Даниъл Силва
Новото момиче (84)

82.
Тиберия

Първото нещо, което Халид бин Мохамед направи като новия престолонаследник, беше да скъса всички връзки с Руската федерация и да изгони до един руските граждани от кралство Саудитска Арабия. Регионалните анализатори аплодираха сдържаността му. Старият Халид, казваха те, беше действал прибързано, но новият показваше проницателността и благоразумието на опитен държавник. Очевидно, спекулираха всички, по-мъдър глас шептеше в ухото му.

У дома Халид започна да действа много бързо, за да поправи щетите, които краткото управление на чичо му беше нанесло на страната… А и някои от собствените си грешки. Той освободи затворените активистки и поддръжниците на демократичната реформа. Дори пусна от затвора един популярен блогър, който, също като Омар Науаф, го беше критикувал лично. С премахването на страшните Мутава от улиците на Рияд животът се завърна. Ново кино отвори врати. Младите саудитци изпълваха кафенетата до късно през нощта.

В по-голямата си част обаче действията на Халид се характеризираха с новооткрита предпазливост. В кралския двор, който беше пълен с негови верни поданици, готови да му се подчиняват, имаше също и няколко пазители на старите традиции, които споделиха пред анализаторите на Близкия изток, че принцът има намерение да върне традицията на Ал Сауд да управлява в консенсус. Докато старият Халид беше човек, който постоянно бързаше, новият смяташе, че нещата трябва да се случват постепенно. „Шуая, шуая“ се превърна в официална мантра. Въпреки всичко това, той не беше владетел, с когото можеха да се заиграват, както установи един изтъкнат реформатор, след като му зададе поредица от неудобни въпроси по време на негова публична изява. Едногодишната присъда даде ясно да се разбере, че толерантността на ХБМ си имаше граници. Халид беше просветен деспот, казваха наблюдателите, но все пак деспот.

Поведението му също се промени. Той продаде суперяхтата и замъка си във Франция и върна няколко милиарда долара на хората, които беше затворил в хотел „Риц — Карлтън“. Също така се раздели с голяма част от художествената си колекция. Възложи продажбата на „Спасителят на света“ на галерията „Ишърууд Файн Артс“ на Мейсънс Ярд в Лондон. Сара Банкрофт, някога уредник на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, бе посочена като посредник на сделката.

Съпругата на Халид — Асма, се появи с него по време на една публична изява, но дъщеря му, принцеса Рима, я нямаше. Слуховете твърдяха, че е изпратена в частно училище в Швейцария. Съвсем скоро всичко беше оповестено чрез едно експлозивно експозе в германското списание „Шпигел“. Базирано отчасти на бележките на Омар Науаф, то описваше в детайли поредицата от събития, които бяха довели до драматичното падение на ХБМ и последващото му завръщане като престолонаследник. След няколко дни, прекарани в мълчание, Халид потвърди през сълзи автентичността на статията.

Това предизвика, предимно на Запад, поредната мащабна преоценка. Навярно руснаците, въпреки цялото им безразсъдство, им бяха направили услуга. Време беше да се прости на младия принц и да бъде приет обратно. От Вашингтон до Уолстрийт и от Холивуд до Силициевата долина се надигна голяма врява, защото онези, които го отбягваха, неочаквано го замолиха да ги посети. Един мъж обаче беше останал до него, когато другите го бяха изоставили. И точно поканата на този човек, отправена в една знойна юнска вечер, бе приета от Халид.

* * *

Новият ХБМ, също като стария, винаги закъсняваше. Габриел го очакваше в пет часа следобед, но вече наближаваше шест и половина, когато гълфстриймът най-накрая кацна в базата на израелските военновъздушни сили в Рамат Давид. Той излезе сам от кабината, облечен в перфектно ушито сако и със стилни очила тип пилотски, в които се отразяваше вечерното слънце. Габриел протегна ръка към Халид, но за пореден път, вместо ръкуване, получи топла прегръдка.

Напуснаха базата и прекосиха родния град на Габриел. Той обясни на престолонаследника, че родителите му бяха оцелели от холокоста в Германия. Също като всички останали в кибуца Рамат Давид, семейство Алон бе живяло в малка къща от бетонни блокчета. Тяхната беше пълна със снимки на любимите им хора, погълнати от огньовете на Шоа. За да избяга от тъгата в дома си, Габриел беше заскитал в Долината на Израил, земята, дадена от Исус Навин на племето на Завулон, едно от дванайсетте племена на Израил. Той беше прекарал по-голямата част от живота си зад граница или в Йерусалим. Но долината, каза на Халид, винаги щеше да остане негов дом.

