Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (36)

II

Лана Лий седеше на едно от столчетата край бара, кръстосала крака в жълтеникавокафявите си велурени панталони; мускулестите й бутове приковаваха столчето към пода и му налагаха да я поддържа в идеално изправено положение. Щом лекичко помръднеше, яките мускули под скулите й се оживяваха, сякаш за да предотвратят накланянето или залитането макар и със сантиметър. Седалищните пък обгръщаха възглавничката на столчето и така здраво я държаха, че тя не смееше да се отпусне. Дългите години практика и употреба бяха направили задника й необикновено подвижен и ловък.

Тялото и винаги я беше удивлявало. Беше го получила безплатно, а от друга страна, нищо, за което бе броила пари, не й бе помогнало толкова в живота. В редките моменти, когато Лана Лий ставаше сантиментална или даже религиозна, благодареше богу за добрината му да създаде тяло, което да й бъде и другар. Тя се отплащаше за този дар, като полагаше за него колосални грижи, безупречно обслужване и поддръжка, отдадени с безпристрастното съвършенство на висококвалифициран механик.

Днес беше генералната репетиция на Дарлин с новия костюм. Преди няколко минути тя пристигна с огромен кашон дрехи и изчезна някъде отзад. Лана огледа приспособлението на сцената. Дърводелецът беше издялкал една стойка, която приличаше на закачалка за шапки, но на мястото на куките имаше големи халки, прикрепени към върха, а още три висяха на вериги, на различна височина. Това, което Лана беше видяла от изпълнението, не й бе вдъхнало доверие, но Дарлин твърдеше, че костюмът ще превърне спектакъла в същинска прелест. Общо взето, Лана нямаше от какво да се оплаче — дори бе доволна, че се бе оставила ония двамата да я убедят да позволи на Дарлин да играе. Представлението не й струваше много, пък и трябваше да признае, че пилето доста си го биваше — беше опитен професионален изпълнител, който дори компенсираше недостатъците на човешкото присъствие. Останалите барове по улицата можеха колкото си искат да печелят от тигри, от шимпанзета и от змии. Паричките, които птицата щеше да донесе на „Нощна веселба“, бяха в кърпа вързани, а онова, което Лана бе научила за един определен аспект на човешката природа, й подсказваше, че те нямаше да са никак малко.

— Хайде, Лана, ние сме готови! — обади се иззад кулисите Дарлин.

Лана се обърна към Джоунс, който така метеше из сепаретата, че целите ги беше покрил с цигарен дим и прах, и разпореди:

— Слагай плочата!

— Много жалим! Плочи слагаме веднага щом пуснеш трийсетака седмично. Уау!

— Остави метлата и се заеми с грамофона, преди да съм се обадила в участъка! — викна му Лана.

— Ти слизай оттам и се заемай с грамофона, преди аз да дрънна в участъка, за да им кажа на ония търтеи в полицията да потърсят приятелчето ти сираче, дето изчезна. Уау!

Лана се вгледа в лицето на Джоунс, но очите му не се виждаха от пушека и слънчевите очила.

— Това пък какво беше?

— Ти на един сирак само сифлис ще му дадеш даром. Уау! И хич не ми го пробутвай посрания си грамофон. Само да открия нещо аз, веднага в полицията се обаждам! Писна ми да се трепя в тоя бардак, дето не само че не ти дават минималната надница, ами и все те заплашват!

— Ей, котенца, кво стана с музиката? — прокънтя енергичният гласец на Дарлин.

— А какво можеш да докажеш пред ченгетата? — попита Лана.

— Я гледай! Значи има нещо калпаво със сирачетата, а? Уау! Открай време си го знаех! Чуй, решиш ли да се обаждаш в полицията за мене, веднага им се обаждам и аз за тебе. Голямо дрънкане на телефони ще падне в градското, ей! Уау! А сега ме остави на мира да си чистим и да си бришем. Пускането на плочи хич не е за негри — сложна работа е тва! Току-виж, съм ти строшил машинката.

