Даниъл Силва
Новото момиче (24)

22.
Париж — Лондон

Тайната квартира се намираше в малка жилищна сграда в края на Булонския лес. Михаил и Сара си заплюха по една от стаите, като оставиха на Габриел дивана в дневната — най-неудобната мебел за спане според агентите на Службата. Поради тази причина — също като принцеса Рима — той не успя да спи добре тази вечер.

Стана рано, облече се и излезе в сивата студена утрин. Екип от двама охранители от посолството седеше в паркирано до бордюра рено седан с дипломатически номера. Те го откараха по тихите улици до Гар дю Нор, където в осем и петнайсет се качи на влака „Юростар“ за Лондон. Мястото му беше в първа класа. Заобиколен от търговци и финансисти, Габриел четеше сутрешните вестници. Те бяха пълни с подвеждащи статии за мистериозния взрив в Женева, разкъсал бившия шеф на охраната на елитно частно училище за деца на дипломати.

С приближаването до тунела под Ламанша Габриел изпрати криптирано съобщение, с което уведоми получателя му за предстоящото си пристигане в британската столица. Отговорът закъсня и не беше особено приветлив. В него не се съдържаше поздрав или обръщение, а само адрес. Алон предположи, че е на тайна квартира. Или пък не. Британците вече нямаха сигурни тайни квартири. Поне не такива, за които Московският център да не знае.

Часът беше девет и половина, когато влакът пристигна на Международната гара Сейнт Панкрас. Габриел очакваше да го посрещнат, но докато прекосяваше бляскавата билетна зала, не видя следи от британски комитет по посрещанията. Веднага трябваше да се обади в лондонската централа и да изиска шофьор и кортеж. Вместо това обаче прекара следващите два часа в скитане по улиците на Уест Енд, търсейки доказателство, че е следен. Това не беше според протокола на Службата, ала за Габриел не бе новост да го нарушава. Последния път, когато излезе сам на публично място, срещна Ребека Манинг, началничката на бюрото на МИ6 във Вашингтон и предателка, заедно с тежковъоръжен екип за изтегляне. Руснаците не оцеляха. Ребека Манинг, за добро или за лошо, оживя.

Руското посолство в Лондон, с неговата многочислена резидентура на СВР, заемаше ценно парче земя до двореца Кенсингтън. Алон мина покрай него по Бейзуотър Роуд и пое към Нотинг Хил. „Сейнт Люкс Мюс“ се намираше в северния край на модерен квартал близо до Уестуей. Номер 7, също като всички останали къщи на тази улица, представляваше преустроен гараж. Вътрешността й беше сива — светлосиви стени с тъмносиви корнизи и врата. Чукалото представляваше голям сребърен пръстен. Габриел го удари два пъти. Не получи отговор и го удари отново.

Мина доста време, преди вратата да се отвори и Найджъл Уитком да го пусне вътре. Уитком наскоро бе навършил четиресет, но все още приличаше на младеж, който постепенно се превръща в мъж. Габриел го познаваше още от времето, когато беше на обучение в МИ5. Сега беше личен помощник и основен изпълнител на неофициални задачи на генералния директор на Секретната разузнавателна служба, по-известна като МИ6.

— Добре съм — припряно изрече Габриел, след като Уитком затвори вратата. — Ти как си, Найджъл?

— Дейвис — поправи го той. — Не използваме истинските си имена в тайните квартири, само работните.

— И кой съм аз днес?

— Мъд — заяви Уитком.

— Запомнящо се е.

— Трябваше да чуеш онова, което отхвърлихме.

— Представям си го. — Габриел огледа вътрешността на малката къща. Беше наскоро ремонтирана и боядисана, но почти изцяло лишена от мебели.

— Придобихме я едва миналата седмица — обясни Уитком. — Ти си първият ни гост.

— За мен е чест.

— Не си ти причината, повярвай ми. В процес на ликвидиране на всичките ни тайни квартири сме. И не само в Лондон. В целия свят.

— Не аз ги предадох на руснаците. Ребека Манинг го стори.

Мина известно време, преди Уитком да каже:

— Преживели сме много с теб, господин Мъд.

— Ако отново ме наречеш така…

— Още от времето на операцията срещу Харков. Знаеш, че тая единствено огромно уважение към теб.

— Но?

— Щеше да е най-добре, ако я беше оставил да дезертира.

— Нищо нямаше да се промени, Найджъл. Пак щеше да има скандал и отново щеше да ви се наложи да зарежете всичките си тайни квартири.

— Не става въпрос само за тайните квартири. А за всичко. За мрежите ни, за началниците на бюрата ни, за кодовете и криптирането ни. В края на краищата отдавна не сме в шпионския бизнес.

