Лусинда Райли
Сестра на слънцето (18) (Историята на Електра)

17.

„Ранчото“, Аризона, Май

— Електра, това е двайсет и вторият ден от програмата ти тук, при нас в „Ранчото“. Как се чувстваш?

Измамно милите очи на Фи ме гледаха преценяващо. Когато сесиите ни започнаха, имах чувството, че няма значение какво й говоря, защото мекият й глас с лек европейски акцент и полузатворените й сини очи я караха да изглежда полузаспала. Колко бях сгрешила! Този въпрос, „как се чувстваш“, ме преследваше от първата ми терапевтична сесия тук.

Е, как се чувствах?

Първа седмица: през първите ми четиридесет и осем часа в детокс центъра отговорът ми беше: „Чувствам, че искам да изпия около литър водка с две хапчета екстази и двайсетина черти кока. И да открадна пистолет, за да се измъкна оттук със стрелба“.

Бях поставена под наблюдение като възможен самоубиец заради „свръхдозата“ и ме натъпкаха с какви ли не лекарства, за да ми помогнат да спра по-леко алкохола и наркотиците. Не мисля, че някога бях изпитвала повече гняв и отчаяние в живота си, отколкото през тези два дни; сякаш никой не вярваше, че не съм направила опит за самоубийство и няма да си посегна отново.

Щом излязох от детокса и отидох в общите спални, открих с ужас, че все едно се бях върнала обратно в интерната, с две момичета в същата спалня, които хъркаха, крещяха насън, пърдяха или плачеха във възглавниците си, а понякога всичко това в една и съща нощ. И защо, по дяволите, място, което струваше повече от най-добрия петзвезден хотел, не предлагаше самостоятелни спални?

Втора седмица: прекарах я вбесена, че Дванайсетте стъпки на програмата „Анонимни алкохолици“ изискваха да се моля за помощ на Бог, в когото не вярвах, и още по-лошото — че за да се излекувам, трябва да се преклоня пред тази митична фигура и нейното величие. И мразех Фи, задето си пъхаше носа в живота ми и как ме кара да се „чувствам“, когато изобщо не беше нейна работа. От друга страна, много харесвах едната си съквартирантка, Лизи, както и факта, че в груповата терапия имаше хора, които очевидно бяха много по-зле от мен.

Трета седмица: тогава започнах да чувствам облекчение, че Дванайсетте стъпки ми се видяха по-смислени, когато един човек в груповата терапия каза, че и той не вярва в Бог, затова си представя по-висша сила — нещо много по-могъщо от нас, хората, които ходят по земята. И това много помогна. Освен това открих, че обичам конската терапия, но не исках само да се грижа за конете, а да яхна някой от тях и да се понеса през пустинята. Двете с Лизи бяхме станали много близки, особено след като третата ни съквартирантка си тръгна (тя имаше сериозни проблеми с телесната миризма и спеше със заек на име „Бобо“), и се сближавахме все повече.

— Е, Електра? Как се чувстваш? — попита отново Фи.

Всъщност, като се замисля, се чувствах горда, да, горда, че не бях пила алкохол, гълтала хапчета или смъркала кокаин от двайсет и два дни.

Това и казах, защото знаех, че Фи обича позитивните отговори.

— Това е фантастично, Електра! Има за какво да се гордееш. Като всички тук, в „Ранчото“, ти си изминала много трудно пътешествие, но не си се отказала. Трябва да се чувстваш горда; и аз се гордея с теб — усмихна ми се тя.

— Благодаря — свих рамене.

— Знам, че ти е трудно да мислиш за събитията, които те доведоха тук — започна Фи.

Знаех точно накъде бие и усетих обичайния гняв и раздразнение.

— Размишлявала ли си повече за свръхдозата си онази нощ в Ню Йорк? — попита тя.

— Не! — сопнах й се. — Колко пъти трябва да ви повтарям на всички, че беше инцидент?! Просто исках да заспя! Нищо повече! Не можех да накарам ума си да се изключи и просто исках да бъде тихо…

— Електра, не че не ти вярвам, но ако има каквито и да било признаци, че може да се самонараниш, мой дълг е като твой психотерапевт да те защитя. Колкото и да съм доволна, че си намерила нова перспектива, искам да поговорим за нещо, което ми каза — че ти е трудно да говориш за чувствата си с други хора. Както си научила по време на престоя си тук, чувствата ни влияят на всичко, което правим, и това включва способността ти да останеш чиста от наркотиците, когато напуснеш „Ранчото“.

— Казах ти, аз съм самостоятелен човек. Обичам да се справям сама с проблемите.

— Разбирам това, Електра, наистина, но като се съгласи да се присъединиш към нас тук, ти си приела, че имаш нужда от чужда помощ. А аз се притеснявам, че щом се върнеш в реалния свят, няма да поискаш тази помощ, когато се нуждаеш от нея.

— Говорили сме за проблемите ми с доверието. Мисля, че е просто от това.

— Да, и разбирам, че това е нормален проблем за всяка знаменитост. Но изглежда проявяваш особено нежелание да говориш за детството си.

