прави. Виждате ли оня кръст? — Мистър Ливай погледна отчаяно гниещия келтски кръст отпред, на двора. — Точно там стана всичко. Беше събрал близо две дузини дечица и ги беше наредил наоколо, та да го гледат. На главата си беше турил голямо кепе като на Супермен и навсякъде, където и да погледнеш, горяха свещи. А майка му през цялото време му крещеше от вратата да хвърля кучето в кофата за боклука и да си влиза вътре. Е, точно тогаз нещата тръгнаха от лошо към по-лошо. А после Иднациус учи в университет има-няма десет годинки. Майчината му едва-що не се разори. Даже пианото, дето го имаха, се наложи да продава. Не че бях против де. А трябваше да видите онуй девойче, дето си го хвана там, в университета. Викам си: „Е, чудесно! Може пък тоя Иднациус да се ожени и да се изнесе оттука!“ Ама сбърках аз, сбърках! Нищо друго не правеха, все в стаята му стояха. И като че всяка нощ си устройваха седянка с народни песни. На какви неща се наслушах през тоз прозорец! „Дръпни я надолу тая пола!“ и „Махай ми се от леглото!“, и „Как смееш?! Аз съм девствен!“ Ужасно беше! Започнах да пия аспирините и през деня, и през нощта! Е, туй девойче взе, че си замина. Не я виня аз. Щурава трябва да е да се мъкне с него. — Мис Ани бръкна в противоположната посока да оправи и другата презрамка. — При толкова къщи в тоя град как можаха да ме настанят точно тука! Кажете де!

Мистър Ливай така и не можа да измисли каква ли ще е причината, поради която се е наложило да я настанят точно на това място. Но житието на Игнациус Райли го бе потиснало и много му се искаше вече да не е на Константинопъл стрийт.

— А тая историйка във вестника преля чашата на търпението! — продължи жената да говори бързо-бързо, в желанието си да предаде на публиката драмата на своето страдание. — Вижте само каква лоша слава е туй за квартала. Но почнат ли пак, тоя път ще се обадя в полицията да го приберат. Повече не мога да издържам! Без нерви останах! Дори когато Иднациус се къпе, имам чувството, че наводнението и мойта къща ще залее! Като че всичките ми тръби са се попукали! Стара съм вече. До гуша ми дойде от тия хора! — Мис Ани се загледа през рамото на мистър Ливай. — Драго ми беше, че си побъбрихме, господине. До скоро виждане…

Тя препусна навътре и затръшна кепенците. Внезапното й изчезване смути мистър Ливай, тъй както и странната биография на Райли. Какво кварталче само! Вила „Ливай“ открай време издигаше бариера пред познанствата с подобни хора… След малко той видя как старият плимут направи опит да пусне котва край тротоара, при което тасовете му остъргаха бордюра, преди окончателно да се установи в покой. На задната седалка съзря силуета на изкукалия Райли. Жена с кестеняви коси се смъкна от шофьорската седалка и се провикна:

— Хайде, момче, слизай от колата!

— Това ще стане единствено когато ми изясниш връзката си с онзи похотлив старец! — отвърна силуетът. — Мислех си, че сме избягали от дегенериралия престарял фашист. Видно е обаче, че съм допуснал грешка. През цялото време си водила любов с него зад гърба ми. Вероятно самата ти го беше посадила там, пред „Д. Х. Холмс“. И като се замисля, сигурно беше посадила там и монголоида Манкузо, за да започне този омагьосан кръг. Колко доверчив, колко наивен бях! Седмици наред съм бил лековерният наивник в тази конспирация. Това е заговор!

— Я слизай!

— Виждате ли? — попита през кепенците си мис Ани. — Пак започнаха!

Задната врата на колата се отвори с ръждясали скрибуцания и един издут до пръсване ботуш за сафари се смъкна върху стъпалото. Главата на кукуто беше бинтована. Той изглеждаше уморен и бледен.

— Не ще остана под един и същи покрив с разпусната жена! Шокиран съм и наранен! Собствената ми майка! Нищо чудно, че се държиш така свирепо с мен! Подозирам, че ме използваш като изкупителна жертва на собственото си чувство за вина.

Какво семейство, рече си мистър Ливай. Майката наистина приличаше на евтина проститутка. Той се зачуди за какво ли я е търсил тайният агент.

— Да си затваряш мръсната уста! — развиха се жената. — И всички тия думи заради един прекрасен и почтен мъж като Клод.

— Прекрасен мъж, а? — изсумтя Игнациус. — Още щом започна да се събираш с онези дегенерати, разбрах, че дотук ще стигнеш.

От съседните къщи неколцина души вече бяха наизлезли по вратите. Какъв ден се очертаваше! Мистър Ливай поемаше риска да се забърка в публичен скандал с тези обезумели хора. Киселините изпълниха гърдите му до крайна степен.

