Даниъл Силва
Новото момиче (13)

11.
Неджд, Саудитска Арабия

Писмото за откупа се състоеше от седем реда, преведени на английски. Текстът беше написан правилно и с необходимите пунктуационни знаци, без странния подбор на думи, характерен за софтуерите за превод. Пишеше, че Негово Кралско Височество принц Халид бин Мохамед разполага с десет дни да абдикира и да оттегли претенциите си за трона на Саудитска Арабия. Ако не го направеше, дъщеря му, принцеса Рима, щеше да бъде убита. В писмото не се конкретизираше по какъв начин щеше да бъде екзекутирана или дали щеше да е според ислямския закон. Липсваха каквито и да е религиозни препратки, нямаше и реторични увъртания, характерни за комуникацията на терористичните групировки. Като цяло, помисли си Габриел, тонът беше доста делови.

— Кога го получихте?

— Три дни след като Рима беше отвлечена. Достатъчно дълго, за да й сторят нещо ужасно. За разлика от баща ми и братята му, аз имам само една съпруга. За съжаление, тя не може да има друго дете. Рима е всичко за нас.

— Показахте ли писмото на французите?

— Не. Обадих се на вас.

Бяха излезли от лагера и се разхождаха в руслото на уади^[1]. Сара беше между тях, а бодигардовете вървяха подире им. Едри ярки звезди обсипваха небето, а огромната луна грееше като факла. Халид си играеше със своя бищ — навик, който бе характерен за повечето саудитци. Изглеждаше съвсем на място в националната си носия в безлюдната пустиня. Западният костюм на Габриел и официалните му обувки го караха да се чувства като натрапник.

— Как ви доставиха писмото?

— С куриер.

— Къде?

Халид се поколеба.

— В консулството ни в Истанбул.

Погледът на израелеца не се отлепяше от скалистата почва, но когато чу това, рязко вдигна глава.

— Истанбул?

Престолонаследникът кимна.

— Струва ми се, че похитителите са искали да ви изпратят послание.

— Какво по-точно?

— Може би се опитват да ви накажат за убийството на Омар Науаф и разчленяването на тялото му на парчета, които да се поберат в куфар.

— Малко е иронично, не мислите ли? Великият Габриел Алон ми чете морал за някаква дребна мокра поръчка.

— Ние организираме операции с целенасочени убийства на терористи и други заплахи за националната сигурност, много от които са финансирани и подкрепяни от елементи от вашата страна. Но не убиваме хора, които пишат неприятни неща за нашия премиер. Ако трябваше да го правим, щяхме да се занимаваме само с това.

— Омар Науаф не е ваша грижа.

— Нито пък дъщеря ви. Ала щом ме молите да я намеря, трябва да знам дали има връзка между нейното отвличане и убийството на Науаф.

Халид като че ли обмисли внимателно въпроса.

— Съмнявам се. Саудитското дисидентско общество не разполага с възможностите да се справи с нещо такова.

— Вашите служби вероятно подозират някого.

— Иранците са начело в списъка им.

Дежурната саудитска позиция, помисли си Габриел. Да приписват всичко на еретиците шиити от Иран. Въпреки това, не изключваше тази възможност. Иранците виждаха в Халид голяма заплаха за регионалните им амбиции, превъзхождана единствено от самия Габриел.

— Кой друг? — попита той.

— Катарците. Те ме ненавиждат.

— С основание.

— Както и джихадистите — продължи престолонаследникът. — Радикалите в религиозното саудитско общество са ми бесни заради нещата, които казах за радикалния ислям и „Мюсюлманско братство“. Също така не им харесва, че позволих на жените да шофират и да посещават спортни събития. Нивото на заплаха срещу мен в кралството е много високо.

— Съмнявам се това писмо да е писано от джихадист.

— Засега това са единствените ни заподозрени.

— Иранците, катарците и улемите? Стига, Халид. Можете да се справите много по-добре от това. Какво ще кажете за всички роднини, които сте отблъснали, за да станете престолонаследник? Или стотината видни саудитци и членове на кралското семейство, които сте заключили в „Риц — Карлтън“? Напомнете ми колко успяхте да изкопчите от тях, преди да ги пуснете. Числото ми убягва.

