Лусинда Райли
Сестра на слънцето (43) (Историята на Електра)

42.

Беше ноември 1946-а и обилните дъждове бяха превърнали градината на Сесили в цъфтящ тропически рай. Катрин пристигна в сряда сутринта, както винаги, заедно с Майкъл. Той вече беше на шест и обожаваше най-добрата си приятелка Стела. Сесили бе започнала да учи Стела на елементарна аритметика на кухненската маса. Момиченцето обичаше цифрите и макар Сесили да знаеше, че не може да го припише на някаква генетична връзка, с готовност я насърчаваше. Но щом видя Майкъл, Стела изпищя и изтича да го прегърне.

— Леле — усмихна се Катрин, докато Майкъл тичаше из двора с разперени ръце и се правеше на самолет, а Стела пищеше, докато той се опитваше да я хване, — аз едва успявам да накарам сина ми да седне на масата да яде, камо ли да се концентрира върху математиката.

— Ако Майкъл някога поиска да се включи в уроците, с удоволствие ще му преподавам.

— Може и да се възползвам от предложението ти — съгласи се Катрин, докато двете пиеха лимонада на верандата. — Ти наистина много обичаш Стела, нали?

— Естествено! Тя израсна под покрива ми — каза отбранително Сесили.

— Е, може да ми е от помощ, ако взимаш да гледаш Майкъл от време навреме в следващите няколко месеца. Най-после забременях отново. — Катрин вдигна вежда.

— О, каква прекрасна новина! Радваш ли се?

— Сигурно ще се зарадвам, когато детето пристигне, да. Но бременността не е любимото ми нещо.

— Боби радва ли се?

— Не знам. Той е толкова сдържан с мен, откакто се върна от войната. Да го кажем направо, изумена съм, че изобщо успяхме да направим бебе. Интересът му в това отношение е практически несъществуващ в последните няколко години.

— Същото е и с Бил. — Сесили се изчерви от това признание. — И е ужасно кисел през повечето време.

— Все се надявам, че времето ще излекува Боби — въздъхна Катрин. — Явно всички са афектирани от смъртта и ужаса, които са видели. Но вече мина повече от година и аз просто искам онзи Боби, когото обичам, да се върне при мен.

— Радвам се, че не е само моят съпруг…

— Сякаш всичко се е променило, нали, Сесили? Дори тук, в Долината. Мисля, че много от местните, които са били принудени да се запишат в армията през войната в служба на краля и страната, са вярвали, че нещата ще бъдат различни, когато се върнат. Но, разбира се, нищо не се е променило за тях, нали? Всъщност, понеже много от фермите са останали без грижи през тези години, работа се намира още по-трудно отпреди.

— А аз си мислех, че всичко ще се оправи.

— Няма нищо лошо в оптимизма. Той ни помогна да преживеем войната. Трябва да призная — продължи Катрин, — че част от мен силно се изкушава от идеята да се върна в добрата стара Англия. Медицинското оборудване там е много по-напреднало, а и ще мога да работя като ветеринар. Тук е почти невъзможно, фермерите само виждат, че съм жена, и побягват с всички сили заедно с болните си крави! Освен това си мечтая за мъгла — изсмя се тя.

— Знам точно как се чувстваш. Искам да се прибера за Коледа, Катрин. Не съм виждала семейството си почти от седем години.

— Тогава трябва да отидеш. Разбира се, че трябва.

— Но какво ще правя, ако Бил откаже да дойде?

— Ще го оставиш тук — сви рамене Катрин. — Боже, ако имах шанс да напусна за малко Африка и да видя Америка, бих се изстреляла като куршум!

— И аз бих те поканила да дойдеш с мен, но… — Сесили кимна към малката, но забележима издутина на корема на Катрин. — Няма как да стане, нали?

— Не и този път. Но ако ме питаш, след като бебето се роди, отговорът ще бъде да. Сесили, отиди и изкарай една хубава семейна Коледа в Манхатън. Вземи си прислужницата, ако не искаш да бъдеш сама.

— И Стела, разбира се.

Катрин я изгледа.

— Разбира се.

* * *

Бил се прибра от равнините няколко дни по-късно. Сесили знаеше, че трябва да бъде взето решение, защото декември наближаваше, така че му направи любимото телешко печено с кнедли и отвори последната им бутилка бордо.

След като той се наяде и пи от бордото, Сесили събра смелостта да изрече думите.

— Бил, аз… бих искала да се върна у дома и да посетя родителите си за Коледа.

— Така ли?

— Да. И много ще се радвам, ако и ти дойдеш с мен. Бях търпелива една година, както ти ме помоли. Знам, че фермата има нужда от вниманието ти и че трябва да възстановиш изгубеното през войната. Но… — Тя си пое дълбоко дъх. — Имам нужда да видя семейството си. Мина прекалено много време. А когато става дума за хората, които обичаме, не можем да похабим и секунда от безценното време, което ни остава на земята.

Бил пресуши чашата си и я напълни с още бордо. Сесили слушаше как дъждът удря по покрива, а Бил отпи и я погледна през масата.

— Напълно разбирам, че искаш да ги видиш, но в момента няма начин да напусна фермата. Обаче не желая да те спирам. При всяко положение, щом искаш, отивай.

— Наистина?

— Наистина.

Тя усети напиращи в очите си сълзи и се изправи да го целуне.

— Благодаря ти, скъпи. А тъй като не искам да пътувам сама, надявам се няма проблем да взема Ланкенуа и Стела с мен?

— Необходимо ли е? Няма ли някой друг, който се връща вкъщи и може да пътува с теб?

— Разпитах наоколо и няма. Кики вече е в Ню Йорк, а тук не са останали много други американци.

— Е, тогава трябва да вземеш Ланкенуа, разбира се.

— Сигурна съм, че Нигаси ще може да се грижи за къщата, докато ни няма. А Куинет ще наглежда градината и имота…

— О, не се притеснявай за мен, Сесили. Преди да дойдеш, бях напълно способен да се грижа за себе си.

— Бил… — Сесили взе дланите му в своите. — Моля те, винаги си говорил за Коледа и колко много я обичаш. В Манхатън ще има сняг, светлини… даже пуйка. Няма ли да дойдеш, поне за две седмици?

— Може би друг път, Сесили. Не бива да забравяш и че не съм излизал от Африка, поне не по светски събития, от много години. Не съм убеден, че ще се справя добре в изисканото общество. Ти отиди, скъпа, и остави тъжния си стар съпруг тук.

Сесили вече съжаляваше, че отвори бордото; то бе направило Бил още по-меланхоличен от обикновено.

— Бил, аз те обичам, недей да говориш така, моля те. Много искам родителите ми да се запознаят със зет си.

— Съжалявам, Сесили. Моля те, отиди, с моята благословия. А сега имам нужда да поспя — каза Бил и се изправи.

Сесили се загледа след него, докато се отдалечаваше от нея, и очите й се изпълниха със сълзи.