Жената с кестенявите коси бе паднала на колене и питаше небето:

— Какво сгреших бе, боже? Кажи ми, божичко! Добричка бях.

— Коленичила си върху гробчето на Рекс! — изкрещя Игнациус. — А сега казвай какво сте правили с онзи безпътен маккартист! Навярно и ти се числиш към някое тайно политическо ядро. Нищо чудно, че бидох бомбардиран от памфлетите за лов на вещици! Нищо чудно, че снощи бидох проследен! А къде е сватовницата Баталия? Къде е?! Тя трябва да бъде шибана с камшици! Всичко това е ход, насочен срещу мен, порочен заговор да бъда отстранен, за да не преча! Боже мой! Не ще и съмнение, че онази птица е била дресирана от банда фашисти! Те са способни на всичко!

— Клод само ме ухажва — отбранително отвърна Мисис Райли.

— Какво?! — прогърмя Игнациус. — Нима се опитваш да ми кажеш, че си позволявала на някакъв си старец да те опипва с лапите си от главата до петите?!

— Клод е порядъчен човек. Ръката ми е държал няколко пъти, нищо друго не е правил.

Синьо-жълтеникавите очи се кръстосаха от яд. Лапите затиснаха ушите така, че да не могат да чуват каквото и да било повече.

— Един господ знае какви неназовими желания храни този човек! Моля те, не ми казвай цялата истина. Тя окончателно ще ме съсипе!

— Млъкнете! — изкрещя иззад кепенците си мис Ани. — Времето ви в тоз квартал е преброено!

— Клод не е умен, но е благ човек. Държи се добре със семейството си и това е най-важното. Санта вика, че обичал комунисите, защото бил самотен. Няма си нищо друго, с което да се занимава. Ако ето сега, в тая минутка, ми предложеше да се оженим, щях да кажа: „Добре, Клод.“ Да, Игнациус, така щях да кажа. Хич нямаше да се замисля. И аз имам право някой да се държи добре с мене, преди да си умра. И аз имам право да живея така, че да не се тревожа откъде ще дойде следващият долар. Когато отидохме с Клод да ти вземем дрехите от старшата сестра и тя ни даде портфейла ти с почти трийсет долара в него, това преля чашата на търпението. Не стигат всичките ти щуротии, ами и пари от майчицата си да криеш…

— Тези пари ми бяха нужни за известна цел.

— А за каква? Да се събираш с мръсни жени, тъй ли? — Мисис Райли с мъка се надигна от гробчето на Рекс. — Ти не си само луд, Игнациус! Ти си и подъл!

— Нима наистина смяташ, че Клод roue^[2] желае брак? — смотолеви Игнациус, променяйки темата на разговор. — Ще бъдеш мъкната от един зловонен мотел в друг. И ще свършиш със самоубийство.

— Искам ли, ще се омъжа, момче! Ти не можеш да ме спреш! Вече не можеш!

— Този човек е опасен радикал — мрачно заяви Игнациус. — Един господ знае какви политически и идеологически ужаси се таят в главата му. Той ще те подложи на мъчения или на нещо още по-лошо…

— Дявол да го вземе, ти за кой се мислиш бе, Игнациус, та да ми казваш какво да правя?! — Мисис Райли изгледа втренчено намусения си син. Тя беше отвратена, уморена и напълно дезинтересирана към онова, с което би могъл да й отвърне. — Клод е тъп. Добре. Това ти го признавам. От сутрин до вечер ме тормози с тия комуниси. Добре. Може и нищичко да не отбира от политика. Но мене политиката не ме тревожи. Тревожи ме това, че даже като умирам, няма да има кой да ми каже блага дума. Клод умее да се държи добре с човека, нещо, което ти не можеш направи с цялата си политика и тежки дипломи. След всичките добрини, които съм сторила за тебе, получавам само грубост и насмешки. Искам някой да се държи добре с мене, преди да си умра. Ти се научи на всичко, Игнациус, само не и на това да си човек.

— Не ти е писано да се отнасят добре с теб! — развика се Игнациус. — Ти си една явна мазохистка! Доброто отношение ще те обърка и ще те унищожи!

— Върви по дяволите, Игнациус! Толкова пъти вече си ми разбивал сърцето, че и да ги изброя не мога!

— Този мъж никога не ще влезе в този дом, докато аз съм тук! След като му омръзнеш, той вероятно ще обърне извратената си похотливост към мен!

— Какво каза, слабоумнико? Затваряй си тъпите устенца! До гуша ми дойде! Добре ще те подредя аз! Разправяш, че ти се ще да си починеш, а? Чудесна почивка ще ти осигуря на тебе!

— А само като си помисля, че трупът на баща ми е още топъл в гроба — промърмори Игнациус и се престори, че избърсва известна влага от очите си.

— Мистър Райли се помина преди двайсе години.

