Даниъл Силва
Новото момиче (30)

28.
Оверн — Рона — Алпи

— Искам да отбележа за протокола, че само се шегувах, когато ти казах да го убиеш.

— Наистина ли? Понякога ми е трудно да разбера кога си сериозен.

Шефът на израелската разузнавателна служба и бъдещият крал на Саудитска Арабия се носеха на запад по магистрала А89. Габриел беше зад волана, а Халид се бе отпуснал изморено на предната седалка. Между тях се зареждаше айфонът на Рафик ал Мадани. Няколко минути по-рано, имитирайки стила на вече мъртвия му пленник, престолонаследникът изпрати съобщение на похитителите. В основата си то гласеше, че Негово Кралско Височество отчаяно желае освобождаването на дъщеря си и се приготвя да абдикира. Засега нямаше отговор.

Халид провери отново телефона, след което го удари в таблото.

— Внимателно, принце. Не се прави на луда глава. Телефоните се чупят.

— Какво означава това според теб?

— Означава, че не биваше да убиваш Рафик, преди да се уверим, че дъщеря ти наистина е на адреса в Испания.

— Ти сам каза, че е там.

— Казах само — отговори Габриел, — че намерихме телефона. Предпочитах да проверя предположението си с жив свидетел.

— Той потвърди.

— Само че с насочен към главата му пистолет.

— Смятам, че ни е казал истината за тайната квартира. Но останалото беше лъжа.

— Не мислиш, че е организирал всичко сам, така ли?

— Ал Мадани е само една малка брънка. В заговора срещу мен са замесени и други.

— Струва ми се, че трябва да го разпитаме отново и да разберем кои са. — Габриел погледна в огледалото за обратно виждане. Михаил, Келър и Сара бяха на около двеста метра зад тях. — Какво смяташ да правиш с телата?

— Не се тревожи, ще изчезнат.

— Накарай и пистолета си да изчезне.

— Не беше мой, а на Рафик.

— Но отпечатъците ти са по него. — След кратко мълчание Габриел продължи: — Не трябваше да ги убиваш, Халид. Сега съм замесен в убийствата им. Сара също.

— Никой никога няма да разбере.

— Но ти знаеш. И можеш да го използваш срещу мен, когато ти е изгодно.

— Нямам намерение да те компрометирам.

— Склонен съм да ти повярвам предвид постоянното ти безразсъдно поведение.

Престолонаследникът погледна отново телефона.

— Въобразих ли си, или Рафик въобще не се изненада от присъствието ти в дома ми?

— Значи, и ти си го забелязал?

— Очевидно някой му е донесъл, че участваш в издирването на Рима.

— Няколкостотин души от кралския ти двор ме видяха в Саудитска Арабия онази нощ.

— Така е, никъде не ходя сам.

— Сега си сам, Халид.

— С теб съм. — Усмивката му се появи за кратко. — Трябва да отбележа, че съветничката ми за произведения на изкуството не се шокира от кръвта.

— Човек не може лесно да я впечатли, особено след онова, което й стори Зизи ал Бакари.

— Какво точно се е случило?

Габриел реши, че няма проблем да му разкаже — все пак оттогава беше минало много време.

— След като Зизи разбра, че Сара е агент под прикритие, работещ за Службата, я предаде на една клетка на Ал Кайда, която да я разпита и екзекутира.

— Ала ти си успял да я спасиш.

— И в същото време — обясни Габриел — предотвратих финансиран от Саудитска Арабия заговор за убийството на папата.

— Водиш интересен живот.

— Но нямам много неща, с които да се похваля. Не притежавам замък в Горна Савоя.

— Нито пък втората по големина суперяхта в света — отбеляза Халид.

— Нито пък Леонардо.

— Изглежда, аз също нямам Леонардо.

— За какво ти е всичко това? — попита Габриел.

— Прави ме щастлив.

— Наистина ли?

— Не всички са късметлии като теб. Ти си човек с невероятни дарби. Не се нуждаеш от разни играчки, за да се радваш на живота.

— Една-две няма да навредят.

— Какво искаш? Ще ти дам всичко.

— Искам да те видя да прегръщаш дъщеря си отново.

— Не можеш ли да караш по-бързо? — попита нетърпеливо престолонаследникът.

— Не, не мога.

— Тогава ми дай аз да шофирам.

— Не и след като нямам втори волан.

Халид се загледа в мрачния пейзаж навън.

— Мислиш ли, че ще е там?

— Да. — Габриел го изрече с по-голяма увереност, отколкото изпитваше.

— А ако не е?

Израелецът не отговори.

— Знаеш ли какво ми каза чичо Абдула? Каза ми, че една дъщеря може да бъде заменена, но не и един крал.

