Даниъл Силва
Новото момиче (31)

29.
Ареаца, Испания

Михаил беше разгледал обикновена сателитна снимка на къщата по време на дългото нощно пътуване. Видяна отгоре, тя представляваше перфектен квадрат с покрив от червени керемиди — на един или два етажа, не можеше да се прецени, — разположен в средата на равно поле и с дълъг частен път. Погледната през монокъла от прикритието в гората, постройката беше скромна, но добре поддържана, на два етажа, с наскоро боядисани в синьо капаци, които в момента бяха затворени. На алеята нямаше автомобили и не се разнасяше ароматът на кафе и закуска в студения сутрешен въздух. Една огромна белгийска овчарка, особено зла порода, се дърпаше и мяташе на въжето си като уловена риба, лаейки толкова неутешимо и силно, все едно искаше да разклати дърветата.

— Представяш ли си да живееш до такъв звяр? — попита Келър.

— Някои хора въобще не се съобразяват.

— Според теб защо псето е толкова побесняло?

— Може би е чуло слухове, че Габриел е в града. Знаеш, че него кучетата не го обичат.

— Не се ли разбира с тях?

Михаил поклати сериозно глава.

— Като куче и коте са. — Белгийската овчарка лаеше без почивка. — Защо никой в къщата не излиза навън, за да провери за какво е тази врява?

— Може би проклетото нещо лае през цялото време.

— Или това е грешната къща.

— Сега ще разберем.

Кристофър дръпна затвора на узито и излезе тихомълком от колата с автоматичния пистолет в ръка, а Михаил го последва на няколко крачки зад него. Кучето забеляза присъствието им и толкова се разяри, че англичанинът се притесни да не скъса въжето.

То беше дълго около десет метра и осигуряваше на псето пълна власт над предната врата. Келър мина зад къщата. Тук капаците също бяха затворени, а на прозорчетата на задната врата беше спусната щора.

Англичанинът натисна дръжката, беше заключено. Габриел щеше да я отвори за десет секунди, но нито той, нито Михаил притежаваха уникалната му дарба с ключалките. Освен това един лакът в стъклото бе много по-бързо решение.

Самото действие произведе по-малко шум, отколкото очакваше — първоначалното чупене на стъклото бе последвано от леко звънтене, когато парчетата паднаха на плочките на пода. Кристофър се пресегна през отворилото се пространство, отключи вратата и двамата с Михаил нахлуха в къщата.

* * *

Съобщението пристигна на блекбърито на Габриел две минути по-късно. Той пъхна няколко банкноти в ръката на сервитьорката и забърза по площада със Сара и Халид. Рейндж роувърът беше зад ъгъла. Престолонаследникът демонстрираше самообладание, докато не се качиха в автомобила и не затвориха вратите му. Габриел се опита да го разубеди да не идва в къщата, но не постигна никакъв успех. Халид настояваше да види къде бяха държали дъщеря му. Не можеше да го вини. Ако беше на негово място, щеше да пожелае същото.

Още отдалеч чуха бесен кучешки лай. Келър ги чакаше на алеята. Поведе ги през задната врата, през строшените парчета стъкло и надолу по стълбището към мазето. Професионален катинар лежеше на пода пред метална врата до светлосиня пластмасова кофа. Халид се задави от неприятната миризма, която го удари, щом влезе в килията.

Тя представляваше малка стая с голи бели стени, която едва побираше леглото. Върху мръсното одеяло бяха оставени снимка и бележник. Снимката беше различна версия на онази, която похитителите бяха изпратили в саудитското посолство в Париж. Бележникът беше изписан с детския почерк на дванайсетгодишно момиче. Страница след страница текстът беше един и същ.

Мъртва си… Мъртва, мъртва, мъртва…