Лусинда Райли
Сестра на слънцето (22) (Историята на Електра)

21.

— Е, смяташ ли, че съм готова да си тръгна? — попитах Фи на следващия ден, след като й разказах за дейностите си през уикенда и моето „прозрение“, както го нарече Майлс.

— Само ти можеш да прецениш това. Миналата седмица по същото време щях да кажа не, но някак си си извадила тапата и всичко, което си държала затворено в себе си с години, се изля.

— Да, това е добро описание — промърморих.

— Мисля, че може би трябва да почакаш и да видиш как ще се справиш в следващите няколко дни, защото много често човек изпитва еуфория, след като направи пробив, но после следва рязък спад в настроението. Трябва да си възстановиш баланса, не мислиш ли?

— Предполагам. Какво ще кажеш да планираме да си тръгна в четвъртък? Така ще се прибера у дома през уикенда и ще имам малко време да свикна, преди истинският живот да започне отново. И вместо да дойде приятел да ме посети, направо ще ме отведе вкъщи.

— Звучи като добър план. Кой приятел би искала да го направи?

— Мариам — отговорих твърдо. — Мая е твърде далече в Рио и не мисля, че е справедливо към нея да я моля да бие всичкия този път. Тя има да се грижи за семейство.

— Е, ти си решаваш. Когато се обажда да пита как си, винаги казва, че е готова да дойде. Не забравяй, че си боледувала, Електра, а когато човек е болен, близките му се събират да го подкрепят.

— Не, искам да е Мариам.

— Е, добре, ще кажа на лекаря ти, че според мен ще си готова да си тръгнеш в четвъртък, нали?

— Добре — съгласих се. — Знаеш ли, това място е страхотно. Поне в последната седмица, а понякога разговорите с други хора тук бяха това, което ми помогна. Когато пристигнах, мразех общата спалня, но сега се радвам, че бях в такава. А днес дори се включих в груповата терапия.

— Това е чудесно! — Фи знаеше колко ми е трудно с груповите сесии. — Искаш ли да ми кажеш какво си споделила?

— О, имаше едно момиче, Миранда, което разказа как са я тормозили в училище. Затова споделих и своите преживявания и после тя ми каза, че това много й е помогнало.

— Отлично — усмихна се Фи.

— Обмислям и дали да не споделя историята си със света.

— Искаш да кажеш в медиите?

— Да, понеже можеш да бъдеш сигурна, че ще има спекулации защо не съм била на снимки и къде съм била.

— Агентката ти не е ли направила изявление?

— Сигурно е казала нещо в стил, че отивам на почивка, защото страдам от изтощение. Може вече да има клюки по вестниците, но си мислех, че ако ще се занимавам с младежкия център, за който ти разказах, може да помогне да разкажа историята си.

— Това е твое решение, Електра, и силата е в твоите ръце. Опитай се да не мислиш за това сега; стига ти, че в края на седмицата пак ще трябва да се изправиш пред живота навън. Ден по ден, нали помниш?

— Да, разбира се.

— Добре, ще се видим утре. Пази се — каза Фи и аз излязох от стаята.

* * *

Когато си взех обратно лаптопа и мобилния същата вечер, отидох в Градината на спокойствието и за пръв път този месец направих обаждане до външния свят.

— Електра! Как си, по дяволите? — Кейси, моят бизнес мениджър и счетоводител, вдигна след второто позвъняване.

— Добре, Кейси, много добре.

— Радвам се да го чуя!

Усетих в гласа му облекчение, което ми подсказа, че той може би знае къде съм.

— Какво мога да направя за теб? — попита той.

— Искам да си уговорим среща, когато се върна в града другата седмица. Мисля да купя имот.

— Добре. Сега определено е добър момент да купуваш, пазарът е плосък като палачинка, както се казва. Можеш да вземеш ново строителство в града на безценица, строителите и инвеститорите искат да ги продадат възможно най-бързо. Лошата новина е, че „Дау Джоунс“ е ударен лошо…

— Ясно — отговорих, мислейки си, че трябваше да науча какво всъщност значат думи като „Дау Джоунс“. — Но нямам предвид имоти в Ню Йорк. Видях едно ранчо тук, в Аризона.

