Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (62)

I

Игнациус прекара деня в стаята си, като дремеше на пресекулки, а в честите тревожни мигове, когато беше буден, нападаше гумената ръкавица. През целия следобед телефонът във вестибюла не бе преставал да звъни, а всеки звън го изнервяше и обезпокояваше все повече и повече. Той се нахвърли върху ръкавицата, обезчести я, похити я, завладя я. Както всяка знаменитост, така и Игнациус си имаше почитатели: кутсузлийските родственици на майка му, съседи, хора, които мисис Райли не беше виждала от години. Всички се бяха обадили по телефона. При всяко позвъняване той си мислеше, че мистър Ливай се обажда, но скоро чуваше майка му да изговаря реплики, които започнаха да стават сълзливо стандартни: „Истински ужас! Какво ще правя аз сега? Този път вече името ни е опетнено!“ Когато Игнациус не можеше повече да издържа, той се изливаше на талази от стаята си в търсене на плодов тоник. Срещнеше ли по случайност майка си из вестибюла, тя въобще не го поглеждаше, а вместо това се заемаше да изучава пухкавите сферични валменца, които се носеха по пода в килватера на сина й. А и той сякаш нямаше какво да й каже.

Как ли щеше да постъпи мистър Ливай? Ейбълман за жалост се бе оказал един доста окаян човечец, прекалено дребнав, за да приеме малко критика, една свръхчувствителна човешка молекула. Беше писал не на когото трябва; бойкият и храбър залп бе отправен към неподходяща аудитория. На този стадий нервната му система не би могла да се оправи с един съдебен процес. Той щеше напълно да грохне пред съдията. Почуди се колко ли време ще мине, преди мистър Ливай отново да го връхлети изневиделица. Какви ли слабоумни главоблъсканици сипеше сега мис Трикси? Вбесеният и объркан мистър Ливай щеше да се върне, този път твърдо решен незабавно да го хвърли в затвора. Очакването на неговото завръщане бе като очакването на екзекуция. Тъпата болка в главата упорстваше. Плодовият тоник имаше вкус на жлъчка. Да, Ейбълман искаше страшно много пари; крехкото растение явно е било жестоко наранено. Когато се откриеше кой е истинският автор на писмото, какво ли щеше да поиска той наместо петстотинте хиляди? Един живот?

Плодовият тоник действаше като киселина и къркореше ли, къркореше из вътрешностите му. Той се изпълни с газ, но газът беше сгащен от залостената клапа така, както се прищипва балон. От гърлото му се изпуснаха мощни оригвания и се въздигнаха към пълните с боклуци млечнобели глобуси на полилея. Щом човек веднъж е призован да се появи в това брутално столетие, всичко можеше да му се случи. Отвсякъде го дебнеха какви ли не уловки, вълчи ями като Ейбълман, като бездейните поборници за мавританско достойнство, като кретените манкузовци, като дориангрийновците, вестникарските репортери, стриптийзьорките, птиците, фотографията, малолетните престъпници и нацистките порнографи. И най-вече като Мирна Минкоф! Като потребителските стоки. И най-вече като Мирна Минкоф! Тази смрадлива хубостница трябваше да бъде поставена на място! Някак си. Някой ден. Тя трябваше да плати! Каквото и да се случеше, той трябваше да доведе докрай започнатото дело, дори ако се наложеше да пожертва години време или пък десетилетия наред да върви дебнешком подире й от едното кафене към другото, от едната оргия с народни песни към другата, от метрото към пушалнята за наркотици, а оттам — към памуковото поле и сетне към демонстрацията, само и само да си отмъсти. Игнациус стовари една обстоятелствена клетва от времето на кралица Елизабета и като се превъртя на другата страна, за сетен път лудешки изнасили ръкавицата.

Как смееше майка му да се замисля за женитба?! Само човек елементарен като нея можеше да е и толкова нелоялен. Престарелият фашист щеше да урежда един след друг лов на вещици, докато доскорошната цялост на Игнациус Дж. Райли се сведеше до някакъв фрагментарен и мънкащ зеленчук. Той щеше да свидетелства в полза на мистър Ливай, за да може бъдещият му доведеник да бъде затворен „на топло“; така щеше свободно да удовлетворява извратените си архаични въжделения спрямо нищо неподозиращата Айрини Райли, смело да упражнява върху й закостенелите си навични действия посредством частнособственическата инициатива. Проститутките не получаваха закрила от общественото осигуряване и от системата за подпомагане на безработни. И нищо чудно, че те имаха притегателно въздействие за Робишо. Една Фортуна знаеше на какво се бе научил той в обятията им!

