Лусинда Райли
Сестра на слънцето (49) (Историята на Електра)

48.

— Чао-чао, ще бъдеш добро момиче, нали? — каза Сесили и махна на Роза, след което напусна просторната класна стая, която двете с Розалинд бяха боядисали в яркожълто, така че винаги да изглежда весела и приветлива. Днес не беше нейният ден да преподава, така че се върна директно в апартамента да навакса с работата. Когато Стела роди Роза, Сесили намали броя на дните, в които преподаваше, за да бъде у дома с бебето. Счетоводната работа на свободна практика, която можеше да върши у дома, носеше допълнителни приходи, които бяха повече от добре дошли.

Сесили се прибра уморена. Може би просто остаряваше — тази година щеше да навърши петдесет и три — или може би беше, защото Роза изискваше толкова много грижи в сравнение със Стела. Всичко носеше трудности — дори най-простата задача, като това да си сложи обувките, се превръщаше в битка, ако Роза не беше в настроение да ги носи.

— Или просто съм забравила какво е да имаш петгодишно дете — въздъхна тя, когато влезе в апартамента и видя хаоса, останал след поредното избухване на Роза по пода на дневната.

След като събра играчките в кошница и ги прибра, Сесили слезе долу да се заеме с чиниите. Ланкенуа бе напуснала Бруклин преди две години на петдесетия й рожден ден. Съпругът й се беше замогнал, започнал като механик и накрая спестил достатъчно, за да отвори собствен сервиз в Ню Джърси. Сесили се надяваше да си е тръгнала просто защото вече нямаше нужда да работи и искаше да прекарва повече време у дома, грижейки се за съпруга си. Подозираше обаче, че Ланкенуа също бе имала затруднения с Роза, а и заплатата й беше жалка. Сесили знаеше, че Ланкенуа се бе задържала на работа толкова дълго само от обич.

— О, господи — въздъхна Сесили и се запита дали да не остави тенджерите за домашната помощничка, която щеше да дойде след малко, но гордостта надви благоразумието. Мръсните тигани бяха знак, че нещата излизат от контрол. След като свърши с миенето на чиниите и отвори вратата, за да пусне домашната помощничка, каквато можеше да си позволи само веднъж седмично, Сесили си направи кана хубаво, силно кафе и отиде в градината да поседне за малко, преди да се захване за работа. Погледна плевелите, които бяха избуяли навсякъде, както обикновено ставаше в топлия юни. Скоро щеше да се заеме с тях, помисли си Сесили. Копаенето я успокояваше, макар това дворче да не беше нищо в сравнение с великолепната градина, която бе създала в Кения.

Тя чу звънеца на горния етаж, но не реагира; почти със сигурност беше пощальонът и домашната помощничка щеше да отвори вратата, ако доставяше пакет. Слънцето топлеше така, че тя почти беше задрямала, когато чу глас зад себе си.

— Здравей, Сесили.

Беше дълбок, познат глас, но не можеше да се сети на кого точно принадлежи. Отвори очи и забеляза, че нещо закрива слънцето.

Вдигна поглед да види какво е и за момент помисли, че халюцинира, защото там стоеше съпругът й Бил, а слънцето зад него сякаш го обвиваше в ангелски ореол.

— О, господи! — възкликна тя, защото нямаше какво друго да каже. — Какво правиш тук?

— Първо, смятам, че технически още съм ти съпруг. Второ, през годините си ми пращала редица покани да дойда да те посетя тук, в Ню Йорк — каза Бил. — Най-после реших, че е време да приема предложението.

— Имаш ли нещо против да се дръпнеш от слънцето? Едва виждам лицето ти.

— Моите извинения — рече Бил и се премести, за да издърпа стола от другата страна на масата от ковано желязо. Едва сега тя видя, че косата му още беше гъста като преди, но почти напълно побеляла. Красивото му лице бе покрито с дълбоки бръчки, които говореха за прекалено многото слънце и стреса на живот, преминал през две световни войни. Да, изглеждаше по-стар, помисли си Сесили, но когато погледът й премина по още мускулестото му тяло, видя, че е също толкова силен физически, колкото винаги е бил.

— Случайно да ти се намира студена бира? — попита той.

— Не, нямам. Само домашна лимонада.

