Лусинда Райли
Сестра на слънцето (16) (Историята на Електра)

15.

На следващия ден Кики още беше неразположена и Сесили се радваше, макар и с чувство за вина, на възцарилото се спокойствие в къщата. За пръв път от пристигането си тя почувства, че има време да подиша и да се наслади на красотата, която я заобикаляше. Алики беше на разположение с предложения за различни забавления и този следобед Сесили бе изведена в езерото от Кагай, момче от племето кикую, което й обясни на неясен английски, че е родено тук. Той я научи на някои основни фрази на местния език и й показа как да пусне въдица от лодката и да я държи неподвижно, докато усети дръпване, а след това й помогна да извади съпротивляващата се риба, чиито металически люспи блестяха в цветовете на дъгата под слънчевите лъчи. Седнала в центъра на гигантското сребърно езеро, сред спокойните води, тя загледа хипопотамите, които се печаха на слънце, а после ставаха да натопят туловищата си във водата и се носеха по нея грациозно като лебеди.

На следващия ден още нямаше следа от Кики, така че Сесили отиде с Алики в Гилгил, пусна още едно писмо до родителите си и занесе лентата от фотоапарата си за проявяване на един германец, познат на Алики, който имаше тъмна стая в дъното на автосервиза си. Сесили се разходи из градчето и разгледа щандовете по улицата, на които се продаваха огромни количества познати и невиждани досега плодове и зеленчуци.

— Това банани ли са? — Сесили посочи големите зелени подобия, когато Алики се присъедини към нея, след като си свърши работата.

— Не, мемсахиб, но са подобни. Хубави са в яхния. Тук им казваме „матоки“. Може да помоля готвачката да ви направи?

— Защо не? Определено бих искала да опитам местната кухня, преди да си замина.

— Имаме предостатъчно време, мемсахиб — каза той и спазари добра цена за зеленчуците с продавача. — Индийската кухня също е популярна тук, много люта. Много я обичам.

— Никога не съм яла нищо люто — призна Сесили, докато се връщаха към колата по горещата прашна улица.

— Тогава трябва да опитате къри, както и яхния и югали — много популярно сред кикую.

— Ти кикую ли си? — попита Сесили, понеже любопитството я надви.

— Не, мемсахиб, аз съм от Сомалиленд — отвърна той. — Точно отвъд границата на тази страна.

Преди да успее да попита Алики нещо повече, Сесили чу глас зад себе си.

— Сесили?

Обърна се и видя Катрин да бърза към нея.

— Боже, помислих си, че си ти! Как се чувстваш тук?

— Прекрасно, струва ми се, благодаря ти, Катрин.

— Трябва малко време да свикнеш, но щом го направиш, е много трудно да си тръгнеш.

— Алики, това е Катрин Стюарт. Запознахме се на чай у Алис.

— Много се радвам да се запозная с вас, мемсахиб — поклони се Алики.

— Как е Алис? — попита Сесили.

— Още е в болницата в Найроби и изглежда ще остане известно време. Боби ще ме заведе с колата да я посетя този следобед.

Сесили усещаше, че какъвто и да е проблемът на Алис, определено не е причинен само от хранително натравяне от мръсната й кухня.

— Предай й най-добрите ми пожелания, моля тя.

— Разбира се! И моля те, ела колкото можеш по-скоро да ме посетиш във фермата Уанджохи. Боби е зает с нашата си ферма и порутената къща, която ще ни стане дом след месец — усмихна се Катрин. — Самотна съм. Какво ще кажеш за този петък?

Сесили автоматично погледна Алики за потвърждение.

— Прекрасно, мемсахиб. Кое време ще бъде удобно за посещението?

— Какво ще кажете госпожица Сесили да дойде за обяд и да си тръгне след закуска в събота? — предложи Катрин.

— Тогава ще уредя всичко — отвърна Алики.

— Трябва да тръгвам да намеря Боби, той е в банката да урежда заем, за да купи още добитък за фермата — Катрин вдигна вежди, — но ще се видим в края на седмицата. Чао, Сесили!

— Чао, Катрин. И благодаря.

