Даниъл Силва
Новото момиче (8)

6.
Тел Авив

Сара Банкрофт не получи отговор нито на телефонното си обаждане, нито на последвалите съобщения, затова реши, че няма друг избор, освен да напусне Ню Йорк и да отлети за Израел. Халид се погрижи за всичко. Американката пътува тайно и луксозно, като единственото неудобство беше краткото кацане в Ирландия за презареждане. Тъй като й беше забранено да използва старите си самоличности от ЦРУ, тя мина през паспортната проверка на летище „Бен Гурион“ с истинското си име. То обаче беше добре известно на разузнаването и тайните служби на Израел, затова и бе закарана с кола до хотел „Тел Авив Хилтън“. Халид й беше запазил най-големия апартамент.

След като се настани в него, Сара изпрати ново съобщение на личния мобилен телефон на Габриел, в което му обясняваше, че е пристигнала в Тел Авив по свое желание, за да обсъдят неотложен въпрос. Също като предните й съобщения, и това остана без отговор. Не беше в стила на Габриел да я избягва. Вероятно си бе сменил номера или бе принуден да остави някъде личния си телефон. Също така бе възможно да е прекалено зает, за да се види с нея. В крайна сметка той беше генерален директор на израелската разузнавателна служба, което означаваше, че е една от най-могъщите и влиятелни фигури в страната.

Сара, от своя страна, винаги щеше да мисли за Габриел Алон като за онзи студен, неприветлив човек, когото за пръв път беше срещнала в красивата тухлена градска къща на Ен стрийт в Джорджтаун. Той беше надникнал във всяка заключена стая на миналото й, преди да я попита дали желае да работи за Джихад Инкорпорейтед, както наричаше Зизи ал Бакари, финансист и радетел на ислямския терор. Сара беше истинска късметлийка, че оцеля в последвалата операция, и прекара няколко месеца в обезопасена къща на ЦРУ в един селски район в Северна Вирджиния, за да се възстанови. Когато обаче Габриел се нуждаеше от една последна операция срещу руския олигарх Иван Харков, тя се възползва от шанса да работи отново с него.

В един момент дори се влюби в израелеца. А щом разбра, че не е свободен, започна неблагоразумна афера с Михаил Абрамов. Връзката им беше обречена от самото начало, тъй като и на двамата им бе забранено да се срещат с агенти на други служби. Дори самата Сара, анализирайки честно ситуацията, признаваше, че тази свалка беше прозрачен опит да накаже Габриел за това, че я отблъсна. Съвсем очаквано нещата приключиха зле. Оттогава Сара видя Михаил само веднъж, на партито по случай повишението на Габриел в генерален директор. Държеше го под ръка красива френска лекарка от еврейски произход. Сара хладно им подаде ръката си, а не бузата.

Мина още един час без никакъв отговор от Габриел и тя реши да излезе, за да се разходи по крайбрежния булевард. Времето беше меко и приятно, няколко пухкави бели облака се носеха като дирижабли из синьото левантинско небе. Сара пое на север покрай модерни плажни заведения, в които седяха хора по бански с чудесен загар. Русата й коса и англосаксонските й черти я открояваха от останалите. Имаше чувството, че е на някое светско място като Южна Калифорния, по-точно до брега на Санта Моника на Тихия океан. Трудно й беше да си представи, че хаосът и гражданската война в Сирия бяха от другата страна на границата. Или че на около петнайсет километра на изток, по върховете на близките хълмове, се намираха някои от най-непокорните палестински села на Западния бряг. Или пък че Ивицата Газа, където царяха мизерия и нищета, беше само на час път с кола на юг. На израелците трябваше да се прости, помисли си Сара, че смятаха мечтата ционизъм за постигната на ниска цена.

Тя се обърна и заскита по улиците без никаква цел и посока. В интерес на истината, това беше наблюдателна обиколка, в която използва техники, научени от Управлението и Службата. На улица „Дизенгоф“, докато излизаше от една аптека с шампоан в ръка, от който не се нуждаеше, осъзна, че е следена. Нямаше причина да мисли така, не беше видяла нищо конкретно, просто усещаше, че някой я наблюдава.

Сара пое под хладните сенки, които хвърляха дърветата. Навсякъде се лутаха хора, тръгнали на сутрешно пазаруване. Улица „Дизенгоф“… Името й се струваше познато. Нещо ужасно се бе случило тук, беше сигурна в това. Накрая си спомни. Тази улица беше цел на самоубийствен атентат на „Хамас“ през октомври 1994-а, довел до смъртта на двайсет и двама души.

Сара познаваше жена, ранена по време на атентата — Дина Сарид, анализаторка на Службата. Тя й беше разказала за ужаса. Бомбата съдържала двайсет килограма тротил с болтове и пирони, потопени в отрова за плъхове. Избухнала в девет сутринта в автобус №5. Силата на взрива запратила дъжд от човешки крайници в близките кафенета. Дълго време след това кръвта се стичала от листата на дърветата.

Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв, Сара…

Ала къде точно се бе случило всичко това? Автобусът тъкмо бил взел няколко пътници от площад „Дизенгоф“ и пътувал на север. Сара провери сегашната си позиция на айфона си. След това мина на отсрещната страна и продължи на юг, докато не стигна до малък сив паметник в основата на едно дърво мелия. То беше много по-ниско от останалите и по-младо.

Тя се приближи до мемориала и разгледа имената на жертвите. Бяха написани на иврит.

— Можеш ли да ги разчетеш?

Сара стреснато се обърна. На тротоара, под шарената сянка, стоеше мъж. Беше висок, със светла коса и бледо, като че ли безкръвно лице. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила.

— Не — отвърна тя след малко. — Не мога.

— Не говориш ли иврит? — Английският на мъжа издаваше непогрешим руски акцент.

— Изучавах го за кратко, но спрях.

— Защо?

— Дълга история.

Мъжът клекна пред паметника.

— Ето ги имената, които търсиш. Сарид, Сарид, Сарид. — Той я погледна. — Майката на Дина и две от сестрите й.

Мъжът се изправи и вдигна слънчевите очила, за да разкрие очите си. Те бяха синьо-сиви, почти прозрачни — като лед, помисли си Сара. Винаги беше харесвала очите на Михаил.

— От колко време ме следиш?

— Откакто напусна хотела си.

— Защо?

— За да видя дали някой друг не те следи.

— Контранаблюдение.

— Ние го наричаме по друг начин.

— Да — въздъхна тя. — Спомням си.

В следващия миг до тротоара спря черен джип. Млад мъж с жилетка в цвят каки слезе от предната седалка и отвори задната врата.

— Качвай се — каза Михаил.

— Къде ще ходим?

Той не отговори. Сара влезе в джипа и в този момент покрай затъмнения му прозорец мина автобус №5. Нямаше значение къде отиват, помисли си тя. Пътуването щеше да е много дълго.