— Сто милиарда долара.

— И колко от тях се озоваха във вашия джоб?

— Парите бяха прибрани в хазната.

— С други думи, в джоба ви.

— L’État, c’est moi — отвърна Халид. Държавата — това съм аз.

— Но някои от хората, които сте оскубали, все още са много богати. Достатъчно, за да наемат екип от професионалисти, които да отвлекат дъщеря ви. Те са наясно, че не могат да се доближат до вас, не и когато денем и нощем сте заобиколен от бодигардове. А Рима е друга история. — Мълчанието на принца принуди Габриел да попита: — Пропуснах ли някого?

— Втората съпруга на баща ми. Тя беше против промяната в правилата за избор на престолонаследник. Поставих я под домашен арест.

— Мечтата на всяко еврейско момче. — Изведнъж застудя. Габриел вдигна яката на сакото си. — Защо изпратихте Рима в швейцарско училище? Защо не в Англия, където и вие сте завършили?

— Трябва да призная, че Великобритания беше първият ми избор, но генералният директор на МИ5 не можеше да гарантира безопасността й. Швейцарците бяха много по-отзивчиви. Директорът на училището се съгласи да запази самоличността й в тайна и швейцарските служби я държаха под око отдалеч.

— Много щедро от тяхна страна.

— Щедростта няма нищо общо. Платих на правителството огромна сума, за да покрия допълнителните разходи за безопасността на Рима. Те са добри хотелиери, тези швейцарци, и много дискретни. Според мен им е вродено.

— А какво ще кажете за французите? Те знаеха ли, че дъщеря ви прекарва уикендите си в нелепия ви замък в Горна Савоя? — Габриел вдигна за кратко поглед към звездите. — Не помня каква сума точно похарчихте за него. Вероятно колкото платихте за онзи Леонардо.

Халид пренебрегна забележката.

— Може да съм споменал нещо на президента, но не съм молил френското правителство за помощ. В момента, в който кортежът на Рима прекосеше границата, моите бодигардове поемаха отговорност за защитата й.

— Това е било грешка от ваша страна.

— Явно — съгласи се Халид. — Хората, отвлекли дъщеря ми, са професионалисти. Въпросът е за кого работят?

— Успяхте да си създадете много врагове за изключително кратко време.

— Двамата с вас си приличаме по това.

— Моите врагове са в Москва и в Техеран. Вашите са много по-близо. Поради тази причина не искам да имам нищо общо с този случай. Покажете писмото от похитителите на французите и им споделете всичко, което знаете. Те са добри — увери го Габриел. — Казвам ви го от личен опит. Благодарение на саудитската идеология и саудитските пари бях принуден да работя в тясна връзка с тях в няколко антитерористични операции.

Халид се усмихна.

— По-добре ли се почувствахте?

— Ще стигна и дотам.

— Не мога да променя миналото, само бъдещето. Можем да го сторим — двамата с вас. Имаме възможност да създадем история. Но само ако успеете да намерите дъщеря ми.

Габриел спря и се вгледа под звездната светлина във високата, облечена в бяла роба фигура пред него.

— Кой сте вие, Халид? Истински ли сте, или Омар Науаф беше прав за вас? Може би сте поредният полудял от властта шейх с добър пиар?

— Дотолкова съм истински, доколкото ми позволява Саудитска Арабия в тези времена. Ако ме принудят да се откажа от претенциите си към трона, последиците за Израел и Запада ще са сурови.

— Вярвам, че за това сте прав. Що се отнася до останалото… — Габриел не довърши изречението си. — Не трябва да казвате на никого за моето участие. Това включва дори американците.

От изражението на Халид стана ясно, че не му харесва да получава заповеди, при това от някакъв представител на простолюдието. Той въздъхна тежко и пооправи гутрата си.

— Изненадвате ме.

— Защо?

— Съгласихте се да ми помогнете. Но не поискахте нищо в замяна.

— Един ден ще го сторя — тихо рече Габриел. — И вие ще ми дадете това, което поискам.

— Много сте сигурен в себе си.

— Такъв съм.