Лусинда Райли
Сестра на слънцето (4) (Историята на Електра)

3.

— Електра, на кея сме — прошепна в ухото ми тих глас.

Разбудих се и примигнах в ярката светлина, която, осъзнах миг по-късно, беше отражението на слънцето в огледалната повърхност на Женевското езеро.

— Спала съм цели четири часа — осъзнах с изненада, докато слизах от колата. — Казах ти, че си безопасното ми място — усмихнах му се, докато отваряше багажника. — Трябва ми само сакът, може да оставиш куфара вътре до утре.

Крисчън заключи колата и ме поведе към кея, където беше вързана моторната лодка. Подаде ми ръка, за да ми помогне да се кача, след което започна да прави каквото трябваше да прави, за да се подготви за отплаване, а аз се настаних на меката кожена пейка на кърмата. Замислих се как на път за Атлантис винаги чаках с нетърпение да пристигна. А после, по обратния път, изпитвах облекчение, че си тръгвам.

„Може би този път ще бъде различно“ — казах си и въздъхнах, защото това също беше нещо, което изпитвах всеки път.

Крисчън запали двигателя и започнахме краткото пътуване до детския ми дом. Беше топло като за края на март и се наслаждавах на усещането от слънчевите лъчи по лицето ми и косата ми, която се вееше зад мен.

Когато се доближихме до полуострова, на който се намираше Атлантис, проточих врат, за да погледна зад дърветата. Беше впечатляваща къща, малко като от филм на Дисни, понеже беше толкова красива. „И изобщо не подхождаше на Татко“ — помислих си. Гардеробът му беше минимален; доколкото знаех, винаги носеше едни и същи три сака — ленено през лятото, от туид през зимата и още едно, от неясно какъв материал, което обличаше между сезоните. Спалнята му беше толкова бедно обзаведена, че приличаше на монашеска килия. Понякога се чудех дали не си е наложил покаяние за някакво престъпление, което е извършил в миналото, но както и да е… Докато се доближавахме до кея на Атлантис, се замислих колко парадоксални бяха гардеробът и спалнята му в сравнение с остатъка от къщата.

Мама вече стоеше и ме чакаше, махайки въодушевено с ръка. Беше облечена безупречно както винаги. Забелязах, че носи полата от букле на Шанел, която бях успяла да задигна за нея от закачалката с мостри, защото знаех колко ще й хареса.

— Електра! Chérie, каква прекрасна изненада! — каза тя и се надигна на пръсти, а аз наведох глава, за да може да ме целуне по двете бузи и да ме прегърне през раменете. — Изглеждаш красива както винаги, но ми се струва, че си прекалено слаба. Няма значение, Клаудия е приготвила продуктите да ти направи любимите палачинки с боровинки, ако пожелаеш. Знаеш ли, че Али е тук с бебето?

— Да, Крисчън ми каза. Нямам търпение да се запозная с племенника си — отвърнах и я последвах по пътеката през градините, която свързваше езерото с къщата. Уханието на тревата и напъпилите растения беше толкова свежо в сравнение с вонята на Ню Йорк. Поех дълбоко чистия въздух в белите си дробове.

— Ела в кухнята — подкани ме Мама, — Клаудия вече ни приготвя късна закуска.

Видях Крисчън да върви след нас. Той остави сака ми в дъното на стълбите, а аз пристъпих към него.

— Благодаря ти, че ме докара тук. Радвам се, че дойдох.

— Няма защо, Електра. В колко часа тръгваме за летището утре?

— Около десет вечерта. Личната ми асистентка е запазила билет за полунощ.

— Добре. Ако има някаква промяна, просто кажи на Марина и тя ще ме уведоми.

— Окей. Приятен уикенд!

— И на теб — кимна ми той и излезе през входната врата.

— Електра!

Обърнах се и видях Али да върви към мен от кухнята с разтворени ръце, за да ме прегърне.

— Здрасти, мамче — пошегувах се, докато се прегръщахме. — Поздравления!

— Благодаря. Още не мога да повярвам, че съм майка.

Помислих си, с лека завист, че тя изглеждаше прекрасно. Острите й черти бяха смекчени от килограмите, натрупани по време на бременността, а удивителната й червеникавозлатиста коса блестеше като ореол около порцелановата й кожа.

— Изглеждаш страхотно! — казах й.