— Добре, можеш ли да ми дадеш някаква цифра?

— Не в момента, но ще разбера, когато се върна.

— Е, повечето от богатството ти е в облигации, чиято стойност е спаднала заради пазара, но определено можем да ликвидираме колкото ти трябва, за да купиш имота.

— Каква е горната граница?

— Ще трябва да проверя числата, но както знаеш, ти си много богата млада дама. — Исках да го попитам точно колко съм богата, но ми беше неудобно, защото така щеше да разбере, че не съм прочела нищо от това, което ми бе пращал.

— Слушай, удобно ли ще ти е другия понеделник сутринта? Ще дойда в офиса ти и ще обсъдим някои неща, защото искам да говоря с теб и за още нещо.

— Разбира се, Електра, за мен е удоволствие. Какво ще кажеш за единайсет часа?

— Страхотно, дотогава. Чао!

„Това не беше прекалено болезнено“ — помислих си, след като затворих и видях, че телефонът е покрит с пот от ръцете ми. Седнах и се замислих за „Хасиенда Орхидея“ и как можех да прекарвам там цялото си свободно време, което бях твърдо решена да си издействам, каквато и програма да ми дадеше Сузи. Можех да си направя собствено трасе за бягане, да наема прислужница да се грижи за къщата и помощник за конете, които щях да купя. Може би Мануел дори би се съгласил да ми продаде Хектор…

Върнах се в спалнята и седнах на леглото. Беше ми време да си лягам, но бях прекалено изпълнена с енергия. Погледнах леглото на Ванеса и видях, че е празно. Подуших въздуха и усетих странна металическа миризма; обърнах се и видях, че изпод вратата на банята тече червена течност.

— Мамка му! — изкрещях и натиснах звънеца за спешна помощ, след което събрах кураж да отворя вратата на банята. Ванеса лежеше на пода в локва кръв. Очите й бяха затворени и видях, че има дълбоки прорези по вътрешната страна на разперените й ръце.

— Помощ! — Изтичах в пустия коридор. — Някой да помогне! — Никой не отговори и си спомних, че мобилният ми още е у мен. Върнах се, взех го и се обадих на 911.

Отговори оператор и дадох адреса на „Ранчото“, след което се опитах да отговоря на въпросите им. Мърси, сестрата от нощната смяна, влезе в стаята и очите й се разшириха от ужас, когато посочих банята.

— Ванеса е — успях да кажа. — Наранила се е… Не знам дали е добре… не знам…

Мърси изтича в банята и видях, че се опитва да помогне на Ванеса, чието дребно тяло изглеждаше напълно неподвижно.

— Госпожо? — чу се глас от телефона ми. — Госпожо, линейката се движи към вас. Моля, погрижете се някой да чака на входа, за да посрещне парамедиците и да ги заведе при пациента.

Пуснах телефона на леглото и изтичах в банята, задъхана от шока.

— Линейката идва. Тя ще се оправи ли? — попитах Мърси.

— Дай ми малко хавлии, скъпа — каза бързо тя. — Трябва да спрем кървенето. Ей сега ще дойде сестра от клиничния отдел да помогне.

Преглътнах тежко, понеже никога не се бях справяла добре с кръвта, и двете хванахме по една от ръцете на Ванеса. Следвах указанията на Мърси и започнах да увивам хавлиите около отворените рани колкото можех по-здраво. Седях на пода и хавлията в ръцете ми ставаше все по-влажна, докато я държах. Видях на пода до Ванеса малък кухненски нож и го вдигнах.

— Как, по дяволите, е намерила това?

— Където има воля, има и начин — въздъхна Мърси. — Сигурно се е промъкнала в кухнята да помоли за нещо и го е откраднала, когато никой не е гледал.

В банята влезе друга сестра и аз въздъхнах от облекчение.

— Благодаря, Електра, сега Вики ще заеме твоето място. Ще отидеш ли до рецепцията да им кажеш да се обадят на охраната, за да отворят вратите за линейката?

— Разбира се.

