Даниъл Силва
Новото момиче (19)

17.
Париж — Анси

Израелското посолство се намираше край брега на Сена, на улица „Рабле“. Габриел и Сара останаха там почти час той в обезопасената комуникационна зала на парижката централа на Службата, а тя в чакалнята на посланика. На тръгване си купиха сандвичи и кафе от будката зад ъгъла, след което си проправиха път през южните квартали на Париж до А6, Autoroute du Soleil^[1]. Вечерното задръстване бе преминало и пътят пред Габриел бе почти пуст. Той натисна газта до дупка и усети бунтовническото потреперване на двигателя на пасата, който изрева в отговор.

— Вече доказа твърдението си за проклетата кола. А сега те моля да намалиш. — Сара разопакова единия от сандвичите и лакомо го заръфа. — Защо всичко е по-вкусно във Франция?

— Всъщност не е. Този сандвич ще има абсолютно същия вкус, когато прекосим швейцарската граница.

— Там ли отиваме?

— Евентуално.

— Коя е първата ни спирка?

— Помислих си, че няма да е лошо да огледаме местопрестъплението.

Сара отново отхапа от сандвича си.

— Сигурен ли си, че не искаш да изядеш единия?

— Може би по-късно.

— Слънцето залезе, Габриел. Вече ти е позволено да похапнеш.

Тя включи лампата над нея и отвори досието, което Пол Русо беше пъхнал в куфарчето на Алон, преди да си тръгнат от централата на група „Алфа“. В него намери снимка на Халид и Рафик ал Мадани на борда на „Тишина“. Габриел се обърна да я погледне, преди отново да се взре в пътя пред себе си.

— Кога е била направена?

Сара обърна снимката и прочете написаното от ГДВС.

— Двайсет и втори август в залива на Кан. — Тя разгледа внимателно снимката. — Познавам това изражение на Халид. То се появява, щом някой му спомене нещо, което не иска да чуе. Видях го за пръв път, когато му казах, че не желая да съм негов съветник за произведенията на изкуството.

— А за втори?

— Когато му заявих, че ще е глупак, ако похарчи половин милиард долара за съмнителен Леонардо.

— Някога била ли си на яхтата?

Сара поклати глава.

— Навяваше ми прекалено много лоши спомени. Всеки път, когато Халид ме поканеше на нея, си измислях някакво извинение, за да му откажа. — Тя погледна отново снимката. — За какво си говорят според теб?

— Може би обсъждат най-добрия начин, по който могат да се отърват от досаден журналист на име Омар Науаф.

Сара върна снимката в досието.

— Смятах, че Халид ще спре паричните потоци към радикалите.

— Аз също.

— Тогава защо дружи с такъв ревностен уахабит като Ал Мадани?

— Уместен въпрос.

— Ако бях на твое място, щях да го сложа под наблюдение.

— Какво смяташ, че правех долу в посолството?

— Няма откъде да знам, не бях поканена. — Тя извади друга снимка от досието на Русо. На нея мъж и жена седяха на различни маси в ресторант „Сен Морис“ в Анси, като всеки от тях държеше мобилен телефон. — За какво са си говорили според теб?

— Едва ли за нещо хубаво.

— Очевидно не са саудитци.

— Така е.

Американката разгледа паспортната снимка.

— Не ми прилича на британец.

— А на какво приличат британците?

Тя разопакова друг сандвич.

— Хапни, че си много кисел.

Габриел я послуша.

— Е, вкусно ли е?

— Това е най-хубавият сандвич, който някога съм опитвал.

— Нали ти казах — възкликна Сара. — Всичко е по-вкусно във Франция.

* * *

Минаваше полунощ, когато пристигнаха в Анси. Оставиха пасата пред ресторант „Сен Морис“ и се настаниха в малък хотел до катедралата. Габриел беше събуден малко след четири сутринта от някаква свада на улицата под прозореца му. След като не успя да заспи отново, слезе долу в залата за закуска и докато изпие няколко кафета, прочете вестниците от Париж и Женева. Те изобилстваха от статии за дежурното недоволство на Вашингтон, но никъде не се споменаваше за отвлечената принцеса на Саудитска Арабия.

Сара се появи няколко минути след девет. Двамата поеха на едночасова разходка по покритите със зелен мъх канали на Стария град, за да проверят дали не ги следят. Докато прекосяваха Пон дез Амур, стигнаха до извода, че след тях нямаше опашка.

Върнаха се в хотела достатъчно бързо, за да си съберат багажа, след което се отправиха към ресторант „Сен Морис“. Сара си поръча крема кафе, а Габриел отиде до пасата, за да го провери за експлозиви или проследяващи устройства. След като не намери никакви следи от външна намеса, хвърли саковете им на задната седалка и помаха на американката да идва. Напуснаха Анси по Авеню дьо Кран, минавайки покрай мястото, на което търсената от тях жена се беше качила във форда, и продължиха към D14.

Пътят ги отведе на запад през поредица от алпийски градове и села, разположени по поречието на река Фер. От другата страна на селцето Лакроа шосето рязко се издигаше, минавайки през малка горичка, след която отново излязоха сред открити земеделски полета, нарисувани сякаш от Ван Гог. На кръстовището с D38 Габриел отби в тревата отстрани и изключи двигателя. Наоколо цареше пълна тишина. Една-единствена вила беше кацнала на върха на хълма, който беше на не повече от километър от тях. Наблизо нямаше други къщи или сгради.

Той отвори вратата и слезе от колата. Веднага усети как под подметките му изхрущя натрошено стъкло. То беше навсякъде, във всичките четири края на нескопосаното кръстовище. В бързината си френската полиция не беше почистила местопрестъплението както трябва. Дори на асфалта все още имаше малко кръв — като някакво петно от разлято гориво, и дълги следи от гуми. Габриел предположи, че са оставени от рейндж роувъра. Видя всичко съвсем ясно: сблъсъка, стрелбата, контролираната експлозия, детето, извадено насила от луксозния автомобил. С дясната си ръка преброи секундите. Двайсет и пет, най-много трийсет.

Върна се обратно в колата и седна до Сара. Постави ръце на волана и се замисли.

— И до какъв извод стигна? — попита тя.

— Аз също не смятам, че Роналд Бърк прилича на британец. — Габриел запали мотора. — Някога ходила ли си в замъка на Халид?

— Само веднъж.

— Помниш ли пътя?

Сара посочи на запад.

* * *

Забелязаха имението много преди да стигнат до предната порта. Като за начало видяха стената. Тя беше дълга километри, издигната от местен камък и завършена с увиснала в горната й част бодлива тел. Това напомняше на Габриел за оградата около Гроувнър Плейс в Лондон, която разделяше Бъкингамския дворец от шикозния съседен квартал Белгрейвия. Самата порта беше като извисило се чудовище от метални пръти със златни орнаменти и лампи, зад които перфектна чакълена алея водеше до един бляскав частен Версай.

Израелецът разгледа имението в мълчание. Най-накрая попита:

— Защо се мъча да помогна на човек, пропилял четиристотин милиона евро за такава къща?

— И какъв е отговорът?

Преди да успее да отговори, блекбърито му извибрира. Той се намръщи срещу дисплея.

— Какво има? — попита Сара.

— Рафик ал Мадани тъкмо е влязъл в Министерството на вътрешните работи в Париж.