Докато пътуваха на изток по магистрала 77, телефонът на Халид звънеше и вибрираше непрестанно. Съобщенията бяха от Белия дом. Той обясни, че двамата с президента планират да се видят за кратко в Ню Йорк по време на ежегодната среща на Общото събрание на ООН през септември. Ако минело добре, щял да се върне в Америка по-късно през есента за официална визита във Вашингтон.

— Явно всичко е простено. — Той погледна Габриел. — Предполагам, че нямаш нищо общо с това.

— Американците нямат нужда от окуражаването ми. Те също искат да нормализират връзките си с вас.

— Но ти беше този, който ме оневини пред света. — Халид помълча. — Ти и Омар Науаф. Статията в „Шпигел“ вдигна покрова от мен веднъж завинаги.

Халид най-накрая изключи телефона си. През следващите трийсет минути, докато прекосяваха Горна Галилея, той разказа на Габриел много интересни неща — осигури му същинска тайна екскурзия в Близкия изток, водена не от кого да е, а от самия престолонаследник на Саудитска Арабия. Саудитската Главна разузнавателна дирекция чувала неприятни неща за водача на иранския Революционен гвардейски корпус, нещо за финансово неблагоразумие. Съвсем скоро необработената информация щяла да бъде изпратена на булевард „Цар Саул“. Халид и ГРД искали главна роля в Сирия сега, след като американците се бяха насочили към изхода. Навярно саудитското разузнаване и Службата можели да създадат обща програма, за да направят живота на иранците и техните съюзници от „Хизбула“ в Сирия малко по-неприятен. Габриел помоли Халид да се заеме с „Хамас“, за да ги накара да спрат да изстрелват ракети от Газа. Принцът обеща да направи каквото е необходимо.

— Но не очаквай много. Онези ненормалници ме ненавиждат почти толкова, колкото и теб.

— Какво си чул за мирния план в Близкия изток?

— Не много.

— Може би с теб трябва да направим наш собствен мирен план.

— Шуая, шуая, приятелю.

След известно време стигнаха до обжарена от слънцето равнина, на която през един горещ летен следобед Саладин беше разгромил омаломощените от жажда армии на кръстоносците в апокалиптична битка, която щеше да доведе до ново падане на Йерусалим в ръцете на мюсюлманите. Не след дълго зърнаха Галилейско море. Насочиха се на север по бреговата линия, докато не стигнаха до подобна на крепост вила, издигаща се на върха на скалист склон. На стръмната алея бяха паркирани няколко коли и джипове.

— Къде сме? — попита Халид.

Габриел отвори вратата и слезе.

— Ела с мен — каза той. — Ще ти покажа.

* * *

Ари Шамрон ги чакаше в антрето. Той огледа преценяващо Халид, преди най-накрая да му подаде покритата си със старчески петна ръка.

— Не вярвах, че този ден някога ще настъпи.

— Все още не е — отвърна заговорнически престолонаследникът. — Поне не официално.

Шамрон им направи знак да влязат в дневната, където се бяха събрали по-голямата част от висшите офицери на Службата: Ели Лавон, Яков Росман, Дина Сарид, Римона Щерн, Михаил Абрамов и Натали Мизрахи, Узи и Бела Навот. Киара и децата стояха до дъбов триножник. На него се намираше покрита с черно шаячно покривало картина.

Халид изгледа учудено Габриел.

— Какво е това?

— Нещо, което да замени твоя Леонардо.

И кимна на Рафаел и Ирене. С помощта на Киара те махнаха покривалото. Принцът леко се олюля и сложи ръка на сърцето си.

— Господи — прошепна той.

— Прости ми, трябваше да те предупредя.

— Изглежда… — Гласът му пресекна. Той протегна ръка към лицето на Рима, а после към писмото. — Какво е това?

— Съобщение за баща й.

— А какво пише в него?

— То е само между вас двамата.

Халид погледна долния десен ъгъл на платното.

— Няма подпис.