Мисис Райли се заслуша в поскърцванията и оригванията, които идваха откъм стаята на сина й, и се запита дали като капак на всичко останало той не бе получил някакъв припадък. Но не желаеше и да го погледне. Чуеше ли да се отваря вратата му, тя се завтичаше към стаята си, за да го избегне. Петстотин хиляди долара бе сума, която дори не можеше да си представи. Както не можеше да си представи и какво ще бъде наказанието за човек, извършил нещо чак толкова лошо, че да струва петстотин хилядарки. И ако от страна на мистър Ливай имаше известни причини за съмнения, то от нейна такива не съществуваха. Каквото и да беше това писмо, Игнациус го бе написал. А нямаше ли все пак да е чудесно? Но Игнациус в затвора! Оставаше един-единствен начин да бъде спасен. Тя замъкна телефона колкото се можеше по-далеч и за четвърти път този ден набра номера на Санта Баталия.

— Божичко, пиленце, ама ти вярно много се тревожиш! — възкликна Санта. — Сега пък какво стана?

— Страх ме е, че Игнациус не само дето са го снимали във вестника, а и още по-яко е загазил — прошепна мисис Райли. — Но не мога да ти обясня по телефона. Санта, ти открай време беше права. Игнациус трябва да влезе в Благотворителната.

— Е, нааай-после! Прегракнах все това да ти повтарям. Клод ей сега, преди мъничко, ми се обади. Разправя, че Игнациус направил голям панаир в болницата, като се видели. Вика, че го било страх от него, щото оня бил толкова голям…

— Ужас! Същински ад беше в тая болница! Нали ти разправих как Игнациус взе да крещи. Пред всичките сестри и пред всичките болни! Едва-що не се поминах! Клод много ли ми се сърди, а?

— Не ти се сърди, ама не му се нрави, дето си самичка в тая къща. Пита ме дали да не дойдеме двамината да поседиме при тебе.

— Само това не правете, душко! — издума бързо мисис Райли.

— Та Игнациус какви ги е забъркал сега?

— По-после ще ти разправям. Сега ще ти кажа само, че цял ден я мисля оная работа с Благотворителната и най-после вече се реших. Сега му е времето. Собствено чедо ми е той, ама за негово добро ще е да го пратиме да се лекува. — Мисис Райли се опита да си припомни фразата, която вечно употребяваха в съдилищата и из телевизионните сериали. — Трябва да го изкараме ограничено вменяем.

— Ограничено ли? — присмя й се Санта.

— Трябва да помогнеме на Игнациус, преди да дойдат да го отмъкнат.

— А кой се е засилил да го отмъква?

— Май грешчица някаква е направил, докато работеше в „Панталони Ливай“.

— О, божичко! И това пък сега! Айрини! Затваряй и веднага се обаждай на онези в Благотворителната, пиленце!

— Не, слушай. Не ща аз да съм тука, като дойдат. Искам да кажа… Игнациус е един едричък… Може неприятности да вземе да създава. А туй не мога да го понеса. Нервите ми и бездруго вече са за никъде.

— Едричък е я. Това ще е като див слон да хващат. Ама дано да си носят някоя голяма мрежичка! — разпали се Санта. — Айрини, туй е най-доброто решение, дето някога си вземала. И слушай да ти кажа. Аз още сега ще звънна в Благотворителната. А ти ела тука. И Клод ще повикам. Как ще се зарадва само като разбере! Уоу! След една седмица покани за сватба ще разпращаш! А още преди годинката да е изтекла, и ти, муце, ще си имаш нещичко на свое име. И пенсийка от железниците ще си имаш!

Всичко това прозвуча добре на мисис Райли, но тя попита малко колебливо:

— Ами комунисите?

— Ти тях, гълъбче, не ги мисли. Ще се отървеме от тия комуниси. Додето ви оправи къщата, на Клод за нищо няма да му остава време. Много работа го чака, докато направи стаята на Игнациус обитаема.

Санта избухна в баритонен, камбанено звънлив смях.

— Мис Ани ще позеленее, като види, че са ни оправили къщурката.

— Ами ти вземи, че й кажи: „И ти почни по малко да излизаш и да се поразтушаваш. Тогаз и твойта къща ще оправят.“ — Санта се изкикоти. — А сега давай, душко, да прекъсваме и идвай тука. Още на минутката ще им се обадя в Благотворителната. А ти бързо се махай оттам!