— Много ми се иска да видя как един пандизчия и скитник като тебе ще накара ченгетата да му повярват, най-вече пък като им кажа как ми бъркаш в касата!

— Кво става там? — попита Дарлин иззад малката завеска.

— В едно нещо бъркам аз тука — в кофата с парцала!

— Ама мойта дума ще е срещу твойта! Полицаите вече са те бройнали. Трябва само някоя стара приятелка, като мен, да им подшушне нещичко за теб. И на кого, мислиш, ще повярват? — Лана изгледа Джоунс и прие мълчанието за отговор на въпроса си. — А сега — марш при грамофона!

Джоунс захвърли метлата в сепарето и сложи плочата „Бродник в рая“.

— Хайде, внимание всички! Ето ни и нас! — провикна се Дарлин и изтопурка на сцената с какадуто на ръка. Беше облечена във вечерна рокля от оранжева коприна с дълбоко деколте, а най-отгоре на главата й, върху отметнатата назад коса, се мъдреше огромна изкуствена орхидея. Направи няколко недодялани, уж похотливи стъпки към стойката, а в това време какадуто нестабилно се климбуцаше върху ръката й. Като се придържаше за върха на стойката, тя гротескно се опита да съблазни пръта със задника си, а от устните й се отрони и въздишка: „Ооох!“

Какадуто беше положено върху най-долната халка и започна с помощта на клюна и ноктите си да се катери към следващата. Докато птицата се изкачи на нивото на талията й, Дарлин топуркаше около стойката и се бъхтеше о нея, сякаш обхваната от необуздана лудост. После обърна към птицата халката, зашита отстрани на роклята й. Какадуто клъвна халката с клюна си и роклята й се разтвори.

— Ооох! — пак въздъхна Дарлин и затопурка към ръба на малката сцена, за да покаже на публиката бельото, което се подаваше отдолу. — Оох! Ооох!

— Уау!

— Стоп! Стоп! — викна Лана, скочи от столчето и спря грамофона.

— Ама какво има? — запита я обидено Дарлин.

— Гадно е, това има! Облечена си като проститутка! Аз искам прилично, изтънчено представление в моя бар. Клиентелата ми е почтена, глупачко!

— Уау!

— На курва приличаш в тая оранжева рокля! И какви са тия звуци, дето ги издаваш като някоя пачавра? Мязаш на пияна нимфоманка, която припада насред улицата!

— Но, Лана…

— Пилето си е добре. Ти си гадна! — Лана пъхна цигара помежду кораловите си устни и я запали. — Трябва пак да обмислим целия номер. Приличаш на развалина! Аз тоя бизнес го познавам. Стриптийзът е обида за жената. А на тия скапаняци, дето идват тука, няма да им се гледа как обиждат една уличница!

— Ехей! — Джоунс насочи облака към Лана Лий. — Пък ти май каза, че тука идват все почтени, изискани хора…

— Млък! — изкомандва Лана. — Слушай внимателно, Дарлин. Всеки може да обиди една уличница. Тия мижитурки искат да гледат как обиждат една сладка и чиста девственица, как я разсъбличат. За бога, напъни си мозъка, Дарлин! Ти трябва да изглеждаш непорочно! Искам да приличаш на почтено, изискано момиче, което се стряска, щом птицата почне да кълве по дрехите му и да го разсъблича.

— Кой казва, че не съм изискана? — ядоса се Дарлин.

— Добре де. Изискана си. Но тогава бъди изискана и на мойта сцена. По дяволите, това ще превърне изпълнението ти в драма!

— Уау! „Нощна веселба“ само ще пипне някой „Оскар“ за тва кълчотене. А и на пилето ще му дадат един!

— Хващай се с пода!

— Веднага, Скарла О’Хорър!

— Я чакай малко — викна Лана, и то така, както викат режисьорите в музикалните филми. Театралната страна на професията й — игра, позиране, създаване на драматична ситуация и режисиране на изпълненията, открай време й доставяше голямо удоволствие. — Ясно!

— Кое е ясно? — попита Дарлин.