— Казах ти, че съм била осиновена, както и петте ми сестри. Живеехме привилегирован живот… няма кой знае какво повече да се каже. Освен това Татко винаги ме е учил да не гледам назад.

Макар че явно смисълът на терапията е точно това.

— Смисълът на терапията е да се справиш с миналото, за да не ти се налага повече да гледаш назад, Електра. А детството ти е две трети от живота ти досега.

Отговорих с обичайното си свиване на рамене, погледнах голите си нокти и се замислих колко добре растяха сега, когато бях спряла да ги гриза. Последва това, което наричах „битка на мълчанието“ между нас; битка, която знаех, че винаги мога да спечеля. И редовно го правех.

— Е, би ли казала, че баща ти е бил човекът с най-силно влияние върху живота ти? — обади се накрая Фи.

— Може би. Не са ли винаги родителите тези с най-голямо влияние?

— Да, често, но понякога може друг роднина да влезе в тази роля. Каза, че баща ти често отсъствал, докато си била дете?

— Да. Но всичките ми сестри го обожаваха, а понеже бях най-малката, като че ли просто следвах примера им.

— Сигурно е трудно да си на дъното на купчина от шест сестри — каза Фи. — Аз съм една от четири момичета, но бях най-голямата.

— Късметлийка.

— Защо смяташ така?

— Защото… не знам. Двете ми най-големи сестри винаги бяха начело, а останалите ги следваха безропотно. Всички, освен мен.

— Ти си била бунтарката?

— Предполагам, че да. Но не нарочно — отвърнах внимателно, защото Фи ме водеше към територия, за която просто не исках да говоря.

— Това се е случило, когато си била тийнейджърка, така ли?

— Не, мисля, че съм си родена бунтарка; всички казваха, че съм опищяла къщата като бебе. Наричаха ме „Трики“ — чух Али и Мая да ме обсъждат един ден, когато бях на четири или пет. Скрих се в градината и си изплаках очите.

— Представям си.

— Преодолях го. Не е голяма работа. Всички братя и сестри се наричат един друг с прякори, нали?

— Да, вярно е. И какви са били прякорите на сестрите ти?

— Ами… не помня. — Погледнах часовника на стената. — Трябва да тръгвам. Имам конска терапия в три.

— Добре, стига толкова за днес — каза Фи, макар че ми оставаха десет минути от определеното време за сесията. — Но задачата ти за тази вечер е да продължиш да работиш върху дневника на настроенията си и да се фокусираш върху това какви са „спусъците“, които те карат да се нуждаеш от алкохол и дрога. Какво ще кажеш да се опиташ и да си спомниш прякорите на сестрите ти?

— Добре. Ще се видим утре.

Станах от стола и излязох от стаята, раздразнена, защото и двете знаехме, че няма да си спомня никакви прякори за сестрите си, понеже такива не съществуваха. Докато вървях по коридора обратно към рецепцията и оттам навън под ослепителната светлина на аризонското слънце, признах победата на Фи в този рунд. О, биваше си я, много даже, както ме вкарваше в капани, заложени от мен самата. Понеже ми оставаха още няколко минути, се насочих към новото си любимо място: Лабиринтът на тревогите. Това беше кръгообразна тухлена пътека, която те водеше с кръгови движения всеки път в различна посока в зависимост от това накъде си избрала да се обърнеш в дадения момент. Виждаше ми се като метафора за живота; в груповата терапия бяхме говорили за това как всяко наше решение определя бъдещето ни — някои бяха малки, други — големи, но всяко имаше ефект. Днес, докато вървях по изтърканата от стъпки тухлена пътека, се замислих за едно решение, което сякаш бях взела, без да го осъзнавам…

— Защо не можеш да се довериш на никого? — запитах се.

Беше толкова лесно да обвиня статута си на знаменитост.

Усмихнах се тъжно при мисълта за милиардите хора по света, които искаха да бъдат известни, и как славата ме бе застигнала неочаквано, буквално за една нощ, на толкова млада възраст.

Но знаех, че не е това. Не беше и това, че сестрите ми ме намираха за досадна, нито Татко, макар че той беше отчасти виновен, понеже ме бе поставил в тази ситуация…

„Тогава защо не го кажеш на Фи и да го обсъдите?“ — запитах се.

„Защото те е страх, Електра, страх те е, че ще трябва да го преживееш отново…“

Освен това беше толкова глупаво, помислих си, да базираш цялото си възприятие за доверието на една малка случка в детството.

А аз никога нямаше да си позволя да се превърна в жертва; тук, в „Ранчото“, бях видяла много жертви.

Така или иначе не бях дошла тук за терапия, а за да се изчистя от наркотиците, и го бях направила.

— Засега — казах си на глас, спомняйки си Дванайсетте стъпки. Ден по ден беше мантрата. Тези три седмици бяха толкова трудни, най-трудното нещо, което бях правила в живота си, а днешният ден също не беше особено добър, защото да си трезвен означаваше пак да имаш мозък, което значеше да се изправиш пред себе си и това, което си, и… е, всичките тези гадости. Макар че беше страхотно усещане да се събудиш след нормален сън през нощта и да можеш да мислиш. Така че дори да не успеех да се справя с проблемите си с доверието, се бях справила с пристрастяването. А не беше ли това най-важното?