Санта затръшна телефона сякаш в ухото на мисис Райли.

Тя пък погледна през предните прозорци. Добре, че вече беше тъмно. Съседите нямаше да видят кой знае колко, ако Игнациус го приберяха през нощта. Втурна се в банята, напудри лицето и предната страна на роклята, очерта една сюрреалистична версия на устни под носа си и се завтече към стаята, за да си вземе палтото. Но като стигна до входната врата, се спря. Не можеше да не се сбогува с Игнациус. Та той й беше чедо!

Изкачи се до вратата на стаята му и се заслуша как бясното свистене на пружините достига до кресчендо, достойно за финала на „Пер Гинт“ от Григ. Почука, но отговор така и не последва.

— Игнациус! — натъжено се провикна тя.

— Какво искаш? — най-после попита един бездиханен глас.

— Излизам, Игнациус. Исках да си кажеме „довиждане“.

Той не отговори.

— Игнациус, отвори! — Замоли се мисис Райли. — Ела да ме цункаш на раздяла, пиленце.

— Не ми е добре. Едва-едва се движа.

— Моля ти се, сине!

Вратата се отвори бавно. Игнациус тикна тлъстото си, сивкаво лице в пределите на вестибюла. Като съгледа бинта, очите на майка му се овлажниха.

— А сега ме цункай, пиленце. Съжалявам, че всичко тъй трябваше да свърши!

— Какво означават тези сълзливи клишета? — подозрително попита той. — Защо внезапно започна да се държиш добре към мен? Нали си имаш старец, с когото се срещаш?

— Прав беше, Игнациус. Не можеш ти да ходиш на работа. Трябваше да се досетя! Трябваше да се опитам по друг начин да си изплатя дълга. — От очите на мисис Райли се отрони една сълза и изми част от пудрата, като прокара браздица от чиста кожа. — Обади ли се оня мистър Ливай, не вдигай телефона. Аз ще си се погрижа за тебе.

— О, боже мой! — изрева Игнациус. — Сега вече яко загазих! Един господ знае какво ти е на ума! Къде отиваш?

— Ти си стой вътре и не вдигай телефона.

— Защо? Какво означава това? — В кървясалите очи проблесна уплаха. — На кого така шепнеше по телефона?

— Ти за мистър Ливай недей да се тревожиш, сине. Аз ще си те уредя. Ти само помни, че мамчето все затуй си мисли, как да ти е добре на тебе!

— Точно от това най-много ме е страх!

— И никога недей да ми се сърдиш, пиленце! — проплака мисис Райли и като подскокна с обувките за боулинг, които не бе сваляла от краката си, откакто Анджело й се беше обадил предната вечер, тя прегърна Игнациус и го целуна по мустака.

Сетне го пусна, завтече се към входната врата, а като я стигна, се обърна и се провикна:

— Извинявай, че се блъснах в оная сграда! Обичкам си те аз!

Кепенците изтропаха и нея вече я нямаше.

— Върни се! — ревна Игнациус. Той с гръм и трясък ги отвори, но старият плимут, на който една от предните гуми бе останала без калник и бе изложена на показ като колело на каруца, макар и с грохот, се връщаше към живота. — Върни се, моля те! Майко!

— Ей, я да млъкваш! — провикна се някъде из тъмнината мис Ани.

Майка му си беше наумила нещо, нескопосан план, проект някакъв, който щеше да го погуби навеки. Защо беше настояла да си стои вътре? Тя знаеше, че той никъде не би могъл да иде в това състояние. Намери номера на Санта Баталия и го набра. Трябваше да разговаря с майка си!

— Игнациус Райли се обажда — каза той, когато Санта вдигна. — Майка ми ще идва ли у вас тази вечер?

— Не, няма — ледено отвърна онази. — Цял ден не сме се чували с нея.

Игнациус затвори. Нещо се мътеше. Беше чул майка си да казва „Санта“ най-малко два-три пъти по телефона този ден. И това, последното обаждане, тази прошепната комуникация непосредствено преди нейното излизане… Майка му си шепнеше единствено със сводницата, и то когато си разменяха някакви тайни. Игнациус изведнъж прозря причината за прочувственото сбогуване, за неговата безвъзвратност. Майка му вече беше споменавала, че сватовницата Баталия му е предписала почивка в психиатричното отделение на Благотворителната болница. Всичко беше ясно. В психиатрията нямаше да могат да го съдят нито Ейбълман, нито Ливай или който там възбуждаше делото. А може би и двамата щяха да предявят иск: Ейбълман за опетняване на личността, а Ливай — за фалшификация. За ограничения разум на майка му психиатричното отделение бе една привлекателна алтернатива. Типично в неин стил: с възможно най-добри намерения да подложи чедото си под хомота на усмирителната риза и на екзекуцията чрез електрошокови процедури. Естествено, възможно бе последствията дори да не бяха хрумнали на майка му. Но независимо от всичко, когато си имаш работа с нея, най-добре е да си готов за най-лошото. А и лъжата на Баталия баняджийката не беше кой знае колко успокояваща.

