Даниъл Силва
Новото момиче (76)

74.
Ротердам

Министър-председателят Джонатан Ланкастър позволи на един самолет да напусне летище Лондон Сити същата вечер. Той беше „Гълфстрийм G550“, който кацна в Ротердам в 0:25 часа. Булевард „Цар Саул“ беше уредил две аудита седани да чакат пред терминала. Келър и Михаил се насочиха направо към град Хелевутслайс, дом на един от най-големите яхтклубове в Южна Нидерландия. Габриел помоли Ели Лавон, който избягваше лодките, доколкото това бе възможно, да избере второ местоположение.

— Наясно ли си колко е дълго холандското крайбрежие?

— Четиристотин четиресет и един километра.

Ели вдигна поглед от телефона си.

— Откъде знаеш това?

— Проверих, докато бяхме на самолета.

Лавон отново заби поглед в дисплея и разгледа внимателно картата.

— Ако аз бях зад щурвала…

— Какво, Ели?

— Нямаше да се опитвам да вляза в някакъв тъмен яхтклуб.

— А какво би направил?

— Щях да отида някъде на брега.

— Къде?

Лавон гледаше телефона си, все едно беше Тората.

— Къде, Ели? — попита Габриел раздразнено.

— Точно тук. — Лавон посочи върху дисплея. — В Ренесе.

* * *

След като проведе един-единствен кратък разговор с телефона „Инмарсат“, Николай увеличи скоростта на трийсет възела. В резултат на това стигна до холандското крайбрежие петнайсет минути по-рано, отколкото бе предвидила първоначално навигационната система. Светлините на яхтата бяха изгасени. Той ги пусна и веднага някой му присветна с фенерче от брега.

Николай отново ги изгаси, увеличи скоростта на максимум и се приготви за врязването в пясъчното дъно. Когато го усети, яхтата се разтресе силно и спря, леко наклонена надясно. Той изгаси двигателя и надникна в кабината. Жената се мъчеше да запази равновесие върху дървения под.

— Можеше да ме предупредиш — оплака се тя.

— Да вървим.

Сара изкачи непохватно стълбата. Николай я дръпна и я блъсна към кърмата.

— Скачай — нареди й.

— Знаеш ли колко е студена водата?

Той насочи своя пистолет „Макаров“ към главата й.

— Скачай.

Тя си свали обувките, а после се плъзна от хлъзгавото стъпало и стъпи на дъното. Водата стигаше до гърдите й.

— Върви — нареди й руснакът.

— Накъде?

Той посочи към двамата мъже, които стояха на брега.

— Не се тревожи, те са най-малкият ти проблем.

Трепереща, Сара пое към сушата. Николай влезе безшумно във водата и я последва, вдигнал високо пистолета си, готов за стрелба. Колата, шведско производство с холандски номера, бе паркирана на обществен паркинг зад дюните. Николай седна на задната седалка до жената и опря пистолета в ребрата й. Докато прекосяваха спящия морски град, само една кола се появи насреща им и ги отмина светкавично.

* * *

Паркингът беше оставен изцяло на чайките. Габриел забърза по пътеката към брега и видя на около трийсет метра оттам тъмната спортна яхта „Бавария 27“. Той се спусна към морето и с телефона си освети твърдия и равен пясък. Навсякъде имаше стъпки. Трима мъже с обувки и една боса жена. Следите бяха оставени съвсем скоро. Току-що я бяха изпуснали.

Побягна обратно към паркинга и се качи в аудито.

— Намери ли нещо? — попита Лавон.

Габриел му описа следите.

— Едва ли са минали повече от няколко минути от пристигането им — предположи Ели.

— Не са.

— Не мислиш, че е била в онази кола, нали?

— Напротив — каза Габриел и включи на задна скорост. — Мисля, че беше.

* * *

Прекосиха тесен път с голям вътрешен залив от дясната му страна и морето от лявата. Логиката подсказваше на Сара, че са се насочили на север. След известно време от мрака се появи пътна табела с името на града — Аудорп. Той не й говореше нищо.

Колата мина по едно кръгово движение и продължи през равна земеделска земя. Тесният път, по който завиха, нямаше маркировка. Той водеше до няколко ваканционни вили, скрити зад обрасли с трева дюни. Едната беше оградена от висок жив плет и разполагаше със самостоятелен гараж със старомодни летящи врати. Николай заключи волвото вътре, преди да поведе Сара към вилата.

Тя беше бяла като сватбена торта, с червен керемиден покрив. Плексигласови прегради пазеха завет на верандата. Там сама чакаше една жена, стърчеше неподвижно, като препарирана. Беше облечена в непромокаемо палто и еластични дънки. Очите й бяха необикновено сини… И изглеждаха уморени, помисли си Сара. Нощта не беше жалостива към външния й вид.

Един немирен кичур бе паднал над очите й. Най-сетне жената се размърда, отметна го настрани и огледа внимателно заложницата. Нещо в начина, по който се движеше, й беше много познато. Лицето й — също. Сара веднага се сети къде го бе виждала преди.

Пресконференция в президентския дворец в Москва…

Жената на верандата беше Ребека Манинг.