Даниъл Силва
Новото момиче (82)

80.
Лондон — Йерусалим

Всичко започна в стая на хотел „Интерконтинентал“ в Будапеща. Оттам продължи на задната седалка на такси до място 14А на „Боинг-737“ на „Райънеър“, до салона на ирландски ферибот на име „Одисей“, до „Тойота Корола“ и до хотел „Бедфорд Хаус“ в курортния град Фринтън он Сий, Есекс. Високи нива на радиация бяха измерени също така в будката на яхтклуба на река Туизъл, в изоставен автомобил „Ягуар Ф-Тайп“ и в салона на спортна яхта „Бавария 27“, която бе закотвена край брега на холандското градче Ренесе. По-късно холандските власти щяха да открият радиация и в една ваканционна вила в дюните край Аудорп.

Кота нула обаче бяха две съседни къщи на Итън Скуеър. Там историята на случилото се беше като написана върху радиационната следа от банята на горния етаж на номер 71 до приемната и кухнята на номер 70. Лондонската полиция намери оръжията на убийството в кошчето за боклук — празен стъклен флакон, пипета, чаша за шампанско и престилка. Всички те излъчваха трийсет хиляди единици в секунда радиация. Бяха прекалено опасни, за да се съхраняват в склада с веществени доказателства на полицията, затова ги изпратиха в Института за ядрени оръжия в Олдърмастън, ядрения комплекс на британското правителство.

Жената, която бе използвала оръжията, умря първа. Трупът й беше толкова радиоактивен, че бе положен в обезопасен ковчег… А шофьорската седалка на колата й, „Рено Клио“, беше толкова пропита с радиация, че също бе изпратена в Олдърмастън. Както и столът от лондонския „Джет Сентър“. Източникът на заразяването му, човек на име Константин Драгунов, получи разрешение да напусне Великобритания на борда на частния си самолет, след като показа признаци на тежка радиационна болест. В първото си официално изявление руското правителство приписа лошото здраве на олигарха в нощта на инцидента на обикновено хранително отравяне. А за радиацията в дома на Драгунов Кремъл обяви, че е била подхвърлена от британската Секретна разузнавателна служба, за да дискредитира Русия и да накърни позициите й в Арабския свят.

Руската защита се срина на следващия ден, когато комисар Стела Макюън от лондонската полиция направи нещо неочаквано, пускайки част от записа на показанията, които Драгунов бе дал, преди да се качи на самолета си. Кремъл го заклейми като фалшификат, както направи и самият олигарх. Беше обявено, че той се възстановява в имението си в московския квартал Рубльовка. Драгунов обаче беше сложен под засилена охрана в Централната болница в Кунцево — заведението, запазено за старши правителствени служители и руския бизнес елит. Усилията на лекарите, които се бореха за живота му, бяха напразни. Нямаше лекарство, нито спешно лечение, които можеха да попречат на неизбежното разрушаване на клетките и органите на олигарха. Вече нищо не можеше да му помогне, той беше мъртвец.

Драгунов обаче оцеля още три ужасни седмици, през които световните позиции на Москва се сринаха до невиждани низини. Те можеха да се сравняват единствено със свалянето на самолета на Корейските авиолинии през 1983-а. Антируски демонстрации обхванаха Арабския и мюсюлманския свят. Пред руското посолство в Кайро експлодира бомба. Протестанти щурмуваха посолството в Пакистан.

На Запад отговорът беше мирен, но опустошителен за дипломатическите и финансовите интереси на Русия. Срещи бяха отменяни, банкови сметки — замразявани, посланици бяха отзовавани, а известни агенти на СВР — прибирани. Лондон действаше избирателно в експулсирането, тъй като искаше да изпрати послание. Само Дмитрий Ментов и Евгений Теплов, двамата агенти на СВР, които действаха под дипломатическо прикритие, бяха обявени за персона нон грата и им бе заповядано да напуснат страната. Същата вечер един старши офицер на МИ6 на име Чарлс Бенет беше арестуван тихомълком, докато се опитваше да се качи на влак на „Юростар“ за Париж от гара Сейнт Панкрас. Британската общественост никога нямаше да научи за този арест.

Още много неща бяха скрити от нея в името на националната сигурност. Например не й беше казано точно как и кога тайните служби научиха за появата на руския ударен екип на британска земя. Нито пък бе дадено задоволително обяснение защо на Константин Драгунов му беше позволено да напусне страната, след като бе признал ролята си в операцията.