— Двайсет и една — злорадстваше Игнациус. — Така значи! Ти си забравила дори възлюбления си съпруг!

— Моля за извинение — едва чуто се намеси мистър Ливай. — Ще може ли да поговорим, мистър Райли?

— Какво?! — изрева Игнациус, който чак сега забеляза човека, застанал на верандичката.

— За какво търсите Игнациус? — попита мисис Райли. Мистър Ливай се представи. — Ами ето ви го, лично! Дано само не сте повярвали на откачената история, дето ви я надума оня ден по телефона. Бях страшно уморена и не успях да му издърпам слушалката от ръцете.

— Ще може ли да влезем вътре? — попита мистър Ливай. — Бих искал да говоря насаме с него.

— Аз вече пет пари не давам — каза равнодушно мисис Райли. Тя хвърли един поглед към улицата и видя съседите, които ги наблюдаваха. — Хората наоколо разбраха всичко.

Но отвори входната врата и тримата влязоха в тесничкото вестибюлче. Мисис Райли остави хартиената кесия с шала и сабята на сина си и рече:

— Какво ще обичате, мистър Ливай? Игнациус! Върни се тук да говориш с човека!

— Майко, налага се да обърна внимание и на червата си. Изпълнили са се с негодувание спрямо травмиращите двадесет и четири последни часа.

— Излизай от банята, момче, и идвай тука! Та за какво ви е тоя ненормалник, мистър Ливай?

— Мистър Райли, знаете ли нещо за това?

Игнациус прегледа двете писма, които Ливай извади от сакото си, и заяви:

— Разбира се, че не. Това е вашият подпис. Напуснете незабавно този дом! Майко, това е злодеят, който така брутално ме уволни!

— Не сте ли написали вие това писмо?

— Мистър Гонзалес се държеше като същински диктатор. Той нивга не би ме допуснал до пишещата си машина! Всъщност веднъж, когато взорът ми случайно попадна върху кореспонденция, която беше съчинил в, бих казал, ужасна проза, той дори ми зашлеви плесница. Аз бях признателен дори ако позволеше да лъскам евтините му обуща. Известно ви е колко собственически е настроен към тази помийна яма — компанията ви.

— Известно ми е. Но той казва, че това не го е писал.

— Очевидна неистина! Всяка негова дума е измислица! Лъжовен и коварен е езикът му!

— Този човек иска да ни съди за доста много пари…

— Игнациус го е направил — малко грубичко го прекъсна мисис Райли. — Обърка ли се нещо, Игнациус го е направил. Където и да отиде, все неприятности създава. Хайде, Игнациус! Кажи истината на човека! Хайде, момче, хайде, че ще те фрасна по главата!

— Майко, накарай тази личност да си иде! — провикна се Игнациус и се опита да изблъска майка си към мистър Ливай.

— Мистър Райли, този човек възнамерява да ни съди за петстотин хиляди долара. А това е в състояние да ме разори.

— Ужас! — възкликна мисис Райли. — Игнациус, виж само какво си му надробил на клетия човечец!

Игнациус беше на път да обсъди темата за благоразумното си поведение в „Панталони Ливай“, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — обади се мисис Райли. — Аз съм майка му. Е, че как, трезва съм, разбира се! — Тя изгледа Игнациус свирепо. — Той? Тъй ли? О, не! — Под втренчения й поглед синът й започна да почесва ръцете си една о друга. — Добре, господине, ще си получите всичките неща, само не и обецата. Нея пилето я взело. Добре. Че как да не запомня какво ми казвате? Аз не съм пияна!

Мисис Райли затръшна слушалката и се обърна към сина си.

— Оня с кренвиршите беше. Уволнен си!

— Хвала тебе, боже! — въздъхна Игнациус. — Безпокоях се, че едва ли ще съм в състояние повече да търпя количката му.

— А какви си му ги наговорил за мене, момче? Че съм пияница ли си му казал?

— Не, разбира се. Какъв абсурд! Не разисквам деянията ти пред хората. Но без съмнение той ще да е разговарял с теб преди, когато си била под въздействието на алкохола. А откъде да зная, може и на среща да си ходила с него — на някоя пиянска веселба в хотдогови boites^[3].

— Даже кренвирши по улиците не те бива да продаваш! И колко гневен беше човекът. Вика, че си му създал повече главоболия от който и да било друг продавач!

— Той доста активно възненавиди моя светоглед.

— Да мълчиш, че пак ще те зашлевя, чу ли?! — кресна мисис Райли. — А сега казвай истината на мистър Ливай!

Какво плачевно семейно обкръжение, рече си мистър Ливай. Тази жена действително се държеше като същински диктатор със сина си.

— Че какво пък, аз истината казвам — рече Игнациус.

— Дайте ми да видя писмото, мистър Ливай.

— Не й го показвайте. Тя, бих казал, чете ужасно. Сетне дни наред ще е като зашеметена.

