Лусинда Райли
Сестра на слънцето (10) (Историята на Електра)

9.

— Сесили, скъпа, какво, за бога, правиш в леглото? Тръгваме за партито след половин час.

— Няма да ходя, мамо. Казах ти на обяд.

— А аз ти казах, че ще отидеш и още как. Да не искаш цялото висше общество на Манхатън да клюкарства за това, че не си се появила тази вечер?

— Не ми пука за клюките, мамо. Освен това съм убедена, че имат да си говорят за по-интересни неща от моя развален годеж. — Сесили Хънтли-Морган обърна поглед обратно към „Великият Гетсби“ и продължи да чете.

— Е, на теб може да не ти пука, но аз няма да понеса унижението всички да си мислят, че дъщеря ми се крие вкъщи навръх Нова година, защото сърцето й е разбито.

— Но, мамо, аз наистина се крия навръх Нова година. И сърцето ми наистина е разбито.

— Ето, изпий това.

Доротея Хънтли-Морган подаде на дъщеря си чаша шампанско, пълна до самия ръб.

— Хайде да вдигнем тост за новата година, но трябва да ми обещаеш, че ще го изпиеш наведнъж, нали?

— Не съм в настроение, мамо…

— Не е в това въпросът, миличка. Всички пият шампанско на Нова година, независимо дали са в настроение или не. Готова ли си? — Доротея вдигна насърчително собствената си чаша.

— Ако обещаеш после да ме оставиш на мира.

— За 1939-а и новото начало!

Доротея чукна чашата си в тази на дъщеря си.

Сесили неохотно изпи съдържанието на чашата, както бе пожелала майка й. От шампанското леко й прилоша, вероятно защото не беше яла нищо повече от някоя и друга лъжица супа в последните няколко дни.

— Знам, че ще бъде ново начало, ако го оставиш да се случи.

Сесили се остави да бъде стисната в прегръдките на майка си и разбра по дъха й, че това не е първата чаша алкохол, която е изпила този следобед. И всичко беше заради нея: Джак Хамблин бе прекратил краткия им годеж два дни преди Коледа, когато семейството й се бе събрало за празниците в къщата си в Хемптънс. Тя и Джак се познаваха от деца, понеже семейството му притежаваше едно от съседните имения в Уестхемптън. Прекарваха летата си заедно и Сесили не помнеше време, когато да не е била влюбена в него. Дори когато бяха на шест години и той й каза, че има подарък за нея, след което й подаде жив рак, който веднага я ощипа по пръста и наплиска с кръв банския й. Но тя не му позволи да я види да плаче тогава, а сега, седемнадесет години по-късно, също не пророни сълза, когато той й каза, че не може да се ожени за нея, защото обича друга.

Беше чувала слухове за Патриша Огден-Форбс — кой не беше във висшето общество на Ню Йорк? Наследничка от Чикаго, единствена дъщеря на баснословно богато семейство, за красотата й се мълвеше из целия град, откакто пристигна в Манхатън за празниците. Джак, който, както Доротея никога не се уморяваше да напомня на Сесили и на всеки друг, готов да я слуша, бе далечен роднина на рода Вандербилт, хвърлил един поглед на госпожица Огден-Форбс и забравил за всичко друго. Включително предстоящия си брак със Сесили.

— Помни, скъпа, Патриша няма никакво потекло — прошепна задъхано майка й в ухото й. — В крайна сметка, тя е просто дъщеря на човек, който пакетира месо.

„А ти си дъщеря на производител на паста за зъби“ — помисли си Сесили, но не го каза.

Често се замисляше за това — че тъй нареченото висше общество в Америка се състоеше от търговци и банкери. Благороднически ранг бе даден на семействата с най-голямо състояние, вместо на тези с най-синя кръв. Не че имаше нещо лошо в това, но за разлика от Европа тук, в Дома на свободните, нямаше лордове, херцози и принцове.

