Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (19)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The New Girl, 2019 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Коста Сивов, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Новото момиче
Преводач: Коста Сивов
Година на превод: 2020
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 30.06.2020 г.
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-1985-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14436
История
- —Добавяне
25.
Кенсингтън, Лондон
Простата дегизировка на Халид не успя да заблуди охраната на посланика, който тъкмо тръгваше за дипломатически прием, когато легендарният шпионски шеф на Израел влезе в канцеларията с фактическия владетел на Саудитска Арабия до него.
— Ще ти обясня по-късно — каза тихо Габриел на иврит.
А посланикът измърмори:
— Абсолютно ти вярвам, че ще го направиш.
Долу шефът на Службата постави мобилния телефон на Халид в блокираща сигнала кутия, известна като „кошера“, преди да отвори сводестата врата на централата. Моше Коен, новият шеф, чакаше от другата страна. Погледът му се спря първо на генералния директор, а след това, изпълнен с изумление, и на престолонаследника на Саудитска Арабия.
— Какво, за бога…
— Телефонът му е в „кошера“ — прекъсна го Габриел с нетърпелив тон на иврит.
Коен не се нуждаеше от допълнителни инструкции.
— Колко време можеш да ни дадеш?
— Пет минути.
— По-добре десет.
Халид не разбра разговора, но беше впечатлен от тона му. Той последва Габриел по централния коридор на бюрото до друга врата. Помещението зад нея беше малко, два и половина метра на три. Вътре имаше два телефона, компютър и монтиран на стената видеоекран. Въздухът беше с няколко градуса по-студен от другите места в сградата. Престолонаследникът не си свали палтото.
— Обезопасена комуникационна стая ли е това?
— Имаме си друго име за нея.
— Какво?
Габриел се поколеба.
— Светая светих.
Халид, въпреки оксфордското си образование, не разбра препратката.
— Светая светих е вътрешното светилище на Соломоновия храм. Представлява перфектен куб. Двайсет лакътя на двайсет лакътя на двайсет лакътя. В него са държали Ковчега на Завета, а вътре — оригиналните Десет заповеди, които Бог дал на Моисей на планината Синай.
— На каменни плочи? — попита недоверчиво Халид.
— Бог не ги е разпечатал на лазерен принтер.
— И ти вярваш на тези безсмислици?
— Склонен съм да поспоря за автентичността на плочите рече Габриел. — Но не и за останалото.
— Така нареченият Соломонов храм никога не е съществувал. Това е лъжа, използвана от ционистите, за да оправдаят еврейското завладяване на арабска Палестина.
— Храмът е описан до най-малките детайли в Тората много преди появата на ционизма.
— Това не променя факта, че всичко е лъжа. — Халид очевидно се наслаждаваше на спора. — Спомням си, преди няколко години твоето правителство заяви, че е намерило колоните на така наречения Храм.
— Аз също помня — каза Габриел.
— Бяха изложени в Израелския музей, нали? — Престолонаследникът поклати презрително глава. — Този експонат е груба пропаганда, измислена, за да оправдае присъствието ви на мюсюлманска територия.
— Съпругата ми бе директор на изложбата.
— Така ли?
— А аз бях човекът, който откри колоните.
Този път Халид замълча.
— Вакъфът ги бе скрил в зала, която се намираше на петдесет метра под Храмовия хълм. — Вакъфът беше ислямското религиозно съсловие, което се разпореждаше с Купола на скалата и джамията „Ал Акса“. — Предполагали са, че никой няма да ги открие. Грешали са.
— Поредната лъжа — възрази престолонаследникът.
— Ела в Израел — предложи Габриел. — Ще те заведа в залата.
— Аз? Да посетя Израел?
— Защо не?
— Представяш ли си реакциите?
— Да.
— Трябва да призная, че за мен ще е огромна привилегия да се моля в Харам аш Шариф. — Благородното светилище — така мюсюлманите наричаха Храмовия хълм.
— Можем да уредим и това.
Халид седеше от едната страна на малката маса и оглеждаше помещението.
— Какъв късмет, че и двамата се оказахме в Лондон по едно и също време.
— Да — съгласи се Габриел. — Отчаяно издирвам дъщеря ти, а ти вечеряш с чичо Абдула и отсядаш в най-скъпия апартамент в хотел „Дорчестър“.