— Това се случва, когато руснаците внедрят къртица на най-високите нива на една разузнавателна служба. Но поне ще си създадете нови тайни квартири — успокои го Габриел. — Тази е много по-хубава от онази дупка в Стокуел.

— И от нея се отървахме. Толкова бързо продаваме и купуваме, че ще повлияем на лондонския пазар на недвижими имоти.

— Разполагам с чудесен апартамент на Бейзуотър Роуд, който искам да продам.

— Онзи с изглед към парка ли? Всички в бизнеса са наясно, че е тайна квартира на Службата. — Уитком за пръв път се усмихна. — Прости ми, но последните няколко месеца бяха истински кошмар. Ребека сигурно се наслаждава на шоуто от новия си кабинет в Московския център.

— Как е С^[1]?

— Ще го оставя сам да ти отговори.

Габриел зърна през прозореца лимузина „Ягуар“, от задната седалка на която слезе Греъм Сиймор. Той изглеждаше ненамясто на тази малка уличка, като някакъв богат възрастен мъж, който чакаше младата си безгрижна любовница. Шефът на МИ6 винаги създаваше такова впечатление. Със своето лице, което като че ли винаги бе готово за снимка, и гъстите си къдрици приличаше на един от онези модели на рекламите на скъпи джунджурии, като писалки и швейцарски часовници. Той влезе в къщата и огледа дневната, сякаш се опитваше да скрие възторга си от агент по недвижими имоти.

— Колко платихме за това място? — обърна се той към Уитком.

— Почти два милиона, шефе.

— Спомням си времената, когато един апартамент в Чизик щеше да свърши същата работа. Заредили ли са килера?

— Опасявам се, че не.

— Има „Теско“ наблизо. Чай, мляко и кутия бисквити. И не бързай да се връщаш, Найджъл. — Предната врата се отвори и затвори. Сиймор свали палтото си „Кромби“ и го метна върху облегалката на стол, купен сякаш от „Икеа“. — Явно не са останали много пари за обзавеждане. Не и с такава цена от два милиона.

— По-добре да не се слагат много мебели в малка бърлога като тази.

— Няма как да знам. — Сиймор живееше в огромна къща в джорджиански стил на Итън Скуеър със съпругата си — Хелън, която готвеше с ентусиазъм, но никак не я биваше. Парите бяха дошли от нейното семейство. Бащата на Сиймор беше легенда на МИ6 и бе действал предимно в Близкия изток. — Чух, че си доста зает напоследък.

— Така ли?

Шефът на МИ6 се усмихна, без да отлепя устни една от друга.

— Правителствената централа по комуникациите улови необичайно интензивен радио- и телефонен трафик в Техеран преди няколко вечери. — Правителствената централа по комуникациите беше британската служба за електронно разузнаване. — Честно казано, звучеше така, сякаш цялото място е пламнало.

— Каква е била причината?

— Някой е проникнал в някакъв склад и е откраднал няколко тона документи и харддискове. Явно тези документи са представлявали целия архив на иранската ядрена програма.

— Гледай ти…

Поредната усмивка този път продължи по-дълго.

— Като твои партньори в много операции срещу иранската ядрена програма, включително една на име „Шедьовър“, искаме да видим тези документи.

— Сигурен съм, че и това ще стане.

— Преди да ги покажеш на американците.

— Откъде знаеш, че вече не сме ги споделили с Лангли?

— Защото не разполагахте с достатъчно време да анализирате подобно съкровище. А и ако бяхте дали каквато и да е част от материалите на американците, те вече щяха да са ми я предоставили.

— Не бих бил толкова сигурен за това. Американците изпитват същите опасения към службата ви като нашите. При това с основание. В края на краищата през последните няколко месеца от кариерата си в МИ6 Ребека открадна всяка американска тайна, до която успя да се докопа.

Сиймор помръкна, сякаш сянка падна върху лицето му.

— Нея вече я няма.

— Това не е вярно, Греъм. Тя работи в Британския отдел на Московския център. А ти си в неведение, защото нямаш представа дали не разполага с друг агент в МИ6.

— Точно поради тази причина се нуждая от една хубава и сочна тайна, която да докаже, че все още съм в играта.

— В такъв случай ще е най-добре да поизлезеш навън и да си откраднеш някоя.

— Прекалено сме заети да се разкъсваме на парчета, за да се занимаваме с добър, истински шпионаж. Напълно сме парализирани.