— Няма ли да дойдеш на партито, Сесили? Само за час, ако не можеш да издържиш по-дълго — помоли я Доротея.

— Може би. Но тя ще бъде там, мамо, с него.

— Знам, скъпа, но ти си от рода Морган, а ние, Морганови, сме смели и силни и се изправяме пред враговете си! — Доротея повдигна брадичката на дъщеря си, за да я погледне в очите. — Можеш да го направиш, знам, че можеш. Накарах Ивлин да изглади с пара зелената ти сатенена рокля и ще ти дам на заем огърлицата на майка ми от „Картие“. Ще бъдеш истинска сензация! А кой знае кой би могъл да те чака в онази бална зала!

Сесили знаеше, че я чака само унижение, докато бившият й годеник се перчи с богатата си чикагска красавица в балната зала на „Уолдорф Астория“ пред събрания елит на Ню Йорк. Но майка й беше права — каквато и да беше, тя не беше страхливка.

— Добре, мамо — въздъхна тя. — Печелиш.

— Това е моето момиче! Ще пратя Ивлин да ти донесе роклята, да ти оправи косата и да ти напълни ваната. Не ухаеш особено приятно, скъпа.

— Хей, много благодаря, мамо — сви рамене Сесили. — Ще ми трябва още шампанско! — подвикна тя, докато Доротея излизаше от стаята. — Цели кофи! — Направи гримаса, докато си отбелязваше страницата от „Великия Гетсби“, и поклати глава пред абсурдната идея, че любовта и едно голямо имение можеха да решат всички проблеми.

Сесили имаше и двете. И знаеше, че не могат.

* * *

Добрата новина беше, че балната зала на „Уолдорф Астория“ бе толкова голяма, че сякаш трябваше да минеш Орегонския път, за да стигнеш до другата страна. От високия таван висеше ослепителен полилей, а по балконите, обкръжаващи залата, бляскаха светлини. Шумът на разговорите и смеха бе приглушен от червения плюшен килим, а музикантите настройваха инструментите си на сцена, построена от едната страна на залата с блестящ паркетен дансинг пред нея. Съседните маси за вечеря бяха безупречно подредени с фини ленени покривки, порцеланови съдове и изящно аранжирани цветя. До нея изникна сервитьор с поднос шампанско и Сесили грабна една чаша в потната си длан.

Всеки, който означаваше нещо в Ню Йорк, беше там, разбира се. „Само с бижутата на жените тук може да се купи държава, достатъчно голяма, за да приюти стотиците хиляди бедни в тази страна“ — помисли си Сесили, докато сядаше на мястото, отбелязано с картичка с нейното име. Радваше се, че гледа към стената, вместо към бездната от богатство и надвиснало унижение зад себе си, където би се опитала, макар да знае, че не бива да намери Джак и Патриша…

— Виж кой е тук, скъпа!

Сесили вдигна поглед и срещна ясните очи на една от най-прочутите красавици на Ню Йорк: Кики Престън. Докато се прегръщаха, Сесили забеляза, че зениците на кръстницата й сякаш са разширени, като огромни тъмни кълба, обградени от ореола на ирисите й.

— Мило момиче! Майка ти ми разказа за твоите страдания… Но няма значение, има много други като него. — Кики намигна на Сесили. После се хвана за гърба на стола на Сесили, залитна леко, докато сядаше на съседния, извади цигаре от слонова кост и запали.

Сесили не бе виждала кръстницата си от години, може би откакто беше на тринайсет или четиринайсет, и можеше само да гледа с възхищение жената, която според споделеното от майка й веднъж имала връзка с принц, възможен наследник на английския трон. Знаеше, че Кики живее в Африка от много години, но кожата й още беше бледа и сияеща като перлените нанизи, които украсяваха тънкия й врат и подчертаваха изящната кройка на роклята с гол гръб на „Шанел“, която носеше. Тъмната й коса беше вдигната, за да изпъкнат фините й скули и високото чело, които ограждаха пленителните й зелени очи.