— Не, не изглеждам страхотно. Натрупала съм осем килограма, които като че ли нямат намерение да изчезнат, и спя по около два часа на вечер. Имам си много гладен мъж в леглото — засмя се тя.

— Къде е той?

— Спи след безсънната нощ, разбира се — повдигна вежда Али с престорено раздразнение, но си помислих, че никога не съм я виждала по-щастлива. — Поне ще имаме възможност да поговорим — добави тя, докато вървяхме към кухнята. — Днес си мислех, че не съм те виждала от миналия юни, когато всички се събрахме тук след смъртта на Татко.

— Да, ами, бях заета.

— Опитвам се да следя живота ти по вестниците и списанията, но…

— Здравей, Електра — каза Клаудия на френски със силен немски акцент. — Как си? — Тя тъкмо наливаше тесто за палачинки в тигана и чух пращенето на пържещата се палачинка.

— Добре съм, благодаря.

— Ела, седни и ми разкажи всичко, което ти се е случило, откакто се видяхме за последно.

— Добре, но преди това ще отскоча догоре да се освежа. — Обърнах се и излязох от кухнята, внезапно изпаднала в паника. Знаех как обича да ни разпитва Али и не бях убедена, че ще мога да го понеса точно сега.

Грабнах сака и се качих по стълбите до тавана, който всъщност изобщо не беше таван, а просторен етаж, на който се намираха спалните на мен и сестрите ми, и отворих вратата на моята стая. Всичко изглеждаше точно както когато заминах за Париж като тийнейджърка. Погледнах стените, боядисани в същото бледокремаво както винаги, и седнах на леглото. В сравнение със стаите на другите момичета, които сякаш въплъщаваха характерите им, моята беше гола. Нямаше никакъв намек за момичето, живяло тук през първите шестнадесет години от живота си. Никакви плакати на модели или поп звезди, на балетисти или спортисти… нищо, което да показва коя съм.

Бръкнах в сака, извадих бутилката водка, увита в кашмирения ми анцуг, и отпих голяма глътка. Тази спалня сякаш изразяваше всичко, което имаше да се каже за мен — че бях просто празна обвивка. Нямах и никога не бях имала страст към нищо. „И — замислих се, докато прибирах бутилката обратно в кашмиреното й гнездо и вадех пакета, прибран в предния джоб на сака ми, за да взема още една черта, — тогава не знаех коя съм и още не го знам.“

* * *

Докато се върна долу, водката ме беше успокоила, а кокаинът бе повдигнал настроението ми. Когато с Мама и Али седнахме да се насладим на прочутата закуска на Клаудия, направих каквото очакваха и им разказах за всичките бляскави партита, на които бях ходила, и за всички знаменитости, с които се бях срещнала, заедно с малко безобидни клюки.

— А какво става с теб и Мич? Прочетох по вестниците, че сте се разделили. Вярно ли е?

— Да, преди няколко месеца.

— Какво стана?

— О, нали знаеш — свих рамене и отпих малко горещо, силно кафе, като ми се щеше в него да имаше и бърбън. — Той живее в Ел Ей, аз в Ню Йорк, и двамата трябваше да пътуваме…

— Значи той не е бил човекът за теб? — продължи да пита Али.

Изведнъж се чу някакво пищене и се огледах да видя откъде идва.

— Това е бебешката аларма. Беър се е събудил — въздъхна Али.

— Ще отида да се погрижа за него — предложи Мама, но Али вече беше на крака и нежно натисна раменете на Мама, за да я накара да си седне.

— Ти го гледа от пет сутринта днес, Мамо, така че е мой ред.

Още дори не бях виждала племенника си, но вече го харесвах.

Той ме бе спасил от Великата инквизиция на Али.

— А как е новият ти апартамент? — попита Мама, сменяйки темата. Ако тактичността придобиеше физическа форма, щеше да изглежда като моята настойница.

— Става — отговорих, — но съм го наела само за година, така че сигурно скоро ще потърся нещо друго.

— Предполагам, че не прекарваш много време там, с всичкото това пътуване.

— Точно така е, но поне има къде да си държа дрехите. О, виж кой е тук!

Али вървеше към масата и носеше бебе с огромни, любопитни кафяви очи. Тъмночервената му коса вече започваше да се накъдря на темето.

— Това е Беър — каза Али и очите й светеха от гордост. И защо да не се гордее? За мен всяка жена, достатъчно смела да роди, беше героиня.

