Лусинда Райли
Сестра на слънцето (15) (Историята на Електра)

14.

— Боя се, че господарката отново не се чувства добре днес — обяви Алики, когато Сесили излезе на терасата по обяд на следващия ден, готова да отиде на чай във фермата на Алис.

— О, не е сериозно, нали?

— Не, тя ще се оправи до довечера, убеден съм, мемсахиб. Но казва, че трябва да идете сама. И да вземете това като извинение.

Алики държеше две плетени кошници, едната пълна с бутилки шампанско, а другата — покрита с ленена кърпа и вероятно съдържаща някаква храна.

Алики поведе Сесили към задния двор на къщата и отвори задната врата на бялото бугати, което беше почистено и излъскано толкова добре, че слънцето се отразяваше ослепително в покрива му. Вътрешността беше ужасяващо гореща и Сесили седна близо до отворения прозорец, веейки си енергично с ветрило на кремавата кожена седалка.

— Това е Макена, мемсахиб. Той е шофьорът, който ще ви заведе във фермата Уанджохи.

Мъжът, облечен в чисто бяло, й се поклони. Тя си го спомняше бегло от пътуването насам.

— Ще се видим по-късно на вечеря, госпожице Сесили — каза Алики, затвори вратата и Макена запали двигателя.

Пътуването покрай езерото беше приятно, но чак когато минаха през малко селище, което трябваше да е Гилгил, съдейки по железопътната линия, която минаваше право през центъра, започна да става интересно. Сесили усещаше как мощният двигател на колата се мъчи да се изкачи по неравния набразден път (който в Америка не би минал за нещо повече от тясна пътека) и се усмихна при мисълта колко бе типично за Кики да има стилна, но напълно неподходяща за кенийския терен кола. В далечината пейзажът ставаше все по-изпълнен със зеленина и растителност и се виждаше планинска верига с върхове, губещи се в облаците. Щеше й се да можеше да попита Макена как се казват, но след няколко опита да завърже разговор осъзна, че английският му се ограничаваше до няколко заучени фрази. Забеляза, че температурата осезаемо намалява и хладен вятър развя косата й. Миризмите тук бяха различни от тези в Мундуи Хаус — във въздуха се усещаха металическият мирис на бъдещ дъжд и димът от горящи дърва в многото ферми, които подминаваха.

— Божичко! — възкликна тя, когато видя къщи като от английските села, през които бе минала на път за летището в Саутхемптън. Да не говорим за безупречно подредените градини, в които цъфтяха рози, лилиуми и жасмин и изпълваха въздуха с богатия си сладък аромат.

Два часа след като тръгнаха, колата спря на алеята пред едноетажна къща във формата на полукръг със същия прекалено голям покрив като другите къщи, които Сесили бе забелязала по пътя. Предположи, че служи да пази стаите от слънцето, но когато слезе от колата, потрепери от студения вятър. Тъмнозелени храсти ограждаха ливадата и Сесили видя антилопа да пощипва трева — животното я погледна с големите си кафяви очи и спокойно продължи да пасе.

— Здравей, скъпа, толкова се радвам, че успя да дойдеш!

Сесили се обърна и видя Алис да се приближава, облечена в прекалено голяма памучна риза и панталони в цвят каки.

— О, да, здравей, Алис! Извини ме, бях омаяна от гледката. Просто е… великолепна — рече Сесили, загледана надолу към зелената долина, в чието дъно течеше река.

— Невероятно място, нали? Когато го вижда всеки ден, човек престава да обръща внимание.

— Последния път, когато бях в Европа с родителите си, пътувахме от Лондон до шотландските планини за няколко дни. Напомня ми малко за тях — сподели Сесили и изведнъж забеляза, че домакинята й държи странно животинче, свито доволно на врата й. Беше малко и пухкаво, с дълъг остър нос и кръгли уши и малко приличаше на котенце със странна форма.

— Какво е това? — попита тя, докато следваше Алис по пътя към къщата заедно с няколко кучета.

— Мангуста, само на няколко дни. Намерих я изоставена под един храст в градината. Не съм й дала име, разбира се, защото ако го направя, ще трябва да я осиновя, ще се привържа към нея и ще трябва да спи при мен всяка вечер. Тогава кучетата ще ревнуват и… Може би ти ще искаш да я вземеш?

Алис взе мангустата от врата си и я пъхна в ръцете на Сесили, докато животинчето се съпротивляваше.

— От тях стават много добри домашни животни и адски ги бива в убиването на плъхове.

— Никога не съм имала домашен любимец, Алис, а ще съм тук само за кратко, така че не би било редно да я взема.