Излязох от лабиринта и тръгнах към конюшните и поляната, където конете пасяха, готови всичките загубеняци (включително аз) да дойдат да ги погалят.

— Как си, Електра? — попита Мариса, младата конярка.

— Добре, благодаря — дадох шаблонния си отговор. — А ти?

— О, добре — отвърна тя, въведе ме в конюшнята и посочи купчината мръсна слама. — Твой ред е да ринеш лайната. — Тя ми се ухили и ми подаде чифт гумени ръкавици и една вила.

— Мерси.

Тя излезе от конюшнята и се зачудих какво ли си мислеше, като види един от най-известните супермодели в света потънал до гуша в конски тор. Каквото и да мислеше, знаех, че поне технически всички тук са заклети да пазят тайна и само пред смъртна заплаха биха издали кой е зад стените на „Ранчото“ и какво прави.

Щом се заех с отвратителната, но успокояваща задача да изрина мръсната слама, се замислих за онова, което бях обсъждала с Фи, тоест детството ми, и това всъщност ме накара да се сетя за един щастлив спомен. Когато бях на шест или седем, бяхме на ваканция в Средиземно море, както винаги на „Титан“, и Татко ме изведе с моторницата до една конюшня, собственост на негов приятел край Ница.

— Мислех, че може да ти хареса да дойдеш да видиш конете — обясни той. — Ако искаш, може дори да яхнеш някой от тях.

В началото се уплаших, защото те изглеждаха гигантски, а аз бях толкова малка, но конярят намери най-малкото пони в двора и аз седнах на гърба му, изправих се и се почувствах милион пъти по-висока откогато и да било преди. Поведоха ме по поляната, първо бавно, но после тялото ми се пригоди към естествения ритъм на животното и накрая дори успях да подкарам понито в лек галоп.

— Имаш естествена дарба с конете — каза Татко, когато се спря до мен на великолепен кафяв жребец. — Искаш ли да се научиш да яздиш наистина?

— Да, много, Татко!

И така Татко ми уреди уроци по езда в Женева, както и по-късно в интерната. Те бяха най-хубавият момент от седмицата ми, защото знаех, че мога да разкажа всичките си тайни на коня си, да го обичам колкото поискам и той никога няма да ме предаде.

— Ето, всичко е готово — казах на Мариса и си свалих ръкавиците, след като сипах нова слама от балата в двора.

Тя посочи поляната, където трима от загубеняците гледаха наведени над оградата как друг загубеняк гали Филомена, спокойна дореста кобила.

Отидох до оградата и се наведох над нея. Кимнах на другите, но не започнах разговор.

— Здрасти, Електра! — махна ми Ханк, който отговаряше за конюшните. — Ти си следващата на ред!

— Благодаря! — отвърнах и вдигнах палец.

Гледах го отдалече и си мислех колко е привлекателен, с неговия мускулест торс, трениран не във фитнес салона, а с ежедневна езда в пустинята. Харесваше ми отношението на Ханк към конете; макар да го бях виждала да убива гърмяща змия с лопата, когато влезе на поляната, към конете проявяваше нежност, която ми допадаше. Трябваше да призная, че идвах тук да видя и него, не само животните…

— Добре, скъпа, ти си наред! — подвикна ми той няколко минути по-късно, след като въображението ми го съблече гол в една конюшня. Хубавото на тъмната ми кожа беше, че изчервяването не си личеше.

— Цялата е твоя — каза той, когато се доближих до Филомена.

— Здрасти, Фили — прошепнах, галейки я по носа и я целунах, вдишвайки свежия й конски мирис. — Каква си ми късметлийка, милата! Първо, че си животно, и второ, че получаваш толкова любов без болката, която идва с нея. Но много ми се иска да можех да се метна на гърба ти и да те пояздя — добавих, обърнах се към Ханк и му се усмихнах.

Когато ми направиха психологически профил, имаше съмнения дали нямам сексуално пристрастяване. Отговорих, че съм двайсет и шест годишна жена, която обича секса, особено когато съм дрогирана, но по никакъв начин не бях пристрастена. Е, поне не повече от всяка жена на моята възраст.

— Това е проблемът с идването тук — прошепнах на Фили. — Излизаш с повече възможни проблеми от тези, с които си влязъл.

След като сесията ми по гушкане на коне свърши, понеже нямаше кой знае какво да правиш с неподвижна кобила, кимнах на Ханк, който дойде и ми подаде лакомство, с което да я нахраня.

— Добре ли си? — попита ме той, докато давах на Фили вероятно двайсетия й морков за днес.

— Да, добре съм. Тази кобила ще надебелее, ако само стои тук и яде по цял ден.

— Спокойно, ще я изкарам да потича по-късно.

— Ще ми се да можех да я изведа — въздъхнах.

— Боя се, че е против правилата. Иначе… — Той сви рамене.

