Даниъл Силва
Новото момиче (33)

31.
Тел Авив — Париж

Всъщност ситуацията беше доста по-сложна. Похитителите настояваха Алон да проведе крайните преговори и да организира логистиката около освобождаването на принцеса Рима. Те определиха своето желание не като заплаха, а като хуманитарен жест, който да гарантира безопасното връщане на заложницата — този така рисков елемент при всяко едно отвличане. Предпочитали да работят с професионалист, а не с отчаяния и на моменти избухлив баща. Габриел, от своя страна, не се заблуждаваше за причината, поради която похитителите го искаха от другата страна на телефонната линия. Хората зад заговора, които и да бяха те, какъвто и да беше мотивът им, имаха намерение да го убият при първа възможност. Както и Халид.

Не беше никаква изненада, че това тяхно желание не бе особено добре посрещнато зад стените на булевард „Цар Саул“. Узи Навот каза, че и дума не може да става. А мнението му се споделяше от всички сред висшите офицери на Габриел — включително Яков Росман, който заплаши да окове директора за бюрото му. Дори Ели Лавон, шефът на наблюдателите и специалистите по подслушване, както и най-близък приятел на Алон, сподели, че според него подобно нещо е глупаво начинание. Освен това, добави той, след абдикацията на Халид вече не си струваше усилията и най-вече риска.

Габриел въобще не си направи труда да се консултира с премиера. Вместо това се обади на съпругата си. Разговорът беше кратък, само две-три минути. След него двамата с Михаил се измъкнаха тихомълком от булевард „Цар Саул“ и се насочиха към летище „Бен Гурион“. Нямаше повече полети за Париж тази вечер. Това обаче не беше проблем, тъй като Халид им изпрати самолет.

Пристигнаха в хотел „Крийон“ малко след един през нощта. Кристофър Келър беше в лоби бара и флиртуваше с красивата барманка на френски с корсикански акцент.

— Качвал ли си се горе? — попита Габриел.

— Защо мислиш, че съм долу? Направо ме подлудява.

— Държи ли се?

— Не е на себе си.

Халид беше отседнал в президентския апартамент на четвъртия етаж. Истински шок за израелеца беше да го види да върши нещо толкова обикновено като отварянето на вратата. След това бързо я затвори и заключи. Кафе масичката в дневната беше пълна с кутийки от напитки и опаковки на десерти от личния му бар. Отнякъде телефонът му възпроизвеждаше дразнеща електронна музика.

— Проклетото нещо не иска да спре да звъни. — Халид вдигна гневно ръка към огромния телевизор. — Смеят ми се! Казват, че съм бил принуден да абдикирам заради Омар Науаф.

— По-късно ще имаш възможност да разкриеш истината — успокои го Габриел.

— Какъв ще е смисълът тогава? — Телефонът започна да звъни отново. Принцът прехвърли обаждането към гласовата поща. — Поредният така наречен приятел.

— Кой беше?

— Президентът на Бразилия. Преди него беше шефът на холивудска агенция за таланти, който искаше да разбере дали все още смятам да инвестирам в компанията му. — Замълча за миг. — Обажда ми се кой ли не, само не хората, които отвлякоха дъщеря ми.

— Ако питаш мен, ще звъннат всеки момент.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото без съмнение са разбрали, че съм пристигнал.

— Наблюдават хотела ли?

Габриел кимна.

— Когато позвънят, ще им предложа сто милиона долара. Трябва да са достатъчни, за да ги накарат да изпълнят първоначалната ни уговорка.

Израелецът се усмихна за миг.

— Де да беше толкова просто.

— Сигурен съм — каза Халид след малко, — че нямаш желание да умреш за човек като мен.

— Така е — съгласи се Габриел. — Тук съм заради дъщеря ти.

— Можеш ли да ми я върнеш?

— Ще направя всичко по силите си.

— Разбирам — въздъхна принцът. — Ти си директорът на секретната разузнавателна служба на Израел. А аз съм човекът, който тъкмо се отказа от трона. Вече не съм ти от никаква полза.

— Имам две малки деца.

— Голям си късметлия. А аз — само едно.

В помещението настана пълна тишина. Тя беше нарушена от отвратителната мелодия на телефона на Халид. Той взе апарата и отхвърли обаждането.

— Кой беше? — попита Габриел.

— Белият дом. — Принцът завъртя очи. — Отново.

— Не мислиш ли, че трябва да говориш с тях?

Той махна пренебрежително с ръка и насочи поглед към телевизора. ХБМ се среща с министър-председателя на Даунинг стрийт. ХБМ преди падението.

— Не трябваше да го слушам — каза на себе си Халид.

— Кого не е трябвало да слушаш? — попита Алон, но принцът не му отговори. Телефонът отново зазвъня. — Кой е сега?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

Габриел взе подадения му апарат и видя името на руския президент.

— Отговори — каза Халид. — Сигурен съм, че ще се зарадва да те чуе.

Директорът на Службата остави телефона да позвъни още няколко секунди. След това, с огромно удоволствие, отхвърли обаждането.

* * *

През остатъка от тази дълга нощ часовникът тиктакаше със скоростта на разместването на тектоничните плочи. Настроението на Халид рязко се сменяше: ту преливаше от гняв към онези, които го бяха предали, ту изпадаше в ужас за живота на дъщеря си. Всеки път, щом телефонът му иззвънеше, той го грабваше, все едно бе граната, и се взираше, изпълнен с надежда, в дисплея му. А после го хвърляше небрежно на масичката за кафе, защото се оказваше поредният бивш приятел или съдружник, който се обаждаше, за да злорадства.

— Знам, знам — казваше Халид на Габриел. — Телефоните се чупят, луда главо, както ми рече ти.

Михаил и Келър съумяха да поспят няколко часа, но Алон остана буден. Той никога не беше вярвал в сладките приказки за ХБМ, великия арабски реформатор, ала когато бе изправен пред ужасния избор да изгуби трона или дъщеря си, принцът беше действал като човешко същество. А не като разглезен и невъобразимо богат тиранин, чиято жажда за власт и богатства не познаваше граници. Независимо дали го осъзнаваше, или не, помисли си Габриел, все още имаше надежда за Халид.

Най-накрая мръсносивата зора пропълзя във великолепната дневна. След около час, докато стоеше до един от прозорците с изглед към площад „Конкорд“, Габриел стана свидетел на забележително зрелище. От Лувъра до Триумфалната арка полицията водеше битки с хиляди протестиращи, облечени в жълтите жилетки на улични метачи. Не след дълго целият първи арондисман беше задушен от гъст облак сълзотворен газ. Габриел включи телевизора на „Франс 2“ и беше информиран, че „Жълтите жилетки“ са разгневени на френския президент заради наскорошното увеличение на цените на горивата.

— Така изглежда демокрацията — подсмихна се Халид. Варварите са пред портите.

Габриел си помисли, че вероятно бе сбъркал с преценката си преди малко — може би в крайна сметка принцът беше изгубена кауза.

Въпреки това бяха заедно — майсторът на шпионажа и падналият монарх — и наблюдаваха как великият експеримент, известен като западна цивилизация, се разпадаше под краката им. Халид беше толкова погълнат от случващото се, че за пръв път не чу звъненето на телефона си. Габриел отиде до масичката за кафе и намери вибриращия апарат насред боклуците от дългата нощ на чакане. Погледна дисплея. На него нямаше нито име, нито номер.

Той прие обаждането и вдигна телефона до ухото си.

— Време беше — каза на английски, като не направи опит да скрие израелския си акцент. — А сега ме слушайте много внимателно.