— Катрин някога посещавала ли е Мундуи Хаус? — попита Сесили, докато Алики й помагаше да се качи в колата, която както обикновено беше като фурна.

— Не, не мисля така — отвърна Алики, затръшна задната врата и седна отпред до Макена.

Сесили свали прозореца, извади ветрилото си и започна да си вее колкото можеше по-силно, усещайки отново плашещото замайване и чудейки се защо Алики, въпреки привидно учтивите си думи, бе дал ясно да се разбере, че новата й приятелка не е добре дошла в Мундуи Хаус.

* * *

Докато дойде време за планираното посещение, Сесили вече имаше отчаяна нужда от компания. Минаха още пет дни и кръстницата й така и не се показа от спалнята си. Колкото и да се молеше на Алики да я пусне да види Кики, отговорът винаги беше: „Мемсахиб спи“. На няколко пъти през седмицата Сесили се запита дали кръстницата й не лежи мъртва горе и Алики просто го е страх да й каже.

На закуска тази сутрин Сесили тъкмо се канеше да настои да види Кики, преди да тръгне за фермата Уанджохи, когато Алики й подаде плик. Тя го отвори и извади лист от скъпата щампована хартия на Кики, изписан с познатия елегантен почерк на кръстницата й.

Мило момиче,

Извини ме, че не съм в състояние да се погрижа за нуждите ти — оказах се силно неразположена. Почивката ще ме излекува, не се съмнявам, и тогава ще съм на твое разположение до края на престоя ти.

Засега се надявам Алики да угажда на всеки твой каприз. Той ми каза, че ще ходиш у Катрин във фермата Уанджохи. Забавлявай се!

Голяма целувка,

Кики

Поне, помисли си тя, когато Алики я изпрати с бугатито след закуска, кръстницата й беше жива и тя можеше да напусне Мундуи Хаус и странната й потисната атмосфера с чиста съвест.

* * *

— Сесили! Толкова се радвам, че успя да дойдеш — каза Катрин, когато Сесили слезе от колата пред фермата Уанджохи.

— А аз много се радвам, че съм тук — отвърна тя, докато Макена разтоварваше не само малката чанта с багажа й, а и още кошници с шампанско и храна, пратени от Кики.

— Божичко! Да не би кръстницата ти да смята, че ще правим парти? — Катрин хвана Сесили под ръка и я поведе към къщата.

— Може би си мисли, че не може да се ходи на гости без шампанско.

— Виждам, че вече си се научила как се действа тук — каза Катрин и въведе Сесили в радикално променения за една седмица интериор. Купчините книги и документи не се виждаха никъде, а вонята на кучета и други незнайни осиновени животни бе прикрита от сладкия аромат на препарат за полиране и на лилиите и розите, разположени върху лъскава махагонова масичка.

— Боже! Направила си истинско чудо тук — възкликна Сесили, докато Катрин я водеше към определената й спалня.

— Благодаря, но се боя, че е повече за мен, отколкото за Алис — просто не понасям да живея в хаос — рече тя. — Дори преградих временен кучкарник за кучетата на Алис. Макар че маймуните, които смятат това за свой втори дом, не се контролират толкова лесно. Мислиш ли, че постъпвам жестоко?

— Не, изобщо — отвърна Сесили, а една от прислужничките побърза да занесе чантата й в стаята. — Моля, кажи й да не я разопакова — вътре няма нищо, освен нощницата ми, четка за зъби, малко дрехи и чисто бельо.

— Боя се, че ще й се наложи да го направи — каза Катрин и даде поредица остри заповеди на момичето, което изглеждаше ужасено. — Всичките са забравили, че им се плаща добре и Алис се грижи за тях. В замяна трябва да вършат истинска работа. А сега, сигурно си прежадняла. Има домашна лимонада на терасата.

— Но не и шампанско? — Сесили се престори на ужасена, а Катрин се засмя.

Настаниха се на столове на терасата и Сесили погледна панорамата. Пред нея се разстилаха зелени ливади и проблясваха водите на реката, която течеше сред тях. Антилопи, коне и кози се разхождаха свободно и лекият свеж вятър галеше лицето й.