— О, Господи! Толкова е сладък! Колко е голям вече? — попитах, а Али седна и го гушна в скута си.

— На седем седмици.

— Леле, изглежда толкова голям!

— Това е, защото има голям апетит — усмихна се Али, разкопча си ризата и сложи бебето на необходимото място. Беър започна да суче шумно и аз потръпнах.

— Не те ли боли, когато се храни?

— В началото болеше, но после се научихме как се прави, нали така, миличък? — каза тя и погледна бебето така, както аз понякога бях гледала Мич. Тоест с любов.

— Е, добре, сега ще ви оставим да си поговорите двете и ще се видим по-късно — каза Клаудия, която беше приключила с разчистването на масата, и излезе от кухнята след Мама.

— Много съжалявам за бащата на Беър, Али.

— Благодаря, Електра.

— Той… бащата…

— Казваше се Тео.

— Тео знаеше ли за Беър?

— Не, и аз не знаех, научих го няколко седмици след смъртта на Тео. Тогава се чувствах сякаш небето се е срутило над света ми, но сега… — Али ми се усмихна с искрено удовлетворение в ясните си сини очи. — Сега не бих могла да живея без него.

— Замисли ли се за…

— Аборт? Мина ми през главата за момент, да. Имах си кариерата с плаването, бащата на Беър беше мъртъв, а в онзи момент нямах и дом. Но никога не бих могла да го сторя. Усещах, че Беър е дар свише. Понякога, когато го храня в малките часове, наистина усещам, че Тео е с мен.

— Имаш предвид духа му?

— Да, именно.

— Не бих си помислила, че вярваш в такива неща — намръщих се.

— Нито пък аз, но нещо невероятно се случи в нощта, преди да се роди Беър.

— Какво?

— Летях до Испания да търся Тиги, която току-що беше получила диагноза увреждане на сърцето, но беше избягала да търси семейството си. И тя ми каза нещо, Електра, нещо, което само Тео би могъл да знае.

Видях как бледата ръка на Али хвана огърлицата на врата й.

— Какво беше то?

— Тео ми купи това. — Али вдигна малкото тюркоазено око, което висеше на верижката. — Верижката се беше скъсала няколко седмици по-рано и Тиги каза, че Тео иска да знае защо не го нося. После каза, че той харесвал името Беър, и знаеш ли какво, Електра? Той наистина го харесваше!

В очите на Али избиха сълзи.

— И така, макар преди да бях циничка, вече се превърнах във вярваща. И просто зная, че Тео бди над нас. — Тя сви рамене и ми се усмихна тъжно.

— Ще ми се и аз да имах такава вяра. Проблемът е, че не вярвам в нищо. А как е сърцето на Тиги сега?

— Много по-добре, доколкото знам. Върнала се е в Шотландия и живее щастливо с лекаря, който се грижеше за нея, докато беше болна. Освен това той е и собственик на имението, където работи.

— Значи и тя може да се ожени скоро, така ли?

— Съмнявам се. Чарли технически още е женен и минава през много неприятен развод, доколкото разбрах от Тиги.

— А другите сестри?

— Мая още е в Бразилия с прекрасния си мъж Флориано и дъщеря му, Ася е в Кент в Англия и помага на приятеля си, който по някаква причина носи прякора Маус, да реставрира къщата си, а Кики е в Австралия и живее с дядо си и приятелката си Криси в пустинята. Видях няколко снимки на картините й и са просто страхотни. Тя е толкова талантлива!

— Значи всичките ни сестри са си намерили нов живот?

— Да, така изглежда.

— И всички са го направили, като са потърсили миналото си?

— Да, точно така. Както и аз. Пратих ти имейл, за да ти кажа, че имам брат близнак, нали?

— Ъ-ъ-ъ…

— О, Електра, сигурна съм, че го изпратих. И биологичен баща, който е музикален гений, но пълен пияница. — Али се усмихна с обич при мисълта за него, докато умело местеше бебето от едната си гърда на другата.

— И така — продължи тя, — направила ли си нещо по въпроса с писмото от Татко?

— Дори не отворих плика и честно казано, не помня къде го сложих. Може да е изгубено.

— О, Електра! — Али ме погледна с най-силния си неодобрителен поглед. — Не може да говориш сериозно!

— Хей, все някъде е, просто не съм си направила труда да го потърся.

— Нима не искаш да разбереш откъде си дошла?

— Не, просто не виждам смисъл. Какво значение има? Аз съм тази, която съм сега.