— Както бяхте след…

— Да — прекъсна го Сиймор. — Приликите между тогава и сега са изумителни. Отне ни години, за да си стъпим на краката, след като Филби ни потопи. Твърдо решен съм да не позволя това да се случи отново.

— И искаш да ти помогна.

Англичанинът не отговори нищо.

— А как да съм сигурен, че иранските документи няма да се озоват на бюрото на Ребека в Московския център?

— Няма — обеща със сериозен тон директорът на МИ6.

— Какво ще получа в замяна, ако ви ги дам?

— Примирие в разрушителния ни конфликт и постепенното ни завръщане в бизнеса.

— Какво ще кажеш за нещо по-осезаемо?

— Добре — съгласи се Сиймор. — Ако ми дадеш тези документи, ще ти помогна да намериш дъщерята на ХБМ, преди да бъде принуден да абдикира.

— Как разбра за това?

Шефът на МИ6 сви рамене.

— Източници и методи.

— Американците знаят ли?

— Снощи говорих с Морис Пейн, но по друг въпрос. — Пейн беше директорът на ЦРУ. — Той е наясно, че дъщерята на Халид е била отвлечена, но явно не е уведомен за участието ти. — Сиймор рязко добави: — В града е, да знаеш.

— Морис ли?

— Халид. Вчера следобед кацна в Лондон. — Греъм погледна сериозно Габриел. — Изненадан съм, че не те е уведомил, предвид новото ви приятелство.

— Не го е споменавал.

— Не следиш ли телефона му?

— Изключен е. Предполагаме, че се е снабдил с нов.

— Правителствената централа по комуникациите е на същото мнение.

— Какво го води в града?

— Снощи вечеря с любимия си чичо Абдула. Той е по-малкият брат на настоящия крал.

— Полубрат — поправи го Габриел. — Има голяма разлика.

— Затова Абдула прекарва по-голямата част от времето си тук, в Лондон. Може да се каже, че сме съседи. В началото се възпротиви срещу издигането на Халид, но бързо омекна, когато племенникът му заплаши да го доведе до фалит и да го постави под домашен арест. Сега е един от най-близките му съветници. — Сиймор се намръщи. — Човек трудно може да си представи за какви неща си говорят. Въпреки луксозния му лондонски адрес, Абдула не е особено голям почитател на Запада.

— Нито пък на Израел — добави Габриел.

— Така е. Но е влиятелна фигура в Дома на Сауд и Халид се нуждае от подкрепата му.

— Той агент ли е на МИ6?

— Абдула ли? Откъде ти хрумна подобно нещо? — Сиймор седна. — Опасявам се, че си се забъркал в истинска игра на тронове. Ако ти беше останал поне малко здрав разум, щеше да се оттеглиш и да оставиш Ал Сауд да се бият помежду си.

— Близкият изток е прекалено опасно място, за да позволим нестабилност в Саудитска Арабия.

— Съгласни сме. Затова бяхме готови да си затворим очите за някои очевидни недостатъци на ХБМ, включително убийството на Омар Науаф.

— Защо го е наредил?

— Носят се разни слухове — изрече уклончиво директорът на МИ6.

— Какви точно?

— Говори се, че Науаф знаел нещо, което не трябвало.

— Какво?

— Защо не попиташ приятеля си? Отседнал е в „Дорчестър“ под фалшива самоличност. — Сиймор поклати укорително глава. — Трябва да отбележа, че ако детето ми беше отвлечено, последното място, на което щях да отида, е луксозният апартамент на хотел „Дорчестър“. Щях да търся хората, които са го отвлекли.

— Затова той дойде при мен. — Габриел извади една снимка от куфарчето си. На нея се виждаше мъж във френско кафене.

— Кой е той?

— Надявах се ти да можеш да ми кажеш. — Подаде на Сиймор фотокопие от паспорта. — Доста е добър. Снощи в Женева се измъкна на Михаил точно за пет секунди.

Директорът на МИ6 вдигна поглед.

— Женева?

— Възможно ли е да е някой от вашите, Греъм? Бивш офицер на МИ6, който продава услугите си на отворения пазар?

— Ще проверя, но се съмнявам. В интерес на истината, дори не ми прилича на британец. — Сиймор разгледа внимателно снимката. — Смяташ, че е професионалист ли?

— Определено.

Шефът на МИ6 му върна снимката и копието на паспорта.

— Вероятно трябва да ги покажеш на някого, който е запознат с тъмната страна на нашия занаят.

— Познаваш ли такъв?

— Може би.

— Нещо против да го посетя?

— Защо не? В момента разполага с много свободно време. — Сиймор огледа оскъдно обзаведеното помещение. — Всъщност всички разполагаме.