— Тогава ще те помоля за малко от нея.

Сесили стана и отиде да донесе лимонадата от хладилника. Макар външно да остана спокойна, сърцето й биеше лудо. Бил, съпругът й, беше тук, в Ню Йорк, и седеше на нейната тераса. Мисълта беше толкова нереална, че тя се плесна по бузата, за да се увери, че не сънува.

— Заповядай — каза тя, поставяйки чашата пред него. Той я вдигна и я изпи на един дъх.

— Много е вкусно — усмихна й се той. — Дойдох направо от летището. Не е ли невероятно как са се променили времената? Някога трябваха седмици, за да се стигне до Ню Йорк. Сега е на няколко спирки със самолета и ето ме тук. Светът става все по-малък с всеки изминал ден.

— Няма спор — съгласи се Сесили и усети погледа му върху себе си. — Какво? Да нямам петно на бузата?

— Не, просто си мислех, че почти не си се променила, откакто те видях за последен път. Докато аз… — въздъхна той, — вече съм старец.

— Минаха двадесет и три години.

— Наистина ли? Как лети времето. Аз съм почти на седемдесет, Сесили.

— А аз съм на петдесет и три, Бил.

— Определено не ти личи.

Между тях настъпи дълга тишина. Взираха се в малката градина и никой от тях не знаеше какво да каже.

— Защо си тук, Бил? — попита накрая Сесили. — Влизаш си най-спокойно, все едно сме се сбогували вчера. Можеше поне да се обадиш и да ми кажеш, че идваш, а не да изникваш от нищото!

— Много се извинявам, мила моя. Както може би си спомняш, никога не съм се разбирал с телефоните, но ти си напълно права. Трябваше да те предупредя, че идвам. Тук е много тихо и мирно, нали? — отбеляза той. — Винаги съм си представял Ню Йорк като забързано и хаотично място.

— Мини още няколко пресечки към центъра и ще откриеш, че е точно такова.

— Забелязвам, че си донесла малко късче от Африка в Бруклин. — Бил посочи хибискуса, който растеше буйно по дървената решетка.

— Да, Катрин ми прати семена и калеми и, чудо на чудесата, някои оцеляха по време на пътуването и прихванаха. Как е тя?

— Върнала се е във фермата и се справя както винаги — сви рамене Бил. — Сигурно си чела за бунта Мау Мау?

— Да, тя ми писа и ми каза какво се е случило. Тя и Боби се преместиха с децата на безопасно място в Шотландия, докато траеха размириците.

— Също като хиляди други бели преселници… Всички се страхуваха от най-лошото, макар че чух, че репортажите по вестниците за убийствата на бели от бившите им слуги били силно преувеличени. Общо едва тридесет и петима от нас са загинали по време на целия метеж. Някоя и друга ферма е била опожарена, но повечето кръвопролития бяха между самите кикую. Бог знае колко са измрели, когато братовчеди са се обърнали срещу братовчеди в борба за власт. А нашето правителство далеч не беше от помощ — бяха безмилостни в разправата с всеки заподозрян в участие в Мау Мау, много невинни мъже бяха обесени. Но както със сигурност знаеш, Кения най-сетне спечели независимост през 1963-а. Колониалното управление приключи.

— Значи си останал през цялото време? Често мислех за теб и се чудех дали ще го направиш. Писах ти няколко пъти и пращах писмата в клуба „Мутайга“, но така и не получих отговор. Честно казано, не знаех дали си жив, или мъртъв.

— Прости ми, Сесили. Дори без да съм получил писмата ти — можеш да си представиш колко беше хаотично всичко — трябваше да се свържа с теб и поне да ти кажа, че аз, Куинет и по онова време Вълчо още сме живи и здрави.

— Кога… искам да кажа, как умря Вълчо? — Мисълта за верния й спътник, когото бе изоставила, я изпълни с чувство за вина.

— От старост, в съня си. След като ти си тръгна, той се привърза към Куинет и се разхождаше след него в пълно щастие.

— А Райската ферма?

— Още е невредима, макар че някои от античните ти мебели имат нужда от почистване. Никога не ме е бивало в къщната работа, както знаеш. — Бил й се усмихна немощно.

— И как са нещата там сега?