В Съединените щати човек е невинен, докато не се докаже неговата виновност. Навярно мис Трикси бе признала. Защо мистър Ливай не се беше обадил повторно? Игнациус нямаше да се остави да го хвърлят в клиника за психични заболявания, щом според закона все още не носеше никаква вина относно написването на писмото. Майка му, вярна на себе си, беше откликнала по възможно най-ирационалния и емоционален начин на посещението на мистър Ливай. „Аз ще си се погрижа за тебе!“, „Аз ще си те уредя!“ Да, тя чудесно щеше да го подреди! Щяха да обърнат маркуча срещу него. Някой кретен психоаналитик щеше да се опитва ли, опитва да схване необичайността на неговия светоглед. А сетне, претърпял поражение, щеше да го натъпче в някоя клетчица метър на метър. Не! И дума да не става! Затворът бе за предпочитане! Там поне единствено физически те ограничаваха! В едно психиатрично отделение месеха душите, разума и светогледа като глина! А това той никога нямаше да допусне! Пък и майка му така се извиняваше за мистериозната закрила, която щеше да му предложи… Дотук всичко сочеше към Благотворителната болница.

О, Фортуна, ти, мискинке недна!

И ето сега той се клатушкаше из малката къщурка като една безкрайно удобна мишена. Плещестите мъжаги, които тази болница бе наела, до един бяха устремили взор право в него. Игнациус Райли, изкуственият гълъб^[1]… Майка му с положителност бе отишла на някоя от боулинговите си вакханалии… От друга страна, камионът с решетките дори в момента може би набираше скорост към Константинопъл стрийт…

Бягство! Бягство!

Игнациус отвори портфейла си. Трийсетте долара, явно конфискувани от майка му в болницата, ги нямаше. Погледна часовника на стената. Наближаваше осем. Къде в дрямка, къде в издевателства над ръкавицата следобедът и вечерта бяха минали доста бързо. Игнациус взе да търси из стаята си, замяташе листовете от бележник, газеше ги, измъкваше нови и нови изпод леглото. Най-накрая изнамери няколко разпръснати монетки, започна да обработва бюрото и оттам изскочиха още няколко. Общо наброяваха шейсет цента — сума, която намаляваше и блокираше пътищата за бягство. Поне можеше да намери безопасно прибежище за останалата част от вечерта — „Притания“. А след като затвореха киното, щеше да мине по Константинопъл стрийт, без да се спира, за да види дали майка му не се е върнала.

В стаята се завихряше безумието на преобличане през куп за грош. Червената бархетна нощница излетя нагоре и се овеси върху полилея. Той натъпка пръстите на краката си в ботушите за сафари и скочи, доколкото това беше по силите му, в туидените панталони, които едва-едва успя да закопчее в кръста. Ризата, шапката, палтото Игнациус нахлузи като насън и се завтече към вестибюла, като се блъскаше в тесните очертания на стените. Вече бе досами прага на входната врата, когато кепенците внезапно изтрещяха под нанесените им три гръмки удара.

Мистър Ливай ли се върна? Клапата изпрати сигнал за помощ, който беше прихванат от ръцете му. Той зачеса бабунките по лапите си и започна да занича през кепенците, очаквайки да съзре неколцина от косматите биячи на болницата.

Но там, на верандичката, стоеше Мирна, облечена в някакво безформено мръсно бозаво манто от кадифе. Черната й коса беше сплетена на плитка, която, кривната покрай едното ухо, се спускаше върху гърдите й. На раменете си през ремък бе провесила китара.

Игнациус едва-що не излетя през кепенците, цепейки дъсчици и резета, за да увива и развива тази въжеподобна плитка около врата й, докато не посинее. Но разумът надделя. Той виждаше не Мирна, а начина за бягство. Фортуна се беше умилостивила. Тя не бе чак толкова покварена, че да завърши този злокобен цикъл, като го задуши в усмирителна риза или като го запечати в гробница от бетонни плочи, осветена с флуоресцентни тръби. Фортуна желаеше да поправи грешките си. И някак си бе успяла да призове и подгони хубостницата Мирна от тунела на метрото, от стачния кордон, от проницателната постеля на някой евразийски екзистенциалист, от ръцете на негър будист, епилептик или от многословното обкръжение на кръжок по групова терапия.