— Е, на мен определено ми помогна. А и дори да не искаш да последваш информацията в писмото, думите на Татко в писмата бяха последният му дар за всички нас.

— Боже Господи! — Това вече беше прекалено. — Ти и другите ни сестри се държите все едно Татко е бил някакъв шибан бог! Той беше просто човек, който ни е осиновил — по някаква откачена причина, която никоя от нас не знае!

— Моля те, недей да крещиш, Електра, бебето се разстройва, но съжалявам, ако…

— Ще изляза да се разходя.

Станах от масата, изминах пътя до входната врата и я дръпнах. Затръшнах я зад себе си и тръгнах по поляните към кея.

Както всеки път, няколко часа след като се върнах в Атлантис, ми се щеше да не бях идвала.

— Какво им става на сестрите ми, когато стане дума за Татко? Той дори не ни е истински баща, за бога!

Продължих да се оплаквам на себе си и седнах, провесила крака над кея. Опитах се да дишам дълбоко. Не подейства. Може би още една черта щеше да свърши работа. Станах и се върнах обратно в къщата, като се качих на пръсти по стълбите, за да не ме чуе никой. Щом се върнах в стаята си, заключих вратата и извадих каквото ми трябваше.

Няколко минути по-късно се чувствах много по-спокойна. Излегнах се на леглото и си представих всичките ми сестри поред.

По някаква причина се появиха в ума ми като принцеси на Дисни, което беше доста забавно. Изобщо не бяха досадни, когато изглеждаха така, и ги обичах всичките, освен Кики (която изведнъж се появи като вещицата от „Снежанка“). Изкикотих се и реших, че това е прекалено жестоко, дори за Кики. Хората казваха, че не можеш да избереш семейството си, само приятелите, но Татко ни беше избрал и нямаше къде да бягаме. Може би причината с Кики да не се разбираме беше, че тя не ми търпеше фасоните като другите. И можеше да крещи по-силно от мен. Другите биха направили всичко, за да има мир, но на нея не й пукаше. Също като мен…

Четирите ми по-големи сестри едва ли някога се замисляха, че всяка си имаше другарка — Али и Мая, Ася и Кики — което ме оставяше с Тиги. Винаги я слагаха до мен, когато бяхме малки, понеже имахме само няколко месеца разлика, но макар много да я обичах, нямаше как да сме по-различни една от друга. Не помагаше и това, че по-големите ми сестри ясно даваха да се разбере, че любимата им малка сестричка, с която да си играят, беше Тиги, а не аз. Тиги не крещеше, не плачеше и не вдигаше врява през цялото време. Тя просто седеше в скута ти, смучеше си палеца и беше перфектна. Докато растяхме, се опитах да се сближа с нея, защото бях самотна, но всичките й духовни глупости направо ме подлудяваха.

Когато действието на кокаина намаля, сестрите ми спряха да бъдат принцеси на Дисни и се превърнаха отново в себе си. Какво значение изобщо имаше? Сега, когато Татко го нямаше, бяхме само купчина различни жени, които са били събрани като деца, но вече тръгват всяка по своя път. Вдишах и издишах няколко пъти и се опитах да направя каквото ми казваха психолозите и да анализирам причините да съм толкова ядосана. Този път за разнообразие ми се струваше, че знам причината: Али ми беше казала, че всичките ми сестри са щастливи, че са намерили свой живот с хора, които ги обичат. Дори Кики, която винаги бях смятала за несимпатична като мен, някак бе успяла да преодолее странната си мания по Ася и да продължи напред. Освен това беше намерила призванието си в изкуството, което винаги бе обичала.

А ето ме и мен, изключението, както винаги. След смъртта на Татко не бях намерила нищо, освен нов и по-надежден дилър. Макар да бях най-успешната от сестрите във финансово отношение — според думите на счетоводителя ми можех да спра да работя днес и никога да нямам проблеми с парите — какъв беше смисълът, когато нямах идея какво друго искам да правя?

На вратата ми се почука.

— Електра? Вътре ли си?

Беше Али.

— Да, влез.

Тя влезе с Беър на ръце.

— Много съжалявам, че те разстроих така, Електра — каза тя, застанала несигурно на прага.

— Не се притеснявай, проблемът е в мен, не в теб.

— Е, все пак съжалявам. Толкова се радвам да те видя и съм много щастлива, че дойде. Може ли да седна? Много е тежък.