— Всъщност след застоя от края на петдесетте и началото на шейсетте Кения в момента е в бум. Президентът Кенята изнесе впечатляваща реч скоро след независимостта, в която насърчи белите фермери да останат и да помогнат за възстановяването на икономиката — и мнозина от нас го сториха. Някои, разбира се, решиха да продадат земите си на новата Поземлена банка, но в момента се вливат инвестиции и всеки ден кацат самолети с туристи, дошли на сафари.

— Тогава, щом има финанси, новият режим сигурно осигурява здравеопазване и образование за собствения си народ, нали?

— Не бих отишъл толкова далече. — Бил завъртя очи. — Простата истина е, че нищо особено не се е променило за никого. Доколкото виждам, бедните още са си бедни, проклетите пътища са все така непроходими, а що се отнася до образованието… е, още е рано и всички трябва да живеем с надеждата, че нещата ще се променят за следващото поколение, чиито родители бяха готови да дадат живота си за каузата.

— Явно и двамата сме преживели революции, всеки в своята държава — съгласи се сухо Сесили. — И да, трябва да живеем с надеждата, че бъдещето ще бъде по-светло. Иначе какъв е смисълът от всички страдания?

— Точно така. Е, разкажи ми какво си правила през тези двайсет години! Как е Стела?

— О, тя е просто прекрасна! — усмихна се Сесили. — Стана адвокат по гражданските права. Работи за NAACP — Националната асоциация за правата на цветнокожите — в правния им отдел, и през повечето време лети по цялата страна, за да съветва адвокати как да процедират в случаи на очевидна расова дискриминация. Толкова се гордея с нея и съм сигурна, че и ти би се гордял.

— Господи, свалям ти шапка, Сесили! Кой би си помислил, че онова мъничко масайско бебе, изоставено от майка си, ще се превърне в борец за свободата на потиснатите?

— Това е пътят, който тя си избра, Бил. Винаги е била много умна и способна.

— Да, такава беше. А ти очевидно си й дала големи възможности.

— Знаеш колко я обичах.

— Да, знам.

Двамата отново потънаха в тишина.

— Често съм се чудил… — каза накрая Бил.

— Какво?

— Дали ме напусна, или дойде тук за нея? Ако разбираш какво искам да кажа.

— Никога не съм имала намерение да те напускам, Бил, но да, възможностите, които Ню Йорк предоставяше на Стела, бяха важна причина да остана. Особено след като теб сякаш изобщо не те интересуваше дали ще се върна.

— Божичко, Сесили — побърза да каже Бил. — Не съм имал намерение дори за секунда да звуча все едно те критикувам. Моля те, не се обвинявай. Аз първи ще призная, че далеч не бях грижлив съпруг. След края на войната бях дотолкова зает със собствените си егоистични проблеми, че не можех да съм от полза за никого.

— Това не беше по твоя вина, макар че признавам, че пет години таях надежди, че щом войната свърши, най-сетне може да заживеем заедно и да бъдем щастливо семейство.

— Ако нещата бяха различни… ако аз бях различен, щеше ли да останеш? Дори това да означаваше, че Стела няма да получи образованието, което искаше за нея?

— О, Бил — въздъхна Сесили, — няма как да отговоря на такъв въпрос.

— Не, разбира се, че няма как. Често съм се замислял за нас двамата и как всеки път, когато имахме шанс за щастие, нещо се случваше, за да го провали. Предполагам, че е просто въпрос на лош късмет и лош избор на момент, нали?

— Да, предполагам, че е така.

— Сесили, една от причините да дойда да те видя, е, че според мен е време да загърбим всякакви лоши чувства, които може би витаят между нас. Искам да знаеш, че не изпитвам никакъв гняв или омраза към теб и никога не съм ги изпитвал. Що се отнася до това, че си ме напуснала, божичко! Аз прекарах по-голямата част от брака ни, като пътувах далече от Райската ферма при всяка възможност.

— Ти просто си беше такъв човек, Бил, а аз го знаех, преди да се оженим.

— Можеш ли да повярваш, че още сме женени? — засмя се Бил. — В такъв случай мога само да предположа, че никога не си имала желание да опиташ с някой друг, освен ако не си сключила незаконен втори брак?

— Не съм и не съм — усмихна се тя.

— Но със сигурност трябва да си имала отношения с мъже през годините, нали?

