Даниъл Силва
Новото момиче (49)

47.
Залив Акаба

Статията беше от дванайсет хиляди думи и личеше, че е написана от истински репортер с бърза и остра мисъл. В увода се съдържаше описание на случайната му среща с един саудитски принц в изгнание в лобито на хотел в Кайро. На последвалата вечеря принцът разказал на репортера невероятната история за заговор срещу бъдещия крал на страната му. И го определил съвсем неласкаво като „най-интересния човек на света“ — заигравка с герой от мексиканска реклама на бира.

Следваше разказ за опита на репортера да потвърди наученото. Той пътувал до много места, за да се срещне със своите регионални източници. Посетил и Дубай, където прекарал неспокойни четиресет и осем часа, на една ръка разстояние от тайните служби на Рияд. Точно там, в „Бурж ал Араб“, един от най-ценните му информатори навързал събраните нишки в смислена история. ХБМ, казал му той, вече не бил добре приеман в Дома на Сауд. Белият дом и израелците били влюбени в него, ала той не се съобразявал с традицията на Ал Сауд да управлява в консенсус, дори погазвал роднините си. Дворцов преврат или нещо подобно били неизбежни. Съветът на принцовете се обединявал около Абдула, предимно защото той отчаяно лобирал за промяна.

„О, и между другото — беше цитиран източникът, — споменах ли, че Московският център дърпа конците? Царя държи на каишка Абдула. Ако той успее да завземе трона, така ще залитне към Кремъл, че има опасност да падне по очи.“

Науаф се върнал в Берлин от Дубай, където разбрал, че съпругата му, която също била журналистка, е комуникирала тайно с един от придворните на престолонаследника. След сериозни размисли, описани в последната част на статията, той решил да замине за Турция, за да се срещне с човека, който го изпратил в изгнание. Срещата трябвало да се проведе в саудитското консулство в Истанбул точно в един и петнайсет следобед.

— Значи, не Омар, а Ханифа се е опитвала да се свърже с мен?

— Да — отговори Габриел. — И точно Ханифа е убедила съпруга си да отиде в онова консулство. Тя обвинява себе си за смъртта му. Почти толкова, колкото вини и теб.

— След абдикацията ми вероятно е танцувала на гроба ми.

— И с пълно право.

— Трябвало е да ме предупреди, че Рима е в опасност.

— Опитала е.

Халид се бе изморил да чете дългата статия на монитора на компютъра и беше седнал на масата в съседната конферентна зала с разпечатка от нея. Няколко от страниците лежаха в краката му на килима, където ги бе хвърлил гневно.

— Щом ме мрази толкова много, защо се е съгласила да ти даде шедьовъра на Омар? — Той вдигна един от листовете и го препрочете смръщено. — Не мога да повярвам, че е посмял да напише тези неща за мен. Нарича ме „разглезено дете“.

— А това е точно така. Но какво ще кажеш за останалото?

— Имаш предвид онази част, в която се твърди, че Царя стои зад заговора за свалянето ми?

— Да, точно тя.

Халид вдигна друг лист от пода.

— Според източниците на Омар, всичко е започнало след последното ми посещение във Вашингтон, когато се съгласих да похарча сто милиарда долара за американско въоръжение, вместо да го купя от Русия.

— Звучи ми логично.

— Звучи ти логично, но не е вярно — каза Халид. Настана мълчание. После той изрече тихичко: — В интерес на истината, ако трябва да предполагам, вероятно Царя е решил да се отърве от мен много по-рано.

— Защо?

— Защото той имаше план за Близкия изток — призна принцът. — В който не исках да участвам.

* * *

Върнаха се обратно в апартамента на Халид. Той излезе на ветровитата тераса и хвърли статията на Омар Науаф в камината, като захранваше пламъците страница по страница. И най-накрая заговори. За първото си пътуване до Москва. Напомни ненужно на Габриел, че пристигнал там точно година преди да стане престолонаследник. Току-що бил обявил своя икономически план и западната преса се възхищавала на всяка негова дума. Можел да се обади по телефона на изпълнителния директор на която и да е компания по света само за минути. Холивуд направо бил влюбен в него. Силициевата долина — също.

— Бяха дни на цветя и рози. Безгрижни времена. — Халид добави подигравателно: — Бях най-интересният мъж на света.

Целта на московската среща, обясни той, била чисто икономическа. Била част от плана му да осигури необходимите технологии и инвестиции, за да трансформира саудитската икономика в нещо различно от бензиностанцията на света. В добавка към това, Халид и руските му домакини планирали да обсъдят как могат да спрат падането на цените на петрола, които били стигнали до четиресет и пет долара за барел — доста неустойчиво ниво за саудитската и руската икономика. Принцът прекарал първия ден в срещи с банкери, а втория — с изпълнителни директори на руски технологични компании, които въобще не го впечатлили. Срещата му с Царя била насрочена за десет часа на третия ден, петък, но започнала чак към един следобед.