— Жалко. Тогава ще трябва да я пусна обратно в природата и несъмнено ще бъде изядена. Много добри пазители са, понеже имат имунитет към змийската отрова. Веднъж намерих кобра в спалнята и милият ми малък Бърти, когото имах от години, скочи от леглото и я уби вместо мен. Запази го за малко и виж как ще се разберете, преди да решиш — каза тя и изведе Сесили на широка тераса, където няколко души вече пиеха чай на дълга маса.

— Аз… добре — отвърна Сесили, опитвайки се да контролира животинчето, което като че ли отчаяно се опитваше да се качи по рамото й и да се изплъзне от хватката й. — Забравих да кажа, че кръстницата ми не можа да дойде днес. Праща извиненията си. Не се чувстваше добре.

— Алики ми се обади по-рано — отвърна нехайно Алис. — Повече шампанско за нас, нали? Хайде да го отворим! — обяви тя пред гостите, сочейки кошниците, които Макена носеше зад тях. — Това е… — Тя направи небрежен жест към Сесили.

— Сесили Хънтли-Морган.

Мъчейки се да задържи мангустата в ръката си и същевременно да поздрави останалите гости, тя се зарадва, че на масата поне имаше едно-две млади лица.

— Дай ми това досадно животно! — Алис го взе от ръката й и го прибра обратно на врата си, където то се сгуши доволно и затвори малките си розови очички. — Иди да седнеш ей там до Катрин!

Сесили седна, леко задъхана и много раздърпана. Копнееше да попита къде е тоалетната след дългото пътуване, но я беше срам.

— Здрасти, аз съм Катрин Стюарт — каза младата жена до нея, която майка й би нарекла „невзрачна“. Беше доста пълничка, но въпреки това според Сесили изглеждаше привлекателна, със златисточервена коса, която се къдреше красиво около бледо лице с очи сини като сапфиреното небе над тях.

— А аз съм Сесили Хънтли-Морган. Радвам се да се запознаем.

— Току-що ли сте пристигнали? — попита Катрин с мекия си британски акцент.

— Не, не точно — дойдох преди няколко дни със самолет. Беше дълго пътуване и още не съм се възстановила.

— Чай или шампанско? — усмихна й се Катрин, докато еквивалентът на Алики в дома на Алис предлагаше от двете. За разлика от винаги спретнатия Алики, този мъж носеше смачкана бяла роба с няколко очевидни петна и опърпан червен фес.

— Определено чай, благодаря.

— Добър избор! Макар да съм отгледана в долината, още не мога да повярвам как всички пият следобед. И сутрин — допълни Катрин, снишавайки глас.

Сесили не познаваше жената достатъчно добре, за да коментира, но й кимна безмълвно.

— Чаят определено ми е достатъчен по това време на деня.

— Е, Сесили, къде сте отседнали?

— У кръстницата ми, която има къща край езерото Найваша. Красиво е, но много по-горещо оттук.

— Е, ние сме на още хиляда фута над морското равнище и често се налага да палим огън вечер. Може би затова толкова много от първите преселници са се заселили тук — климатът им е напомнял за Англия и дома.

— Споменах на Алис, че ми напомня за Шотландия, особено с тези лилави планини на заден план.

— О, баща ми е шотландец и ходих в училище пансион близо до един град на име Абърдийн — усмихна се Катрин, — а точно там започва планинската част на Шотландия.

— Значи се върнахте тук на семейно посещение? — Сесили отхапа от сандвич с краставица, който взе от сребърния поднос на прислужника.

— Всъщност се върнах завинаги. Баща ми някога е дошъл като мисионер с майка ми, преди да се родя; за жалост тя почина преди няколко години, но татко още си е жив, а годеникът ми, Боби Синклер, също живее тук. След като се оженим, ще отида да живея във фермата на родителите на Боби, които се върнаха в Англия преди няколко години, и заедно смятаме да възстановим стадото и да реновираме архаичната им къща. — Катрин се усмихна с обич на набит мъж с обветрено лице и тъмна коса с по някой сив косъм, който седеше от другата страна на масата.

— Как се запознахте?

— Познавах Боби като дете, когато живеех тук. Той е десет години по-голям от мен, но винаги съм го обожавала отдалече. Не можеше да се отървеш от мен, когато се връщах от училище през ваканциите, нали така, скъпи? — обърна се към него тя.

— Да, вярно си е — усмихна й се Боби. — Беше като малка лепка, все идваше да пита дали ще я заведа да плува в реката. Кой би си помислил, че някой ден ще се оженим?