— Божичко, не, бях толкова заета със Стела, преподаването и счетоводството, че не ми е останало време дори да се замисля за такива неща.

— Това вече е изненадващо — погледна я учудено той. — Почти очаквах да ме посрещне някой американски мъжага, който да се обяви за твой приятел. Сега, когато Стела вече е голяма, трябва да имаш време да се забавляваш, нали?

— Нищо подобно — завъртя очи Сесили. — Стела си има собствено дете, което живее тук с нас. Казва се Роза.

— Виж ти! — замисли се Бил. — Това ме кара да се чувствам още по-стар. Може да се каже, че Роза е най-близкото нещо до внуче, което някой от двама ни някога ще има.

— Да, поне аз така я виждам. Всъщност тя ме нарича „баба“.

— На колко е години?

— На пет. Хубава и умна е, също като майка си, но много непослушна. Тъкмо си мислех тази сутрин, че прекалено много остарявам, за да се грижа за нея.

— Смея ли да питам къде е баща й?

— Нито аз, нито Стела имаме представа. Тя реши да не му казва — запознали са се на протестите преди няколко години. Той живее на юг и когато нещата се успокоиха, вече нямаше причина да се срещат.

— Ясно. Значи ти си седиш у дома и се грижиш за бебето, така ли?

— Да, точно така.

— Не можеш ли да наемеш някой да ти помага?

— Не, Бил, боя се, че не мога. Май никога не съм ти казвала истинската причина да се изнеса от къщата на нашите на Пето, нали?

— Не, само ми писа, че си на нов адрес, доколкото помня. Какво се е случило?

— Майка ми влезе в спалнята една сутрин и ме намери заспала в леглото със Стела, сгушена до мен. Имаше голяма буря предната нощ и тя беше уплашена. Мама беше вбесена и отвратена, че мога да спя в едно легло с негърско дете. Думите, които излязоха от устата й, Бил, не мисля, че някога ще ги забравя. Тя настоя Ланкенуа и Стела да се махнат, нарече поведението ми „отвратително“, така че нямах друг избор, освен да си тръгна с тях. Трите отидохме при една приятелка, която живее наблизо, на съседната улица. Майка ми спря издръжката от доверителния ми фонд, но за щастие кръстницата ми Кики… Нали я помниш?

— Но разбира се! Кой би могъл да забрави Кики? — засмя се Бил.

— Е, тя ми остави щедро наследство, с което успях да свържа двата края през годините и да купя тази къща. Допълвам доходите си от акциите на Кики с това, което ми дава Стела от заплатата си, както и каквото печеля от работата си като преподавателка и счетоводителка.

Бил я зяпна с отворена уста.

— Господи, глупаво момиче такова! Защо не ми каза какво се е случило? Не знаеше ли, че щях да ти помогна?

— Много благородно от твоя страна, Бил, но ако си спомняш по онова време имаше превишен кредит, докато се мъчеше да възстановиш фермата си за добитък.

— Така е, но скоро след това нещата се обърнаха. Започнах да отглеждам земеделски култури и оттогава съм много стабилен финансово. Знаеш, че щях да помогна, Сесили, ако само ме беше попитала.

— Бил, аз на практика те напуснах — отвърна тя нежно. — След това нямаше как да очаквам финансова подкрепа от теб, нали?

— Божичко! Изумен съм. Толкова години стоях в Кения и си мислех, че живееш в лукс и комфорт тук, в Ню Йорк. Аз съм твой съпруг, Сесили, каквото и да се е случило между нас. Трябваше да се обърнеш към мен.

— Е, не го направих и това е. А и някак оцеляхме.

— Значи разривът между теб и родителите ти така и не е бил преодолян?

— Не, не беше. Чух от сестра ми Мейми — която напусна съпруга си преди години и е единствената ми роднина, която още ми говори, — че мама разказала на всичките си приятели, че съм хванала някаква треска в Африка, която ме е подлудила.

— Ами баща ти? Винаги го описваше като свестен човек.

— Той не беше… не е лош човек, просто е слаб. Но онази сутрин видя какво се случва — гледаше трите ни, докато си тръгвахме, и не каза и дума на мама, за да ни защити, макар да знам, че обичаше Стела, както и мен. Писа ми след известно време и каза да отида при него, ако имам нужда от помощ. Боя се, че гордостта ми не го позволи, дори в най-трудните финансово моменти.