— Как е Алис? — попита Сесили и отпи от вкусната лимонада.

— Не особено добре, боя се. Трябваше да й дренират стомаха. Уилям, тоест доктор Бойл, смята, че болките може да са резултат от прострелните рани, които е претърпяла в Париж преди години.

— Ще се оправи ли?

— Надявам се, макар че не се грижи за себе си достатъчно.

— Боже… какъв сложен живот е имала Алис. Трябва да е била много влюбена в онзи мъж, за да поиска да застреля и него, и себе си.

— Чувала съм много версии на историята, но явно Реймон й казал, че не може да се ожени за нея, защото семейството му заплашило да го лиши от наследство, ако го стори. Какви неща правят хората от любов, а? — въздъхна Катрин. — Макар че и аз може да застрелям Боби, ако изведнъж обяви, че няма да се ожени за мен. Просто не мога да си представя да живея без него.

— А къде ще се жените? И кога? — попита Сесили.

— Кога е ясно — след малко по-малко от месец, както може би споменах. Но въпросът „къде“ е доста сложен.

— Защо?

— Ами баща ми работи в мисия в Тумутуму от другата страна на планините Абърдеър и е там от години. Говори местния език свободно, както и аз, както вече си чула. Би искал да се венчаем там, но църквата е колиба, а и не виждам как Идина и другите наоколо ще пристигнат в официалните си сватбени дрехи, особено ако дъждовете са започнали — засмя се Катрин.

— Но нали е твоята сватба и решението трябва да е твое?

— Моята и на Боби, да, макар че него не го интересува, стига да се оженим. Но трябва да разбереш, че когато родителите ми са дошли в Кения, са заживели в мисията. После, когато аз съм се родила, понеже баща ми толкова често пътувал в пустинята да проповядва евангелието, майка ми настояла да ни построи малка къща горе в долината, за да мога поне да си намеря приятели.

— В това има смисъл — съгласи се Сесили. — Значи си отраснала между два свята?

— Да, предполагам, че е така. И, честно казано, обичах и двата. Изпратиха ме на училище с пансион, когато бях на десет, а през ваканциите прекарвах повечето си време с мама и досаждах на Боби, но после слизах поне за две седмици в мисията при татко. Което ме връща към заплетения въпрос къде ще се женим с Боби. Мисля, че най-сетне постигнахме компромис. С Боби официално ще се оженим в мисията в Тумутуму, което ще зарадва татко, а след това ще отпразнуваме сватбата в клуба „Мутайга“ на следващия ден. Скъпата Алис настоя да плати за всичко като сватбен подарък, макар че аз й казах, че би било по-полезно да ни напишеш един чек, за да сложим малко мебели в новия си дом. Тя е такава романтичка, дори след провала на собствените й бракове. И разбира се, това е добро извинение да се вдигне тържество — добави сухо Катрин. — Само се надявам да е достатъчно добре, за да дойде. Е, какво мислиш?

— Мисля, че звучи като идеално решение. Къде ще ходите за медения месец?

— Боже, абсолютно никъде! — усмихна се Катрин. — Ще се нанеса в старата къща на родителите на Боби, която, както ти казах, горкият той се мъчи да поправи преди големия ден. Това ще ми стигне като за меден месец и освен това да възстановяваш ферма за добитък е рисковано начинание. Ще помагам на Боби с животните — поне ще намеря приложение на годините, които изкарах в „Дик“.

— Моля?

— Ветеринарният колеж „Дик“ в Единбург — аз съм квалифициран ветеринар, Сесили, което ще е от помощ с грижите за здравето на добитъка. Бил Форсайт, най-близкият съсед на Боби, а скоро и мой, сега образова и двама ни за модерните методи за отглеждане на добитък, необходимите ваксинации, пестицидните бани и тъй нататък. Има толкова много болести, за които да се притесняваш, когато държиш много животни на едно място — антракс, чума по говедата и какво ли не още. Да не говорим за лъвовете, които ще се опитат да си хапнат безплатно — добави Катрин. — Всъщност поканих Бил на вечеря днес — трябва обаче да те предупредя, че е голям особняк.