Мисис Райли цапардоса с чантата си Игнациус по главата.

— Да не си посмяла повече!

— Не го удряйте — обади се мистър Ливай. Главата на кукуто и без това бе бинтована, а и от всяко насилие вън от боксовия ринг на него му призляваше. Тоя Райли си беше направо за окайване. Майката се мъкнеше с някакъв старец, пиеше и искаше синът й да се разкара, за да не й пречи. Вече беше регистрирана и в полицията. Онова куче навярно е било единствената радост в живота на изкукалия. Макар и посвоему, Райли бе проявил голям интерес към „Панталони Ливай“. Сега мистър Ливай съжаляваше, че го беше уволнил. Кукуто се е гордеел с работата си в компанията. — Чисто и просто го оставете на мира, мисис Райли. Ще изясним всичко до най-малката подробност.

— Помогнете ми, сър! — изхлипа Игнациус и театрално сграбчи реверите на спортното сако. — Единствено Фортуна знае какво ще стори тази жена с мен! А аз съм твърде добре запознат с нечестивите и деяния. Това налага да бъда премахнат. Впрочем идвало ли ви е наум да поговорите с онази Трикси? Тя знае далеч повече, отколкото подозирате.

— Така казва и жена ми, но аз никога не съм й вярвал. Та нали мис Трикси е толкова стара, че… Едва ли би могла да направи списък дори на това, което трябва да си купи от бакалницата.

— Стара ли?! — не повярва на ушите си мисис Райли. — Игнациус! Ти ми каза, че Трикси било името на някакво симпатично девойче, дето работело в „Панталони Ливай“. Каза ми, че вие двамата се харесвате! А сега разбирам, че тя е бабичка, която вече не може и да пише! Игнациус!

Всичко бе по-трагично, отколкото мистър Ливай си беше представял. Изкукалият клетник се бе опитал да убеди майката, че си има и приятелка.

— Моля ви — прошепна Игнациус на мистър Ливай, — елате в моята стая. Трябва да ви покажа нещо.

— И думичка не вярвайте на туй, което казва! — провикна се след тях мисис Райли, а синът й вече въвличаше мистър Ливай през прага на вмирисаното помещение.

— Чисто и просто го оставете на мира! — отвърна й доста твърдо мистър Ливай. Тая Райли не даваше на собственото си дете дори да гъкне. Беше зла като жена му. Нищо чудно, че Игнациус Райли беше такава развалина.

Щом вратата се затвори зад гърба им, на мистър Ливай внезапно започна да му се гади. Из стаята витаеше миризмата на стари чаени листенца и тя му напомни за съдчето, с което Леон Ливай никога не се разделяше — леко напукания порцеланов чайник, чието дъно вечно бе покрито с утаили се и преварени чаени листенца. Той отиде до прозореца и понечи да го отвори, но още щом погледна навън, очите му се срещнаха с тези на мис Ани, която втренчено го наблюдаваше иззад прикритието на своите кепенци. Обърна гръб на прозореца и видя, че Райли прелиства някаква папка.

— Ето ги — рече Игнациус. — Това са бележките, които нахвърлях, докато работех във вашата компания. Те ще ви докажат, че аз обичах „Панталони Ливай“ дори повече от собствения си живот, че прекарвах всеки един от часовете, в които не спях, размишлявайки как точно да помогна на вашето предприятие. А и насън често ме навестяваха видения. Призраци от „Панталони Ливай“ прелитаха величаво през спящата ми психика. Аз никога не бих написал писмо като това. Аз обичах „Панталони Ливай“! Ето! Хвърлете едно око, сър.

Мистър Ливай взе папката и там, където Райли сочеше с дебелия си показалец, прочете: „Днес нашата кантора най-сетне бе удостоена с присъствието на своя господар и повелител мистър Г. Ливай. Ако трябва да бъда съвсем искрен, ще споделя, че ми се стори доста нехаен и равнодушен.“ Показалецът прескочи един-два реда. „След време ще узнае той за моята привързаност, за всеотдайността ми към неговата фирма! А личният ми пример от своя страна не е изключено за сетен път да го накара да повярва в «Панталони Ливай».“ Пътепоказателният пръст посочи следващия параграф. „Ла Трикси все още таи дълбоко в себе си това, което знае, доказвайки по този начин, че е дори по-мъдра, отколкото я мислех. Подозирам, че й е известно твърде много и че апатията й е само фасада, зад която се крие ненавистта, която храни към «Панталони Ливай». Значително по-свързано говори, когато става дума за пенсиониране.“

— Ето ви го доказателството, сър! — заключи Игнациус, като измъкна папката от ръцете на мистър Ливай. — Разпитайте тази повлекана Трикси! Старческото й слабоумие е маска! То е една от защитните й реакции спрямо нейната работа и спрямо компанията. Всъщност тя мрази „Панталони Ливай“, защото не я пенсионират. И кой може да я обвини? Много пъти, когато сме били насаме, тя часове наред е бръщолевила относно плановете си да „спипа“ „Панталони Ливай“. Ненавистта й излиза на бял свят под формата на язвителни нападки срещу корпоративната ви структура!