— Игнациус, в бунището ли си, или не си? — запита Мирна със своя равен, прям, леко враждебен глас. Тя пак захлопа по кепенците и присви очи иззад очилата с черни рамки. Мирна нямаше астигматизъм — „лупите“ бяха всъщност най-просто стъкло; тя носеше очилата като доказателство за своята дълбока целеустременост и преданост към делото. Поклащащите й се обеци отразяваха светлика на уличните лампи като подрънкващи китайски украшения от стъкло. — Слушай, знам, че има някой вътре! Чух те да трополиш из вестибюла! Я отваряй тия скапани кепенци!

— Да, да, тук съм! — провикна се Игнациус. Той се втурна към кепенците и ги отвори. — Хвала на Фортуна, че идеш!

— Мили боже! Изглеждаш ужасно. Като че караш нервна криза или нещо от сорта. За какво е тоя бинт? Какво се е случило? Виж само колко много си наддал! Тъкмо се бях зачела в сърцераздирателните надписи тук, на верандата. Как само си я загазил, брей!

— Аз преживях един същински ад! — Игнациус се разциври и вкара Мирна във вестибюла, като я задърпа за ръкава. — Ти защо ме напусна, хубостнице? Новата ти прическа е очарователна и космополитична! — Той грабна плитката, притисна я към овлажнелите си мустаци и жарко я целуна. — Ароматът на сажди и въглерод в косите ти ме възбужда, подканя ме към бляскаво просташкия Ню Йорк. Налага се да тръгнем незабавно. Аз трябва да ида да цъфтя из Манхатън!

— Знаех си аз, че нещо не е наред. Но чак толкова… Ти наистина на нищо не приличаш!

— Бързо! Към някой мотел! Природните ми инстинкти надават вопли за освобождение! Имаш ли пари?

— Я не ме будалкай! — сопна му се Мирна, изтръгна от лапите на Игнациус подмокрената си плитка и я запрати през рамо връз китарата, където тя се приземи с дрънчене. — Слушай, Игнациус, скапана съм. От девет часа вчера сутринта съм все на път. Още щом ти изпратих писмото за оная работа с Партията на мира, аз си казах: „Мирна. Слушай. Това момче има нужда не само от някакво си писъмце. Необходима му е твоята помощ. Затова бързо. Всеотдайна ли си дотам, че да спасиш интелекта, който се разлага пред очите ти? Предана ли си на делото дотам, че да съхраниш останките от този разсъдък?“ Излязох от пощата, скочих в колата и подкарах. Цяла нощ. Директно. С една дума, колкото повече мислех за налудничавата телеграма за Партията на мира, толкова повече се и тревожех!

Мирна очевидно беше доста коравосърдечна по отношение на човешките съдбини в Манхатън.

— Не те обвинявам! — развика се Игнациус. — Тази телеграма беше ужасна! Помрачена фантазия! Седмици наред съм в глъбините на депресия. След всички тези години на преданост към майка ми тя реши да се омъжи и иска да ме отстрани от своя път. Трябва да тръгваме! И секунда повече не мога да издържам в тази къща!

— Какво?! Нея пък кой ще я вземе?

— Слава богу, че разбираш! Сама виждаш колко нелепо и абсурдно стана всичко.

— Къде е тя? Искам просто схематично да й изложа какво ти е причинила.

— Отишла е някъде да й вземат неуспешни кръвни проби. Повече не желая да я видя!

— Така и предполагам. Клетичкият! И какво правеше, Игнациус? Излежаваше се в стаята си и тъпееше, така ли?

— Да. Седмици наред. Бидох обездвижен от невротична апатия. Помниш ли писмото с налудностите за арестуването и катастрофата? Написах го, когато майка ми за първи път се срещна с онзи покварен старец. От този момент нататък психическото ми равновесие започна да се руши. И оттогава движението бе все надолу, като достигна кулминацията си в шизофренията около Партията на мира. Табелките отвън бяха физическа изява на душевните ми терзания. Психотичният ми копнеж за мир без съмнение бе подсъзнателно стремление към прекратяването на враждите, които съществуваха в този малък дом. Мога само да ти бъда признателен, че проникновено съумя да анализираш налудния ми свят, въплътен в писмата. Слава богу, че те бяха сигнали за помощ, записани в шифър, който си успяла да разчетеш.