Под безмилостния поглед на медиите съвсем скоро се появиха пукнатини в официалната версия. В крайна сметка Даунинг стрийт призна, че заповедта е дошла направо от министър-председателя, но не спомена нищо за мотивите му. Един уважаван разследващ репортер от „Гардиън“ предположи, че Драгунов е бил разменен за заложник, след като първо е бил подложен на суров разпит. Внимателно обмисленото изявление на Стела Макюън, че никой служител на лондонската полиция не е наранил олигарха, не изключи възможността някой друг да го беше сторил.

Почти забравен в тази вихрушка от противоречия остана престолонаследникът Абдула бин Абдулазиз ал Сауд. Според „Ал Арабия“, държавния новинарски канал на Саудитска Арабия, той починал девет дни след завръщането си от Лондон, в 4:37 часа сутринта. Сред близките около смъртния му одър бил и любимият му племенник — принц Халид бин Мохамед.

Само че защо руснаците бяха отровили престолонаследника? Нима не ухажваха нови приятели в Арабския свят? Нима Русия не беше в процес на заемане на мястото на отстъпващите американци, които бяха доминираща сила в региона? Рияд мълчеше. Москва само отричаше и залъгваше. Платени телевизионни експерти спекулираха. Разследващи репортери ровеха и пускаха версии. Ала никой дори не се доближи до истината.

Следите обаче бяха навсякъде — в консулството в Истанбул, в частното училище в Женева и на едно поле в Югозападна Франция. Но също като следата от радиацията, доказателствата бяха невидими за невъоръженото око. Една журналистка знаеше повече от всички, но поради причини, които не сподели с колегите си, реши да запази мълчание.

Вечерта, в която Кремъл със закъснение оповести смъртта на Константин Драгунов, тя излезе от кабинета си в Берлин и по навик огледа двете страни на улицата, преди да се насочи към кафенето на Фридрихщрасе, което се намираше близо до стария „Чекпойнт Чарли“. Следяха я, беше сигурна в това. Един ден щяха да дойдат за нея. Тогава щеше да е готова за тях.

* * *

Имаше още една последна радиационна следа, чието съществуване никога нямаше да бъде разкрито. Тя се простираше от летище Лондон Сити до едно кафене на плажа в Нидерландия, до апартамент в Йерусалим и до най-горния етаж на анонимна офис сграда в Тел Авив. Това беше, както се изрази Узи Навот, поредният крайъгълен камък в бездруго забележителната кариера на Габриел като шеф. Той беше единственият генерален директор, който бе убивал на терен, и единственият, раняван при бомбен атентат. Сега си бе заслужил съмнителната чест да бъде първият, заразен с радиация — руска или друга. Навот шеговито оплака късмета на своя съперник.

— Навярно — каза той на Габриел, когато се върна на булевард „Цар Саул“ — е време да се откажеш, докато още си на върха.

— Вече се опитах. Няколко пъти, ако трябва да съм честен.

Някой беше закачил жълт знак на вратата на кабинета му, на който пишеше ВНИМАНИЕ, РАДИАЦИЯ. А на първата среща на ръководния екип Йоси Гавиш тържествено му подари гайгеров брояч и противорадиационен костюм с неговото име. Всичко това беше част от радостта покрай успеха им. Откъдето и да я погледнеха, операцията бе изключително успешна. Габриел по брилянтен начин беше подмамил своя враг да допусне грешка. Така бе съумял да спре нарастващото влияние на Русия в Близкия изток и да елиминира кремълската марионетка в Рияд. Саудитският трон отново беше в ръцете на Халид. Единственото, което трябваше да направи, беше да убеди баща си и Съвета на принцовете да му дадат втори шанс. Ако Халид успееше, дългът му към Габриел щеше да е огромен. Заедно можеха да променят Близкия изток. Възможностите за Израел — както и за Габриел и Службата — бяха безкрайни.

Първият му приоритет обаче беше Иран. Същата вечер прекара няколко часа на улица „Каплан“, за да запознае министър-председателя със съдържанието на секретните ирански ядрени архиви. На следващата вечер остана зад кадър, докато премиерът разкри тези открития по време на новинарска пресконференция, излъчена в най-гледаното време и по цял свят. Три дни по-късно Габриел инструктира Узи Навот да даде брифинг за операцията в Иран пред журналисти от „Хаарец“ и „Ню Йорк Таймс“. Посланието беше повече от очевидно. Габриел бе проникнал в сърцето на Техеран и бе откраднал най-ценните тайни на режима. Ако иранците някога посмееха да подновят ядрената си програма, той щеше да се върне.