Мистър Ливай се опита да прецени фактите. Знаеше, че Райли действително бе обичал компанията; беше го забелязал в самата фирма, съседката му го беше казала, току-що бе прочел за всичко това. Трикси, от друга страна, мразеше компанията. Макар и жена му, и кукуто да твърдяха, че старческото й слабоумие и всичко във връзка с него е само параван, той се съмняваше, че тя е в състояние да напише подобно писмо. Но сега трябваше да се измъкне от клаустрофобогенната стаичка, защото вероятно в най-скоро време щеше да започне да повръща върху листовете, които покриваха пода. Докато мистър Райли бе стоял до него, за да му посочва необходимите пасажи, миризмата бе взела пълно надмощие. Започна опипом да търси дръжката, но изкукалият Райли се метна върху вратата.

— Трябва да ми повярвате! — въздъхна той. — Тази блудница Трикси имаше фиксация на тема „пуйка“ или „шунка“. А не беше ли някакво печиво? На моменти държанието й бе тъй свирепо и стъписващо! Закле се да си отмъсти, задето не са я пенсионирали на подходяща възраст. Тя бе преизпълнена с враждебност!

Мистър Ливай леко го избута встрани и излезе във вестибюла, където кестенявата жена го чакаше, като че ли бе пиколо.

— Благодаря ви, мистър Райли — каза той. Просто трябваше да се разкара от тази клаустрофобна миниатюра, приютила разбити сърца. — Ако пак ми потрябвате, ще ви се обадя.

— Пак ще ви потрябва! — провикна се подире му мисис Райли, когато той я подмина и тичешком се спусна по стъпалата. — Каквото и да е станало, Игнациус го е направил!

Тя извика и още нещо, но ревът на колата заглуши гласа й. Синкав дим обгърна ударения плимут и мистър Ливай вече го нямаше.

— Сега няма да ти се размине — говореше на сина си мисис Райли, а ръцете й стискаха бялата престилка. — Сега яко я загазихме, момче! Знаеш ли какво може да ти се случи за фалшификация? В затвора могат да те хвърлят! На клетия човечец дело за петстотин хиляди му виси на главата! Сега, Игнациус, няма да ти се размине! Сега яко я загазихме!

— Моля те! — немощно промълви синът й. Бледата му кожа сменяше цвета си от бяло към по-бяло, та чак до сивкаво. Почувства се наистина много зле. Клапата му провеждаше известни маневри, които по блясък и сила надминаваха всичките й действия до момента. — Когато тръгвах на работа, ти казах, че така ще стане.

Мистър Ливай избра най-прекия обратен път към пристана на Дизайър стрийт. Той наду газта, стигна до разклона и излетя на магистралата, разпален от чувство, което бе някаква далечна, но очевидна разновидност на решителността. Ако наистина неприязънта бе накарала мис Трикси да напише това писмо, то значи мисис Ливай носеше отговорността за делото на Ейбълман. А беше ли в състояние мис Трикси да напише нещо чак толкова смислено? Мистър Ливай се надяваше да е така. Бързо прекоси кварталчето, в което тя живееше, прелитайки покрай кръчмите и надписите ВАРЕНИ РАЦИ И СТРИДИ НА ПОЛОВИН ЧЕРУПКА, окачени къде ли не из околността. В самата кооперация просто проследи дирята от боклуци нагоре по стълбите и стигна до една кафява врата. Почука и мисис Ливай му отвори с думите:

— Я виж кой се връща! Страшилището за идеалиста! И разреши ли този случай?

— Може би.

— А сега говориш като Гари Купър. Две думи наместо отговор. Шерифът Гари Ливай! — Тя измъкна с нокти дразнещата я морскосиня мигла. — Е, да тръгваме. Трикси нагъва ли, нагъва от бисквитите. Започва да ми се повръща.

Мистър Ливай се провря покрай жена си и се озова пред сцена, каквато не би могъл и да си представи. Вила „Ливай“ не го беше подготвила не само за интериори като току-що видения на Константинопъл стрийт, но и за такива като този. Жилището на мис Трикси беше накичено с хартиени отпадъци, боклуци, вехтории, парченца метал и кашони. Някъде под всичко това имаше и мебели. Повърхността, видимият терен обаче представляваше планински релеф от стари дрехи, щайги и вестници. В центъра на планината имаше проход, сечище помежду боклука — тясна пътечка чист под; тя водеше към прозорец, до които мис Трикси седеше на един стол и дегустираше холандските бисквити. Мистър Ливай тръгна по пътечката, мина покрай черната перука, която висеше от една щайга, и покрай мъжките лачени обувки, захвърлени връз една купчина вестници. Единственият подмладителен елемент, който мис Трикси, изглежда, бе запазила, бяха зъбите; врязвайки се в бисквитите, те проблясваха между тънките й устни.