— По теглото ти мога да се досетя колко бездеен си бил.

— Наддавах килограм след килограм, като лежах от сутрин до вечер и дирех изцеление и сублимация в храната. Трябва да бягаме! Да напуснем този дом! Той предизвиква ужасяващи асоциации.

— Преди доста време ти казах да се махнеш оттук. Хайде, давай да ти опаковаме багажа. — Монотонният глас на Марина ставаше все по и по-ентусиазиран. — Фантастично! Знаех си аз, че рано или късно ще трябва да избягаш, за да съхраниш психическото си здраве.

— Ех, ако те бях послушал по-рано, нямаше да преживея този ужас! — Игнациус прегърна Мирна и яко притисна и нея, и китарата й към стената. Той виждаше, че тя не е на себе си от радост, задето е открила една справедлива кауза, една история на заболяването, едно ново движение. — За теб ще се намери място в рая, хубостнице моя! А сега трябва да офейкваме!

Той се опита да я извлече през входната врата, но тя попита:

— Някакъв багаж няма ли да вземеш?

— О, разбира се. Тук са всичките ми бележки и набързо нахвърляни писания. В никакъв случай не бива да допускаме те да попаднат в ръцете на майка ми. От тях тя може да изкара цяло състояние. А това вече ще е прекалена ирония на съдбата! — Отидоха в стаята му. — Между другото трябва да те известя, че майка ми се удоволства в съмнителното ухажване на един фашист.

— О, не!

— Да! Погледни това. Представи си само как са ме изтезавани!

Той подаде на Мирна един от памфлетите, които майка му беше пуснала под вратата на стаята. „Съседът ви наистина ли е американец?“ Тя прочете бележката, изписана в полето на обложката: „Прочети го, Айрини. Хубаво е. Към края има няколко въпроса, дето можеш да ги зададеш на твоето момче.“

— О, Игнациус! — простена Мирна. — Какво точно беше?

— Травмиращо, пък и кошмарно! Мисля, че понастоящем те нейде шибат ли, шибат с камшика някой от по-умерените, когото тази заран в бакалницата майка ми е дочула да говори в полза на Обединените нации. Цял ден си мърмореше за този инцидент. — Игнациус се оригна. — Преживях цели седмици на ужас!

— Толкова е необичайно, че майка ти я няма! Мотаеше се тук през цялото време. — Мирна окачи китарата върху таблата и се изопна на леглото. — Тази стая. Тук ние празнично ликувахме, открехвахме един пред друг умовете и душите си, съчинявахме манифести против Талк. А мошеникът сигурно все още се шляе из университета.

— И аз така предполагам — отвърна разсеяно Игнациус. Искаше му се Мирна да стане от леглото. Скоро съзнанието й щеше да започне да се открехва и за по-други нещица. Освен това трябваше да напуснат тази къща. Той търсеше из килера сакчето, което майка му беше купила за злополучния му еднодневен престой в един детски лагер, когато беше на единайсет години. Риеше из купчината жълтясали гащи, подобно на куче, което драпа за някой кокал, и ги запращаше зад гърба си, където те се трупаха на дъгообразна купчина. — Навярно ще е най-добре да се надигнеш, моя малка теменужке. Листове трябва да се събират, записки трябва да се окомплектоват. Би могла да погледнеш под леглото.

Мирна връткаво се изхлузи от овлажнените чаршафи с думите:

— Много пъти се опитвах да опиша на приятелите си от кръжока по групова терапия как чезнеш тук, потънал в работа, откъснат от обществото. Необикновен, средновековен разум в своята обител!

— Не ще и съмнение, че им е било интересно — промърмори Игнациус. Беше намерил сака и сега го пълнеше с чорапите, разхвърляни по пода. — Скоро ще могат да ме съзрат в плът и кръв!

— Чакай да видиш само, като чуят оригиналните мисли, които бликат от устата ти!

— Ааахм! — прозина се Игнациус. — А може би моята майка ми стори неоценима услуга, като реши да се омъжи повторно. Едиповите окови започваха буквално да ме смазват. — Запрати и йо-йо-то в сака. — Видно е, че си пресякла Юга невредима.

— Нямах и минутка, за да спирам пътьом. Почти трийсет и шест часа давай газ, давай газ, давай газ… Мирна трупаше на купчина листовете от бележник. — Снощи спрях да вечерям в една кръчмичка за негри, но не ме обслужиха. Мисля, че китарата ми ги отблъсна.