— Разбирам.

— Може като излезеш оттук, да дойдеш в ранчото ми и да пояздиш.

— Благодаря, ще го имам предвид — отвърнах, усещайки как подмишниците ми се изпотяват. Може би си въобразявах, но когато се отдалечих и видях с периферното си зрение, че той гледа към мен, се зачудих дали това не беше опит за свалка. При всяко положение мисълта, че дори в рехабилитационен център още мога да привлека мъж, доста ме разведри.

Върнах се в спалнята, боядисана в пастелни цветове стая с три двойни легла, на които едва се побирах на дължина. Имах тесен гардероб за панталоните и горнищата с качулки, които носех, както и бюро, което още не бях използвала за нищо. В началото мисълта да споделям баня и съответните косми, оставащи в нея (имах особена неприязън към косми в канала), беше достатъчна да ме накара да си стоя потна и немита, но накрая се предадох, когато осъзнах, че воня, и всъщност не се оказа толкова лошо.

За щастие днес душ-кабината блестеше от чистота, понеже явно чистачката бе минала току-що, така че се съблякох мигновено и застанах под приятно хладната струя, гледайки нагоре, а не надолу към леещата се в краката ми вода. Когато излязох изпод душа и се облякох, извадих стария си скицник, който бях намерила в предния джоб на сака, останал там от пътуването ми до Атлантис, взех молив и започнах да рисувам. Наскоро бях открила, че измислянето на идеи за необикновени, но удобни дрехи ми действа успокояващо — толкова пъти ме бяха обличали в практически негодни за носене (и ужасно грозни) дрехи от „висшата мода“, за да създадат образи, на които обикновената жена на улицата не би могла и да си помисли да подражава. Но, както чувах от безброй дизайнери, модата беше вид модерно изкуство. Ядосваше ме, че смятат тази идея за своя, когато всъщност модата винаги е била вид изкуство. Виж например придворните във Версай или древните египтяни!

Започнах да скицирам рокля, падаща на леки дипли до земята, с блестяща яка, която може да се маха. Беше прелестно семпла и много лесна за носене. Няколко минути по-късно вниманието ми бе привлечено от ново лице на вратата на спалнята. Момичето се доближи до празното легло най-близо до прозореца. Беше, като много от пациентите тук, слаба до степен на анорексия и не по-висока от метър и петдесет. Имаше онзи прекрасен оттенък на кожата, който, също като този на Мая, говореше за произход от смесена раса, а косата й падаше на лъскави тъмни къдрици.

— Здрасти! — казах и оставих молива. — Нова ли си?

Тя кимна и седна на леглото с прибрани колене и ръце, хванати в юмрук над тях. Не вдигна очи към мен и това ме зарадва — обикновено един поглед стигаше на всеки непознат да ме разпознае и да започне да задава обичайните въпроси.

Тя отпусна ръцете си и видях, че се тресат, когато едната се надигна да отметне кичур коса от лицето й.

— Тъкмо си излязла от детокса, а? — попитах.

Тя кимна.

— Трудно е, но ще се справиш — уверих я, чувствайки се като опитна професионалистка след трите си седмици тук. — Дават ли ти бензодиазепин? На мен определено ми помогна — добавих. Момичето изглеждаше толкова крехко, а сега, когато косата вече не покриваше очите й, виждах страха в тях. — Кока ли е?

— Не, хероин.

Потърсих с очи обичайните белези от вътрешната страна на ръцете й, а тя веднага ги скри от поглед с длани.

— Чувала съм, че това е най-трудното.

— Да.

Гледах как момичето се прегърна с ръце и се сви в леглото с гръб към мен. Забелязах, че трепери, затова взех одеялото от дъното на леглото й и я завих с него.

— Можеш да се справиш — окуражих я и я потупах по рамото. — Аз съм Електра впрочем.

Не последва реакция, което беше учудващо, защото обикновено имаше такава, когато кажех името си.

— Окей, аз отивам на обяд. Доскоро!

Оставих я свита под одеялото и се изненадах, че бях толкова загрижена за нея. Когато я видях в същото положение, в което бях аз, след като ме извадиха от клиничния детокс, явно бях изпитала „емпатия“.

Столовата беше пълна, много от пациентите си говореха тихо на кръглите маси, а слънцето блестеше през прозорците с изглед към Градината на спокойствието долу. Бюфетът беше дълъг колкото столовата, а зад него готвачи с шапки сервираха учудващо вкусна храна. Взех дневната си доза въглехидрати — гореща енчилада с говеждо, покрита с разтопено златисто сирене и гарнитура пържени картофи. След като излезех, щеше да ми се наложи да започна строга диета, но яденето като че ли намаляваше желанието за водка. Ядейки, се замислих за думата „емпатия“. Тя се използваше много в „Ранчото“; явно злоупотребата с алкохол и наркотици те караше да губиш способността си да съчувстваш на другите, отрязваше добрите части от теб, докато заглушаваше лошите, които искаш да блокираш и заради които поначало си започнал да пиеш алкохол и хапчета. Утре, помислих си, щях да кажа на Фи, че може би току-що съм проявила емпатия към новото момиче в моята спалня. Това щеше да й хареса.