Затичах се с всички сили към рецепцията, за да им предам съобщението, а после отидох в близката тоалетна, за да измия оцапаните си с кръв ръце. Когато излязох, двама парамедици вече караха носилка на колела през стъклените врати. Заведох ги в нашата стая и гледах безмълвно как се заеха с Ванеса. Сложиха я на носилката и аз ги последвах до паркинга, където сините лампи на линейката просветваха и озаряваха нощта.

— Тя ще се оправи ли? — попитах единия парамедик, когато вдигнаха носилката вътре и Мърси се качи с нея.

— Ще се постараем, госпожо — отвърна той. — Но трябва да тръгваме веднага. — Той понечи да затвори вратата, но аз инстинктивно го спрях с ръка.

— Ще дойда с вас. Ванеса се нуждае от мен.

— Електра, по-добре е да останеш тук. Ванеса вече е в добри ръце.

— Не! Ще дойда.

— Е, добре — предаде се Мърси. — Тогава ще придружим Ванеса заедно, скъпа. — Тя ми подаде ръка, за да ми помогне да се кача в линейката.

— Добре, госпожо — каза един от парамедиците. — Седнете ей там и си сложете колана, докато ние се погрижим за приятелката ви. Дръжте се здраво!

Никога преди не се бях качвала в линейка и винаги си ги представях като много комфортни. Но не беше така. Когато сирената се включи и потеглихме с бясна скорост, увиснах на страничната дръжка, докато се носехме по завоите към града. Гледах със смесица от отвращение и изумление как парамедиците се мъчат да сложат абокат в болезнено слабите и ранени ръце на Ванеса.

— Вената на тази ръка не става, ще пробвам горната част на дланта й — чух да казва единият.

Потръпнах и се извърнах, когато видях щетите, нанесени на вътрешната страна на лакътя й от постоянното бодене с игли.

— Кръвното налягане спада! — каза другият и една машина започна да издава тревожни звуци. — Пулсът намалява!

— Стой с нас, Ванеса — продължи да й говори човекът, който сега се опитваше да пъхне игла в дланта й.

— Колко ни остава? — попитах.

— Близо сме, госпожо.

— Още спада! Вкарай абоката!

— Правя каквото мога!

Пет минути по-късно, линейката рязко спря, задните врати се отвориха и парамедиците побързаха да вкарат носилката на Ванеса в болницата.

Аз си свалих предпазния колан, а сърцето ми биеше лудо, докато Мърси ми помагаше да сляза и вървяхме към заетото спешно отделение. Беше ме срам да си призная, че не можех да мисля за нищо друго, освен къде е най-близкият магазин за алкохол, защото никога досега не бях имала по-силна нужда от десет шота „Гуус“.

След като Мърси се загуби нанякъде с една сестра от болницата, която я дръпна настрани, аз трябваше да се разправям със сестрата на рецепцията, която ме питаше за здравните осигуровки на Ванеса, за които не знаех нищо. Накрая подписах някакъв документ, че аз ще платя сметката, ако Ванеса беше неосигурена (което със сигурност бе така), но после сестрата ме попита за номера на кредитната ми карта.

— Слушайте, просто скочих в линейката, не се спрях да си взема чантата — приятелката ми беше напът да умре от кръвозагуба, за бога!

— Да, госпожо, но ни трябва номера на картата. Има ли някой, на когото можете да се обадите?

Щях да кажа не, но се усетих, че мобилният ми още е у мен.

— Да, дайте ми две минути. — Отдалечих се от рецепцията, извадих си телефона от джоба и набрах Мариам.

— Електра? Толкова се радвам да те чуя! Как си?

Звукът на топлия, плътен глас на Мариам малко ме успокои.

— Добре, много добре, но, ами, една моя приятелка не е. Дълга история е, но сме в спешното на някаква болница в Туксон и искат информация за кредитната ми карта. Можеш ли да говориш с тях?

— Да, разбира се. О, Електра! Казваш, че става дума за твоя приятелка?

— Да, просто трябва да гарантирам плащането за лечението й — обясних, докато се връщах към рецепцията, и подадох телефона на сестрата. Постоях наблизо, докато говореха, след което сестрата ми подаде обратно телефона.