— Замисълът, малоумнице — отвърна Лана, като държеше цигарата пред устните си и говореше срещу й, сякаш тя беше режисьорски мегафон. — Представи си изпълнението така: ти си южняшка хубавелка, сладичка девица от стария Юг, която си има папагалче в старата плантация.

— Я, това ми харесва! — оживи се Дарлин.

— Че как няма да ти харесва! Слушай внимателно. — Мислите на Лана започнаха да текат с невероятна бързина. Това щеше да е театралният й шедьовър. Папагалът бе родена „звезда“! — Ще ти ушием една огромна рокля, каквито са носели по времето на плантациите — кринолин, дантели… Голяма шапка. Чадърче. Много изискано трябва да излезе! Косата ти се спуска на къдрици до раменете. Връщаш се от голям бал, където един куп южняшки джентълмени са искали да те опипат, докато са си похапвали пържено пиле и глиганска глава. Но ти всичките си ги отблъснала. Защо? Защото, по дяволите, ти си дама! Излизаш на сцената. Балът е свършил, но ти си запазила своята чест. Взела си папагалчето, за да му кажеш „лека нощ“, и му шептиш: „Толкова красавци имаше на бала, пиленце, но аз запазих своята чест.“ А след това тая проклета птица започва да кълве по роклята ти. Ти си изумена, изненадана, невинна! Но и твърде изтънчена, за да я пропъдиш. Разбра ли?

— Страхотен шик!

— Страхотна драма! — поправи я Лана. — Хайде, давай да опитаме. Маестро, музика!

— Уау! То стана досущ като по плантациите! — Джоунс хързули игличката по първите няколко бразди на плочата. — Така съм се гипсирал, че и устата не смея да си отворя, като сте такива стиснати в тоя бардак.

Дарлин застана от свито по-свито на сцената, сбърчи устните си като кокошо дупе и рече:

— Толкова му беше красив на тоя красавец, пиленце, че…

— Стоп! — кресна Лана.

— Остави ме да се опитам! — замоли се Дарлин. — За пръв път ми е! Упражнявах се да бъда екзотична, а не да съм актриса!

— Една реплика не можеш да запомниш!

— Нервите й са се поопънали в „Нощна веселба“. — Джоунс заоблачи предната част на сцената. — При малки надници и големи сплашваници така става. И с пилето така ще стане, да, съвсем скоро ще почне да кряка, да дере с нокти и току-виж, тупнало от стойката! Уау!

— Нали Дарлин ти е приятелка? Виждам, че все списания ти дава — ядоса се Лана. От тоя Джоунс намазаната й с лосион кожа започваше да се обрива. — Това представление е главно твоя идея, Джоунс. Убеден ли си, че искаш да се покаже на сцената?

— Е, че как! Нали все някой трябва да се поиздигне тука! Пък и номера си го бива. Ше домъкне много зяпачи, а аз ще получа повишение, ей! — Джоунс се ухили и долната част на лицето му просветна като жълтеникав полумесец. — Всичките ми надежди на тва пиле се крепят!

На Лана й беше хрумнало нещо, което щеше да е от полза на заведението, но в ущърб на Джоунс. И без това го бе оставила да стигне твърде далече.

— Добре — обърна се към него Лана. — Сега ме слушай, Джоунс. Нали искаш да помогнеш на Дарлин? И мислиш, че номера й си го бива, а? Спомням си как веднъж каза, че Дарлин и пилето ще докарат толкова много клиенти, че и портиер ще ми трябва даже. Е, портиера вече си го имаме. Това си ти.

— Хей! Да не мислиш, че ще стоя тука посред нощите за няма и минимална надница!

— Ще дойдеш на премиерата и ще стоиш отвън — добави Лана с равен глас. — Отвън, на тротоара. Ще ти вземем костюм под наем. Истински портиер от стария Юг. И ще приканваш хората да влизат. Разбра ли? Не искам да има нито едно празно местенце, докато играят приятелката ти и пилето.