— Здрасти!

Вдигнах очи и видях Лизи, съквартирантката ми, чието легло беше до моето. Тя дойде и седна със супата си и чиния зелени неща. Косата й беше гладка както винаги, руса, с изсветлени кичури и идеално фризирана в къса прическа. Напомняше ми на порцеланова кукла, само дето си беше правила толкова пластични операции, че лицето й изглеждаше като правено от скулптор психопат, обучен от Пикасо. Беше тук за пристрастяване към храната и бях изумена, че изобщо влиза в столовата: това беше все едно аз да вляза в бар с черти кокаин по масите.

— Как си днес? — попита ме с британския си акцент.

— Добре, благодаря, Лизи — отвърнах и се зачудих дали помни как я обърнах настрани миналата нощ, когато хъркаше достатъчно силно, за да събуди всички в околността.

— Изглеждаш много по-добре. Очите ти са по-ясни. Не че някога са били замъглени — добави бързо. — Имаш много красиви очи, Електра.

— Благодаря — отвърнах и се почувствах виновна, докато дъвчех енчиладата си, в която тя се взираше така, сякаш е готова да убие, за да я опита. — А ти как си?

— О, справям се — отговори тя. — Свалих пет килограма и половина, откакто съм тук — само още три седмици и Кристофър направо няма да ме познае!

Кристофър беше съпругът на Лизи. Продуцент от Ел Ей, който, както ми сподели Лизи, бил обичайното клише за женен мъж, който спи с всяка срещната. Лизи бе убедена, че ако свали десет килограма, номерата му ще спрат. Проблемът беше, че тя поначало не беше дебела, а и не бях сигурна колко от тялото й е истинско. Толкова много я бяха кълцали, рязали и опъвали, че изглеждаше сякаш невидими ръце дърпат кожата на лицето й нагоре. Лично аз нямах големи надежди за верността на Кристофър. По скромното ми мнение Лизи не беше пристрастена към храната, а към това да угажда на съпруга си.

— Колко ти остава? — попита тя.

— Още седмица и излизам оттук.

— Справяш се толкова добре, Електра! Виждала съм много хора тук, които не успяват, да знаеш. А ти си прекалено красива и умна, за да имаш нужда от тези неща — добави тя, вдигна с вилицата си малко рукола и я задъвка решително, сякаш беше първокласна пържола. — Гордея се с теб.

— Хей, благодаря — усмихнах се. Имах чувството, че това е първият ми наистина добър ден и беше чудесно да чувам такива комплименти. — Има ново момиче в спалнята ни, впрочем — добавих, чудейки се дали е приемливо да донеса парче шоколадов чийзкейк на масата пред нея.

— О, да, Ванеса. — Лизи вдигна вежди; тя винаги първа научаваше всичко тук, а аз попивах клюките от нея. — Горкото момиче! Толкова е млада, само на осемнайсет, доколкото разбрах. Една от сестрите в детоксикацията ми каза, че някакъв богаташ я измъкнал от канавките в Ню Йорк и платил да я лекуват тук. Има държавни и щатски програми за малолетни, но хлапетата влизат и когато се изчистят и излязат, пак се връщат към стария си живот. И до няколко седмици отново злоупотребяват с наркотици — въздъхна Лизи. — А ако си пълнолетен по закон, като Ванеса сега, просто забрави.

Едва през последните няколко дни, след като мозъкът ми започна да функционира нормално, ме бе осенила мисълта, че ние тук сме привилегированото малцинство. Дори не се бях замислила колко ще струва да дойда да се лекувам, а само дали искам или не. Имаше хиляди американски младежи, които бяха пристрастени като мен, но нямаха надежда да получат лечението, от което се нуждаят.

— Сестрата каза, че случаят на Ванеса е от най-тежките, които е виждала тук. Била е на детоксикация четири дни. Горкото мъниче! — Лизи, въпреки отчаяната си нужда да бъде красива и начина, по който бе унищожила хубавото си лице, имаше определено майчинска нагласа. — Ще се грижим за нея, нали, Електра?

— Да, Лизи, ще се опитаме.

* * *

Този следобед, за да изгоря калориите от обяда, отидох да потичам по алеята, обикаляща периметъра на „Ранчото“. Докато тичах, си спомних прехода си по планината зад Атлантис и колко по-добре се бях почувствала след него. Макар сухият, горещ въздух на Аризона да изгаряше носа и белите ми дробове, когато вдишвах, продължих да бягам.

Спрях се пред чешмата и си налях чаша вода, която изпих жадно, после още една, с която се полях. Настаних се на една пейка и се насладих на чувството да… ами, да чувствам. Въпреки нежеланието ми да приема духовните методи на „Ранчото“, самото усещане да седя тук с планините зад мен и синьото небе до червената земя беше успокояващо. Природата беше успокояваща. Въздухът носеше ароматите на ниските зелени храсти, които се разлистваха под слънцето. Невероятни цветя и кактуси обсипваха сухата красота на пустинята, някои високи по три метра, със зелени бодливи тела, пълни с вода, за да утолят жаждата им до следващия дъжд.