— Няма проблем, започнах да свиквам с местните. Наоколо определено има интересни личности — отвърна Сесили.

— Бил има специални отношения с племето масаи, които също има на какво да ни научат със своите естествени лекарства, съставяни през вековете.

— Прислужниците тук масаи ли са? — поинтересува се Сесили, когато от кухнята дойде жена с метла и започна да мете праха от покритата веранда, която ограждаше вътрешния двор.

— Не, кикую. Масаите са номади, живеят с добитъка си по равнините. Домашната прислуга обикновено е кикую, а Ейда, както я наричаме тук, бе препоръчана от мисията, по-точно от майка ми, когато Алис търсеше още персонал.

— Според теб добри слуги ли стават от тях?

— Определено, стига да ги държиш под строг контрол. Като цяло са много лоялни хора. Стига сме говорили за това. Кажи ми с какво се занимаваш в Манхатън?

— Ами… нищо особено. Бях сгодена, нали разбираш, а после… ами, вече не бях.

— Аха, значи си тук, за да се възстановиш от разбито сърце? Ако може да попитам, на колко си години?

— Тази година ще навърша двайсет и три. Стара мома.

— Нищо подобно! — изсмя се Катрин. — Аз ще навърша двайсет и седем тази година. Обичаше ли го?

— Така си мислех, но вече наистина приключих с мъжете.

— Ще видим. — Катрин се усмихна и се изправи. — Е, добре, мисля, че е време за обяд.

Ядоха много вкусна риба с подправки, която според Катрин била хваната в реката тази сутрин.

— Някога посещавала ли си Мундуи Хаус? — подпита я Сесили, спомняйки си дискретната студенина на Алики към новата й приятелка.

— Не, майка ми и баща ми изобщо не одобряваха цялата група от Веселата долина. Освен Алис, разбира се, заради животните. Но чувам, че е много красиво, а Кики, естествено, е толкова щедра.

— Да, такава е, макар че… ами, притеснявам се за нея — сподели Сесили. — Не е излизала от стаята си с дни. Знам, че е жива, само защото ми написа писмо тази сутрин, преди да тръгна. Случайно да знаеш дали страда от пристъпи на някаква болест?

— Боже, аз… не, не мисля така, Сесили. Защо не отидем в конюшните и да излезем да пояздим? Ще ти покажа някои от красивите места наоколо.

Потискайки усещането, че Катрин знае повече, отколкото казва, както и нежеланието да язди отново, понеже знаеше, че ще трябва да свикне отново със седлото, ако ще остава в Кения за по-дълго, Сесили кимна.

— Благодаря, много бих се радвала.

За щастие теренът беше труден и вместо да мисли за последната си езда с Джулиъс, Сесили се концентрира върху това да води кобилата по брега на реката. Вдиша хладния свеж въздух, заслуша песента на птиците и погледна отблясъците на слънчевите лъчи по спокойната река отстрани. Когато конете спряха да пият, Сесили се загледа в разпрострялата се под нея широка, обсипана със зеленина долина.

— Знаеш ли, почти имам чувството, че Англия тук горе е залепена за Кения там долу — сподели тя.

— Да, права си, така изглежда. А сега трябва да се връщаме, защото Боби и Бил ще дойдат скоро.

Сесили се изми доколкото можа с купата топла вода, оставена върху скрина й, облече си чиста памучна рокля, среса си косата и излезе отново навън при Катрин, за да види залеза над долината. Когато слънцето се скри зад хоризонта, Сесили потръпна от вятъра, който се изви над терасата. Загърна се по-здраво с наметката около раменете си, наслаждавайки се на чувството да й е студено.

И двете чуха шума на приближаващите се двигатели.

— Ето ги момчетата! — рече Катрин и Сесили тръгна след нея към алеята, където два много стари на вид пикапа току-що бяха спрели. Боби слезе от единия, следван от друг мъж, който явно беше Бил.

— Както казах, Сесили, опитай се да не се обиждаш от Бил. Той е станал почти туземец през годините и е забравил как да се държи в обществото — прошепна Катрин, докато двамата мъже вървяха към тях.