— Мама му стара! Напускам тоя скапан бар! Може да изкараш на сцената Скарла О’Хорър и с ловен орел, но с работника от полето, който ще стои отпред, не ти се урежда!

— Явно в участъка ще получат известно донесение.

— А може да получат и някое сирашко донесение.

— Едва ли.

Джоунс знаеше, че тя има право. Помълча, помълча и току рече:

— Добре. Ше дойда на премиерата. Ше вкарам вътре няколко души. Ще ти вкарам вътре няколко души, ама такива, че после завинаги да затвориш заведението! Като оня дебелогъзия със зеленото шапе.

— Чудно, къде ли се дяна? — попита Дарлин.

— Ти да мълчиш! Я да чуя репликите! — кресна й Лана. — Нали приятелят ти иска да играеш! Той ще ти помогне, Дарлин. Покажи му колко те бива.

Дарлин се покашля и леко и внимателно произнесе:

— Толкова красавци в кюпа, пиленце, пък аз все още си пазя честта…

Лана сграби и Дарлин, и папагала, изтласка ги от сцената и ги изхвърли право на улицата. Джоунс дочу откъслеци от спора, който се водеше с крясъци, последваха умолителни ридания, а най-накрая нечия ръка зашлеви нечие лице.

Той мина зад бара, за да си налее чаша вода, и се унесе в размисъл за някакъв саботаж, който веднъж завинаги да довърши Лана Лий. Отвън какадуто грачеше, а пък Дарлин ридаеше:

— Аз не съм актриса, Лана! Нали вече ти го казах!

Поглеждайки за миг надолу, Джоунс забеляза, че Лана Лий в залисията е забравила да затвори вратичката на малкото шкафче под бара. Цял следобед вниманието й беше ангажирано от генералната репетиция на Дарлин. Джоунс коленичи и за първи път, откакто беше в „Нощна веселба“, свали слънчевите очила. Очите му най-напред трябваше да се нагодят към по-ярката, но все пак слаба светлина, която падаше върху спечената мръсотия отзад. Погледна в шкафчето и съзря десетина внимателно подредени и завити в амбалажна хартия пакета. В един от ъглите бяха струпани глобус, кутия тебешири и голяма, скъпа на вид книга.

Той не желаеше да саботира откритието си и затова не взе нищо от сандъка. С орловия си поглед и копойския си нос Лана Лий веднага щеше да забележи. Джоунс се замисли за момент, после взе молива от касата и ръката му започна да изписва съвсем ситно адреса на „Нощна веселба“ отстрани на всеки един пакет. Подобно на писъмце в бутилка, адресът можеше да срещне отклик, да речем, у утвърден, професионален саботьор. Един адрес върху пакетче, обвито в амбалажна хартия, е улика, подобно на пръстов отпечатък върху пистолет, рече си Джоунс. Тоест нещо, чието място изобщо не е там. Той подреди внимателно пакетите и изправи купчинката, като възвърна първоначалната й симетрия. След това постави молива върху касата и си допи водата. Огледа вратата на шкафчето и реши, че тя е отворена точно под такъв ъгъл, под какъвто я беше намерил.

Джоунс излезе иззад бара и тъкмо започваше безцелно да размахва парцала, когато Лана, Дарлин и птицата влетяха в бара като някаква малка, буйна банда. Орхидеята на Дарлин едва-едва се крепеше, а няколкото пера на папагала бяха разрошени. Лана Лий обаче все още беше доста спретната и създаваше впечатлението, че е минал силен циклон, който като по чудо не е засегнал единствено нея.

— Хайде да те чуем, Дарлин — рече Лана, като я сграбчи за раменете. — Какво, по дяволите, трябваше да кажеш?

— Уау! Какъв разбран режисьор си, ей! Ако снимаше филми, половината артисти щяха да пуклясат.

— Ти млъквай и започвай пода! — разпореди Лана и леко поразтърси Дарлин. — Кажи го както трябва, глупачке!

Дарлин въздъхна обезверено и изрече:

— Толкова много краставици имаше на тоя бал, ама аз запазих своята чест.