— Иска да говори с вас, госпожо.

— Добре. Хей, Мариам, готово ли е всичко?

— Да, нямаше проблеми. Макар че трябва да потърся информация за осигуровките на твоята приятелка, защото лечението й може да излезе много скъпо.

— И така да е, няма значение — въздъхнах. — Ще платя и това е.

— Разбирам. А сигурна ли си, че ти си добре?

— Да, сериозно. Сега трябва да тръгвам, но ще ти се обадя по-късно. Благодаря, Мариам. Чао!

Видях тоалетна отсреща, завтекох се към нея и се заключих в една от кабинките, дишайки тежко, и седнах на седалката. Главата ми се въртеше и я сложих между коленете си, после погледнах долнището на анцуга си и видях, че е опръскано с кръв. Изстенах при мисълта за всички онези хора в чакалнята, които може да са ме разпознали. Извадих си мобилния с мисълта, че трябва да напиша съобщение на Майлс, за да му кажа какво е станало, но после се сетих, че часът за мобилни телефони отдавна е минал и той нямаше да го получи. Вместо това се обадих на „Ранчото“ и оставих съобщение за него на рецепцията с инструкции да го предадат незабавно. После продължих да седя и да зяпам плаката за венерическите заболявалия, залепен на вратата.

— Това можеше да съм аз някой ден — прошепнах на себе си. — Никога не можеш да се върнеш там, Електра — добавих и строших наум бутилката „Гуус“, която изпълваше екрана на ума ми. Чух вратата на тоалетната да се отваря.

— Електра? Тук ли си?

— Да — отговорих и отворих вратата на кабинката. Мърси стоеше отвън. — Как е тя?

— Защо не излезем да си поговорим навън?

Излязох след нея и видях в чакалнята десетина лица, които ме гледаха с изумление. Въздъхнах, а Мърси ме поведе бързо отстрани на болницата, в една алея, пълна с вонящи контейнери за боклук.

— Е?

— Жива е, скъпа. В момента я стабилизират. Стигнали са до нея навреме и ще се оправи.

Въздъхнах от облекчение и усетих ръката на Мърси да ме прегръща.

— Ти помогна да й спасим живота, Електра. Ако не я беше намерила… Справи се чудесно, скъпа. Сега трябва да си починеш. Ще извикам такси да те върне в „Ранчото“, а аз ще остана тук. Може да ти намерят и друга спалня за тази нощ.

— Не! Трябва да остана тук с Ванеса. Тя няма никой друг, съвсем сама е — настоях.

— Електра, ти още си на лечение и всичко това ще ти дойде в повече. Трябва да се върнеш…

— Няма начин! Ще остана тук и ще бъда до нея, когато кажат, че мога да вляза. Ако трябва да подпиша нещо, че няма да съдя „Ранчото“, ще го подпиша, но няма да ме накарате да си тръгна, ясно ли е?!

— Добре, Електра, добре — отвърна спокойно Мърси. — Ще съобщя на рецепцията, че ще останеш, и ще попитам някого вътре дали може да ти намерим по-спокойно място, където да почакаш. Най-добре е да останеш тук, далеч от любопитни очи, докато открием такова.

— Да, вярно е — въздъхнах.

— Искаш ли нещо за пиене?

„Водка…“ — помислих си, но вместо това казах:

— Кафе, благодаря.

— Почакай тук, ей сега ще се върна.

Загледах се след нея и в този миг мразех славата си повече от всякога. Не ми пукаше дали ще ме снимат папараците от всеки долнопробен парцал в Туксон — исках само да съм вътре с Ванеса.

Двайсет минути по-късно ме вкараха тайно през задната врата и ме заведоха в странична стая с два стола и един телевизор. Там ме чакаше лекар с добродушни сини очи.

— Здравейте, госпожице Д’Аплиез, аз съм доктор Коул.

— Как е тя? — попитах го.

— Вече е стабилизирана, така че я изведохме от спешното и я настанихме в стая за през нощта. Не се предава лесно — усмихна се той. — Искате ли да я видите?

— Да, моля. — Изправих се.