Отдалече Сесили се изненада колко младолик и слаб изглежда Бил, но когато се доближи, тя видя, че въпреки гъстата му пясъчноруса коса, лицето му е набраздено от дълбоки бръчки. Промени преценката си за възрастта му и реши, че е на около четиридесет. Освен това изглеждаше бегло познат.

— Здравей, скъпи! — Катрин се надигна да получи целувка от Боби. — Бил, как си?

— Доста добре, благодаря. — Гласът му беше нисък и имаше явен британски акцент.

— Това е Сесили Хънтли-Морган, която е пристигнала наскоро от Ню Йорк — уведоми го Катрин, докато вървяха към терасата.

Сесили усети как сините очи на Бил я преценяват, докато той не се загледа в далечината.

— Горката вие — каза той след няколко секунди. — Да живеете там.

— Харесва ми да живея в Манхатън. Там е чудесно място, а освен това е моят дом — отвърна Сесили, внезапно усетила нуждата да се отбранява.

— Всички онези абсурдно високи сгради, да не говорим колко хора са наблъскани на онова малко островче…

— Не се обиждай на Бил, Сесили. Той е прекарал твърде дълго навън в пустинята, нали? — каза Катрин докато сядаха, след което предложи бира или шампанско на мъжете.

— И слава богу — рече Бил, взимайки бутилка бира. — Както знаеш, Катрин, не съм голям почитател на хората.

Странният, почти хипнотичен поглед на Бил отново се обърна към Сесили.

— Колко време ще останете, преди да се върнете в клаустрофобията, която наричате „цивилизация“?

— Тя не знае, Бил, нали така, Сесили? — намеси се Катрин.

— Да, не знам — потвърди Сесили и посегна към чашата си с шампанско. Грубото държание на мъжа я смущаваше.

— Вече ходили ли сте в пустинята?

— Не.

— Значи още не сте изпитали наистина Африка.

— Сигурен съм, че ще намерим възможност да я заведем, нали, Бил? — каза Боби.

Сесили забеляза, че Бил гледа нещо под масата.

— Е, добре — каза той, след като най-накрая вдигна поглед и чаша към нея. — Поне не носите онези смехотворни обувки на висок ток, на които настояват другите американци, като онази ужасна жена Престън.

Сесили едва не се задави с шампанското си. Погледна Катрин, безмълвно молейки за помощ.

— Кики е кръстница на Сесили, Бил — каза спокойно Катрин. — А сега, за бога, спри да плашиш горкото момиче! Тя изобщо не е като кръстницата си. И не бива да й лепиш етикети само защото е американка. Никога не съди за книга по корицата, нали помниш? Е, как се справихте двамата днес?

Сесили слушаше без особен интерес как Боби описва търга за добитък, на който бяха ходили, и колко „глави“ е купил.

— Добре се справи — отсъди Бил, което беше първото позитивно нещо, излязло от устата на мъжа, откакто бе дошъл. — Взе борана^[1] за добра цена.

— С твоя помощ, Бил. Знаят, че не могат да те измамят. Бил е известен тук с познанията си за добитъка — обясни Боби на Сесили.

— А вие за какво имате знания, госпожице Хънтли-Морган? — попита Бил.

— Вероятно за нищо — отвърна Сесили, все още обидена от грубостта му към нея и кръстницата й.

— О, хайде, Сесили, не позволявай на Бил да ти развали настроението. — Катрин погледна намръщено Бил. — Той прави така с всички, които вижда за пръв път, нали?

— Както знаеш, отдавна не живея в тъй нареченото възпитано общество.

— Всички сме направо очаровани — завъртя очи Боби и намигна на Бил. — А сега ми се струва, че и двамата сме напът да умрем от глад. Какво има за вечеря?

По време на вечерята, за радост на Сесили, вниманието на Бил бе отвлечено от нея, докато другите обсъждаха колко скоро Боби ще успее да изкара печалба от фермата и докога ще може да отложи разплащането с банката по заема.

— Зависи най-вече от това колко време си готова да оставиш Боби да прекара с животните горе по хълмовете или по равнините през дъждовния сезон, Катрин. Нямаше ме само за седмица миналия ноември, понеже имах работа в Найроби. По моя сметка изгубих поне сто глави.