— Много се умълча! — отбеляза мисис Ливай. — Какво има, Гюс? Нов провал ли?

— Мис Трикси! — провикна се мистър Ливай досами ушите на старицата. — Писали ли сте писмо до „Ейбълманс Драй Гудс“?

— И сега удари на камък, нали? — полюбопитства мисис Ливай. — Идеалистът, предполагам, отново те е изиграл. Да, ти пак се хвана на въдицата на тоя Райли!

— Мис Трикси!

— Какво?! — озъби се тя. — Ще кажа само, че знаете как да пенсионирате човека.

Мистър Ливай й връчи писмото. Тя взе една лупа от земята и заразглежда буквите. Зелената козирка хвърляше мъртвешки отблясъци върху лицето и върху трохичките от холандските бисквити, обрамчили устните й. Веднага щом остави лупата, тя прохъхри щастливо:

— Сега вече сте я загазили!

— Но вие ли написахте това на Ейбълман? Мистър Райли така казва.

— Кой?

— Мистър Райли. Едрият човек със зелената шапка, който работеше в компанията. — Мистър Ливай й показа снимките от сутрешните вестници. — Ето този тук.

Мис Трикси курдиса лупата си върху вестника и заяви:

— О, божичко! Ето какво значи е станало с него! — Клетичката Глория! Сякаш беше наранена! — Това е мистър Райли, нали?

— Да. Спомняте си го, предполагам. Той казва, че вие сте написали писмото.

— Тъй ли? — Глория Райли не би излъгала. Всеки друг да, но не и Глория. Толкова й беше предана! Открай време й беше истинска приятелка. Мис Трикси опита да се добере до спомените в мрачината. Може пък и тя да бе написала писмото. Какви ли не неща ставаха, които вече изобщо не можеше да си припомни. — Сигурно съм аз. Ами да. Както сами казахте, май че аз го написах това писмо. А и вие, хора, си го заслужавахте. През последните няколко години направо ме побъркахте! Нито пенсия! Нито шунка! Нищо! Едно ще ви кажа: дано изгубите всичко, което притежавате!

— Ти ли си го написала?! — развилня се мисис Ливай. — След всичко, което направих за тебе! Да приютим змия в собствената си пазва! Хващай си партакешите и се омитай от „Панталони Ливай“, изменнице! Искаш да бъдеш изхвърлена ли? Така да бъде!

Мис Трикси се усмихна. Тая досадница се вълнуваше, и още как! Глория открай време й беше приятелка. Сега досадницата щеше да отиде в приют. Е, може би. Но в момента тя се приближаваше, а морскосините й нокти се бяха насочили към нея като ноктите на хищна птица. Мис Трикси започна да пищи.

— Остави я на мира — обърна се към жена си мистър Ливай. — Брей, брей… Как ли само ще се захласнат Сузън и Сандра, като научат за това! Майка им подлага на такива мъчения една възрастна женица, че внезапно децата са изправени пред опасността да останат без размъкнатите си жилетки и полите панталони.

— Така значи! Мене обвиняваш! — беснееше мисис Ливай. — Значи аз наврях хартията в машината! Значи аз съм й помагала да го натрака!

— Написахте писмото, за да си върнете на „Панталони Ливай“ за това, че не ви пенсионират, нали?

— Да, да — едва чуто промърмори мис Трикси.

— Като помисля само какви надежди ти възлагах! — изсъска срещу нея мисис Ливай. — Давай зъбите!

Съпругът й блокира настъплението към устата на мис Трикси.

— Млък! — озъби се старицата и белите й бивни до един проблеснаха. — Не ме оставяте на спокойствие дори в собственото ми жилище!

— Ако не беше глупавият ти, вятърничав „проект“, тази жена от години вече щеше да е пенсионерка — обърна се към жена си мистър Ливай. — И след като през цялото това време предричаше какво ще стане, оказва се, че точно ти едва-що не прати по дяволите „Панталони Ливай“.

— Разбирам. Нея не я виниш. Виниш жената с устои, жената с идеали! И крадец да се намъкне в „Панталони Ливай“, пак аз ще съм виновна. Трябва да се лекуваш, Гюс. Просто трябва.

— Да, сигурно. И то точно при доктора на Лени.

— Чудесно, Гюс.

— Млък!

— Но ти си тази, която ще му се обади — отсече мистър Ливай. — Искам да го накараш да удостовери, че мис Трикси е със старческо слабоумие, че е нетрудоспособна, както и да изясни мотивацията за написването на писмото.

— Това си е твоя работа! — ядоса се мисис Ливай. — Ти ще му се обадиш!