Бръмченето на двигателя надделя над тишината. След малко Габриел забеляза, че Халид отмята с пръсти мънистата на броеницата в лявата си ръка.

— На Ал Мадани ли е?

— Оставих моята в „Дорчестър“.

— Със сигурност има някой ислямски закон, който ти забранява да използваш броеницата на човек, когото току-що си убил.

— Няма — отвърна престолонаследникът. — Или поне не знам за такъв.

* * *

Куриерът чакаше в края на осветеното поле в имота на църква „Сен Сюлпис“. Спортната раница, която даде на директора на Службата, съдържаше два компактни автоматични пистолета „Узи Про“, два 45-калиброви „Джерико“ и 9-милиметрова „Берета“. Габриел раздаде пистолетите на Михаил и Келър, а беретата остави за себе си.

— За мен нищо ли няма? — попита Халид, когато поеха отново.

— Ти няма да припарваш до онази къща.

Докато пътуваха към Бордо, Габриел наблюдаваше как огненото слънце се издигаше в огледалото за обратно виждане. Поеха на юг по протежението на Бискайския залив и прекосиха испанската граница, без паспортите им да бъдат проверени. Времето беше капризно — в един момент всичко бе окъпано в златна слънчева светлина, а в следващия небето притъмня и задуха силен вятър, примесен с дъжд.

— Често ли идваш в Испания? — попита Халид.

— Наскоро ми се наложи да посетя Севиля.

— Някога е бил мюсюлмански град.

— Както върви, скоро пак ще е такъв — подсмихна се Габриел.

— Имало е и евреи в него.

— И всички знаем как приключи това.

— Един от най-големите актове на несправедливост, които историята познава — каза престолонаследникът. — Пет века по-късно вие направихте същото с палестинците.

— Искаш ли да обсъдим колко души уби и изсели Ал Сауд, докато налагаше контрола си над Арабския полуостров?

— Ние не сме колонизатори.

— Нито пък ние.

Наближиха Сан Себастиан, курортния град, който баските наричаха Доностия. Билбао беше следващият голям град, но преди да стигнат до него, Габриел зави на юг, във вътрешността на Биская. В селцето Олара отби на магистралата, за да изчака Сара да се присъедини към тях. Тя се качи на задната седалка, косата й бе разрошена, а очите й — натежали от умора. Михаил и Келър поеха по една отбивка и се изгубиха от поглед.

— Трябва да съм с твоите хора — каза Халид.

— Само ще им се пречкаш. — Габриел погледна Сара. — Все още ли смяташ, че тайният свят е по-интересен?

— Има ли кафе в него?

Вияро, градът, който баските наричаха Ареаца, се намираше на няколко километра на юг. Не беше популярна туристическа дестинация, но имаше няколко малки хотела в центъра и кафене на площада. Габриел направи поръчката на приличен испански.

— Има ли език, който да не говориш? — попита Халид, когато сервитьорката се оттегли.

— Руски.

Престолонаследникът гледаше през прозореца на кафенето променящата се светлина на площада и кратките, подобни на торнадо пориви, които разнасяха хартийки навън.

— Никога досега не съм виждал такъв ден. Толкова красив и отвратителен едновременно.

Габриел и Сара си размениха погледи, когато три момичета с разрошени от вятъра коси влязоха в заведението. Клиновете им бяха скъсани според модата, имаха пиърсинг на носовете, татуировки по ръцете и много гривни и дрънкулки на китките, които се поклащаха и прозвънваха, докато се наместваха на столовете на една маса до бара. Стана ясно, че са познати на сервитьорката, която отбеляза нетрезвото им състояние. Габриел осъзна, че за тях денят не започва, а приключва.

— Погледнете ги — каза презрително Халид. — Приличат на вещици. Предполагам, че точно това можем да очакваме в Саудитска Арабия.

— Ще извадите страхотен късмет.

Айфонът на Ал Мадани, чийто звук беше изключен, лежеше в средата на масата до блекбърито на Габриел. Престолонаследникът търкаше с палец броеницата.

— Може би трябва да я оставиш — предложи му Алон.

— Успокоява ме.

— Кара те да изглеждаш като саудитски принц, който се чуди дали ще види отново дъщеря си.

Халид прибра броеницата в джоба си, когато закуската им пристигна.

— Тези момичета ме гледат.

— Вероятно те смятат за привлекателен.

— Досещат ли се кой съм аз?

— Няма начин.

Принцът взе телефона на Ал Мадани.

— Не разбирам защо не отговориха.

В този момент на блекбърито се получи съобщение.

— Какво пише?

— Намерили са къщата.

— Кога ще проникнат?

Габриел остави телефона си на масата. Отвън заваля дъжд, който затрополи по паветата на площада.

— Сега.