Даниъл Силва
Новото момиче (80)

78.
Аудорп, Нидерландия

Павилионът на плажа се казваше „Нечъръл Хай“. През лятото беше едно от най-натоварените места на холандския бряг. Ала в десет и половина през тази априлска сутрин приличаше на изоставен колониален аванпост. Времето беше променливо — ту печеше заслепяващо слънце, ту се изливаше дъжд като из ведро. Габриел наблюдаваше всичко това от прикритието на кафенето. Не знам друг ден — тъй лош и тъй добър…^[1] Изведнъж се сети за крайбрежното кафене на скалите на нос Лизард в Западен Корнуол. Тогава той се разхождаше по крайбрежната ивица, пиеше чай с кифличка с гъста сметана, след което вървеше обратно до къщата в залива Гънуолоу. Струваше му се, че е било преди цял един живот. Навярно някой ден, когато мандатът му свършеше, щеше да се върне отново. Или пък щеше да заведе Киара и децата във Венеция. Щяха да живеят в големия апартамент в квартал Канареджо, а той да реставрира картини за Франческо Тиеполо. Светът и многото му проблеми щяха да останат зад гърба му. Щеше да прекарва вечерите със семейството си, а дните — със старите си приятели Белини, Тициан, Тинторето и Веронезе. Отново щеше да потъне в анонимност, да се превърне в човек с четка и палитра, скрит зад платно.

Засега обаче беше на открито. Седеше сам на маса до прозореца. Върху нея бе оставено блекбърито му. Почти беше изтощил батерията, докато изясни всички аспекти от сделката. Ребека бе оспорила едно-две неща от плана, но след последното обаждане до Лондон всичко беше уредено. Изглежда, Даунинг стрийт искаше да направи размяната също толкова, колкото и Габриел.

В този момент блекбърито светна. Обаждаше се Ели Лавон. Намираше се отвън на паркинга.

— Тя току-що пристигна.

— Сама ли?

— Така изглежда.

— Какво означава това?

— Означава — отвърна Лавон, — че не виждам друг в колата.

— Каква е?

— „Волво“.

— Седан или комби?

Връзката прекъсна. Значи, беше седан, помисли си Габриел.

Погледна през рамо към Михаил и Келър. Те седяха на маса в другия край на помещението. На трета бяха две от горилите на СВР, облечени в кожени якета. Руснаците изгледаха внимателно Ребека Манинг, когато влезе в кафенето и седна срещу Габриел. Имаше вид на типична англичанка с тъмнозеленото си яке „Барбур“. Тя остави телефона си на масата заедно с кутия цигари L & B и стара сребърна запалка.

— Може ли? — попита Габриел.

Тя кимна.

Той взе запалката. Надписът на нея едва се виждаше. За един живот, отдаден в служба на родината…

— Не можаха ли да ти купят нова?

— Тази беше на баща ми.

Габриел погледна часовника й.

— А това?

— Събираше прах в частния музей на СВР. Занесох го на бижутер и му смених механизма. В интерес на истината, работи доста добре.

— Тогава защо закъсня с десет минути? — Габриел сложи запалката върху кутията й с цигари. — По-добре ги прибери.

— Дори в кафене на плажа ли не дават? — Ребека прибра цигарите и запалката в дамската си чанта. — Даже в Русия нещата не са толкова затегнати.

— От продължителността на живота ли съдиш?

— Предполагам, че сме паднали под Северна Корея в този списък. — Усмивката й беше искрена. И двамата се държаха много любезно, за разлика от последната им среща, която се бе провела в таен център за разпити на МИ6 в северната част на Шотландия. — Онзи ден майка ми пита за теб — каза неочаквано Ребека.

— Все още ли е в Испания?

Тя кимна.

— Надявах се да се премести при мен в Москва.

— И защо отказа?

— Не й хареса особено, когато ме посети.

— Едва ли е изненада за някого.

До масата им се появи сервитьорка.

— Трябва да си поръчаш нещо — подхвърли Габриел.

— Не смятам да оставам дълго.

— Бързаш ли за някъде?

Ребека поръча кафе с мляко. После, когато сервитьорката ги остави отново сами, отключи телефона си и го побутна към Алон. На дисплея му имаше застинало изображение на Сара Банкрофт. Едната страна на лицето й беше червена и подута.

— Кой й причини това?

Ребека не отговори на въпроса му, само каза:

— Пусни го.

Габриел натисна бутона и слуша, докато можеше. Накрая натисна ПАУЗА и изгледа мрачно Ребека.

