Даниъл Силва
Новото момиче (55)

53.
Кремъл

Червената звезда над Боровицката кула, бизнес входа на Кремъл, едва се виждаше през падащия сняг. Шофьорът паркира в двора пред президентския дворец. Ребека и Леонид Рижков побързаха да влязат вътре. Президентът ги чакаше горе зад златните врати на красивия си кабинет. Той стана и излезе иззад бюрото си с характерната си походка — дясната му ръка беше изпъната до тялото, а лявата се люлееше механично. Синият костюм му стоеше перфектно, а няколко сиво-руси кичура бяха сресани чинно върху иначе плешивото му теме. Лицето му — подпухнало, гладко и с тен от ежегодната му ски почивка в Куршевел — почти не приличаше на човешко. Очите му бяха присвити и му придаваха лек централноазиатски вид.

Ребека очакваше топло посрещане — не беше виждала президента от пресконференцията в Кремъл, на която обявиха завръщането й в Москва, — ала той само се ръкува делово с нея, преди да й посочи безразлично столовете. От обслужващия персонал наляха чай. След това, без никакви обяснения, президентът подаде на Ребека копие от телеграма на СВР. Тя беше предадена на Московския център през нощта от Евгений Теплов от лондонската резидентура. Темата беше тайната среща на Теплов с агент с кодово име Чембърлейн. Зад него се криеше Чарлс Бенет. Ребека го бе набелязала за сексуално компрометиране и вербуване, докато все още работеше в МИ6.

Руският й значително се беше подобрил, откакто се установи в Москва. Тя вдигна очи, президентът я гледаше безизразно. Имаше чувството, че срещу нея седи труп.

— Кога планираше да ни кажеш? — попита най-накрая той.

— Какво?

— Това, че престолонаследникът принц Абдула е отдавнашен агент на британското разузнаване.

Цял един живот, изпълнен с лъжи и заблуди, позволи на Ребека да скрие безпокойството си от факта, че е разпитвана от най-могъщия човек на света.

— Докато бях в МИ6 — отговори внимателно тя, — не ми беше известна никаква връзка между Воксхол Крос и принц Абдула.

— Ти беше на крачка от възможността да станеш генерален директор на МИ6. Как е възможно да не си знаела?

— Наричат я Секретна разузнавателна служба с причина. Не е било нужно да знам. — Ребека върна телеграмата. — Освен това едва ли е изненада, че МИ6 има връзки със саудитски принц, който прекарва по-голямата част от времето си в Лондон.

— Освен ако се предполага, че този саудитски принц работи за мен.

— Абдула? — Гласът на Ребека бе изпълнен с изумление. Сферата й на действие беше строго ограничена до Обединеното кралство. Въпреки това, бе проследила с огромен интерес грандиозното падение на Халид. Никога не беше и предполагала, че Московският център може да има пръст в това. Нито пък президентът.

Той, както обикновено, се бе отпуснал в креслото си. Брадичката му беше увиснала, а очите му я гледаха леко изотгоре. Някак си съумяваше да излъчва едновременно отегчение и заплаха. Ребека смяташе, че е тренирал това изражение пред огледалото.

— Предполагам — каза тя след малко, — че абдикацията на Халид не е била доброволна.

— Не. — Президентът я дари с половинчата усмивка, след което животът отново се оттече от лицето му. — Окуражихме го да се откаже от претенциите си за трона.

— Как?

Президентът погледна Рижков, който запозна Ребека с операцията, довела до премахването на Халид. Стореното беше чудовищно, нямаше друга дума, която по-добре да го определи. Тя обаче бе наясно, че руснаците не играеха по същите правила като МИ6.

— Минахме през много неприятности, за да направим Абдула следващия крал на Саудитска Арабия — обясни Рижков. — Но сега изглежда, че сме били измамени. — Той размаха драматично телеграмата от Лондон като адвокат в съдебна зала. — Или пък това е измама. Вероятно МИ6 прибягва до старите си номера. Може би британците искат да си мислим, че Абдула работи за тях.

— Защо им е да го правят?

Отговори й президентът:

— За да го дискредитират, разбира се. Да ни накарат да се страхуваме от него.

— Греъм е превъзнасян полицай. Той не е способен на нещо толкова умно.

— Залови теб, нали?

— Алон беше човекът, който го направи, а не Греъм.

— Ах, да. — За кратко на лицето на президента се изписа гняв. — Опасявам се, че той също е замесен в това.

— Алон ли?

Президентът кимна.

— След като отвлякохме детето, Абдула ни каза, че племенникът му се е обърнал към него за помощ.

— Щеше да е много по-умно, ако бяхте убили Алон вместо дъщерята на Халид.

— Опитахме се. За съжаление, нещата не се развиха според плана.

Ребека взе телеграмата от Рижков и я прочете отново.

— Струва ми се, че Абдула е продавал стоката си от двете страни на улицата. Възползвал се е от парите и подкрепата ви, когато е имал нужда от тях. Но сега, след като ключовете за кралството са в ръцете му…

— Е решил да работи за себе си?

— Или за Лондон — каза Ребека.

— Ами ако наистина е британски агент? Какво да правя с него? Да му позволя ли да вземе няколко милиарда долара от мен без никакви последствия? Да позволя ли на британците да ми се смеят зад гърба? Да позволя ли на Алон да се възползва от същата привилегия?

— Разбира се, че не.

Президентът вдигна ръка.

— Добре, тогава какво да направя?

— Нямате друг избор, освен да свалите Абдула.

— Как?

— По начин, който максимално да навреди на доверието в британците и престижа им.

Появилата се на лицето на президента усмивка беше почти искрена.

— Радвам се да чуя това от теб.

— Защо?

— Защото, ако беше предложила да оставим Абдула в настоящото му положение, щях да се усъмня в лоялността ти към родината. — Продължаваше да се усмихва. — Поздравления, Ребека. Работата е твоя.

— Каква работа?

— Да се отървеш от Абдула, разбира се.

— Аз ли?

— Та кой друг е по-подходящ за провеждането на подобна голяма операция в Лондон?

— Това не е от нещата, които правя.

— Не си ли ти директорът на Британския отдел на СВР?

— Заместник-директор.

— Да, разбира се. — Президентът погледна Леонид Рижков. — Грешката е моя.