— Само това ще е била причината. Взели са те за някаква планинка дървенячка и певица. Аз имам известен опит с тези хора. Те са доста ограничени.

— Направо не мога да повярвам, че наистина те измъквам от този бордей, от тази помийна яма!

— Не е за вярване, нали? А като си помисля, че години наред противостоях на твойта мъдрост!

— В Ню Йорк ще бъде фантастично! Честна дума!

— Горя от нетърпение! — рече Игнациус, прибавяйки към багажа си шала и сабята. — Статуята на свободата, Емпайър Стейт Билдинг, бродуейска премиера с любимите ми звезди от мюзикхола. А и как само ще си бъбрим в Гринич Вилидж с разни предизвикателни съвременни умове на чашка еспресо!

— Ти най-сетне започваш да идваш на себе си! Ей богу! Направо не мога да повярвам на всичко онова, което чух в колибата ти тази вечер! Ние ще продължим да работим върху твоите проблеми. Навлизаш в съвсем нова и животворна фаза. Край на бездейността ти! Да, то се вижда! То се чувства! Какви величави мисли ще забликат от тази глава, когато най-сетне я очистим от паяжините, табутата и всички най-различни патерици!

— Един господ знае какво ще стане — отвърна Игнациус безучастно. — Но сега трябва да тръгваме. Веднага! Ще те предупредя, че е възможно майка ми всеки момент да се завърне. Видя ли я отново, състоянието ми ще се влоши ужасно. Налага се да офейкаме!

— Игнациус, недей да подскачаш из цялата къща. Успокой се! Най-лошото е вече зад гърба ни.

— Не, не е — бързо каза той. — Майка ми, току-виж, се завърнала с бандата си. Ех, да можеше да ги видиш. Бели супремацисти, протестанти, а и още по-калпави от тях. Чакай да взема лютнята и тромпета. А листовете събрани ли са вече?

— Това тук е направо фантастично! — възкликна Мирна, като посочи листа, с който си вееше. — Бисери на нихилизма!

— Това е само малка частица от цялото.

— Нима не ще оставиш на майка си някое ожесточено писмо или някой изразителен протест, да речем?

— Едва ли си струва труда. Седмици ще минат, докато успее да го схване. — Игнациус гушна лютнята и тромпета под едната си мишница, а сака — под другата. — Моля те, недей изпуска тази папка. Тя съдържа „Дневника“, една уникална социологическа идея, върху която работех доскоро. От всичките ми творения това е с най-голяма покупателна стойност. Великолепни кинематографични възможности, особено ако попадне в ръцете на някой Уолт Дисни или Джордж Пал!

— Игнациус! — Мирна се спря на прага, както беше натоварена с листата, а миг преди отново да проговори, раздвижи безцветните си устни, сякаш формулираше някакво обръщение. Уморените й, упоени от магистралите очи потърсиха Игнациус през искрящите си „лупи“. — Това е знаменателен момент! Чувствам се така, сякаш избавям някого!

— Избавяш, избавяш. А сега се налага да отлитаме. Моля те! По-късно ще си бъбрим. — Игнациус се заклатушка стремително напред, провря се покрай нея, стигна до колата, отвори задната врата на малкото рено и се възкачи връз купищата афиши и памфлети, които покриваха задната седалка. Автомобилчето миришеше на вестникарска будка. — Побързай! Не разполагаме с време да устройваме отпред tableau vivant^[2].

— Ама… ама… ти наистина ли смяташ да седиш отзад? — попита Мирна, като изсипа хартиения си товар през задната врата.

— Естествено! — прогърмя Игнациус. — Ни най-малко не възнамерявам да пътувам по магистралите в капана на смъртта, назоваващ се „предна седалка“! А сега скачай в този картинг и да се махаме оттук!

— Почакай де. Знаеш ли колко листове оставих вътре — рече Мирна и хукна към къщичката, а китарата звучно я потупваше отзад. Слизайки по стъпалата с поредния товар, тя се спря на тухлената пътечка, обърна се и огледа къщата. Игнациус беше сигурен, че се опитва да запечата в съзнанието си тази сцена: Елиза, която минава през ледовете с доста едричко генийче на ръце. Подобно на Хариет Бичър Стоу, и Мирна продължаваше да му танцува по нервите със самото си присъствие. Най-накрая, в ответ на неговите крясъци, тя се приближи към колата и изсипа поредния товар листове в скута му. — Май останаха още няколко под леглото.

