Даниъл Силва
Новото момиче (57)

55.
Фринтън он Сий, Есекс

В края на деветнайсети век тук имало само една църква и няколко ферми и къщи. Тогава мъж на име Ричард Пауъл Купър направил голф игрище край морето и от това се появил курортен град с внушителни сгради по широките булеварди и няколко луксозни хотела на така наречената Еспланада. Конот Авеню, най-оживената градска улица, станала известна като Бонд стрийт на Източна Англия. Принцът на Уелс станал чест посетител, а Уинстън Чърчил веднъж наел къща за лятото. Когато германците пуснали последната си бомба над Великобритания през 1944 година, тя паднала във Фринтън он Сий.

Макар градът вече да не беше модерен курорт, жителите му продължаваха да се държат — с различен успех — за бляскавото минало. По-старите, по-богатите и дълбоко консервативните не понасяха имигрантите, Европейския съюз и политиката на Лейбъристката партия. За голям техен ужас, първата кръчма на Фринтън — „Лок енд Баръл“ — наскоро отвори врати на Конот Авеню. Според местните правила все още беше забранено да се продава сладолед на плажа или да се прави пикник на поляната на скалите. Ако човек искаше да постеле одеяло и да похапне навън, трябваше да шофира надолу по пътя до съседния Клактън — място, на което малко фринтънци бяха стъпвали.

Между поляната и морето имаше крайбрежна алея, покрай която бяха разположени вили в пастелни цветове. Тъй като беше началото на април и следобедът бе студен и ветровит, цялата пътека бе изцяло на разположение на Николай Азаров. Той носеше раница и беше окачил бинокъл „Цайс“ на врата си. Ако случаен минувач му пожелаеше хубав следобед или го попиташе нещо, щеше да предположи, че Николай е точно това, на което приличаше — добре образован англичанин от средната класа, вероятно от Лондон или някое от графствата, почти със сигурност завършил Оксфорд, Кеймбридж или друг от прочутите университети. По-наблюдателните щяха да забележат беглите му славянски черти, ала на никого и през ум нямаше да му мине, че е руснак. Още повече убиец и специален оперативен агент, работещ за Московския център.

Това не беше кариерата, която Николай сам си бе избрал. Като младеж, израснал в постсъветска Москва, мечтаеше да стане актьор, за предпочитане на Запад. За съжаление, престижното училище, в което се научи да говори перфектен английски с британски акцент, беше Московският институт за чужди езици, любимото ловно поле на СВР. След като завърши, Николай постъпи в Академията на СВР, където инструкторите му установиха, че има естествен талант за някои по-тъмни аспекти от занаята им, включително конструирането на експлозивни устройства. В края на обучението той беше назначен към дирекцията на СВР, която отговаряше за „активните мерки“. Те включваха убийствата на руски граждани, които дръзваха да се противопоставят на Кремъл, или търсенето на руски врагове. Николай лично беше убил повече от десетима свои сънародници, живеещи на Запад — с отрова, химикали, радиологично оръжие, пистолет или бомба, — всичките по преки заповеди на самия руски президент.

Съседният град северно от Фринтън беше Уолтън он дъ Нейз. Николай спря за кафе на кея, преди да продължи към мочурищата на природния резерват Хамфорд Уотър. След това се отби от пътя и от едно възвишение погледна през бинокъла към Северно море и Нидерландия. После се насочи на юг по брега на канала Уолтън. Пътят го отведе до река Туизъл, където намери яхтклуб с много добри плавателни съдове и моторни яхти. Николай смяташе да напусне Великобритания по същия начин, по който беше влязъл в нея — чрез ферибот. Опитът обаче му подсказваше, че винаги трябва да има асо в ръкава. Операциите невинаги минаваха според плана. Като в Женева, помисли си той. Или във Франция.

Мъртва си! Мъртва, мъртва, мъртва…

Две туристки, пенсионерки, се зададоха по пътеката, следвани от ръждив шпаньол. Николай им пожела приятен следобед, а те изчуруликаха някаква благодарност, преди да продължат на север към сушата. Въпреки възрастта им, той ги огледа много внимателно, когато го отминаха. За момент дори обмисли кой ще е най-добрият начин, по който да ги убие. Беше трениран да приема всяка среща — особено такава на отдалечено и пусто място като мочурищата в Есекс — за потенциално враждебна. За разлика от обикновените агенти на СВР, той имаше правото първо да убива и после да се притеснява за последствията. Както и Ана.