— Разбира се — въздъхнах.

Последното нещо, което ми трябваше, беше да съм хваната в капан в спалнята си на разпит с Али.

— Исках само да споделя нещо с теб, Електра. Нещо, което Тиги ми каза, че трябва да проучим.

— О, така ли? Какво?

— Когато е била тук миналия месец, Тиги е намерила мазе, до което се стига с таен асансьор.

— Ъ-ъ-ъ… ясно. И?

— Каза, че било използвано като изба за вино, но забелязала скрита врата зад една от стойките. Може би трябва да проверим какво има зад нея.

— Добре. Защо не питаме Мама?

— Бихме могли, да, но Тиги е останала с впечатлението, че тя не иска да говори за това.

— Боже, Али! Това е нашата къща и Мама работи за нас! Можем да питаме каквото си искаме и да правим каквото си искаме тук, нали?

— Да, можем, но, ами… — Али въздъхна. — Може би просто трябва да стъпваме леко от уважение. Мама е тук отдавна — тя се грижи за къщата с Клаудия, грижеше се и за нас и не искам да я оставям с усещането, че й се месим в работата сега, когато нещата са… различни.

— Тоест това, което казваш, е, че искаш да се промъкнем долу с този асансьор посред нощ и да разберем докъде води тази врата? — Вдигнах вежда. — Но още не разбирам защо трябва да се промъкваме като крадци, вместо просто да я попитаме.

— Не бъди толкова упорита, Електра. Тайният асансьор и мазето са там и Татко трябва да е имал причина да ги построи. Каквото и да мислиш за него, той беше практичен човек. Аз така или иначе будувам нощем заради Беър, така че смятам да разследвам. Чудех се дали не искаш да дойдеш с мен? Тиги каза, че ще трябват две от нас, за да преместят стойката пред тайната врата. Каза ми и къде е ключът. А сега би ли подържала Беър за няколко минути, докато аз вляза в тоалетната? — Али се изправи и пусна Беър в скута ми. За да не падне назад, ми се наложи да го хвана с две ръце. Той отговори със силно оригване.

— Браво! — възкликна Али на прага на банята. — От един час се опитвам да го накарам да се оригне!

Вратата се затвори зад нея и с Беър останахме насаме.

Аз погледнах надолу към него, а той погледна нагоре към мен.

— Здрасти — казах му, молейки се да не се напишка върху мен или нещо подобно. За пръв път държах бебе.

— Какво си мислиш, мъниче? Да не се чудиш защо, след като съм ти леля, съм с толкова различен цвят от майка ти? Никога не си го срещал, но имаш много странен дядо — продължих, защото разговорът сякаш му харесваше. — Имам предвид, той беше страхотен, много умен и тъй нататък, но мисля, че пазеше много тайни от всички нас. Как мислиш?

Изведнъж усетих как малкото му телце се отпусна в ръцете ми. Когато Али се върна, Беър вече бе затворил очи и спеше дълбоко.

— Еха, много те бива с децата — усмихна ми се Али. — Обикновено трябва да го люлея с часове, докато се предаде.

— Може да му е станало скучно — свих рамене, след като Али внимателно го взе от ръцете ми.

— Ще го сложа в люлката му и ще си почина, докато мога — прошепна тя. — Доскоро.

* * *

Преди вечеря се погрижих да взема достатъчно предпазна водка, за да запазя спокойствие, след което си сипах още една голяма от килера на долния етаж. За щастие разговорът беше само за това колко невероятно готви Клаудия (беше направила прочутия си шницел и направо си облизах чинията) и плановете за пътуването ни с кораб до Гърция, за да пуснем венец на годишнината от смъртта на Татко.

— Мислех, че ние, момичетата, трябва да отидем сами на кораба, но Мая ще долети предната седмица с Флориано, с когото нямам търпение да се запозная, и дъщеря му Валентина — уведоми ме Али. — Ася, Маус и сина му Рори ще долетят, както и Тиги, гаджето й Чарли и дъщеря му Зара…

— Леле! — прекъснах я. — Значи Мая, Ася и Тиги са на практика втори майки на децата на партньорите си?

— Да, така е — съгласи се Али.

— А като твоя втора майка знам, че моите момичета ще обичат децата не по-малко, отколкото ако бяха от една кръв — заяви твърдо Мама.

— Кики ще дойде ли?

— Да, каза, че ще дойде. Надява се дядо й и приятелката й Криси също да дойдат с нея.