— Не е ли прекрасно да се видиш с кръстницата си след толкова години? — засия майка й. — Кики, трябваше да ми кажеш, че идваш в Манхатън, щях да ти направя тържество!

— По-скоро бдение — промърмори Кики и издиша тънка струйка дим. — Толкова много смърти… дойдох да говоря с адвокати…

— Знам, мила моя. — Доротея седна от другата страна на Кики и я хвана за ръката. — Последните няколко години бяха толкова ужасни за теб.

Докато гледаше как майка й утешава това екзотично създание, Сесили почувства за пръв път от дни някаква иронична капка надежда за собствения си живот. Знаеше, че Кики бе загубила множество близки, включително съпруга си Джером, в поредица трагични инциденти. Сесили смяташе Кики, макар и прехвърлила четирийсетте, за най-красивата жена, която някога бе виждала, а кръстницата й беше жив пример, че красотата невинаги носеше щастие.

— С кого ще седиш на вечеря? — чу Доротея да пита Кики.

— Нямам никаква идея, но несъмнено ще ми доскучае от тях, така че може просто да остана тук с вас.

— Много бихме се радвали, скъпа, ей сега ще викна келнера да сложи прибори за още един.

Доротея стана и бързо се отдалечи, а Кики се обърна към Сесили и й подаде ръка. Сесили я хвана и откри, че дългите пръсти бяха леденостудени въпреки топлината на стаята.

— Правилно си постъпила, като си се осмелила да дойдеш тук тази вечер — каза Кики и си загаси цигарата в пепелника. — Не ми пука за нито един човек в тази зала. Нищо не е реално, нали знаеш — въздъхна тя, посегна към чаша шампанско, която Доротея бе оставила на масата, и я пресуши. — Както казва приятелката ми Алис, един ден всички ще станем прах, независимо колко проклети диаманти притежаваме. — Кики се загледа в далечината, сякаш се опитваше да види през стените на „Уолдорф“.

— Що за място е Африка? — попита накрая Сесили, усещайки, че трябва да поведе разговора, понеже кръстницата й сякаш бе изгубена в друг свят.

— Величествена, ужасяваща, тайнствена и… напълно необяснима. Имам къща на брега на езерото Найваша в Кения. Когато се будя сутрин, виждам как хипопотамите плуват, а жирафите си пъхат главите между дърветата, все едно се преструват на клони… — Кики се засмя с дълбокия си гърлен глас. — Трябва да ми дойдеш на гости, да се измъкнеш от потискащото гето на този град и да видиш истинския свят.

— Някой ден, много бих се радвала — съгласи се Сесили.

— Скъпа, няма „един ден“. Единственото време, което имаме, е сега, в тази минута, или тази частичка от секундата… — Тя замлъкна и се пресегна към вечерната си чантичка, инкрустирана със сякаш стотици миниатюрни, бляскави диаманти. — Сега моля да ме извиниш, трябва да посетя тоалетната, но ще се върна веднага.

Кики се изправи с елегантно кимване и се понесе между масите. Доста напомняше на Сесили на Дейзи Бюканан, любимата на Джей Гетсби във „Великият Гетсби“, прототипът на двайсетарското момиче. Но времената се бяха променили. Вече не бяха „Бурните двайсет“, макар майка й и нейните приятелки още да живееха все едно бяха в онзи великолепен миг на лудост след края на войната. Извън свещените стени на балната зала остатъкът от Америка още се бореше с последствията от Голямата депресия. Единственият личен досег на Сесили с тези последствия бе, когато беше на тринадесет и видя баща си да плаче на рамото на майка й, докато разказваше как негов близък приятел скочил от прозореца след големия срив на „Уолстрийт“. След това тя взе вестника на баща си от ръцете на икономката Мери, която се канеше да го изхвърли на боклука, и започна да следи случващото се. Учудващо, по тази тема никога не се говореше в „Спенс“, частното девическо училище, което Сесили посещаваше, макар да бе питала учителите си много пъти. Когато завърши училище, Сесили се помоли на баща си Уолтър да й позволи да отиде в колеж и да учи икономика във „Васар“, позовавайки се на факта, че две от приятелките й с по-напредничави родители бяха отишли в колежа „Браун“. За нейна изненада Уолтър се съгласи за висшето образование, но имаше възражения срещу специалността.