— Художникът предпочита да остане анонимен, за да не засенчва модела си.

Принцът вдигна очи.

— Известен ли е художникът?

Габриел тъжно се усмихна.

— Да, в определени кръгове.

* * *

Храниха се на терасата, наблюдавани от портрета на Рима. Ястията представляваха разточителна смесица от израелска и арабска кухня, включително известното пиле на Геула Шамрон с марокански подправки, което Халид определи като най-доброто нещо, което е опитвал някога. Принцът дискретно отказа, когато Габриел му предложи вино. Обясни му, че съвсем скоро ще стане пазител на двете свещени джамии в Мека и Медина. Дните му на дори умерена консумация на алкохол бяха приключили.

Заобиколен от Габриел и неговите шефове на отдели, Халид не заговори за миналото, а за бъдещето. Пътят напред, предупреди той, щял да бъде труден. Въпреки всичките си богатства, страната му била старомодна, назадничава и в много отношения варварска. Надигала се нова Арабска пролет. Той даде ясно да се разбере, че нямало да толерира откритото недоволство срещу управлението му. Помоли ги да бъдат търпеливи, да имат реалистични очаквания и да осигурят поносим живот за палестинците. Някак си, един ден, окупацията на арабската земя трябвало да приключи.

Малко преди единайсет часа зазвучаха сирени край брега на езерото. Не след дълго една ракета на „Хизбула“ прелетя над Голанските възвишения, а от „Железен купол“ в Галилея излетя друга, която да я посрещне. По-късно Габриел и Халид останаха сами до парапета на терасата и се загледаха в единствения плавателен съд, който се носеше по езерото, а кърмата му беше осветена от зелена светлина.

— Много е малка — каза престолонаследникът.

— Коя?

— Яхтата.

— Вероятно на нея няма дискотека.

— Или снежна стая.

Габриел тихо се засмя.

— Липсва ли ти?

Халид поклати глава.

— Липсва ми само дъщеря ми.

— Надявам се портретът да ти помогне.

— Това е най-красивата картина, която някога съм виждал. Трябва да ми позволиш да платя за нея.

Габриел махна пренебрежително с ръка.

— Тогава ми позволи да ти дам това. — Принцът извади една флашка.

— Какво е?

— Банкова сметка в Швейцария със сто милиона долара в нея.

— Имам по-добра идея. Използвай парите, за да създадеш училище по журналистика „Омар Науаф“ в Рияд. Създай новото поколение арабски репортери, редактори и фотографи. След това им дай свободата да пишат и публикуват каквото си поискат, независимо дали ще наранят чувствата ти.

— Наистина ли искаш това?

— Не — отговори Габриел, — но е добро начало.

— Всъщност планирах да започна от другаде. — Халид прибра флашката обратно в джоба на сакото си. — Трябва да направя нещо, преди да стана крал. Надявах се да изиграеш ролята на посредник.

— Какво си намислил?

Престолонаследникът обясни.

— Тя не е чак толкова трудна за намиране — рече Габриел. — Просто й изпрати имейл.

— Вече го направих. Да си призная, изпратих й няколко. Не отговаря и на обажданията ми.

— Нямам представа защо.

— Вероятно можеш да се свържеш с нея от мое име.

— Защо аз?

— Изглежда, двамата се разбирате.

— Не бих определил взаимоотношенията ни по този начин.

— Можеш ли да я уредиш?

— Среща ли искаш? — Габриел поклати глава. — Лоша идея, Халид.

— Моят специалитет.

— Прекалено е разгневена. Нека мине още малко време. Или по-добре, остави аз да се оправя с това.

— Не знаеш много за арабите, нали?

— Уча нови неща всеки ден.

— Това е основна част от нашата култура — обясни Халид. — Трябва лично да я компенсирам.

— Кръвнина ли?

— Грозна дума, но да, кръвнина.

— Единственото, което трябва да направиш — каза Габриел, — е да поемеш пред нея пълна отговорност за случилото се в Истанбул и да се погрижиш подобно нещо да не става повече.

— Няма да го позволя.

— Кажи го на нея, не на мен.

— Имам такова намерение.

— В такъв случай ще го направя. Но всичко ще се пише на теб, ако нещо се обърка.

— Това поредната еврейска поговорка ли е? — Халид погледна часовника си. — Късно е, приятелю. Време е да си вървя.