За пръв път си се представих обратно в апартамента си в Ню Йорк и се почувствах хваната в капан, като животно в клетка. Някак си това, което ме обкръжаваше тук, ми се струваше по-естествена територия за мен, сякаш подхождаше на това, което съм. Жегата не ме притесняваше, както притесняваше Лизи, а отворените пространства ме караха да се чувствам жива.

Докато седях там, усетих устните си да се извиват в усмивка.

— Защо? — запитах се.

„Без причина, Електра…“

Когато станах, за да се прибера, спомняйки си, че груповата терапия започва след малко, изведнъж осъзнах, че не се бях замисляла колко ми се пие или смърка през последните два часа. А това ме накара да се усмихна отново.

Когато се върнах в спалнята по-късно, понеже имах отчаяна нужда от още един душ, Ванеса още беше свита на леглото си. Сега се тресеше силно и Лизи, чието легло беше между нашите, седеше и я гледаше.

— Не е добре, Електра — въздъхна тя. — Обадих се на сестрата и тя й даде още една инжекция от каквото там й трябва, но…

— Не изглежда добре — съгласих се, взех си хавлията и влязох под душа. Излязох и се облякох в чисти панталони и горнище. — Идваш ли на вечеря? — попитах Лизи.

— Не, ще остана тук да гледам Ванеса известно време. Притеснявам се за нея.

— Добре, ще се видим по-късно.

С чувството, че постъпвам недостойно, защото наистина не исках да гледам как Ванеса преминава през същото като мен, влязох в столовата. Държах се настрана от групата, която наричах „откачалките“: онези, които бяха възприели напълно духовния етос на „Ранчото“ и говореха с цитати, като ходещи книги за самопомощ, и напълних таблата си с пържоли и гарнитури. Не исках да се връщам в спалнята, след като се наядох, затова взех хартия и химикалка от страничната маса и се замислих за дискусията на срещата на АА тази сутрин. Бях на деветата стъпка, където трябваше да напиша писмо на всеки, когото може да съм наранила, когато злоупотребата ми с вещества е излязла от контрол.

„Е, добре, на кого трябва да се извиня?“ — замислих се. — „На Мама?“

Да. Знаех, че като дете бях направо непоносима, а тя винаги бе толкова търпелива към мен. Определено щях да й напиша писмо. Но все пак, замислих се, докато нагъвах чийзкейк, дали тези извинения бяха за това, че съм лош човек, или за това, че съм била лош човек заради злоупотребата с наркотици? Почти не бях виждала Мама в последните няколко години и рядко й се обаждах.

„Тогава заслужава извинение за това, че съм я игнорирала“ — помислих и отбелязах името й в списъка.

Мая? Да, тя определено заслужаваше извинение за ужасното ми поведение след смъртта на Татко в Атлантис, както и после в Рио. Ако тя не се беше обадила на Мариам, можеше да умра. Беше прекрасна и аз много, много я обичах. Отбелязах категорично и нейното име.

Али: и тя трябваше да получи извинение. Загледах се през прозореца и се замислих за срещата ни в Атлантис миналия месец и колко грубо се бях държала с нея. Тогава се чудех защо Али ме дразни толкова, след като беше толкова добър човек. Може би това беше причината: фактът, че тя беше добър човек, толкова уверена и държеше живота си в ред, въпреки че бе загубила любовта на живота си и бе родила бебе. Пред нея моите недостатъци винаги изпъкваха.

Ася: моята сестричка като малка мишчица, която не би казала лоша дума никому. Нямах представа дали я харесвам, или не, защото говореше толкова малко; тя беше тишината в контраст с моята шумотевица. Али каза, че се запознала с някакъв мъж и живеела с него в Англия. Може би щях да си направя труда да ида да я видя, когато се случеше да пътувам дотам. Винаги я бях съжалявала заради начина, по който най-омразната ми сестра Кики я засенчваше. Все пак щях да напиша писмо на Ася просто за да й кажа „здрасти“, понеже не си спомнях да съм причинявала нещо лошо конкретно на нея.

Кики. Забих върха на химикалката в листа. С нея никога не се бяхме разбирали; Мама винаги казваше, че прекалено много си приличаме, но не бях толкова сигурна. Не харесвах начина, по който доминираше Ася, а понякога, когато бяхме малки, се скарвахме и се сбивахме, а Али трябваше да ни разтървава. Зарадвах се, когато разбрах, че се е преместила в Австралия.

— Общо взето, защото Ася я заряза заради мъж — промърморих злобно, осъзнавайки, че на Фи и хората от груповата терапия няма да им хареса такава негативност, но не можеше да харесваш всички на света, нали? Макар че изглежда можеше да направиш така, че да ти простят.

Засега сложих въпросителна срещу името на Кики и минах на Тиги.

