Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (8)

V

Когато Фортуна те завърти надолу, иди на кино и изстискай нещо повече от живота! Игнациус за малко да си каже това, но си припомни, че ходеше на кино почти всяка вечер, независимо накъде въртеше колелото си Фортуна.

Той седеше в напрежение сред мрака на „Притания“ само на няколко реда от екрана, тялото му изпълваше неговото място, но се разстилаше и на съседните две седалки. На тази отдясно беше настанил палтото си, три шоколадчета и два пакета пуканки за всеки случай, с прилежно прегънати горни краища, за да се съхранят пуканките топлички и хрупкави. Довърши пакета, от който си похапваше, докато съзерцаваше унесено рекламите на филмите, включени в следващите програми. Единият обещаваше да е толкова лош, че положително след няколко дни щеше отново да го доведе в „Притания“. Широкият екран се обля в ярки цветове, лъвът ревеше ли, ревеше и заглавието на тази ексцесия проблесна пред необикновените му синьо-жълтеникави очи. Лицето му застина, а пакетът с пуканки започна да се тресе. При влизането си в киното той внимателно беше закопчал двата наушника на върха на шапката си и сега пронизителните звуци на мюзикъла нападнаха оголените му уши от всичките възможни високоговорители. Слушайки музиката, той разпозна две нашумели песни, към които хранеше отявлена неприязън, и внимателно се зачете в началните надписи с надеждата да открие имената на изпълнители, които по принцип го отвращаваха.

Когато надписите свършиха и Игнациус бе вече отбелязал, че неколцина от актьорите, композиторът, режисьорът, дизайнерът на прическите и помощник-продуцентът бяха все хора, чиито творчески напъни вече нееднократно му бяха нанасяли обиди, на екрана просветна кадър, в които всички от масовката се мотаеха около една циркова палатка. Той усърдно огледа цялата тълпа и откри главната героиня, застанала недалеч от някакъв атракцион.

— О, боже мой! — простена. — Ето я и нея!

Децата, заели по-предните редове, се обърнаха да го изгледат, но Игнациус не ги забеляза. Синьо-жълтеникавите очи следяха движенията на героинята, която весело носеше ведро с вода на, както впоследствие се оказа, своя слон.

— Очертава се да е дори по-лошо, отколкото очаквах! — добави Игнациус, щом съгледа слона.

Той допря празния пакет от пуканки до сочните си устни, наду го и зачака, а очите му искряха от отраженията на цветовете. На екрана цигулките се смесиха с боя на тимпаните. Главната героиня и Игнациус отвориха уста едновременно — тя, за да запее, а той, за да простене. Две треперещи ръце гръмко се засрещнаха в мрачината. Пликът от пуканките експлодира с трясък. Децата изпищяха.

— Какъв е тоя шум? — попита жената от щанда за сладкарски изделия управителя.

— Дошъл е и тази вечер — отвърна той, като посочи масивния силует в залата близо до екрана. Той се устреми към предните редове, където писъците ставаха все по-пронизителни. Страхът им се беше уталожил от само себе си, но сега децата участваха в състезание по надвикване. Заслушан в сопрановите изстъпления и кикота на дребосъците, Игнациус тайничко им се наслаждаваше от мрачната си „бърлога“. С няколко леки заплахи управителят укроти предните редове, а сетне погледна към средата, където самотната фигура се извисяваше като гигантско чудовище над малките главички, но бе удостоен единствено с надут профил. Искрящите изпод зелената козирка очи следваха актрисата по широкия екран и влязоха заедно с нея в цирковата палатка.

Известно време Игнациус запази относително спокойствие, откликвайки от време на време с някое и друго изсумтяване на фабулата, която не търпеше никакво развитие. И изведнъж, сякаш всички актьори, участващи във филма, се накачулиха по жиците. На преден план върху един трапец стоеше самата главна героиня. Тя се полюляваше напред-назад с валсова стъпка, а в един огромен близък план лицето й разцъфна в усмивка. Игнациус внимателно огледа дали по зъбите й няма дупки или пломби. Онази изпъна единия си крак. Игнациус светкавично огледа очертанията му, като търсеше с очи структурни дефекти. Актрисата запя как трябвало да се опитваш пак и пак, докато успееш, а Игнациус потрепери в мига, в който философският замисъл на стиховете му стана ясен. Той внимателно огледа как се е заловила за трапеца с надежда, че камерата ще улови последния й скок към прахоляка, толкова далече долу.

При втория рефрен всички запяха дружно, усмихваха се и съблазнително споменаваха все за крайния успех, като същевременно се въртяха, люлееха, отблъскваха се и се издигаха нагоре.

— О, небеса! — ревна Игнациус, който не бе в състояние повече да се владее. Пуканките се разсипаха по ризата му и се сбраха в гънките на панталоните. — Какъв ли изрод е произвел тази отврат?!

— Млъквай! — обади се някой зад него.

— Погледнете само тези хилещи се слабоумия! Ех, защо не можеха всички тия жици да се скъсат! — Игнациус разтърси последния си пакет, в който подръннаха няколко останали зрънца царевица. — Слава богу, че свърши този кадър!

Когато стана ясно, че сега пък предстои да се развихри любовна сцена, той се изтръгна от стола и се понесе към щанда за сладкарски изделия, за да си купи още пуканки, но тъкмо когато се връщаше, за да си седне, двете големи розови фигури се канеха да се целунат.

— Вероятно имат лош дъх — обяви Игнациус над главите на децата. — Не ми се ще дори да си помисля за ужасните места, в които тези усти са се врели!

— Трябва да направиш нещо — обърна се жената от щанда за сладкарски изделия към управителя. — Тая вечер е по-неудържим от когато и да било!

Управителят въздъхна и тръгна към Игнациус, който мърмореше:

— О, боже мой, езиците им положително вече са опипали всички пломби по разкапаните им зъби!