Даниъл Силва
Новото момиче (44)

42.
Берлин

Часът беше 20:15, когато Ханифа Хури, продуцент ветеран на немската телевизия ZDF, излезе на мокрия асфалт на „Унтер ден Линден“. Студеният вятър поклащаше оголените клони на липите, от които идваше и името на известния булевард^[1]. Треперещата Ханифа уви около шията си черно-бялата си карирана куфия. За разлика от други не я носеше, за да е модерна или за да демонстрира антиизраелската си позиция, а защото беше с палестинско потекло. Тя огледа улицата в двете посоки. Работата й като журналистка в Близкия изток я бе направила доста добра в умението да разконспирира преследвачите си. Особено ако бяха араби като нея. Не усети нищо подозрително. От няколко седмици никой не я беше следил. Вероятно, помисли си Ханифа, най-накрая бяха решили да я оставят на мира.

Тя тръгна по „Унтер ден Линден“ до Фридрихщрасе и зави наляво. Близо до стария „Чекпойнт Чарли“^[2] се намираше кафе-барът, където се срещаха с Омар след работа. Една красива блондинка, в началото на четиресетте, беше седнала на тяхната маса, онази в задната част, която разполагаше с перфектна гледка към входа. Тя четеше книга с поезията на Махмуд Даруиш, барда на палестинското национално движение. Щом Ханифа я приближи, жената вдигна глава от страницата и се усмихна, а после отново се върна към четивото си.

Журналистката спря до нея.

— Харесва ли ви?

Блондинката не отговори веднага.

— Извинете — каза на английски тя, — но не говоря немски.

Акцентът й определено беше американски. Ханифа обмисли дали да не се престори, че не я разбира, и да си намери колкото се може по-далечна маса от нея, или направо да отиде в друго кафене. Единствените, които ненавиждаше повече от американците, бяха израелците, макар че понякога, в зависимост от прищевките на американската политика в Близкия изток, съревнованието бе много оспорвано.

— Попитах — каза Ханифа, този път на английски — дали книгата ви харесва.

— Възможно ли е човек да се наслаждава на подобни, изпълнени с болка стихове?

Забележката изненада приятно журналистката.

— Запознах се с него малко преди смъртта му.

— С Даруиш? Наистина ли?

— Взех му едно от последните интервюта, които някога е давал.

— Журналистка ли сте?

Ханифа кимна.

— От ZDF. А вие?

— В момента съм в продължителна почивка.

— Късметлийка сте.

— Не мисля.

— Вие сте американка?

— Опасявам се, че да. — Жената огледа с интерес черно-бялата куфия около врата на Ханифа. — Надявам се това да не е проблем.

— Защо да е?

— Не сме особено популярни точно сега. — Американката остави книгата на масата, за да може журналистката да види отворената страница. — Запозната ли сте с тази поема?

— Разбира се. Много е известна. — Ханифа изрецитира началните стихове по памет. — „Тук, на стръмните хълмове, посрещам здрача и оръдието на времето…“ — Усмихна се. Звучи много по-добре в оригинал на арабски.

— От Палестина ли сте?

— Родителите ми бяха от Горна Галилея. Изгонили ги в Сирия през 1948 година и в крайна сметка дошли тук. — Ханифа понижи глас и каза лукаво: — Надявам се това да не е проблем.

Блондинката се усмихна.

Журналистката погледна празния стол.

— Чакате ли някого?

— По принцип — да. Но не и в момента.

— Може ли да се присъединя към вас?

— Моля.

Ханифа седна и се представи.

— Какво красиво име — възкликна американката и протегна ръка. — Аз съм Сара Банкрофт.

* * *

През следващите деветдесет минути, сам в обезопасения апартамент на Кроненщрасе, Габриел изстрада беседата на тема Израел и евреите. Беше проведена от жената на име Ханифа Хури, журналистка, изгнаница и вдовица на мъченика Омар Науаф. Тя не остави нито една рана неотворена: засегна холокоста, гоненията на палестинците, клането в Сабра и Шатила, както и мирния процес в Осло, който беше заклеймила като опасно безумие. Поне по този въпрос с Габриел бяха на едно мнение.

Средството, благодарение на което подслушваше, беше телефонът, оставен от Сара на масата веднага след като седна в кафенето. Камерата му бе насочена към тавана. От време на време той зърваше ръцете на Ханифа, докато описваше плана си да донесе мир на Палестина. Тя обяви идеята за две държави — една на евреите и една на арабите, за невъзможна. Единственото справедливо решение според нея беше двунационална държава, в която да бъде наложено „правото на завръщане“ на всичките пет милиона регистрирани палестински бежанци.

— Но това няма ли да означава край на еврейската държава? — попита Сара.

— Да, разбира се, но точно това е смисълът.

После Ханифа подложи Габриел на поетично изтезание, изчитайки стихове на Махмуд Даруиш — гласа на палестинското страдание и израелското потисничество. След което най-сетне попита новата си американска приятелка защо е решила да се отдаде на продължителна почивка точно в Берлин, а не някъде другаде. Сара изрецитира историята, която Габриел й бе измислил този следобед. В нея ставаше въпрос за катастрофалното разпадане на един бездетен брак. Унижена и с разбито сърце, американката решила да прекара няколко месеца в град, където никой не я познава. Нейна приятелка й предложила берлинския си апартамент. Намирал се зад ъгъла на кафенето, обясни тя, на Кроненщрасе.

— Ами ти? — попита Сара. — Омъжена ли си?

— Само за работата си.

— Името ти е известно.

— Всъщност е доста често срещано.

— Лицето ти също е добре познато. Имам чувството, че сме се срещали и преди.

— Често ми се случва.

Часът вече минаваше девет и половина. Ханифа обяви, че умира от глад. Предложи да си поръчат нещо, но Сара настоя вместо това да вечерят в апартамента й. Бюфетът й бил празен, но можели да купят две бутилки от „Планет Вайн“ и хрупкави рулца от скариди от „Сапа Суши“.

— Предпочитам „Изуми“ — каза Ханифа.

— „Изуми“ да е тогава.

Сара плати двете бутилки охладено австрийско „Грюнер Велтлинер“, а Ханифа — сушито. Няколко минути по-късно Габриел ги забеляза да вървят една до друга по Кроненщрасе. Затвори лаптопа си, изгаси лампите и седна на дивана.

— Не пищи — каза нежно той. — Каквото и да правиш, Ханифа, моля те, не пищи.