— Електра — обърна се към мен Мърси, — сега ще се върна в „Ранчото“, но някой ще дойде сутринта да види как е Ванеса и да те прибере. И не забравяй, ти спаси живота на Ванеса тази нощ. — Тя посегна към мен, прегърна ме топло и ми се усмихна, след което всички излязохме от стаята.

— Ванеса е будна, но не говори много. Дадохме й силни медикаменти за болката, така че ще е полузаспала — обясни доктор Коул напът към слабо осветената болнична стая. — Ще ви оставя насаме — добави той и излезе.

Заобиколих леглото и седнах на стола до Ванеса. Изглеждаше толкова крехка и млада, както лежеше там. Виждах, че очите й са отворени, а ръцете й — отпуснати върху чаршафите, бинтовани от китките до лактите. Видях, че й вкарват интравенозно лекарство и е закачена за монитор, който от време навреме издаваше звук.

— Здравей, Ванеса, аз съм, Електра — прошепнах и се приведох към нея. — Как се чувстваш?

Не последва отговор. Тя продължи да се взира в тавана.

— Лекарят казва, че се справяш чудесно, че си много силна — продължих, търсейки отчаяно нещо позитивно, което да кажа. Вдигнах ръка, но нямаше как да я хвана за ръцете, затова докоснах главата й и започнах да галя прекрасната й коса. — Исках само да ти кажа, че съм тук, с теб.

Още нищо.

— Дойдох с теб в линейката; преди не се бях качвала в такава. Беше като в епизод от „Анатомията на Грей“, но лекарят казва, че ще се оправиш.

Последва дълго мълчание, след което Ванеса проговори.

— Май…

Поне звучеше като „май“, помислих си, докато я гледах как облизва напуканите си устни.

— Майка ми правеше така — прошепна тя.

— Как?

— Галеше ме по косата. Хубаво е — промълви момичето.

— Тогава ще продължа да го правя. Искаш ли майка ти да дойде тук?

— Да, но е мъртва.

Видях как от очите на Ванеса се пророниха две сълзи.

— Толкова съжалявам, миличка — прошепнах и усетих напиращи сълзи в собствените си очи. — Ще остана тук с теб и ще те галя по косата, докато заспиш, какво ще кажеш?

Тя кимна леко и очите й бавно взеха да се затварят.

— На сигурно място си — добавих, а тя задиша дълбоко и стабилно. Подготвих се за дълга нощ.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и за моя изненада се появи Майлс.

— Как е тя? — попита той.

— Спи — прошепнах и сложих пръст на устните си.

— Можеш ли да излезеш за секунда да поговорим?

Поклатих глава.

— Не. Казах й, че ще остана тук, докато се събуди.

— Добре. — Майлс влезе на пръсти, вдигна стол и го занесе до мен.

— Как дойде тук?

— Когато получих съобщението ти от рецепцията, се качих на колата си, но понеже нямах бележка от „властите“, че мога да изляза, охранителят не искаше да ми отвори вратите! Тогава трябваше да прескоча оградата, да извикам такси и да изчакам да дойде.

И двамата потиснахме смеха си.

— Дали това представлява масово бягство на пациенти от „Ранчото“?

— Май че да — кимна той. — А ти как си?

— О, добре съм, освен че ме боли ръката. — Кимнах към ръката, която още галеше косата на Ванеса. — Каза, че майка й правела така. И била мъртва.

— Да, вярно е.

— Какво й се е случило?

— Не знам — отвърна Майлс. — Ванеса е ХИВ позитивна, така че може да е било СПИН.

Ванеса се размърда и аз изшътках на Майлс.

— По-добре тръгвай. Ще говорим по-късно.

— Хей, мога да пазя тишина. Просто ще седя тук и ще ти правя компания.

Така и направи и изпитах странното усещане, че сме родители, които бдят над детето си. Въпреки обстоятелствата чувството беше успокояващо. Докато часовникът на стената отброяваше часовете до изгрева, главата ми започна да клюмва и задрямах. Усетих ръка около раменете си, която ме притегли по-близо, за да облегна глава на топлите гърди на Майлс.