— Приятелката й Криси?

Мама и Али се вгледаха в мен и се зачудих защо само аз от цялото семейство бях готова да кажа истината на глас.

— Те имат връзка, нали?

— Не знам — отвърна Али, — но звучи много щастлива, което е най-важното.

— Но от самото начало беше очевидно, че Кики е хомосексуална, нали? Че беше влюбена в Ася?

— Електра, не е наша работа да се бъркаме в личния живот на другите хора — прекъсна ме Мама.

— Но Кики не е „другите хора“, нали? Освен това какъв е проблемът? Радвам се за нея, ако си е намерила някого, когото обича.

— Не знам как ще вместим всички — продължи неумолимо Мама.

— Е, след като всички други са си намерили семейства, а аз съм сама, ако няма място, може просто да не дойда.

— О, Електра, не говори така! Трябва да дойдеш, ти обеща! — Али изглеждаше искрено разстроена.

— Да, добре, тогава може да ида да спя в тайното мазе, което е намерила Тиги — отвърнах, обръщайки се към Мама.

Али ме проряза с поглед от другата страна на масата, но бях прекалено пияна, за да ми пука.

— А, мазето. — Мама ни погледна и двете. — Да, казах на Тиги за него и няма никаква мистерия. Когато свършим с прекрасния ябълков щрудел на Клаудия, ще ви заведа долу да го видите.

Погледнах триумфиращо Али, която вдигна вежди с раздразнение. Щом приключихме с десерта, Мама се изправи и извади ключ от една кутия на стената.

— Е, ще слизаме ли?

Нямаше нужда от отговор, понеже тя вече излизаше от кухнята. Али и аз я последвахме. Щом излязохме в коридора, Мама хвана една месингова халка на стената и дръпна махагоновия панел, за да разкрие миниатюрен асансьор.

— Защо е бил инсталиран? — попитах.

— Както обясних на Тиги, баща ви остаряваше и искаше лесен достъп до всички части на къщата. — Мама отвори вратата и трите се натъпкахме вътре. Веднага изпитах клаустрофобия и си поех дълбоко дъх няколко пъти, докато тя натискаше месинговия бутон и вратата се затваряше зад нас.

— Да, ясно ми е, но защо го е скрил? — продължих да питам, докато асансьорът се движеше.

— Електра, няма ли да млъкнеш? — изсъска Али, вече много ядосана. — Сигурна съм, че Мама ще обясни всичко.

Пътуването продължи само около четири секунди и усетих отскока, когато стигнахме дъното. Вратата се отвори и видяхме много просто мазе, оградено от всички страни със стойки за вино, точно както беше казала Али.

— Ето го — каза Мама и разтвори ръце. — Винената изба на баща ви. — Тя се обърна към мен и се усмихна. — Съжалявам, Електра, но няма никаква мистерия.

— Но…

Зад Мама очите на Али ми пращаха послание, което дори аз не можех да пренебрегна.

— Аз… ами, много е хубаво. — Започнах да разглеждам рафтовете, за да видя какво е прибрал тук Татко. Извадих една бутилка. — Еха, „Шато Марго“ от 1957-а! Това се продава за над две хиляди долара в най-добрите ресторанти в Ню Йорк. Жалко, че повече си падам по водката.

— Може ли да се качим обратно горе? Трябва да проверя как е Беър — каза Али и ми прати още един предупредителен поглед.

— Само ми дай още две минутки — отвърнах и продължих да оглеждам стойките, да вадя по някоя бутилка и да се преструвам, че чета етикета, докато всъщност се оглеждах за тайната врата, която беше споменала Али. От дясната страна на стаята се вгледах в едно бургундско „Ротшилд“ от 1972-ра и забелязах почти невидимия контур на отвор в мазилката зад стойките.

— Е, добре — казах и се върнах при другите. — Да тръгваме.

Когато тръгнахме към асансьора, забелязах, че е обграден от солидна стомана.

— За какво е това, Мамо? — посочих го.

— Ако натиснеш това копче — тя посочи едната страна на рамката — стоманените врати пред асансьора се затварят.

— Значи, ако го натиснем сега, ще бъдем хванати в капан тук долу? — попитах, на път да изпадна в паника.

