Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (24)

I

Странноприемницата на Мати се намираше на едно ъгълче в квартал „Каролтън“, където, след като в продължение на десетина километра река Мисисипи и авеню Сейнт Чарлс се бяха движили успоредно, те най-сетне се засрещаха и авенюто свършваше. Та тук се образуваше един ъгъл — булевардът и трамвайните релси съставляваха едното му рамо, а реката, дигата и жп релсите — другото. Вътре в ъгъла се помещаваше самостоятелно кварталче. Въздухът бе наситен с тежката и задушлива миризма от фабриката за спиртни напитки на брега и по време на горещите летни следобеди, когато вятърът духнеше откъм реката, човек имаше чувството, че всеки момент ще се задуши. Кварталчето се бе появило случайно преди около един век, но и днес не можеше да се похвали с градски вид. След като другите улици пресечаха Сейнт Чарлс и навлезеха тук, асфалтът постепенно започваше да преминава в паваж. Това бе всъщност едно малко провинциално градче, което притежаваше дори няколко обора; един изолиран микрокосмос под формата на селце сред големия град.

Странноприемницата на Мати не се различаваше от съседните сгради — тя беше ниска, небоядисана, а и стените й не бяха кой знае колко отвесни. Леко се бе килнала надясно, сякаш се навеждаше към жп линиите и реката. Но фасадата й бе направо неуязвима — облицована с тенекиени реклами на различни видове бира, цигари и безалкохолни напитки. Дори табелката с менюто на вратата рекламираше някакъв вид хляб. Това заведение беше нещо средно между кръчма и бакалница, като бакалският асортимент се състоеше главно от ограничен подбор хранителни стоки, безалкохолни напитки и консерви. До бара стоеше голям хладилник, който съхраняваше няколко килограма осолено месо и салам. Нямаше и никакъв Мати; кроткият, тъмен, с цвят на кафе с мляко собственик — мистър Уотсън, бе единственият господар на оскъдния асортимент.

— Лошото идва, като не успееш да си фанеш занаят — разправяше Джоунс на мистър Уотсън. Той се беше разположил на един дървен стол и бе наврял под него краката си, подобно на щипки за лед, готови всеки момент да вдигнат стола и нагло да го отнесат пред старческите очи на собственика. — Малко нещо да можех да правя, нямаше да й търкам пода на тая дърта брантия.

— Бъди разумен — вяло му отвърна мистър Уотсън. — И се дръж добре е жената.

— Кво? Ай-ааа! Ти нищо не разбираш бе! Аз бачкам заедно с една птица! Ти щеше ли да бачкаш с птица, а? — Джоунс пусна струйка дим над бара. — Виж кво, радвам се, че на момичето му дават път да се покаже. Отдавна се трепе тя за тая дърта гад. Заслужила си го е. Ама бас държа, че птицата изкарва повече от мене. Уау!

— Мирувай, Джоунс.

— Уау! Ама ти вярно си бил много смотан — добави Джоунс. — А и нямаш кой да ти търка пода. Що? Я кажи де.

— Не си навличай беля на главата.

— Бе ти точно като оная дъртофелница ги плямпаш. Колко жалко само, че не се познавате! Ше си падне по тебе и ше ти каже: „Ей, момче, ти май си от едновремешните тъпи негри, дето цял живот ги търся.“ Ше ти каже и: „Ей, какъв сладур си само! Я да ми лакираш пода и да ми боядисаш стените, а? Толкова си сладък! Я да ми изтъркаш кенефа и да ми лъснеш обувките, а?“ А ти ше й речеш: „Да, госпожо. Слушам, госпожо. Мирувам си аз.“ Ше има да ти се пръска задникът, значи ше падаш от полилеите, като бършеш прах, а току-виж, се домъкнала и още някоя курва, нейна приятелка, за да сравнят цените. Лий ше ти запрати някое петаче в краката и ше ти кресне: „Хей, момче! Това, дето го вършиш, на нищо не прилича! Дай си ми петачето, преди да съм повикала полицията!“ Ай-ааа!

— А не ти ли каза жената, че ще извика полиция, ако й създаваш неприятности?

— Бе знае тя слабото ми място. Хей! Ама аз си мисля, че тая Лий има вземане-даване с полицията. Все за някакъв приятел от ония ми разправя. И за това, дето кръчмето й било толкова изискано, че кракът на полицай не бил стъпвал в него. — Джоунс издуха един буреносен облак над бара. — Ама прави тя нещо с оня боклук, сирака! Щом някой като Лий каже „добро дело“, веднага ти замирисва на гнило. А и ми стана ясно, че има тук нещо, щото изведнъж главният сирак съвсем престана да се мярка — много въпроси съм задавал. Пфю! Да знаеш как ми се ще да разбера кво става. Писна ми да се мотам из тоя капан, дето ми плащат по двайсе долара седмично, и да бачкам с птица, колкото орел голяма! И аз искам да направя нещо бе, човек. Уау! Да си имам и климатична инсталация, и цветен телевизор, пък и да си седя и да си къркам нещо, ама да не е бира.

— Искаш ли още една?