Погледна часовника си, наближаваше два. Прекоси сушата до Нейз Тауър и продължи по крайбрежието до Фринтън. Слънцето най-накрая беше успяло да прогори дупка в облаците, когато пристигна в „Бедфорд Хаус“. Това беше един от последните оцелели хотели от златната епоха на града и се намираше в далечния южен край на Еспланадата. Представляваше викториански мавзолей с флагчета, окачени по кулите му. Беше го избрала жената, известна на Запад като Ребека Манинг, а в Московския център — като Ребека Филби. В хотела той се бе представил за Филип Лейн, сценарист на телевизионни криминални драми, дошъл в Есекс в търсене на вдъхновение.

Влезе вътре и се насочи към подобното на атриум кафене на терасата за следобедния си чай. Фийби, сервитьорката с тясна пола, го заведе на маса с изглед към Еспланадата. Николай, в ролята на Филип Лейн, сложи бележник пред себе си. После някак разсеяно извади служебния си мобилен телефон от СВР.

Скрит сред приложенията му беше протокол, който му позволяваше тайно да комуникира с Московския център. Също така съдържанието на съобщението, което набра, щеше да е неясно и напълно неразбираемо за вражеските служби като британската Правителствена централа по комуникациите. В него съобщаваше, че току-що бе завършил дълга наблюдателна обиколка и не беше забелязал да е следен. По негово мнение беше безопасно да се включи следващият член на екипа. При пристигането си тя трябваше да дойде във Фринтън, за да вземе оръжието за убийството, което Николай бе вкарал в страната. След завършването на мисията й той трябваше да я изведе безопасно от Великобритания. В тази операция Николай не беше нищо повече от куриер и шофьор. Въпреки това, с нетърпение очакваше да я види отново. Тя винаги се държеше по-добре, когато бяха на терен.

Фийби сложи кана с чай „Ърл Грей“ на масата, заедно с поднос с изискани сандвичи.

— Работите ли?

— Винаги — отговори провлечено Николай.

— Каква ще е историята?

— Още не съм решил.

— Някой ще умре ли?

— Всъщност няколко души.

Точно в този момент пред входа на хотела спря яркочервен „Ягуар Ф-Тайп“ кабрио. Шофьорът беше добре изглеждащ мъж на около петдесет, русокос, със слънчев загар. Спътничката му, чернокоса жена, записваше пристигането им със смартфон в протегнатата си ръка. Бяха облечени за някакъв специален случай.

— Семейство Еджъртън — обясни Фийби.

— Моля?

— Том и Мери Еджъртън. Младоженци са. Явно все още са в разгара на любовта. — Едно пиколо извади два куфара от багажника на колата, докато жената правеше снимки на морето. — Прекрасни са, нали?

— Определено — съгласи се Николай.

— Мисля, че тя е американка.

— Няма да повдигаме обвинение за това.

Николай изгледа двойката, която влезе в лобито. Управителят ги посрещна в традицията на хотела с по чаша шампанско. Докато жената оглеждаше приятния интериор, случайно улови погледа на Николай и му се усмихна. Съпругът й я хвана собственически за ръката и я поведе към асансьора.

— Определено е американка — заяви Фийби.

— Така е — съгласи се Николай. — А мъжът й е от ревнивите.

* * *

Младоженският апартамент беше на третия етаж. Келър прокара картата през четеца, отвори вратата и се дръпна настрани, за да може Сара да влезе първа. Саковете им бяха оставени на поставките за багаж в долната част на леглото. Кристофър закачи знака НЕ БЕЗПОКОЙТЕ на дръжката на вратата, затвори я и заключи.

— Това ли е мъжът, когото видя в „Кафе Ремор“ в Женева?

Сара кимна.

Келър изпрати кратко съобщение от блекбърито си до екипа в Хач Енд. Бръкна под сакото си и извади валтера от раменния си кобур.

— Някога използвала ли си такъв?

— Не и валтер — каза Сара.

— Прострелвала ли си човек?

— Един руснак.

— Късметлийка. Къде?

— В бедрото и в рамото.

— Имах предвид…

— Случи се в банка в Цюрих.

Той издърпа затвора на валтера и зареди първия патрон в цевта. След това пусна предпазителя и й подаде пистолета.

— Сега е готов за стрелба. Разполага само със седем патрона. Когато искаш да стреляш, просто махни предпазителя и дръпни спусъка.

— Ами ти?

— Аз ще се справя.

Сара започна да тренира с предпазителя.

— Перфектният сватбен подарък за жена, която има всичко.

Кристофър вдигна чашата си с шампанско.

— Това е първата ти сватба, нали?

— Опасявам се, че да.

— И при мен е така. — Той отиде до прозореца и погледна морето, сиво като гранит. — Да се надяваме, че ще се справим въпреки нищожните шансове.

— Да — съгласи се Сара и прибра валтера в дамската си чанта. — Да се надяваме.