Като възрастна, тя определено се бе превърнала в типа човек, който би могъл да кандидатства за работа тук. Скарах се на себе си, че мисля за нея по толкова обиден начин, защото тя не го заслужаваше. Беше мила и добра и искаше само да направи всички щастливи. Бяхме пълни противоположности, но аз се стремях да бъда като нея, защото тя виждаше доброто във всичко и всеки, докато аз имах противоположната настройка. Имах бегъл спомен, че Али ми каза в Атлантис за някакъв здравословен проблем на Тиги. За мой срам дори не й бях написала един имейл да попитам как е. Тиги определено влизаше в списъка ми с извинения.

После се облегнах и се замислих дали, ако Татко беше жив, щях да искам да му напиша извинение. Не. Струваше ми се, че той ми дължи такова, задето беше умрял, докато бях още толкова млада, и ме беше оставил да се боря сама с всичко това. Включително баба ми Стела. Както и да е, не исках да мисля за всичко това, така че минах на хората от живота ми в Ню Йорк.

Мариам: ГОЛЯМО ИЗВИНЕНИЕ, написах. Тя беше най-добрата лична асистентка, която някога бях имала, макар че не знаех дали в действителност още ми е асистентка. Сложих това в списъка с неща, за които да питам Мая, когато отговорех на имейла й отпреди няколко дни. Позволяваха ни да ползваме лаптопите и мобилните си телефони за един час всеки ден, но всичко, което пишехме, беше под наблюдение, макар че още не бях писала на никого.

Стела, позната още като „баба“. Спрях се и загризах края на химикалката, докато се мъчех да пробия мъглата около последните няколко седмици преди да дойда тук. В интерес на истината не помнех много от разговорите ни, макар че си спомнях как се събудих и как тя седеше на стола до леглото ми. Струваше ми се, че помня и как ми пееше, но това може и да е било сън. Макар че дори от неясните ми спомени за двете ми срещи с нея беше ясно, че тя е сред най-плашещите хора, които някога бях срещала.

Преди да съм решила дали да й пиша, вниманието ми бе привлечено от много висок чернокож мъж, който ме подмина с поднос храна. За разлика от повечето пациенти, които носеха анцузи и горнища с качулка като мен, той беше облечен в чиста бяла риза и памучни полуофициални панталони. Приведох се над листа си със сведена глава, докато той вървеше към масата срещу моята. Обикновено не ми пукаше кой ще ме види мърлява и раздърпана, но този мъж беше адски красив и притежаваше някаква странна елегантност. Преди да ме е видял, си сложих качулката, взех подноса, химикалката и хартията и излязох от столовата.

Когато се върнах в спалнята, леглото на Ванеса беше празно, а Лизи се занимаваше с обичайния си нощен режим за разкрасяване и бюрото й бе превърнато в щанд за скъпа козметика.

— Къде е Ванеса? — попитах, докато я гледах как си маже лицето с крем, използва пипетка, за да капне на врата си нещо, което според нея съдържало златен прах, и поглъща купчина хапчета, които били одобрени от лекаря, така че явно не съдържаха абсолютно нищо.

— Горкото момиче получи пристъп, така че се обадих на сестрата и тя я върна пак в отделението за клиничен детокс — въздъхна Лизи. — Само се надявам да не е прекалено късно.

— Какво имаш предвид?

— Електра, нали знаеш какъв ефект имат хероинът и всички онези наркотици върху органите на човек? Ако злоупотребяваш с тях дълго време, когато се опиташ да ги откажеш, може да започнеш да получаваш пристъпи. Изглежда гаджето, което й е давало наркотиците, й е било и сводник и бог знае какво е имало в тях.

— Значи е била проститутка?

— Да, така дочух да казва една сестра. Също така е и ХИВпозитивна — допълни Лизи, докато си прибираше козметиката в куфар на „Луи Вюитон“. — Толкова е тъжно, защото тя е само върхът на айсберга. Съпругът ми веднъж продуцира документален филм за бандите наркотрафиканти в Харлем; това са истинските престъпници в цялата тази история.

— Разбирам — отвърнах, докато си слагах пижамата и си лягах в леглото. — Направо е откачено, като се замисля, че Харлем е само на няколко пресечки от мястото, където живея. — Извадих си скицника и молива от нощното шкафче и отворих нова страница. Сега, след като инстинктът да измислям дрехи се беше върнал, всяка нощ преди сън нахвърлях набързо две-три модни скици.

— Да, така е — съгласи се Лизи и също се пъхна в леглото. — Разбира се, и в Ел Ей си имаме големи банди; за жалост тези дни ги има навсякъде. Не знам какъв късмет имаме, нали? Живеем толкова защитен живот.

— Няма съмнение — кимнах аз, усещайки, че бях научила повече за света, затворена в „Ранчото“, отколкото в Ню Йорк или по време на всичките ми пътувания по света. И се замислих колко съм била наивна да вярвам, че съм над всичко това. Откъде си мислех, че дилърите ми са взели кокаина? Нямаше значение дали се дрогираш в скъп хотел или на ъгъла на улицата — всичко идваше от едно и също място, от насилие и смърт и жажда за пари. Потръпнах при тази мисъл.