— Икономика? — намръщи се той и отпи голяма глътка от бърбъна, който предпочиташе. — Мила ми Сесили, това е кариера, запазена изцяло за мъжете. Защо не си избереш за основна специалност история? Няма да ти е прекалено трудно и поне ще ти даде тема на разговор с приятелите и колегите на бъдещия ти съпруг.

Сесили направи каквото искаше баща й, разбирайки компромиса. Записа икономика като една от подспециалностите си и обожаваше уроците по алгебра, статистика и прочутите лекции по икономика на госпожица Нюкамър. Никога не се бе чувствала толкова въодушевена, колкото когато седеше в облицованите с дърво зали за лекции между други будни и интелигентни жени, които я насърчаваха.

И как тогава се бе озовала обратно в детската си спалня в огромната къща на семейството си на Пето авеню без никаква надежда за бъдещето? Останала сама на масата, Сесили се огледа за майка си и отпи жадно от шампанското в опит да спре меланхоличните мисли, които пълнеха мозъка й.

След като напусна „Васар“ през лятото и се върна при семейството си в дома им в Хемптънс, Сесили трябваше да се ощипе, когато Джак започна да я ухажва, да й отделя специално внимание на обичайните партита, да настоява да си партнира с нея на тенис и да я засипва с комплименти и подаръци, които едновременно я озадачаваха и я вълнуваха. Родителите й гледаха с предвидимо задоволство отстрани, несъмнено шепнейки си за възможен годеж. Джак най-сетне й предложи през септември, по някаква ирония по време на ужасния ураган, който удари Лонг Айлънд почти без предупреждение. Тя си спомни онзи ужасяващ следобед, когато Джак, семейството му и прислугата им дойдоха пребледнели в дома на семейство Хънтли-Морган да търсят подслон от страшната буря. Домът на семейство Хамблин в Уестхемптън Бийч бе подложен на силни удари от морските вълни и имаше опасност да се наводни съвсем, докато къщата на семейството на Сесили беше по-навътре в сушата, на по-висок терен и отгоре на това имаше голямо мазе. Докато всички се криеха вътре, а вятърът бушуваше над тях, изтръгваше керемиди от покрива и събаряше дървета, Джак я отведе настрана и я прегърна.

— Сесили, мила моя — прошепна той, докато тя трепереше в ръцете му, — моменти като този ни напомнят колко кратък е животът… Ще се омъжиш ли за мен?

Тя го погледна изумена.

— Не може да говориш сериозно, Джак!

— Уверявам те, че съм напълно сериозен. Моля те, скъпа, кажи да!

И тя, разбира се, каза. Трябваше да се досети някъде дълбоко в себе си, че е прекалено хубаво, за да е истина, но изумлението, че бе избрал нея, съчетано с дълбоката обич, която винаги бе изпитвала към него, замъгли преценката й и отне всичкия й разум. Едва три месеца по-късно годежът бе развален и ето я сега сама на Нова година, напълно унизена.

— Сесили! Ти дойде! Не мислех, че ще се появиш.

Сесили се отърси от унеса си при вида на по-малката си сестра Присила, която стоеше пред нея във великолепна розова копринена рокля, а русата й коса падаше на перфектно фризирани вълни до раменете. Приличаше на Карол Ломбард, нейната героиня, и се стараеше да имитира и стила й. За жалост съпругът на Присила, Робърт, изобщо не приличаше на Кларк Гейбъл. На високите си токчета жена му се извисяваше над него. Той протегна малките си изпотени ръце към Сесили.

