Даниъл Силва
Новото момиче (47)

45.
Берлин

Когато Омар се върнал в Берлин, Ханифа му разказала какво е направила от негово име. Отново разговаряли в Тиргартен без телефони, но този път било очевидно, че са следени. Омар й бил бесен, макар че скрил гнева си от наблюдаващите ги саудитски агенти. Пътуването му до Близкия изток пожънало успех. Той потвърдил всичко, което източникът му в Кайро му казал, включително намесата на чужда сила в заговора срещу Халид. Омар бил изправен пред труден избор. Ако публикувал тази информация в „Шпигел“, престолонаследникът щял да я използва, за да смаже преврата и да усили властта си. Но ако позволял на конспираторите да осъществят плана си, едно невинно дете можело да бъде наранено или дори убито.

— А поканата да отиде в Истанбул? — попита Габриел.

— Омар смяташе, че е капан.

— Тогава защо се съгласи?

— Защото аз го убедих. — Ханифа замълча за момент. — Аз съм виновна за смъртта му. Той никога нямаше да стъпи в онова консулство, ако не го бях убедила да го направи.

— Как успя да промениш решението му?

— Като му казах, че ще става баща.

— Бременна ли си?

— Бях. Вече не съм.

Разговорът им в Тиргартен бил в петък. Ханифа изпратила имейл до адреса на помощника на Халид и го информирала, че Омар ще пристигне в консулството във вторник в уговореното време, 13:15 часа. Той прекарал съботата и неделята в работа над записките и бележките си, които искал да превърне в статия за „Шпигел“, а в понеделник двамата с Ханифа отлетели за Истанбул и отседнали в хотел „Интерконтинентал“. Същата вечер, докато се разхождали край Босфора, били следени от саудитски и турски агенти.

— На сутринта във вторник Омар беше толкова нервен, та се притесних, че ще получи сърдечен удар. Успях да го успокоя. „Ако смятат да те убият — казах му аз, — последното място, на което ще го направят, е едно от консулствата им.“ Излязохме от хотела в дванайсет и трийсет. Трафикът беше толкова натоварен, че едва успяхме да стигнем навреме. Пред охранителната бариера на консулството той ми даде телефона си. След това ме целуна и влезе вътре.

Часът бил 13:14. Малко след три Ханифа позвънила на номера на консулството и попитала дали Омар е вътре. Мъжът, който й отговорил, казал, че той така и не дошъл на срещата. Когато се обадила час по-късно, друг мъж й обяснил, че Омар вече си е тръгнал. В четири и петнайсет видяла няколко души да излизат от сградата с големи сакове. Негово Кралско Височество принц Халид бин Мохамед не бил сред тях.

Ханифа най-накрая се върнала в „Интерконтинентал“. Стаята била претърсена, а лаптопът на Омар — откраднат. Тя позвънила в централата на ZDF и подала сигнал за журналист на „Шпигел“, който изчезнал, след като влязъл в саудитското консулство в Истанбул. В следващите четиресет и осем часа голяма част от света си задавала един и същ въпрос: Къде е Омар Науаф?

Десет дни по-късно, след като най-сетне била допусната да влезе в консулството, турската полиция оповестила, че Омар бил убит, докато бил вътре, а тялото му безмилостно било разчленено и изнесено. Така само за една нощ ХБМ, великият арабски реформатор, любимец на финансовия и интелектуалния елит на Запада, се превърнал в парий.

Ханифа останала в Истанбул до края на октомври, за да следи как върви турското разследване. Когато най-накрая се върнала в Берлин, намерила апартамента си обърнат с главата надолу, също като стаята в хотел „Интерконтинентал“ Всички документи на Омар били откраднати, включително бележките, които си водел по време на последното му пътуване до Близкия изток. Разбитото сърце на Ханифа се утешило с мисълта, че носи детето на любимия си. В началото на ноември обаче направила спонтанен аборт.

Първата й задача, след като се върнала на работа, я отвела не къде да е, а в Женева. Представяща се за съпругата на обезпокоен за сигурността йордански дипломат, тя посетила Международното училище, където наблюдавала края на учебния ден и потока от заминаващи си ученици. Едно от децата, дванайсетгодишно момиче, си тръгвало с бронирана лимузина мерцедес. Директорът обяснил, че това е дъщерята на известен египетски строителен магнат. Ханифа обаче знаела истината. Това момиче било Рима бинт Халид Абдулазиз ал Сауд, детето на дявола.

— Не се ли опита да предупредиш дявола, че дъщеря му е в опасност?

— След онова, което стори на Омар? — Тя поклати глава.

— Освен това не мислех, че се налага.

— Защо?

— Халид беше взел компютъра и бележките на Омар.

Освен ако, помисли си Габриел, не ги бяха откраднали саудитците.

— Кога чу за абдикацията на Халид?

Ханифа плакала от радост и постнала подигравателно съобщение в своя акаунт в „Туитър“. След няколко дни се върнала в Женева, за да наблюдава заминаващите си от Международното училище ученици. Не видяла детето на дявола.

— И пак си запазила мълчание?

Тъмните й очи пламнаха.

— Ако Халид беше убил твоята…

— Вече щеше да е мъртъв. — След кратко мълчание Габриел продължи: — Ала вината за ликвидирането на Омар не е само на принца.

— Не смей да го оправдаваш.

— Истина е, че го е одобрил, но идеята не е била негова. Той е искал да се срещне с Омар, за да чуе какво има да му казва.

— А защо не го е направил?

— Защото са му казали, че Омар има намерение да го убие.

Ханифа се изуми.

— Той никого не е наранявал през живота си. Кой би си въобразил подобно нещо?

— Абдула — отговори Габриел. — Следващият крал на Саудитска Арабия.

Очите й се разшириха.

— Абдула е уредил убийството на Омар, за да не може Халид да научи за заговора срещу него… Това ли намекваш?

— Да.

— Всичко пасва много удобно, не мислиш ли?

— Твоята версия на историята се вписва перфектно в тази на Халид. Има една част обаче, в която няма никаква логика.

— Коя?

— Няма начин обиграни репортери от Близкия изток като теб и Омар да не направят копие на историята си.

— Всъщност, господин Алон, никога не съм казвала, че не сме направили.

* * *

Бяха направили, и то няколко. Ханифа беше изпратила криптирани копия от историята на работния си акаунт в ZDF и до личен Gmail акаунт. Притеснена от хакерите в Кралския информационен център, бе качила файловете също и на три флашки. Едната беше скрила в апартамента си, а втората бе заключила в бюрото си в берлинския офис на ZDF, който се охраняваше денонощно.

— А третата? — попита Габриел.

Ханифа извади флашка от малко отделение в дамската си чанта, закопчано с цип, и я остави на масата. Алон отвори лаптопа си и я пъхна в един от USB портовете. На монитора се появи папка без име. Цъкна върху нея и един диалогов прозорец му поиска потребителско име.

— Ярмук — каза журналистката. — Така се нарича бежанският лагер…

— Знам какво е. — Габриел въведе петте букви и веднага се появи една-единствена икона.

— Омар — прошепна Ханифа и сълзите й потекоха. — Паролата е Омар.