— Откъде знаеш, че съм се видял с чичо си?
Директорът на Службата не си направи труда да отговори, а вместо това протегна ръка и поиска да види писмото. Халид го сложи на масата. Беше фотокопие. Оригиналът, обясни той, бил изпратен в саудитското посолство в Париж. Шрифтът и полетата били същите като в първото писмо. Както и равнодушният и конкретен текст. До утре полунощ престолонаследникът трябваше да абдикира. Ако откажеше да го направи, никога вече нямаше да види дъщеря си.
— Показаха ли някакво доказателство, че е жива?
Халид подаде копие на снимка. На нея детето държеше вчерашния брой на „Телеграф“ и гледаше право във фотоапарата. Имаше очите на баща си. Изглеждаше изтощено и беше със занемарен външен вид, но не и изплашено.
Габриел върна снимката.
— Никой баща не бива да вижда подобна снимка.
— Вероятно съм си го заслужил.
— Може и така да е. — Алон сложи снимка на масата. Беше на мъжа в кафенето в Анси. — Познаваш ли го?
— Не.
— А този човек? — Габриел сложи втора снимка. Тя беше направена от ГДВС и на нея Рафик ал Мадани беше седнал до Халид на „Тишина“.
— Откъде я взе?
— От списание „Татлър“. — Той я прибра. — Приятел ли ти е?
— Аз нямам приятели. Само познати, гости и семейство.
— Към коя категория спада Ал Мадани?
— Той е временен съюзник.
— Смятах, че имаш намерение да спреш паричния поток към джихадистите и салафистите.
Халид се усмихна снизходително.
— Личи си, че не знаеш много за арабите. — Той потри палец във върховете на пръстите си. — Шуая, шуая. Бавно, бавно. Малко по малко.
— Това означава, че продължаваш да финансираш екстремистите с помощта на твоя приятел Рафик ал Мадани.
— Това означава, че трябва да действам внимателно и с подкрепата на някого като Рафик. Някой, който се ползва с доверието на важни чиновници. И който може да ми осигури необходимото прикритие. Иначе Домът на Сауд ще се срути и Арабия ще бъде управлявана от синовете на Ал Кайда и ИДИЛ. Това ли искаш?
— Играеш добрата стара двойна игра.
— Държа тигъра за ушите. Ако го пусна, ще ме изяде.
— Вече го е сторил. — Габриел отвори едно съобщение на блекбърито си. Онова, което получи, докато седеше в кухнята на Кристофър Келър. — Ал Мадани ти е казал за второто писмо от похитителите. Направил го е в три и дванайсет следобед лондонско време.
— Виждам, че подслушваш телефона ми.
— Не твоя, а този на Ал Мадани. Пет минути след като ти се е обадил, е изпратил криптирано съобщение на някого другиго. Тъй като следим какво пише, нямахме проблем да го прочетем.
— Какво е съдържанието му?
— От него става съвсем ясно, че знае къде е дъщеря ти.
— Може ли да видя съобщението?
Габриел му подаде телефона си.
Саудитецът изруга тихичко на арабски.
— Ще го убия.
— Първо трябва да разбереш къде е тя.
— Това е твоя работа.
— Участието ми в тази афера официално приключи. Няма да се намесвам в саудитска семейна свада.
— Знаеш какво казват за семейството, нали?
— Какво?
— Ами, че си подхожда чудесно с прилагателното „шибано“.
Габриел се усмихна, макар че не искаше да го прави.
Принцът му върна блекбърито.
— Вероятно можем да измислим някакво бизнес споразумение.
— Спести си парите, Халид.
— Поне ще ми помогнеш ли?
— Искаш да разпитам един от правителствените ти служители?
— Разбира се, че не. Ще го разпитам сам. Едва ли ще отнеме много време. — Престолонаследникът сниши глас. — В крайна сметка имам добра репутация в това отношение.
— Меко казано.
— Къде ще го разпитаме? — попита Халид.
— На някое изолирано място. Там, където полицията няма да може да ни намери. — Габриел замълча за миг. — А съседите няма да чуят нищичко.
— Разполагам точно с такова.
— Можеш ли да го отведеш, без да събудиш подозрението му?
Престолонаследникът се усмихна.
— Нуждая се единствено от телефона си.