Привързаността помежду им беше очевидна, а фактът, че се познаваха от детинство и скоро щяха да се женят, извика в ума й образа на Джак. Сесили строго си припомни клетвата, която беше дала пред себе си, гледайки надолу към африканските равнини, докато самолетът я отвеждаше далече от двамата мъже, които бяха унищожили вярата й в романтиката; любовта, с всичките й радости и скърби, не беше нещо, което бързаше да изпита отново.

— За колко време ще останете тук? — чу да я пита Катрин.

— О, аз… не съм сигурна. Няколко седмици, предполагам.

— Е, докато сте още в страната, трябва да дойдете на сватбата ни. Отчаяно търсим хора под петдесет, нали така, Боби?

— О, да, и се надявам да включваш и мен в тази категория, въпреки сивите ми косми!

— Много бих се радвала да дойда, ако имам възможност, благодаря ви. — Сесили сниши глас. — Случайно да знаете къде е, ъъъ…

— О, тоалетната ли? Разбира се. Елате, ще ви заведа.

Сесили последва Катрин към къщата, дочувайки смеха от масата, където вече се лееше шампанското на Кики. Вътрешността беше приятно хладна, макар и хаотична, с всичките кучета, които тичаха в краката им, и многото книги и документи, разпръснати върху изящните, но прашни антични мебели.

След като се облекчи и се постара да се приведе в приличен вид, Сесили тръгна по коридора и излезе в двора навън. Чу издигнати гласове от една сграда отстрани на основната къща и тръгна към нея; оказа се кухня. Катрин говореше много твърдо на чужд език, който явно владееше отлично, на някаква негърка с разпуснат вид, която, съдейки по престилката, беше готвачка или прислужница. Макар Сесили да не разбираше и дума, очевидно двете имаха несъгласие по някакъв въпрос. Жената жестикулираше, но Катрин изглежда не беше впечатлена.

Катрин видя Сесили да стои отстрани и тръгна към нея, след като каза още няколко думи на другата жена.

— Видяхте ли в какво състояние е тази кухня? Отвратително! Нищо чудно, че горката Алис има болки в стомаха.

— Болна ли е?

— Да, от доста време насам. Миналата седмица ходи при доктор Бойл, но само защото аз я заведох. Той я изпраща в болницата в Найроби за още изследвания. Но, разбира се, когато котката я няма и тъй нататък…

— Моля?

— Имам предвид, че Алис от известно време не обръща внимание на ситуацията в домакинството си, а след като старият й иконом Ноел я напусна преди няколко седмици, слугите просто не си вършат работата. Няма значение. — Катрин се усмихна на Сесили, докато се връщаха към терасата. — Алис ме помоли да остана тук, докато е в Найроби, така че скоро ще ги вкарам в правия път.

— Отдавна ли познавате Алис?

— Откакто бях мъничка, да. Майка ми й беше приятелка, което всъщност беше странно, като се замисля сега, предвид това колко различни бяха.

— Различни по какво?

— Ами Алис беше богата наследница и определено участваше в хедонистичния живот в долината, докато майка ми беше пряма жена, омъжена за безпаричен шотландски мисионер. Мисля, че любовта към животните ги свързваше — когато Алис и първият й съпруг пътуваха в чужбина, майка ми идваше тук с мен, за да припечели малко пари като икономка и да се грижи за менажерията. Е — продължи Катрин, когато стигнаха до масата и седнаха, — може да дойдете да ме посетите тук, докато Алис е в болницата, какво ще кажете?

— Много бих се радвала — отвърна Сесили. Все повече харесваше Катрин.

— Виж, малката Мини те харесва! — подвикна Алис, когато едно малко дакелче скочи на коляното на Сесили. — Животните винаги познават добрите хора — отбеляза тя, докато си наливаше още шампанско. Катрин отново отказа предложената й чаша и вниманието й се насочи към облаците, които се сгъстяваха по върховете на планините над фермата.

— Опа! — Катрин се изправи, когато небето потъмня за секунди и започнаха да падат големи капки дъжд. — Под верандата, всички! — викна тя и събра колкото можа от масата в едната кошница. Като добре смазана машина, гостите се преместиха едновременно на друга маса под широката стряха, докато дъждът набираше сила и се изливаше около тях.

— Това е само кратко преваляване — обясни Катрин. — Почакай да дойде истинският дъждовен сезон през април — пътят под нас става на море от червена кал, която се излива надолу по хълмовете.

— Звучи драматично — отбеляза Сесили, — но не знам дали още ще съм тук по това време.

— Като говорим за заминаване, ние вече трябва да си ходим — каза Боби, доближи се до тях и прегърна през раменете Катрин. Имаше впечатляващо силна физика и се извисяваше много над годеницата си.

— Наблизо ли живеете? — попита ги Сесили.

— Аха, само на десетина мили на запад по права линия, но по пътя отнема доста време. Яздите ли, Сесили? — попита Боби.

