Даниъл Силва
Новото момиче (7)

5.
Астара, Азербайджан

Същата вечер Сара Банкрофт опита да се свърже с Габриел Алон, но той не отговори на обаждането й, както често се случваше, когато беше на терен. Заради деликатното естество на мисията му само министър-председателят и шепа от най-доверените му старши офицери знаеха местоположението му — една неособено голяма вила със стени в охра, разположена на крайбрежието на Каспийско море. Зад вилата се простираха правоъгълни парцели земеделска земя чак до подножието на Източен Кавказ. На един хълм наблизо беше разположена малка джамия. По пет пъти на ден пукащият високоговорител в минарето призоваваше вярващите за молитва. Въпреки дългата си борба с радикалния ислям, Габриел намираше гласа на мюезина за успокоителен. В този момент не разполагаше с по-добри приятели на света от живеещите в Азербайджан мюсюлмани.

Формалният собственик на вилата беше регистрирана в Баку холдингова компания за недвижими имоти, а истинският — интендантството, подразделение на израелската разузнавателна служба, което се занимаваше с покупката и поддръжката на тайни квартири. Всичко беше осъществено под секрет с благословията на шефа на азербайджанското разузнаване, с когото Габриел бе завързал необичайно близко приятелство. Южният съсед на Азербайджан беше Ислямска република Иран. Всъщност иранската граница се намираше само на пет километра от вилата, което обясняваше защо Габриел не беше излизал от нея от пристигането си досега. Ако Ислямският революционен гвардейски корпус на Иран научеше, че е тук, несъмнено щеше да направи опит да го убие или отвлече. Габриел не таеше омраза към тях, задето го ненавиждаха. Такива бяха правилата на играта в тази част от света. Освен това, ако му се откриеше възможност да убие главата на Революционната гвардия, с удоволствие щеше собственоръчно да дръпне спусъка.

Вилата край брега не беше единственото логистично преимущество, с което Габриел разполагаше в Азербайджан. Неговата организация — работещите в нея я наричаха само Службата — също така поддържаше малка флота от рибарски лодки, товарни кораби и моторни катери, всеки от които с надлежна азербайджанска регистрация. Плавателните съдове постоянно сновяха между пристанищата в страната и иранската брегова линия, където разполагаха агенти на Службата и оперативни екипи и качваха на борда си ценни ирански агенти, готови да работят за интересите на Израел.

Преди година един от тях, внедрен в тайната иранска ядрена програма, беше доведен с лодка до вилата на Службата в Астара. В нея той сподели на Габриел за някакъв склад в западнал търговски квартал в Техеран. Там се намирали трийсет и два сейфа иранско производство, съдържащи стотици компютърни харддискове и милиони страници документи. Източникът твърдеше, че тези материали доказвали онова, което Иран отричаше от много дълго време: че се работи системно и неуморно за създаването на ядрено устройство от имплозивен тип, което да бъде използвано преди всичко срещу Израел.

През по-голямата част от миналата година Службата наблюдаваше склада чрез свои агенти и миниатюрни камери. Така научиха, че първата смяна пазачи пристига всяка сутрин в седем, а няколко часа след десет вечерта складът е охраняван единствено от ключалките на вратите и оградата около него. Габриел и Яков Росман, началникът на „Специални операции“, се съгласиха екипът да не остава вътре по-късно от пет сутринта. Източникът им беше казал кои сейфове да отворят и кои да пренебрегнат. Предвид метода на проникване — чрез горелки, които развиваха температура от близо 2000 градуса по Целзий — операцията нямаше как да се скрие. Поради тази причина Габриел нареди на екипа да не копира материалите, а направо да ги открадне. Пък и копията лесно можеха да бъдат определени като фалшификати, докато оригиналите бяха трудни за обяснение. С дързостта да задигнат иранските ядрени архиви и да ги изнесат от страната щяха да унижат режима пред непокорното му население. А за Габриел нямаше по-хубаво нещо от това.

Открадването на оригиналните документи обаче значително увеличаваше рисковете за операцията. Криптираните копия можеха да бъдат изнесени от страната на две флашки с голям капацитет. Оригиналите щяха да са много по-трудни за преместване и криене. Иранският агент, работещ за Службата, купи товарен камион „Волво“. Ако пазачите на склада се придържаха към нормалния си график, екипът щеше да разполага с два часа преднина. Пътят им ги отвеждаше от покрайнините на Техеран през планинската верига Елбурс право към брега на Каспийско море. Точката на изтегляне беше бряг близо до град Баболсар. Подкреплението беше на няколко километра източно, до Хазар Абад. Всичките шестнайсет членове на екипа планираха да тръгнат заедно. Повечето от тях бяха ирански евреи, говорещи фарси, и лесно можеха да минат за местни. Водачът на екипа беше Михаил Абрамов, роден в Москва офицер, участвал в безброй опасни мисии на Службата, включително убийството на известен ирански ядрен учен в центъра на Техеран. Михаил се открояваше от останалите. Опитът бе научил Габриел, че всяка операция се нуждае поне от един такъв човек.