— Къде са отишли? — попита Сесили, заинтригувана за пръв път.

— Масаите са ги взели, разбира се.

— Но аз си мислех, че те се грижат за добитъка ви и работят за вас…

— Някои — да, но има много кланове масаи по тези места. Масаите виждат всички крави в Кения като своя собственост. Те са свещени за племето, разбирате ли, и макар масаите рядко да ги убиват, могат да ги заменят за царевица и зеленчуци с другите кланове.

— Но кравите не са ли ваша собственост?

— Технически — да, но парите, разменени с мзунго, не значат много за тях.

— Мзунго е местната дума за бял човек — обясни Катрин.

— Не можете ли да ги уволните и да намерите други хора да се грижат за добитъка ви?

Бил я погледна свъсен.

— Не, госпожице Хънтли-Морган, не мога. Имам чудесни отношения с тях — мнозина станаха мои приятели. И ако цената, която трябва да платя са няколко десетки глави добитък годишно, така да бъде. Масаите са били тук преди нас и въпреки опитите на властите да ги преместят или затворят, те продължават да живеят по традиционните си номадски обичаи. Живеят в симбиоза с кравите; източват кръв от тях и я пият, понеже вярват, че ще им донесе сила и здраве.

— Това звучи напълно отвратително — каза Сесили.

— Е, поне кравите не харесват вкуса на човешката кръв, за разлика от лъвовете — отвърна Бил.

— Още не съм виждала лъв, нито слон.

Бил я загледа безмълвно, сякаш обмисляше нещо. Най-накрая проговори.

— Отивам в пустинята утре, госпожице Хънтли-както ви е името. Свободна ли сте да дойдете с мен? Или ще се откажете, след като сте поканена?

— О, Сесили, трябва да отидеш! Ние ще дойдем с теб, разбира се — побърза да добави Катрин. — Бил ме заведе, когато бях на единайсет. Помниш ли как ми каза, че на тази възраст масайските момичета стават жени?

— На единайсет?! — шокира се Сесили.

— Много от тях са омъжени и бременни на дванайсет или тринайсет, госпожице Хънтли-каквото беше — каза Бил.

— О, стига! Наричайте ме Сесили — въздъхна тя, подразнена от факта, че той правеше всичко възможно да я изкара от кожата.

— Трябва ли? Боя се, че мразя това име. Имах пралеля, която живееше в Западен Съсекс. Макар да беше истински звяр, родителите ми винаги ме пращаха с по-големия ми брат при нея през ваканциите. Името й беше Сесили.

— Тогава се извинявам, че съм събудила лоши спомени, но не мога да бъда обвинявана за това, нали?

— Сериозно, Бил — скара му се Катрин, — остави горкото момиче на мира!

Но Бил още се взираше в нея. И този поглед, заедно със споменаването на Западен Съсекс, накара Сесили най-после да се сети кой е.

— И името ви е Бил? Бил Форсайт?

— Да, и си е добро британско име при това.

— Брат ви не е ли майор? И живее, където е живяла пралеля ви, в Западен Съсекс?

— Ами да, точно така. Откъде знаете?

— Скоро се запознах с него в Англия. — Сесили се зарадва, че това сякаш извади от релси Бил за момент.

— Наистина ли? Къде и кога?

— В Удхед Хол в Съсекс, преди около три седмици. Бях поканена там от лейди Удхед, а той живее наблизо.

— Е, да ме вземат мътните, както би казал майорът! Скъпият ми брат дойде да посети Кения, когато се преместих тук, и се напъха под всяка пола, която намери в клуба „Мутайга“, макар че си имаше много мила жена. Вие омъжена ли сте?

— Не.

— И също като теб, Бил, не се интересува от любовта — обяви Катрин от другата страна на масата и погледна успокояващо Сесили.

— Е, това е доста силно изявление, ако мога да изразя мнение. — Бил вдигна вежда. — Особено на вашата възраст. Трябваше да стана на тридесет и осем, за да осъзная, че любовта е мит. Както и да е — Бил се изправи и се обърна към Боби, — тъй като утре ще ставаме рано, двамата с теб трябва да си ходим.