— Съветвам те никога да не пускаш този запис в публичното пространство.

— Ще бъдем оправдани.

— Това ще е огромна грешка.

— Дали?

— Сара е американка, а не израелка. ЦРУ ще си отмъсти, ако разбере, че сте й причинили подобно нещо.

— Тя е работила за теб, когато си ни подхвърлил дезинформацията, че Абдула е агент на МИ6. — Ребека си взе обратно телефона. — Не се тревожи, записът е само за мое лично ползване.

— Смяташ ли, че ще е достатъчен?

— За какво?

— Да спаси кариерата ти в СВР.

Ребека изчака сервитьорката да остави чашата кафе с мляко пред нея и чак тогава попита:

— За това ли беше всичко? Да ме унищожите?

— Не. Искахме да унищожим него.

— Нашия президент ли? Бориш се с вятърни мелници, Дон Кихот.

— Изчакай няколко часа, докато плъзне новината, че Кремъл е наредил убийството на бъдещия крал на Саудитска Арабия. Русия ще се превърне в най-презряната и изолирана страна. Ще стане парий на париите.

— Убийството си беше твое, а не наше.

— Пожелавам ти успех с това твърдение.

— Когато троловете от Агенцията за интернет проучвания си свършат работата, никой по света няма да повярва, че сме имали нещо общо със случилото се. — Ребека сложи захар в кафето си и започна да го бърка замислено. — А кой ще наложи този така наречен статут на парий? Ти? Великобритания? САЩ? — Тя бавно поклати глава. — Вероятно не си забелязал, но дълговечните институции на Запада са разпокъсани. Ние сме единствената сила. Русия, Китай, иранците…

— Забрави Саудитска Арабия.

— След като американците се изтеглят изцяло от Близкия изток, саудитците ще осъзнаят, че нямат към кого другиго да се обърнат за защита, освен към нас. Със или без Абдула на трона.

— Не и ако Халид е крал.

Тя повдигна вежда.

— Това ли е планът ти?

— Съветът на принцовете ще избере следващия крал, а не Израел. Ала аз залагам парите си на човека, който остана до обичния си чичо, докато страдаше от ужасните последствия на радиоактивната руска отрова.

— Това ли имаш предвид? — Ребека сложи малък стъклен флакон на масата.

Габриел се отдръпна.

— Какво е то?

— Все още няма име. Сигурна съм, че Агенцията за интернет проучвания ще измисли нещо запомнящо се. — Тя се усмихна. — Нещо, което веднага да напомня за Израел.

— Има ли някакъв шанс Абдула да оцелее?

— Никакъв.

— Ами ти, Ребека?

Тя върна флакона в дамската си чанта.

— Никога вече няма да ти се доверят — каза Габриел. — Не и след това. А кой знае, може дори да си помислят, че работиш за МИ6 от момента, в който стъпи в Московския център. Във всеки случай ще бъдеш истинска глупачка, ако се върнеш. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да те затворят в някое пусто малко село, което има номер вместо име. Ще свършиш като баща си, пропаднал пияница, останал съвсем сам в целия свят.

— Нямаш право да говориш така за баща ми.

Габриел прие мълчаливо порицанието й.

— Къде да отида? Да се върна в Англия ли? — Ребека се намръщи. — Оценявам приятелския ти съвет, но смятам да си пробвам късмета в Русия. — Посегна към телефона си. — Ще приключваме ли?

Габриел взе собствения си апарат, написа кратко съобщение и го изпрати. Отговорът пристигна след десет секунди.

— Самолетът на Драгунов току-що е получил разрешение за излитане. Ще напусне въздушното пространство на Великобритания след четиресет и пет минути.

Ребека набра някакъв номер. Каза няколко думи на руски, след което прекрати разговора.

— В центъра на Ренесе има голям площад с църква по средата. Много е оживен. Ще я оставим пред пицарията точно след час. — Тя погледна стария ръчен часовник на баща си, за да засече времето. След това прибра телефона в дамската си чанта и очите й се спряха на масата, където седяха Михаил и Келър. — Онзи бледият ми изглежда познат. Той ли беше в „Старбъкс“ във Вашингтон, където ме хвана в капан и ме накара да се предам?

Габриел се поколеба, но накрая кимна.

— А другият?

— Той е човекът, когото ти простреля на онази малка уличка в Джорджтаун.

— Колко жалко. Бях сигурна, че съм го убила. — Ребека Манинг рязко стана. — Следва продължение — каза тя и излезе.