— И никога не си се замисляла да се върнеш у дома в Африка?

— Мина време, Бил, и си построих живот тук със Стела.

— Липсва ли ти понякога? — попита той.

— Кения ли?

— Да. Предполагам, че отговорът е не. Все пак нямаше причина да не можеш да дойдеш, докато Стела е в лятна ваканция.

— Бил, говориш все едно сме стари приятели, все едно никога не е имало чувства между нас — каза Сесили. — Аз… просто имах нужда да оставя миналото зад себе си. Да се опитам да забравя Африка, както и теб… Осъзнах, че никога не си ме обичал, защото иначе несъмнено щеше да дойдеш в Ню Йорк, за да ме убедиш да се върна у дома. Достатъчно често ти пишех и те молех да дойдеш на гости. Ти така и не го направи, така че за да спася собствения си разсъдък, трябваше да продължа да живея живота си.

— Дори за секунда не съм предполагал, че искаш да направя подобно нещо. Само ако знаех…

— Тогава какво, Бил? — попита отчаяно Сесили. — Не беше ли очевидно, че те обичах? Такива чувства не могат просто да изчезнат, когато се качиш на кораб или самолет и отидеш в друга държава. Помня, че след като Кики умря, отчаяно исках да говоря с теб. Беше Коледа и се обадих в клуба „Мутайга“, където ми казаха, че си отишъл на сафари. Имаше номера на родителите ми в Ню Йорк. Защо не се обади?

— Кой знае? — въздъхна Бил. — По онова време наистина се чувствах все едно си ме изоставила. Може би е било от гордост?

— Или по-вероятно просто си забравил. Можеш просто да ми кажеш истината, нали знаеш? Все пак изминаха двайсет и три години. Вече не можеш да ме нараниш.

— О, боже, Сесили, каква бъркотия — изстена Бил и прокара ръка през косата си. Беше толкова познат жест, че Сесили едва се сдържа да не се пресегне да го хване за ръката.

— Сериозно, Бил, защо си дошъл?

— Защото… усетих, че е време да… уточним договорките си. Аз остарявам, както виждаш, а лекарят казва, че нещо не ми е наред със сърцето. Макар да не е животозастрашаващо, се оказах принуден да карам малко по-леко. Затова си мислех да продам Райската ферма и да си намеря нещо по-лесно за управление. Тъй като все пак още сме женени, реших, че е редно поне да поискам разрешение от теб. Все пак, Сесили, ти направи не само къщата, а и градината своя, да не говорим, че почти всичко в къщата е твое. Искаш ли си мебелите обратно?

— О, Бил, забрави за мебелите! Какво не е наред със сърцето ти според лекаря?

— Няма от какво да се притесняваш. Прегледа ме специалист от „Харли Стрийт“, когато бях в Англия. Даде ми доста отвратително лекарство, което да си слагам под езика, за да спра пристъпите на ангина. Добрата новина е, че като че ли работи. Но не за това става дума, Сесили. Питам какво мислиш за идеята да продам Райската ферма? Както казах, в Кения в момента има икономически бум и вече имам човек, който иска да купи фермата и да я развие.

Сесили затвори очи и си припомни красивата си къща и градина. Беше като да отвори книга, стояла затворена на рафта с години. Красотата й бе почти забравена. Сесили усети как затаява дъх, докато преживяваше отново залеза на верандата, и се усмихна.

— Обичах онази къща — въздъхна тя. — Бях толкова щастлива там, макар и самотна — добави сухо.

— Е, не е задължително да я продавам, разбира се, просто си мислех, че ако нямаш намерение никога да се връщаш вкъщи, по-добре да го направя. Другият въпрос е дали искаш да се разведем? Готов съм да поема вината за каквото там трябва. Изоставянето може би е най-доброто основание, не мислиш ли?

Сесили се обърна към Бил, който въпреки оплакванията от остаряването можеше да мине за по-млад от когото и да е от оплешивяващите затлъстели манхатънци на нейната възраст. В очите й изведнъж се появиха сълзи.

— Божичко, какво казах сега, че те разстроих?