— Не, разбира се, Електра, но всеки, който се опита да влезе в мазето от асансьора, няма да може да получи достъп. Това е нещо като трезор — обясни тя, когато отново се натъпкахме в тясното пространство. — Нищо необичайно в дома на богато семейство, което живее на изолирано място. Ако, не дай си боже, Атлантис бъде нападнат от крадци или нещо по-лошо, бихме могли да се заключим тук и да повикаме помощ. Да, chérie, тук има интернет връзка — усмихна ми се Мама, докато се качвахме към горния етаж. — А сега — продължи тя, след като излязохме от асансьора и се върнахме в кухнята, а аз запомних къде окачи ключа в кутията, — моля да ме извините, но съм много уморена тази вечер и трябва да си легна.

— Вината е на Беър, будна си от пет сутринта, Мамо. Аз ще се погрижа за него утре сутрин.

— Не, Али. Ако поспя сега, няма да има проблем. Напоследък така или иначе се будя рано. Лека нощ. — Тя ни кимна и излезе от кухнята.

— Ще проверя как е Беър — каза Али и понечи да последва Мама, но аз я потупах по рамото.

— Тогава защо не вземеш асансьора? — Свалих ключа от кукичката и го размахах пред нея. — Отива до таванския етаж, видях копчето вътре.

— Не, Електра, ще се оправя, благодаря.

— Както искаш — свих рамене, а тя тръгна нагоре по стълбите. Сипах си още една водка с кола, после тръгнах по коридора и отворих вратата на кабинета на Татко. Беше като жив музей — все едно Татко просто беше излязъл за малко и щеше да се върне скоро. Писалката и тефтерът му още седяха в центъра на бюрото, всичко безупречно подредено както винаги. „За разлика от най-малката му дъщеря“ — помислих си с усмивка и седнах в стария му кожен капитански стол. Огледах рафтовете с книги по едната стена, изправих се и извадих големия английски речник на Оксфорд, който използвах толкова често като малка. Един ден влязох и видях Татко да седи на стола и да решава кръстословица в един английски вестник.

— Здравей, Електра — усмихна ми се той. — Мъча се да намеря отговора на това.

Прочетох условието — „Те се спускат за сън (7)“ и се замислих.

— Може би е „клепачи“?

— Да, разбира се, права си! Какво си ми умно момиче!

От този ден нататък през всяка ваканция, стига да си беше вкъщи, Татко ме викаше в кабинета си и сядахме заедно да решаваме кръстословици. Намирах го за успокояващо — и до днес често решавах кръстословиците по вестниците, докато чаках на летището. Освен това така развих много добър английски речник, който изненадваше журналистите, когато ми взимаха интервюта — всички си мислеха, че имам повече грим, отколкото мозък.

Върнах речника на мястото му и понечих да изляза от стаята, когато ме спря невероятно силният аромат на одеколона на Татко. Бих разпознала свежото лимоново ухание навсякъде. По гръбнака ми премина тръпка при мисълта за думите на Али, че усещала Тео до себе си…

Отново потреперих и бързо напуснах кабинета, затръшвайки вратата зад себе си.

Али отново беше в кухнята и се занимаваше с някакви бутилки.

— Защо това мляко е в бутилка? — попитах. — Мислех, че кърмиш Беър.

— Знам, но по-рано изцедих това с помпа, за да може Мама да нахрани Беър, когато се събуди утре сутрин.

— Уф! — пак потреперих, докато я гледах как налива млякото в бутилка. — Ако някога имам дете, което поначало е съмнително, не бих могла да мина през всичко това.

— Никога не казвай никога — усмихна ми се Али. — Впрочем преди няколко седмици видях в едно списание твоя снимка със Зед Езу. Връзка ли имате?

— Боже, не! — отвърнах, докато бърках в кутията за бисквити, за да си извадя масленка. — Понякога се забавляваме в Ню Йорк. По-точно вкъщи.

— Искаш да кажеш, че със Зед Езу сте любовници?

— Да, защо? Проблем ли имаш с това?

— Не, нищо подобно, искам да кажа… — Али се обърна към мен. Изглеждаше притеснена. — Аз…

— Какво, Али?

— О, нищо. Както и да е, отивам да си легна и да поспя, докато мога. А ти?

— И аз ще си лягам — отговорих.

Чак след като изпих чаша водка от сака си и се настаних в детското си легло, приятно замаяна, се сетих за очертанието на вратата зад стойката за вино долу в мазето. Може би трябваше да сляза сега и да разследвам…

— Утре — обещах си, докато затварях очи.