— В сравнение с него съм точен като швейцарски часовник.

— Така е, а как мина срещата?

— Ужасно. Беше се отпуснал в стола си, разкрачен, с открит чатал. Постоянно ни прекъсваха и той ми се извини на три пъти, за да приеме телефонни обаждания. Всичко беше игра на власт, разбира се. Играеше си с ума ми. Слагаше ме на мястото ми. Аз бях синът на арабски крал. За Царя бях никой.

Поради тази причина Халид се изненадал, когато в края на тази хладна аудиенция Царя го поканил да прекара уикенда в замъка му на Черно море. Сред много луксозното му обзавеждане бил позлатен вътрешен басейн. Принцът бил настанен в едно от крилата на замъка, а придворните му били пръснати в няколко къщи за гости. Нямало следа от съпругата и децата на Царя. Били само двамата.

— Трябва да призная — каза Халид, — че не се чувствах изцяло в безопасност в негово присъствие.

Прекарали съботната сутрин в почивка край басейна — бил разгарът на лятото през 2016-а, — а следобед отишли да поплават. Същата вечер вечеряли в огромна зала в кремаво и златно. След това се разходили до къщичка на върха на един хълм с изглед към морето.

— И тогава ми каза.

— Какво?

— Големия план — отговори Халид.

— За какво?

Принцът помисли за момент.

— За бъдещето.

— Как изглеждаше това бъдеще?

— Откъде искаш да започна?

— След като е лятото на 2016-а — отговори Габриел, — защо не започнем от Америка.

Царя, каза Халид, имал големи надежди за американските президентски избори същата есен. Освен това бил уверен, че хегемонията на Вашингтон в Близкия изток била към края си. Американците направили голяма грешка в Ирак, за която платили висока цена както в кръв, така и в пари. Били готови да оставят целия регион, с неговите неразрешими проблеми, в огледалото за обратно виждане. За разлика от тях, Царя надделял в борбата за Сирия. Той се бе притекъл на помощ на стар приятел и в същото време беше изпратил сигнал до останалите в региона, че на Москва, а не на Вашингтон, може да се разчита в трудни времена.

— Искал е да се откажете от американците и да станете съюзници на Русия?

— Мислиш на дребно — възрази Халид. — Царя искаше да създаде партньорство. Той каза, че Западът умира, отчасти защото дава всичко от себе си, за да сее социално разделение и политически хаос, където може. По негово мнение бъдещето било в Евразия, с нейните огромни ресурси от енергия, вода и хора. Русия, Китай, Индия, Турция, Иран…

— И Саудитска Арабия?

Халид кимна.

— Двамата щяхме да управляваме света. А най-хубавата част беше, че нямаше да ми чете конско за демокрацията и човешките права.

— Как си могъл да отхвърлиш подобно предложение?

— Много лесно. Исках американски технологии и опит да задвижат икономиката ми, а не руски. — Халид изведнъж се оживи и заприлича на стария ХБМ. — Признай, кога за последно си купи руски продукт? Какво друго изнасят освен водка, петрол и газ?

— И дървен материал.

— Наистина ли? Тогава ние трябва да започнем да изнасяме пясък. Това ще реши всичките ни проблеми.

— Каза ли на Царя как се чувстваш?

— Да, разбира се.

— Той как го прие?

— Погледна ме с онзи изцъклен рибешки поглед и ми каза, че правя грешка.

— Двамата с баща ти отидохте в Москва няколко месеца по-късно. Обявихте споразумението си да вдигнете цените на петрола. Също така купихте руска система за противовъздушна отбрана.

— Просто се подсигурявахме.

— А какво ще кажеш за онова нелепо ръкостискане в Буенос Айрес? С Царя изглеждахте като току-що отбелязали победния гол на световното първенство по футбол.

— Знаеш ли какво ми прошепна в ухото, след като седнахме? Попита ме дали съм помислил над предложението му.

— Какъв беше отговорът ти?

— Ако трябва да съм честен, не си спомням. Какъвто и да е бил обаче, явно не е бил правилен. Рима беше отвлечена две седмици по-късно. — Халид огледа огромния плавателен съд, който всъщност не беше негов. Отново потри ръце, все едно се опитваше да премахне някакво петно. — Вероятно това означава, че никога няма да мога да отмъстя за смъртта й.

— Защо мислиш така?

— Царя е най-силният мъж в света, не го забравяй. А жената, която ни отведе в онова поле във Франция, със сигурност е офицер от руските служби.

— Онзи, който детонира бомбата, също. Ала какво намекваш?

— Прибрали са се в Москва. Никога няма да ги намериш.

— Може би ще се изненадаш. А освен другото — заяви Алон, — отмъщението понякога е под най-различни форми.

— Това поредната еврейска поговорка ли е?

Габриел се усмихна.

— Почти.