— Мила ми балдъзо, моите съболезнования за загубата ти — Сесили се пребори с порива да му каже, че Джак все пак не е мъртъв, — но все пак честита Нова година!

Сесили му позволи да я хване за раменете и да сложи мокри целувки на всяка от бузите й. Посмъртно не можеше да разбере как Присила понася да си ляга всяка вечер с този грозен, кльощав мъж, чиято бледа кожа й напомняше на престояла цял ден овесена каша.

„Може би лежи и брои доларите му в банката“ — помисли си злобно.

Зад Присила беше средната им сестра, Мейми. На двадесет и една тя беше само тринайсет месеца по-малка от Сесили. Преди имаше плоски гърди и момчешко тяло, но седем месеца бременност я бяха променили. Синята рокля фино подчертаваше наедрелия й бюст и издутината от растящото бебе.

— Здравей, скъпа! — Мейми я целуна по двете бузи. — Изглеждаш направо прекрасно, особено предвид обстоятелствата.

Сесили не беше сигурна дали това е комплимент или обида.

— Нали така, Хънтър? — обърна се Мейми към мъжа си, който, за разлика от Робърт, се извисяваше над всички тях.

— Изглежда направо супер — съгласи се Хънтър и обви Сесили в мечешка прегръдка.

Сесили много харесваше Хънтър; всъщност, когато Мейми го доведе вкъщи за пръв път миналата година, Сесили доста се увлече по него. С руса коса и лешникови очи, плюс перфектни бели зъби, той се бе дипломирал с отличен успех от „Йейл“ и бе последвал баща си във фамилната банка. Хънтър беше умен и симпатичен и поне имаше истинска работа, макар че според Мейми прекарвал много време по обеди в клуба „Юниън“ с клиентите си. Сесили се надяваше да седи до него на вечеря, за да го разпита за ефекта на анексирането на Судетската област от хер Хитлер върху американската икономика.

— Дами и господа, ако обичате, заемете местата си за вечеря! — чу се гръмовен глас от предната част на залата.

— Тъкмо навреме, татко — рече Сесили, когато Уолтър Хънтли-Морган II се зададе с широки крачки към масата.

— Във фоайето ме пресрещна Джеремая Суифт — може би най-скучния човек в Манхатън. — Уолтър се усмихна приветливо на Сесили. — Къде трябва да седна? — попита той.

— От другата страна, до Едит Уилбърфорс — отвърна Сесили.

— Която е може би най-скучната жена в Манхатън. Но пък майка ти твърди, че я харесва. Изглеждаш чудесно впрочем — добави той и погледна с привързаност най-голямата си дъщеря. — Смело е от твоя страна да дойдеш, Сесили, а аз харесвам смелостта.

Сесили отговори с бледа усмивка и той се премести на определеното си място. За мъж на неговата възраст според нея още изглеждаше много привлекателен — само намек за сиво в русата му коса и почти незабележими следи на надебеляване в корема напомняха за изминалите години. Хънтли-Морган бяха известни като „красиво“ семейство, макар Сесили да изпитваше чувството, че не е отговорила на очакванията. Русата и синеока Присила приличаше на баща им, а Мейми се беше метнала на майка им, но Сесили понякога се чувстваше като разменено дете със своята буйна и къдрава светлокестенява грива, очи, които изглеждаха бледосини в добрите дни и сиви в лошите, и посипани по носа й лунички, които се умножаваха на слънце. Висока малко над пет фута^[1], със стройно тяло, което според Сесили си беше направо кльощаво, тя често се чувстваше като джудже до своите високи и внушителни сестри.

— Виждала ли си Кики, Сесили? — попита я Доротея, сядайки на стола си на три места от дъщеря си.

— Не и откакто отиде до тоалетната, мамо — отвърна Сесили. Когато започнаха да сервират предястието от скариди, мястото, подготвено специално за Кики, остана празно.

„Точно каквото ми трябваше — празен стол до мен…“

Хънтър се наведе и й прошепна:

— Ако не се появи в следващите десет минути, аз ще се преместя.