— Е, какво имаш утре? — попита Лизи.

— О, нали знаеш, обичайното. Тичане преди закуска, среща на АА, после терапия с Фи…

— Тя е най-добрата терапевтка, която някога съм имала. А съм имала доста — каза Лизи.

— И аз също — отвърнах разпалено. — Но май просто не ме бива в тези терапии и тъй нататък.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто не обичам да седя и да говоря за себе си.

— Имаш предвид, че не ти харесва да се изправяш пред това, което си — отбеляза проницателно тя. — Докато не направим това, скъпа, никоя от нас тук не стига далече.

— Хората някак са се справяли в миналото. Никога не съм чувала човек да е имал психотерапевт във, примерно, филмите за Първата и Втората световна война, които съм гледала.

— Не, не са имали. — Лизи ми направи крива гримаса заради всичките филъри в устните си. — Но не забравяй, Електра, че много от тези мъже са се върнали у дома с боен шок, или посттравматичен стрес, както го наричаме сега, и са имали отчаяна нужда от помощ, също като войниците след Виетнам, но нуждите им са били пренебрегнати. Така че е добре, че живеем в култура, където човек може да си признае, че има нужда от помощ. Сигурна съм, че това ще спаси много животи, които иначе биха били загубени.

— Да, имаш право — съгласих се.

— Лошо е и че сме изгубили общностите си. Отраснах в малко английско село, където всеки познаваше всекиго. Помня как, когато баща ми почина, всички се събраха да подкрепят майка ми. Всички бяха готови да помогнат на нея и на мен, но това като че ли вече не се случва. Толкова сме разпръснати. Нямаме чувството, че мястото ни е където и да е или с когото и да е. Една от лошите страни на глобализацията, предполагам. Колко приятели имаш, на които смяташ, че можеш да имаш пълно доверие?

Замислих се върху въпроса за около една секунда и свих рамене.

— Нула. Но това може би е само защото аз съм си такава.

— Да, не се съмнявам, че е отчасти заради това, но останалите не сме кой знае колко по-добре. Тъжно е, защото толкова много от нас се чувстват сами с проблемите си.

Погледнах Лизи, с нейното изкривено лице, с абсурдния й режим за разкрасяване и очевидно ужасния съпруг, и се запитах къде се е объркало всичко. Тя беше толкова разумна и интелигентна.

— С какво се занимаваше, преди да се омъжиш за Кристофър? — попитах.

— О, бях адвокат на обучение. Когато се запознах с Крис, бях командирована в нюйоркския офис на фирмата. Исках да специализирам семейно право, но толкова се увлякох по него, че се преместихме заедно в Ел Ей. После родих децата, а след това те се изнесоха и… — Лизи сви рамене. — Това е всичко.

— Значи имаш диплома по право?

— О, да, но никога не съм практикувала.

— Може би трябва да се замислиш за това. Както каза, всичките ти деца вече са се изнесли.

— О, Електра, аз наближавам петдесетте! Вече е прекалено късно за мен.

— Но ти си толкова умна, Лизи. Не трябва да оставяш мозъка си да се похаби. Баща ми винаги ми го казваше.

— Наистина ли?

— Да. Знам, че според него се продадох, когато станах модел.

— Електра, ти си била само на шестнайсет! Според това, което ми разказа, ти не си избрала работата на модел, а тя е избрала теб, и преди да се усетиш, вече си била на въртележката и не е имало как да слезеш. Боже, и сега си само на двайсет и шест — само година по-голяма от най-големия ми син, а той още следва медицина.

— Поне е знаел какво иска да прави. Аз така и не разбрах.

— Е, каквото и да е, имаш лукса да избираш. А човек с твоя профил може да направи много за другите.

— Какво имаш предвид?

— Ами, нали разбираш, да бъдеш нещо като посланик за тези, които нямат глас. Като Ванеса например. Изпитала си от първа ръка какво могат да причинят наркотиците. Би могла да помогнеш.

— Може би — свих рамене. — Но моделите нямат гласове, нито мозъци, нали?

— Сега вече се самосъжаляваш и ако беше дъщеря ми Роузи, щях да ти се скарам. Очевидно е за мен, както и за баща ти, че си много умна. Имаш всички необходими средства, така че ги използвай. Искам да кажа, погледни какво нарисува, докато си говорехме — каза тя и посочи скицника ми, а аз го притиснах до гърдите си. — Толкова си талантлива, Електра. Бих купила това яке без колебание.

Погледнах скицата си на модел в късо кожено яке и асиметрична рокля.

— Е, добре, както и да е — рекох. — Мисля, че ми трябва малко сън, Лизи. Лека нощ. — Пресегнах се да си изключа лампата.

— Лека нощ — отвърна Лизи и отвори книгата, която четеше, за това как диетите можели да те накарат да надебелееш.

Сгуших се под завивките и се обърнах.

— О, само още едно нещо… — започна тя.

— Да?

— Трябва сила, за да признаеш, че имаш проблем, Електра. Не е знак на слабост, а точно обратното. Лека нощ.