Джоунс изгледа стареца през слънчевите очила и каза:

— Мъчиш се да ми продадеш още бира, а? На мене, дето си бъхтам задника за двайсе долара на седмица, а? Пък аз викам, че е крайно време да ми пуснеш една безплатно, като изкарваш толкова мангизи от консерви и от безалкохолните, дето ги продаваш на бедничките чернокожи. С тях синчето си и в колеж изпрати.

— Той вече е учител — гордо рече мистър Уотсън, докато отваряше бирата.

— Ей, да му се ненадяваш! Уау! А аз най-много две години да съм учил. Майка ми переше дрехите на чуждите хора и като я няма по цял ден, кой да ти опява за училище, а? От сутрин до вечер гуми по улиците търкалях. Аз търкалям, майка ми пере и никой не учи. Мама му стара! Кой на днешно време пита можеш ли да търкаляш гуми, че да те вземе на работа? И ето ме сега — и заплатата ми заплата, и с пиле бачкам, а шефката ми май продава испанска муха на сираците. Ай-ааа!

— Е, ако условията са толкова лоши.

— „Толкова лоши“, а? Та това си е модерно робство бе! Напуснеш ли, ще те наклепат, че си скитник. Останеш ли, „заплатата ти е заплата“, ама надницата и до най-ниската възможна не се доближава!

— Ще ти кажа какво да направиш — рече поверително мистър Уотсън, като се наведе и подаде през бара бирата на Джоунс. Един друг човек се беше поприсламчил, за да ги слуша, и мълчаливо следеше разговора им вече няколко минути. — Направи някакво саботажче! Само така ще се измъкнеш от тоя капан.

— Как така „саботажче“?!

— Не се ли сещаш бе, момче? — прошепна мистър Уотсън. — Например щом на слугинята не й плащат както трябва, и тя слага, „без да иска“, много люто в супата или пък пазачът на паркинга натиска по-рязко спирачката там, дето е разляно масло, и забива колата в оградата.

— Уау! — възкликна Джоунс. — Или например на някое момче от супермаркета му се разтреперват ръцете и то изпуска една дузина яйца на пода, като не му плащат, дето бачка в извънработно време, а? Хей!

— Е, сега го схвана.

— А ние сме запланували гигантски саботаж — наруши тишината другият човек на бара. — Голяма демонстрация готвиме там, дето бачкам.

— Така ли? — попита Джоунс. — Къде?

— В „Панталони Ливай“. При нас във фабриката идва един огромен бял и вика, че ще пусне атомна бомба над компанията.

— Бе вие май нещо повече от саботаж ще правите — заключи Джоунс. — На мене на война ми намирисва.

— Бъди кротък и зачитай хората — рече на непознатия мистър Уотсън.

А оня почна да се киска, та чак сълзи му изскочиха на очите и каза:

— Разправя, че се молел за мулатите и за всички гадове по света!

— За гадовете ли? Уау! Бе тоя май е съвсем откачен!

— Много даже му сече пипето — опита да се защити непознатият. — А е и религиозен. Направил си е огромен кръст в кантората.

— Уау!

— И ни вика: „Вие, хора, щяхте да сте къде-къде по-добре в средните векове. Трябва да си намерите оръдие, стрели и да й пуснете една атомна бомба на тая фабрика.“ — Човекът пак се разсмя. — Че и кво друго да правим там? А ако знаете само колко е гот да го слушаш как примлясква с огромните мустаци! Той ще ни поведе на голяма демонстрация и вика, че в сравнение с нея всички други ще приличат на женски седенки.

— Сигурно, и ми се чини, че ще ви поведе право към пандиза — каза Джоунс и позакри бара с още малко дим. — Това ще е само някоя бяла откачалка.

— Че е чешит, чешит е — призна другият. — Ама нали в кантората работи, пък и шефът, мистър Гонзалес, вика, че много му сечало пипето. И го оставя да си прави квото иска. Даже го оставя да идва във фабриката, когато му е кеф. Много от нашите са готови да излязат с него. А той вика, че има позволение лично от мистър Ливай да прави демонстрация и че мистър Ливай се е навил, само и само да се отърве от Гонзалес. Кой знае? Може и надниците да ни дигнат. А и мистър Гонзалес вече го е шубе от него.

— Я кажи бе, мъжки, как изглежда тоя хитрец, дето ще ви спасява? — полюбопитства Джоунс.

— Огромен и дебел, с ловджийска шапка, дето не я сваля по цял ден.

Очите на Джоунс аха, и да изхвръкнат иззад очилата.

— А ловджийската шапка зелена ли е? Зелена е, нали?

— Да. А ти откъде знаеш?

— Уау! — възкликна Джоунс. — Вие, хора, яко сте я загазили. Полицията вече го търси тоя изрод. Той една вечер и в „Нощна веселба“ дойде и почна да разправя на оная мацка Дарлин за някакъв си рейс.

— Брей, я гледай ти — обади се другият. — Той и на нас ни ги разправя за рейса, че веднъж влязъл с него направо в джигера на мрака.

— Само той ще е. Я да стоите настрана от него. Полицията го търси. Горките вие черните, всичките ще ви набутат в пандиза! Уау!

— Ще взема да го питам — рече мъжът. — Не ща аз пандизчии да ме мъкнат по демонстрации.