— Благодаря ти — отговори Сесили, отпи от виното, което един от келнерите току-що бе налял, и осъзна, че това ще бъде много дълга вечер.

Час по-късно Кики още не се бе появила, така че приборите й бяха раздигнати и Хънтър се премести до Сесили. Поговориха си подробно за ситуацията в Европа; Хънтър не вярваше, че ще има война, заради договорката на британския премиер с Хитлер по-рано тази година.

— Но пък господин Хитлер е непредсказуем, което отново прави пазарите неспокойни, а тъкмо се бяха възстановили. Разбира се — Хънтър се наведе към нея, — познавам доста хора, които потриват ръце при мисълта за война в Европа.

— Наистина ли? — намръщи се Сесили. — И защо ще го правят?

— За войните трябват пушки и муниции, а Америка я бива да ги произвежда. Особено когато не сме пряко замесени във военните действия.

— Сигурен ли си, че Америка няма да се намеси?

— В общи линии, да. Дори господин Хитлер не би посмял да помисли да анексира Съединените американски щати.

— Трудно е да повярвам, че което и да е човешко същество би могло да иска война.

— Войните правят хората, следователно и държавите, по-богати, Сесили. Погледни Америка след Великата война — сдобихме се с цяла нова група милиардери. Това е кръг. Грубо казано, което се качва, трябва да падне, както и обратното.

— Това не е ли доста депресиращо?

— Предполагам, макар че се надявам да е възможно хората да се поучат от грешките си и да намерят нов път напред. Но ето ни тук, с Европа на прага на войната. Е, все пак трябва да имаме вяра в човечеството — въздъхна Хънтър. Оркестърът започна да свири, хората се понесоха към дансинга и той добави: — Може би Нова година е единствената вечер, когато трябва да забравим тревогите си и да празнуваме. Ще танцуваш ли с мен? — Той се изправи и подаде ръка на Сесили.

— С удоволствие — усмихна се тя.

Десет минути по-късно Сесили отново беше на стола си на празната маса. Всички други танцуваха с партньорите си и което беше по-лошото, Сесили бе видяла проблясъка на великолепна сребриста рокля, съчетана с чифт дълги и стройни крака, да преминава край нея подръка с бившия й годеник.

Макар да не пушеше, Сесили вдигна пакета цигари, оставен от някого на масата, и запали една, просто за да си намери занимание. Замисли се колко самотен можеше да се чувства човек в зала, пълна със стотици хора, и тъкмо обмисляше да си хване такси и да се върне вкъщи, когато Кики се появи пред нея, влачейки след себе си привлекателен мъж.

— О, Сесили! Не може да седиш тук съвсем сама! Мога ли да ти представя капитан Таркуин Пиърс? Той е мой близък приятел от Кения.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза мъжът и се поклони официално на Сесили.

— Сега ще ви оставя да си поговорите; наистина трябва да използвам тоалетната.

Таркуин седна до Сесили и й предложи още една цигара, която тя отказа. Помисли си, че кръстницата й явно имаше здравословен проблем, щом ходи толкова често до тоалетната.

— Е, чувам, че сте кръщелница на Кики?

— Да, точно така. А вие сте й близък приятел, така ли?

— О, не бих отишъл толкова далече; срещали сме се два-три пъти в клуба „Мутайга“ в Найроби. Имах отпуск и Кики ме покани да дойда у тях в Манхатън за Коледа. Кръстницата ви е от типа жени, които лесно се сприятеляват. Много е впечатляваща, нали?

— Няма спор — съгласи се Сесили. Искаше й се да затвори очи и да слуша английския му акцент цяла нощ. — Значи живеете в Кения?

— За момента да. Аз съм капитан в британската армия и ме изпратиха там по служба няколко месеца преди цялата неразбория с Хитлер.

— И харесва ли ви?