— Те не ни интересуват! — ревна Игнациус. — Влизай и го подкарвай това чудо! О, боже мой! Недей така да вреш китарата в носа ми! Не можеш ли да носиш просто малка чантичка като всяка порядъчна жена?

— Я чупка! — ядоса се Мирна. Тя се шмугна на предната седалка и запали мотора. — Къде искаш да прекараме нощта?

— Да прекараме нощта ли?! — прокънтя гласът на Игнациус. — Никъде няма да прекарваме нощта! Ще пътуваме директно!

— Игнациус, всеки момент ще тупна и ще свърша. От вчера сутринта не съм слизала от колата!

— Ами… мини поне отвъд езерото Понтгартън.

— Добре. Може да прекосим мочурищата и да спрем в Мандевил.

— Не! — Мирна като нищо щеше да го тръсне право в сърбящите ръце на някой психиатър. — Не може да спираме там! Водата е заразена! В този град, върлува епидемия!

— Ами?! Тогава ще хванем през стария мост към Слидел.

— Може. Пък и е далеч по-безопасно. Всевъзможни шлепове се забиват в шосето през блатата. Ще се стоварим в езерото и ще се удавим. — Задницата на реното беше легнала на пътя и то едва-едва набираше скорост. — Количката ти е доста малка за моите размери. Сигурна ли си, че знаеш как да стигнеш до Ню Йорк? Сериозно се съмнявам, че ще изкарам повече от ден-два в тази клозетна поза.

— Хей, накъде тръгнахте бе, битници недни? — приглушено се провикна иззад кепенците мис Ани. Реното се изнесе в средата на платното.

— Тази дърта кучка още ли живее тук? — попита Мирна.

— Млъквай и карай напред!

— Ама ти така ли мислиш да ме тормозиш? — Мирна хвърли един кръвнишки поглед в огледалцето за задно виждане. — Искам да кажа… трябва да сме наясно!

— Оле, клапата ми! — изпъшка Игнациус. — Моля те, недей да правиш сцени. След ударите, нанесени й напоследък, психиката ми съвсем ще се разпадне!

— Извинявай. За миг ми прозвуча като едно време, когато аз бях шофьорът, а ти ме тормозеше от задната седалка.

— Ей богу, дано само не вали сняг на север. Организмът ми просто ще престане да функционира при подобни атмосферни условия. И моля те, пази се пътьом от експресните междуградски автобуси. Те ще смажат играчка като тази.

— Игнациус, внезапно ти отново стана ужасното същество, което познавах! И внезапно започвам да си мисля, че правя една огромна грешка!

— Грешка ли? Няма такова нещо — ласкаво й отвърна Игнациус. — Но, моля те, внимавай с линейката отсреща. Не желаем да започнем странстванията си с катастрофа, нали?

Докато се разминаваха с линейката, Игнациус подозрително се пообърна и видя, че на вратата й бе изписано „Благотворителна болница“. Въртящата се върху покрива лампа обля за миг реното с червена светлина. Почувства се оскърбен. Бе очаквал солиден камион с решетки. Колко го бяха подценили, изпращайки един стар, износен кадилак линейка! Та той с лекота би могъл да изпотроши всичките му прозорци! Скоро искрящите перки на кадилака бяха на цели две пресечки зад тях, а Мирна завиваше по Авеню Сейнт Чарлс.

Сега, след като го бе избавила от единия цикъл, накъде ли щеше да го завърти Фортуна? Предстоящият щеше да е далеч по-различен от всичко, което му бе познато досега.

Мирна майсторски се шмугваше и провираше из градското движение, вклиняваше се и се изнизваше из разни невероятно тесни платна и алейки, докато и последната примигваща улична лампа от най-крайното блатисто предградие остана зад гърба им. После всичко потъна в мрак и те се озоваха сред солените тресавища. Игнациус погледна указателната табела, която фаровете осветиха. Магистрала 11. Табелата прелети и остана зад тях. Той свали прозореца с пет-шест сантиметра и вдъхна соления въздух, който се носеше над мочурищата откъм залива.

Клапата му взе, че се отвори, сякаш въздухът бе някакво очистително. Отново си пое дъх, този път още по-дълбоко. Тъпата болка в главата му отзвучаваше.

Загледа се с признателност в тила на Мирна, в плитката, която най-невинно се полюшваше на коленете му. С признателност… Каква ирония, рече си той. Взе плитката в едната си лапа и нежно я притисна към овлажнелите мустаци.