— Сузън и Сандра не биха желали да узнаят за малката грешчица на майка си…

— И изнудваш, а?

— Научил съм това-онова от тебе. В края на краищата не сме женени от вчера… — Мистър Ливай наблюдаваше как гневът и безпокойството танцуват по лицето на жена му. За първи път тя просто нямаше какво да каже. — Децата не биха желали да узнаят каква глупачка е скъпата им майчица. А сега започвай да обмисляш как да замъкнеш мис Трикси у доктора на Лени. При нейните признания и при експертиза от който и да било лекар Ейбълман няма кой знае какви изгледи с това дело. Ще трябва просто да я завлечеш в някоя съдебна зала и да оставиш съдията сам да я погледне.

— Аз съм много привлекателна жена! — автоматично издекламира мис Трикси.

— Не ще и съмнение — увери я мистър Ливай, като седна и се наклони към нея. — Възнамеряваме да ви пенсионираме, мис Трикси. И повишение ще ви дадем. Вас доста зле ви изиграха.

— Пенсиониране ли? — прохъхри тя. — Ще кажа само, че това най-малко го очаквах. Хвала тебе, божке!

— Ще подпишете изявление, че сте натракали това писмо, нали?

— Разбира се, че ще подпиша! — възкликна мис Трикси. Каква приятелка й беше Глория! Глория знаеше как да й помогне! Беше умна! Слава богу, че си беше спомнила за туй вълшебно писъмце! — Ще кажа каквото и да поискате от мене!

— И ето че внезапно всичко ми стана ясно — прозвуча горчилката в гласа на мисис Ливай иззад една камара вестници. — Изнудваш ме посредством двенките ми мили дъщерички. Отстраняваш ме от пътя си, за да се развихриш като плейбой повече от когато и да било. „Панталони Ливай“ сега наистина ще иде по дяволите. Мислиш си ти, че ще успееш да ме баламосаш!

— Да, мисля си. И „Панталони Ливай“ ще отиде по дяволите. Но не защото една от твоите играчки ще я прати там. — Мистър Ливай хвърли по един поглед на писмата. — Тази работа с Ейбълман ме накара да се замисля за много неща. Защо например никой не купува нашите панталони? Защото са отвратителни! Защото се правят по същите кройки, които баща ми е използвал преди двайсет години, от същите платове! Защото тоя стар тиранин не искаше за нищо на света да промени каквото и да било във фабриката си! Защото каквито и инициативи да имах, той ги правеше на пух и прах!

— Баща ти бе прекрасен човек. Повече нито думичка на неуважение не ща да чуя от теб!

— Мълчи! Ексцентричното писмо на мис Трикси ми даде една идея. Отсега нататък ще произвеждаме само бермуди. По-малко главоболия, по-висока печалба и по-ниски разходи. Ще изискам от фабриката цяла нова колекция от немачкаеми мостри. „Панталони Ливай“ ще стане „Шорти Ливай“.

— „Шорти Ливай“ ли? Какъв цирк! Я не ме карай да се смея! За една година ще се разориш! Каквото и да е, само и само да заличиш паметта на баща си! Ти не умееш да ръководиш търговско предприятие. Ти си един неудачник, един плейбой, човек, който слухти с какви ли не користни цели по конните състезания.

— Млък! Ще кажа само, че вие, хора, сте голяма напаст. Ако на туй му викат пенсиониране, то по-добре да си се връщам в „Панталони Ливай“. — Мис Трикси предприе атака с кутията бисквити в тяхната посока. — А сега се махайте от моя дом и ми пратете записа по пощата!

— Аз не умеех да ръководя „Панталони Ливай“. Това е вярно. Но мисля, че ще съумея да ръководя „Шорти Ливай“.

— Колко самодоволни станахме внезапно! — заяви мисис Ливай с глас, който издаваше, че е пред прага на истерията. Гюс Ливай да управлява компания? Гюс да доминира? А какво би могла да каже тя на Сузън и на Сандра? Какво би могла да каже на Гюс Ливай? Какво ще стане с нея? — А и фондацията, предполагам, също ще иде по дяволите.

— Разбира се, че не! — Дълбоко в себе си мистър Ливай се усмихна. Най-сетне кормилото се изплъзваше от ръцете на жена му и тя се опитваше да насочи кораба по нов курс в едно море от смут, като молеше него да зададе посока. — Ще учредим награда. А за какво щеше да е тя, за похвална служба и храброст, нали?

— Да — отвърна смирено мисис Ливай.

— Ето. Този е храбрец. — Взе вестника и посочи негъра, който стоеше до падналия идеалист. — И ще получи първата награда.

— Какво?! Един престъпник с тъмни очила? Един тип от Бърбън стрийт? Моля те, Гюс! Само това не! Леон Ливай е мъртъв само от няколко години. Остави го да почива в мир!