— Несъмнено е една от най-красивите страни, които съм виждал. Доста различна от добрата стара Англия. — Красивото му лице, с тъмен тен, който подхождаше на кафявите му очи и гъста черна коса, се озари в усмивка.

— Виждали ли сте лъвове и тигри, откакто сте там?

— Ами, не ми се ще да ви поправям, госпожице…

— Моля, наричайте ме Сесили.

— Сесили, изглежда е често срещан мит, че има тигри в Африка. Само че те не живеят там. Но определено съм виждал лъвове, да. Застрелях един само преди няколко седмици в пустинята.

— Сериозно?

— Да — кимна Таркуин. — Дойде да души из лагера ни, а проклетите черни до един спяха и бяха напълно неподготвени. Добре че чух суматохата, хванах пушката и го убих, преди да ни е изял всички за вечеря. Отгоре на това присъстваха и дами.

— Имало е дами в лагера с вас?

— О, да, а някои стреляха много по-добре от мъжете. Човек трябва да го бива с пушките в Африка, независимо от какъв пол е.

— Никога не съм държала пистолет, камо ли да стрелям с него.

— Убеден съм, че ще се научите бързо — с повечето хора е така. И така, Сесили, с какво се занимавате тук, в Ню Йорк?

— Най-вече помагам на майка ми с благотворителни дейности. Участвам в няколко комитета…

Сесили замлъкна. Звучеше толкова глупаво да разправя на мъж от британската армия, който скоро е застрелял лъв, за благотворителните си обеди.

— Искам да кажа, ще ми се да вършех нещо повече, но…

„Хайде, Сесили, поне се постарай да не звучиш като тъжна загубенячка, каквато си…“

— Всъщност много се интересувам от икономика.

— Наистина ли? Защо не се разходите с мен до дансинга и да ми кажете точно къде и как трябва да инвестирам скромната си заплата на военен.

— Аз… добре — съгласи се тя с мисълта, че поне я биваше малко повече в танците, отколкото в разговорите.

Под шумната музика на Бени Гудман и неговата група дори да се сетеше за някакво остроумие, Таркуин не би го чул. Забеляза с удоволствие, че той беше много по-добър танцьор от Джак, и се зарадва, когато едва не се сблъскаха с него и сребърната му богиня. Дойде полунощ и безброй балони бяха освободени от мрежата си над гостите.

— Честита Нова година, Сесили! — Таркуин се наведе и я целуна по бузата. — Да вдигнем тост за новите и стари приятели.

След „Auld Lang Syne“ групата засвири отново и Таркуин не прояви желание да остави Сесили, докато Кики не се появи като красиво привидение и не го дръпна за ръката.

— Ще бъдеш ли така добър да ме придружиш до апартамента? Танцувам цяла нощ и ме болят краката. Просто трябва да сваля тези обувки! Поканих няколко души да дойдат с мен, за да продължим партито горе. Разбира се, и ти трябва да дойдеш, скъпа Сесили!

— Благодаря ти, Кики, но шофьорът ни сигурно вече чака отвън.

— Кажи му да почака още! — засмя се Кики.

— Не мога, трябва да се връщам вкъщи. — След няколкото безсънни нощи Сесили имаше чувството, че може да заспи в ръцете на Таркуин.

— Е, щом трябва, но ще се видим отново, преди да замина за Кения. Казвах на Сесили, че трябва да дойде да ми погостува там — обърна се тя към Таркуин.

— Абсолютно! — съгласи се Таркуин и погледна нежно Сесили. — Много се радвам, че се запознахме. — Той хвана ръката на Сесили и я вдигна до устните си. — За мен би било удоволствие да ви разведа из околността, ако решите да дойдете. Надявам се скоро да се видим отново. Лека нощ!

— Лека нощ!

Докато гледаше как Таркуин отвежда Кики през тълпата и търсеше майка си и баща си, Сесили си помисли, че дори никога повече да не видеше капитан Таркуин Прайс, тази нощ той беше нейният рицар в блестящи доспехи.