Въпреки всичките му успехи, Рима не напускаше мислите му. В разгара на операцията срещу руснаците не мислеше за нея, ала сега, след като се върна на булевард „Цар Саул“, тя не му даваше мира. Идваше в сънищата му, облечена в своето безформено палто с дървени копчета и лачени обувки. Понякога приличаше изключително много на Надия ал Бакари, но в един ужасен кошмар се появи като сина му Даниел. Не се намираха в далечното поле във Франция, а на заснежен площад във Виена. Детето със зашитото палто и лачени обувки, момичето с лице на момче, се опитваше да запали двигателя на един мерцедес. „Не е ли красиво? — попита хлапето, когато бомбата експлодира. После, докато пламъците го поглъщаха, то погледна Габриел и каза: — Една последна целувка…“

На следващата вечер, хапвайки фетучини с гъби на малката маса в кухнята, той разказа на Киара точно какво се бе случило на онова поле в Югозападна Франция. Гласът на рускинята по телефона, изстрелът от задния прозорец на колата, Халид, обезумял пред останките на Рима на бялата светлина от фаровете. Бомбата, обясни Габриел, била предназначена за него. Той наказал виновниците за трагедията, победил ги в една мащабна игра на заблуда, която щеше да промени хода на историята в Близкия изток. Въпреки това, Рима нямаше да се върне. А и отвличането и бруталното й убийство още не бяха публично оповестени. Сякаш никога не беше съществувала.

— В такъв случай — рече Киара — трябва да направиш нещо.

— Какво?

Тя сложи длан върху ръката му.

— Нямам време — възпротиви се Габриел.

— Виждала съм колко бързо можеш да работиш, когато си го поставиш за цел.

Той обмисли идеята.

— Предполагам, че мога да помоля Ефраим да ми позволи да използвам лабораторията за реставрации в музея.

— Не — възрази съпругата му. — Ще работиш тук, в апартамента.

— С децата?

— Разбира се. — Киара се усмихна. — Време е да видят истинския Габриел Алон.

* * *

Както винаги, си приготви свое платно — 180 на 120 сантиметра, дъбова подрамка, италиански лен. За грунд използва разтвор, който бе научил във Венеция от майстора реставратор Умберто Конти. Палитрата му беше като на Веронезе с лек нюанс от Тициан.

Габриел беше срещал Рима само веднъж, но при условия, които колкото и да се опитваше, не можеше да забрави. Също така бе виждал снимката, която руснаците й бяха направили, докато беше заложница в Баската автономна област в Испания. Това изображение също се бе отпечатало в съзнанието му. На снимката Рима беше изморена и отслабнала, а косата й — разрошена и сплъстена. Ала също така се виждаше кралската й осанка и — което беше по-важно — характерът й. За добро или за лошо, Рима бинт Халид беше дъщеря на баща си.

Габриел избра дневната за свое импровизирано ателие и се разположи близо до терасата. Както обикновено, чинно пазеше работното си пространство. Децата бяха предупредени да не пипат нещата му. Въпреки това, като предпазна мярка, винаги оставяше една от своите четки номер 7 на „Уинсър и Нютън“ под точно определен ъгъл пред статива, за да може да разбере дали някой е нарушил правилата, както често се случваше. През по-голямата част от времето нямаше никакви нарушения, с изключение на един случай, когато се върна от булевард „Цар Саул“ и намери няколко отпечатъка в долния ляв ъгъл на платното. Криминалистичният анализ установи, че са на Ирене.

Габриел работеше, когато имаше възможност — около час сутринта и по малко след вечеря. Децата рядко го оставяха сам. Той не правеше рисунки или предварителни скици. Въпреки това картината стана безупречна. Също както беше нарисувал Надия ал Бакари, така изобрази и Рима — на бял диван върху черен фон в стила на Караваджо. Ръцете й бяха все още детски, но Габриел леко я състари — изглеждаше на около шестнайсет-седемнайсет, вместо на дванайсет, — за да може Халид да види каква би била, като порасне.

Постепенно, докато оживяваше на платното, принцесата започна все по-рядко да идва в сънищата му. По време на последната си поява му връчи писмо за баща си. Габриел го добави към картината. След това остана дълго време пред платното — дясната му ръка беше под брадичката, лявата придържаше десния му лакът, а главата му беше килната леко настрани. Така се бе изгубил в мислите си, че не усети кога Киара бе застанала до него.

— Приключихте ли, синьор Делвекио?

— Не — каза той и избърса боята от четката си. — Все още не съм.