— Разбира се — кимна Боби, изправи се и Сесили остана с впечатлението, че гледа почти с благоговение на приятеля си. — Е, ще се осмелиш ли да отидеш на първото си сафари, Сесили?

— О, моля те, кажи да! — подкани я Катрин, докато вървяха заедно по алеята. — Персоналът тук ще се оправи за една вечер, а не съм ходила в саваната от цяла вечност.

— Трябва да предупредиш американската си приятелка, че не е толкова бляскаво, колкото пътуванията, които може да й е описвала кръстницата й. — Бил дори не погледна Сесили, докато вървяха към пикапа. — Няма да има канапета, шампанско и прислуга; само одеяло, палатка и лагерен огън под звездите.

— Ние ще се погрижим за нея, Бил. Е, Сесили, съгласна ли си?

Три чифта очи се вторачиха в нея.

— Аз… добре. Ще се радвам да дойда.

— Отлично — каза Бил. — Тогава ще ви чакам всички утре сутрин точно в седем часа. Благодаря за вечерята, Катрин. Тези дни рядко ям домашна храна.

— Чао, скъпи! — Катрин целуна Боби и той се качи в пикапа, паркиран до този на Бил. — Ще се видим утре рано сутринта!

Сесили и Катрин изпратиха колите и тръгнаха обратно към къщата.

— Трябва да те оборудваме за утре — отбеляза Катрин. — Алис има много дрехи за сафари, а двете сте горе-долу един размер.

— Благодаря. Трябва да призная, че съм малко притеснена, особено за Бил. Той даде ясно да се разбере, че не ме харесва — призна Сесили, когато влязоха в коридора.

— Изобщо не мисля, че е така. Отдавна не съм го виждала да обръща толкова внимание на жена.

— Е, ако това е идеята му за внимание, нищо чудно, че не е женен. Толкова е невъзпитан!

— Интересното е, че доколкото съм чувала, и той като теб е избягал в Африка заради разбито сърце. Това е било преди двайсет години, а никога не съм чувала слухове за него, откакто е тук. Не е много общителен, ако ме разбираш. Доста е привлекателен, нали?

— Не, не мисля така — отвърна Сесили. Двете чаши шампанско, които бе изпила, за да понесе вечерта, я накараха да говори директно. — Само ме обиждаше през цялото време.

— Е, такъв си е Бил, но няма по-добър водач за първото ти сафари. Той познава територията по-добре, от който и да е друг бял мъж. А сега — Катрин потисна прозявка — трябва да прибера кучетата и да намеря тази досадна мангуста, която Алис толкова обича. Днес я нахраних и оттогава не съм я виждала цял ден. Ще потърся и подходящи дрехи за двете ни. Лека нощ, Сесили, ще се видим рано сутринта.

— Лека нощ и много ти благодаря за тази вечер.

Катрин излезе в хладната нощ да събере кучетата, а Сесили затвори вратата на спалнята и легна на леглото. Чудеше се какво е разбило сърцето на Бил така, че да го превърне в мъж, който няма никаква вяра в човечеството. И особено в жените…

След като си събу обувките и съблече роклята, Сесили се зарадва на юргана, защото всъщност й беше студено. Сгуши се под него, протегна ръка и усети нещо топло и пухкаво. Нададе лек писък, погледна под завивките и видя бебето мангуста, което бе видяла при първото си посещение тук. Очевидно се беше скрило под юргана. Малки лапички преминаха по гърдите й и се спряха във вдлъбнатината между гърлото и рамото й.

Сесили се усмихна като си представи реакцията на майка си, ако я видеше сега. Диво животно, сигурно пълно с бълхи и въшки, да спи до нея в леглото! Но дишането на животинчето беше успокояващо и Сесили тайно се радваше, че мангустата е избрала нейната спалня за убежище. Що се отнася до Бил и случилото се тази вечер, Сесили беше твърде уморена да мисли за това.

„Но ако някога реша да остана, определено ще живея тук горе, в долината Уанджохи.“ И с тази мисъл тя заспа.