Някога самият той щеше да е част от подобен екип. Шефът на Службата беше роден в Долината на Израил, плодородно парче земя, създало много от най-добрите израелски воини и шпиони. През 1972 година, докато учеше в Академията по изобразително изкуство и дизайн „Бецалел“ в Йерусалим, мъж на име Ари Шамрон дойде да се види с него. Няколко дни по-рано терористичната група „Черният септември“, фракция на Организацията за освобождение на Палестина, бе убила единайсет израелски спортисти и треньори на Олимпийските игри в Мюнхен. Министър-председателят Голда Меир беше наредила на Шамрон и Службата „да прати момчетата“, за да издирят и убият похитителите. Шамрон искаше Габриел, който владееше до съвършенство берлински немски и можеше да се представи за художник, да бъде неговият инструмент на отмъщението. А Габриел, чиято младежка дързост не познаваше граници, му каза да намери някой друг. Тогава Шамрон, не за последен път, успя да го склони.

Кодовото наименование на операцията беше „Божи гняв“. Цели три години Габриел и малък екип от агенти преследваха плячката си през Западна Европа и Близкия изток, като убиваха и нощем, и денем, живеейки в страх, че всеки момент могат да бъдат арестувани от местната власт и осъдени като убийци. В крайна сметка дванайсет членове на „Черният септември“ загинаха от ръцете им. Габриел лично уби шестима от терористите със своя 22-калибров пистолет „Берета“. Когато имаше възможност, застрелваше жертвите си единайсет пъти, по един куршум за всеки убит евреин. След като най-накрая се върна в Израел, слепоочията му бяха побелели от стреса и изтощението. Шамрон ги нарече „петна от пепел по принца на огъня“.

Габриел имаше намерение да продължи кариерата си на художник, ала всеки път, щом застанеше пред платното, виждаше единствено лицата на хората, които бе убил. Затова реши да отиде във Венеция под италианското име Марио Делвекио, за да изучава изкуството на реставрацията. След като завърши чиракуването си, се върна в Службата при очакващия го с отворени обятия Ари Шамрон. Под прикритието на талантлив, макар и необщителен европейски реставратор на произведения на изкуството, той елиминира едни от най-опасните врагове на Израел и проведе някои от най-славните операции в историята на Службата. Тазвечерната щеше да се присъедини към най-добрите му. Но само ако успееше. А ако се провалеше? Шестнайсет от най-добрите му агенти щяха да бъдат арестувани, измъчвани и най-вероятно публично екзекутирани. Габриел нямаше да има друг избор, освен да подаде оставка и позорно да сложи край на кариерата си, която щеше да послужи като пример за всички след него. Не беше изключено също така да повлече министър-председателя със себе си.

Но засега Габриел нямаше какво друго да направи, освен да чака и да се притеснява до смърт. Екипът бе проникнал в Иран предната вечер и си беше проправил път до мрежа от тайни квартири в Техеран. В 22:15 часа местно време получи по сигурната линия съобщение от оперативното бюро на булевард „Цар Саул“, което го информира, че последната смяна пазачи си е тръгнала от склада. Габриел нареди на екипа да проникне и в 22:31 часа хората му вече бяха вътре. Това им осигуряваше шест часа и двайсет и девет минути, за да си проправят път до набелязаните сейфове и да откраднат ядрените архиви. Времето беше с минута по-малко, отколкото се надяваше Габриел, което си бе значително неудобство. От опит знаеше, че всяка секунда е от значение.

Той беше благословен с естествено търпение. Това негово качество му служеше добре в поприщата му на реставратор и агент. Но в тази вечер на брега на Каспийско море го изгуби. Габриел крачеше из оскъдно обзаведените стаи на вилата, мърмореше си и говореше небивалици на двамата си многострадални телохранители. Но най-вече премисляше причините, поради които шестнайсет от най-добрите му агенти можеха да не излязат живи от Иран. Беше сигурен само в едно: ако екипът му се сблъскаше с иранските сили, нямаше да се даде лесно. Габриел позволи на Михаил, бивш командос от Саярет Маткал, пълна свобода на действията, докато излизат тайно от страната. Ако иранците ги нападнеха, много от тях щяха да загинат.

Най-накрая, в 4:45 часа техеранско време, по сигурната линия се получи съобщение. Екипът бе напуснал склада с документите и компютърните харддискове и беше започнал изтеглянето си. Следващото съобщение пристигна в 5:39 часа. Хората му бяха поели към планинската верига Елбурс. Уведомяваха го, че един от пазачите пристигнал по-рано в склада. Трийсет минути по-късно Габриел научи, че Националната полиция на Иран е вдигнала повсеместна тревога и са започнали да блокират пътищата в страната.

Той излезе от вилата и на слабата утринна светлина отиде до брега на морето. От ниските хълмове зад гърба му мюезинът призоваваше вярващите. Молитвата е по-хубава от съня… В този момент Габриел беше напълно съгласен с него.