Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (43)

IV

Всичко опираше до съхранението. Джордж се чудеше какво да прави. Всеки следобед от един без нещо чак до три часа пакетите му бяха на ръцете. Веднъж отиде на кино, но дори там, в тъмния салон, докато гледаше двата филма за една нудистка колония, пак не се чувстваше удобно. Страх го беше да остави пакетите на съседен стол, още повече че се намираше и в такова кино. Затова ги положи в скута си, но пък така те му напомняха за присъствието си и през трите часа загорели голотии на екрана. Друг път ги носеше със себе си по време на досадните шляения из търговския и Френския квартал. И към три часа се чувстваше вече толкова капнал от маратонското препускане, че целият му ентусиазъм за пазарлък се изпаряваше. А и от два часа носене опаковката им се навлажняваше и се прокъсваше. Ако някой от пакетите се отвореше насред улицата, за следващите няколко години поправителното училище му беше в кърпа вързано. Защо ли се беше опитал да го арестува в тоалетната тайният агент? Та той нищо не бе направил. Онзи явно имаше интуицията на роден детектив!

Най-накрая Джордж се сети за местенце, където поне щеше да си отдъхне малко — катедралата „Сейнт Луис“. Той седна на една от скамейките, близо до ниша, от която искряха светлинки за нощно бдение, постави пакетите до себе си и започна да си рисува по ръцете. Когато рисунките бяха завършени, взе требника от рафта пред себе си, разгърна го и за да възстанови поизбледнелите си познания относно литургиите, разгледа картинките, изобразяващи как свещеникът преминава от една молитва към друга. Че литургията била нещо много просто, рече си Джордж. И заразгръща требника чак докато стана време да си тръгва. После взе пакетите и излезе на Чартърс стрийт.

Морякът, който се беше подпрял на стълба на една от уличните лампи, му намигна. В отговор Джордж направи цинично движение с татуираните си ръце и се затътри нататък по улицата. Но като пресече Пайрътс Али, дочу вик. Точно насред уличката побърканият продавач на хотдог се опитваше да намушка с пластмасовия си нож един педераст. Тоя продавач наистина беше пълно куку! Джордж спря за миг, за да погледа обецата и шала, които се клатушкаха и развяваха, съпровождани от писъците на педито. Продавачът положително не знаеше нито кой ден е, нито кой месец, нито пък коя година. Сигурно си мислеше, че сега е карнавалът преди Велики пости.

Но Джордж съвсем навреме забеляза тайния агент от тоалетната, който вървеше по уличката зад моряка. Приличаше на битник. Джордж мина на бегом зад една от арките на старинната испанска правителствена сграда, наречена Кабилдо, през пасажа излетя право на Сейнт Питър стрийт и продължи да тича, докато не стигна до автобусните спирки на Ройъл стрийт! Значи сега тайният се мотаеше и около катедралата! Джордж трябваше някак да си отмъсти на тия ченгета! Е, не можеше да им се отрече, че са досетливи. Божичко! Човек да не смее и да кихне!

И той отново се умисли над проблема за съхранението. Започваше да се чувства като избягал затворник, който се крие от полицията. А сега накъде? Качи се на първия автобус, дето тръгваше, и се замисли по този въпрос, а автобусът направи завой, кривна по Бърбън стрийт и мина точно покрай „Нощна веселба“. Лана Лий стоеше на тротоара и даваше на джигата наставления за афиша, който окачаше в стъклената витрина пред заведението. Оня захвърли цигарата си и ако не беше такъв точен стрелец, косата на Лана моментално щеше да се подпали. Но в случая фасът прелетя на цял сантиметър от главата й. Тия джиги бяха нещо много нахитрели. Някоя вечер Джордж трябваше да мине из техните квартали и да метне някое и друго яйце. С приятелите му отдавна не бяха замеряли неграта, застанали по тротоарите, профучавайки покрай тях с нечия кола.

Трябваше да се измисли нещо за съхранението! Автобусът пресече Елижън Филдс, а на Джордж все още нищо не му беше хрумнало. И изведнъж… ами да! През цялото време бе стояло пред очите му, а той да не го види! Дощя му се чак да се ритне в пищялките с налчетата на ботушите си за фламенко. Пред погледа му се яви това хубавко, обширно, непромокаемо метално кладенче, тази подвижна банкова касетка, която никой таен агент, колкото и да е печен, нямаше да се сети да отвори; този сейф, обслужван от най-големия олигофрен на света — долапчето за хлебчетата в количката на изкукалия продавач.