— Решението ми е доста практично — маневра, каквато сам старият Леон би направил. Повечето от нашите работници са негри. Чудесни отношения между компанията и обществеността! А в скоро време вероятно ще ми трябват още и по-добри работници. Жестът ни ще допринесе за добрия климат в трудовия колектив.

— Само на това чудо не! — На мисис Ливай сякаш и се гадеше. — Наградите ще бъдат за порядъчни хора!

— А къде е идеализмът, за който открай време толкова ратуваш? Мислех си, че проявяваш интерес към участта на малцинствата. Поне винаги така си казвала. Във всеки случай Райли заслужаваше да бъде спасен. Той ме насочи към истинския виновник.

— Не можеш цял живот все някому напук да правиш.

— Че кой прави нещо напук? Най-после и аз да се заема с градивни, творчески дела. Мис Трикси, къде ви е телефонът?

— Кой? — Мис Трикси наблюдаваше как товарният кораб от Монровия си заминава с палуба, задръстена от трактори „Интърнешънъл харвестър“. — Аз нямам телефон. Но има един в бакалницата на ъгъла.

— Хайде, мисис Ливай. Бягай до бакалницата. Обади се на доктора на Лени, а и във вестника, за да разбереш наясно ли са как можем да се свържем с Джоунс, макар че хора като него обикновено нямат телефони. Попитай и в полицията. Те може и да знаят. После ще ми дадеш номера. Аз лично ще му се обадя.

Мисис Ливай стоеше, втренчила поглед в съпруга си, а оцветените й мигли така и не помръдваха.

— Ако ще ходиш до магазина, спокойно можеш да купиш и шунката ми за Великден — застърга гласецът на мис Трикси. — Искам да я видя тая шунка тука, в дома си! Но тоя път никакви али бали. Щом като искате признание от мене, почвайте да ми се отплащате!

Тя се озъби на мисис Ливай, като че ли искаше с проблясъка на зъбите си да й покаже, че това е символичен акт, акт на явно пренебрежение.

— Виждаш ли? — обърна се към жена си мистър Ливай. — Вече имаш три причини да посетиш бакалницата. — Той й подаде банкнота от десет долара. — Аз ще те чакам тук.

Мисис Ливай взе парите и отвърна:

— Сега сигурно си щастлив. Аз ще бъда твоята слугиня, а ти ще държиш всичко това над главата ми като меч. Една неправилна преценчица и после толкова страдания!

— Неправилна преценчица ли?! Дело за обида на стойност половин милион?! И от какво толкова страдаш? Просто отиваш до бакалницата на ъгъла.

Мисис Ливай се обърна и започна да си проправя път по централната пътечка. Вратата се затръшна и мис Трикси веднага заспа като младенец, сякаш тежко бреме беше паднало от плещите й. Мистър Ливай слушаше похъркването й, загледан в товарния кораб от Монровия, който излизаше от пристанището и подпомогнат от течението, се насочваше към залива.

Мозъкът му се поуспокои за първи път от дни наред и някои от събитията започнаха да минават през съзнанието му като на филмова лента. Помисли си за текста на писмото до Ейбълман и ето че си припомни едно друго място, където беше чул подобни думи. Това място беше дворът на изкукалия Райли, и то само преди час. „Тя трябва да бъде шибана с камшици…“, „Монголоидът Манкузо…“ Значи все пак той го бе написал. Мистър Ливай погледна с нежност към дребничката обвиняема страна, която похъркваше над кутията с холандските бисквити. „В името на всеобщото добруване — помисли си той — ще трябва да бъдете обявена за нетрудоспособна, а и да направите самопризнания, мис Трикси. Лъжливо обвинение се скалъпва срещу ви.“ Мистър Ливай се изсмя на глас. А защо ли мис Трикси си бе признала толкова чистосърдечно?

— Тишина! — озъби му се тя, тъй като се сепна.

Все пак кукуто Райли заслужаваше да бъде спасен. Посвоему, тоест по най-изкукалия възможен начин, той бе отървал и своята кожа, и тази на мис Трикси, и тази на мистър Ливай. Какъвто и да беше Бурма Джоунс, той пък заслужаваше щедро отличие… или възнаграждение. А ако му предложеше и работа в новата „Шорти Ливай“, това щеше да е дори още по-добре за бъдещите взаимоотношения между компанията и обществеността. Награда и работа. Всичко, придружено от добра реклама в пресата, за да се върже с откриването на „Шорти Ливай“. И ако това не беше чудесен търговски трик…

Мистър Ливай гледаше как търговският кораб пресича устието на Индъстриъл Кънал. Скоро и мисис Ливай щеше да се метне на някой кораб; посока — Сан Хуан. Би могла да посети майка си, която се смееше, пееше и танцуваше на плажа. Мисис Ливай никак не пасваше в проекта „Шорти Ливай“.