— Да, мога да яздя. — Сесили се запита защо конете, които досега бяха съвсем малка част от живота й, изведнъж бяха излезли на преден план.

— Това често е най-добрият начин за придвижване по тези места, честно казано. Поне ние така ще се прибираме — обясни Боби.

— За мен беше истинско удоволствие да се запознаем, Сесили — каза Катрин с топла усмивка. — Ще ти се обадя да се уговорим да ми дойдеш на гости, докато Алис е в болницата. Другия път трябва да останеш за през нощта, пътят оттук до Найваша е дълъг.

Сесили се загледа след Боби и Катрин, които яхнаха конете си и тръгнаха по алеята.

Час по-късно дъждът беше спрял и гостите отново бяха излезли навън. Сесили се надяваше, че няма да е прекалено грубо да се сбогува.

— Боя се, че сега трябва да се връщам у дома — каза тя, когато се приближи до домакинята, която седеше начело на масата с малката мангуста все още на врата й. — Кръстницата ми е организирала вечеря тази вечер. — Сесили не знаеше със сигурност дали е така, но имаше много добри шансове да е вярно.

— Разбира се, мила моя, толкова се радвам, че с Катрин се разбирате. Тя е много мило момиче и много по-благоразумна, отколкото аз бих могла да бъда. Предай поздравите ми на Кики и ела скоро да ме видиш отново, моля те. — Деликатната бяла ръка на Алис стисна тази на Сесили. — Толкова е освежаващо да имам малко млада компания, вместо тези уморени старци, които още живеят със старата си слава.

— Много бих се радвала да дойда отново. Благодаря, Алис!

Сесили не си направи труда да се сбогува с останалите гости — те очевидно вече се бяха настанили за вечерта, лочеха шампанско като вода и смехът им ехтеше в долината, докато тя се връщаше по алеята към колата. Макена й отвори вратата и я настани на задната седалка с едно одеяло на коленете, за да я пази от хладината, останала след дъжда.

Макар да не беше пила шампанско, се почувства леко замаяна, когато излязоха на вече калния път. Толкова високо над морското равнище въздухът беше по-рядък, та може би това бе причината, помисли си тя, загледана през прозореца и видя как Голямата рифтова долина се разкрива под нея. Гледката беше в пълен контраст с буйната зелена растителност над нея и бе просто поразителна. Сесили знаеше от книгите за Африка в библиотеката, че рифтовата долина се простира на няколко хиляди мили и е била формирана преди милиони години от първичните природни сили. Но никакво количество четене не би могло да подготви човек за удивителните й размери в реалността, особено от тази гледна точка. Залязващото слънце бе окъпало равната и почти лишена от дървета долина в меко прасковено сияние и ако се вгледаше, Сесили можеше да види малки точици, явно хора или животни, да се движат почти незабележими по великолепния пейзаж.

— Каква невероятна страна е това! — промълви тя и облегна глава на прозореца. — Прекалено много, за да го възприема наведнъж — въздъхна тя. Щеше й се семейството й да беше тук, за да сподели преживяването с нея и да й помогне да го възприеме; контрастът между това място и Манхатън беше бездна, широка колкото самата величествена долина — сякаш бяха на различни светове. Тя искаше да го схване по някакъв начин, и мястото, и хората. Беше като да се опитваш да изядеш слон, прекалено огромно, но тя се закле някак да се справи, преди да се върне у дома.

В следващия миг Алики я разтърсваше леко, за да я събуди.

— Добре дошла обратно, мемсахиб. Нека ви помогна да слезете.

Сесили му позволи да го направи и двамата тръгнаха заедно по терасата и влязоха в къщата.

— Колко е часът? — попита тя.

— Осем и половина.

— О! — Сесили погледи назад към пустата тераса и заслуша тишината. — Кръстницата ми навън ли е тази вечер?

— Не, мемсахиб, тя още се чувства зле и спи в стаята си. Сигурно сте гладна. Мога да ви сложа масата на терасата или да пратя поднос до стаята ви, както предпочитате.

— Една чаша мляко ще ми стигне, благодаря. Може ли да си взема вана? Чувствам се толкова мръсна от пътуването…

— Разбира се, мемсахиб. Ще изпратя Мурата горе с млякото ви и да ви напълни ваната.

— Благодаря. — Сесили се запъти към стълбите, после спря. — Моята кръстница… тя добре ли е? Искам да кажа, колко е болна?

— Скоро ще се оправи. Не се страхувайте. Аз ще се погрижа за нея.

— В такъв случай й пожелайте лека нощ от мен, моля.

— Разбира се — поклони се Алики. — Лека нощ, мемсахиб.