— Аз… извини ме, това е просто от шока, че се появи така ненадейно от нищото. Не мога да отговоря на този тип въпроси точно сега. Трябва ми време да помисля, Бил, да свикна с идеята, че си тук. Става ли?

— Разбира се. Прости ми, Сесили, пак оплесках нещата. Ти ме цивилизова за известно време, но оттогава вървя назад — добави той много по-нежно. — Слушай, ако можеш да ме насочиш към някой сносен хотел в квартала, ще си тръгна и ще те оставя на мира. Не съм спал от два дни, нито съм се къпал, така че сигурно воня като прасе.

— Няма проблем, Бил, имам свободна стая — всъщност е на Стела, но тя е в Монтгомъри следващите няколко дни, така че си добре дошъл.

— Сигурна ли си? Чувствам се като пълен негодник, задето нахлух отново в живота ти по този начин, без предупреждение.

— Ти никога не си играл по правилата, нали, Бил? Къде ти е багажът? — попита тя и се изправи.

— Ето там. — Бил посочи един сак. — Познаваш ме, пътувам леко.

— Добре, ще ти покажа къде е душът.

След като го направи, Сесили се върна навън и седна. Чувстваше се изцедена. Въпреки, ами, буквално всичко, чувството, което се бе вкоренило в нея, когато за пръв път срещна Бил и което бе пораснало като малко филизче, когато започна да го опознава, още беше там след всички тези години.

— Дяволите да те вземат, Бил Форсайт! — измърмори тя, когато чу как пуска душа и си представи стегнатото му мускулесто тяло голо под него…

— Ти си тъжна, самотна старица — каза си твърдо тя. Бяха минали над двадесет и три години, откакто за последен път бе имала какъвто и да било интимен контакт с мъж. Онова, което изпитваше, несъмнено беше просто резултат от десетилетия незадоволено физическо желание. Бил вече беше стар и определено не беше човек, за когото да си фантазира. Но и тя самата се чувстваше като изсъхнала старица.

— Коя спалня ще бъде моята? — попита Бил, който се появи зад нея с хавлия около кръста.

— Ще ти покажа — отвърна Сесили и се опита да игнорира полуголото му тяло, което бе издържало удивително добре на изминалите години. — Ето тук — каза тя и отвори една врата в коридора на долния етаж. — Това е стаята на Стела.

— А това е Стела? — Бил посочи нейна снимка на завършването на колежа. — Боже, каква хубавица!

— Знам, направо е одрала кожата на майка си.

— И всичкото това… — Бил махна с ръка към хубавата стая, — е произлязло от молбата ми да дадем на… как й беше името?

— Нджала.

— Да дадем на Нджала убежище на земята ни.

— Да, Бил, но ти се заклевам, че няма за какво да се чувстваш виновен. Стела е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Любовта ми към нея промени живота ми, както и мен самата — добави тя. — Сега ще те оставя да си починеш. Трябва да взема Роза от училище в три часа, но ако се събудиш, докато ме няма, не се притеснявай да си вземеш каквото искаш от хладилника.

— Не се притеснявай за мен, мога да се оправя сам — каза Бил и отметна завивките, събаряйки Лъки, любимия плюшен лъв на Стела, на земята.

— Знам, но сега си в градската джунгла — усмихна се Сесили. — Приятни сънища.

* * *

— Значи това е Роза — каза Бил, който се беше обръснал, наспал и преоблякъл и вече приличаше повече на себе си.

— Как сте, господине? — каза малкото момиченце и му подаде ръка.

— Много добре, благодаря ти, Роза — отвърна Бил.

Роза се обърна към Сесили.

— Кой е този човек? — попита повелително.

— Този човек се казва Бил. И е много стар мой приятел.

— Добре. Може ли да погледам телевизия?

— Не и докато не си напишеш домашното.

— О, но не може ли първо да гледам телевизия — скоро започва „Мистър Роджърс“, — а после да си напиша домашното?

— Роза, скъпа, знаеш правилата. Сега седни тихо на масата да си решиш задачите.

— Не! — Роза тропна с крак и се намуси. — Искам да гледам „Мистър Роджърс“!

— Е, не може и това е. Сядай!

— Няма!

— Роза, знаеш какво ще стане, ако продължаваш така. Ще си отидеш в стаята и няма да получиш вечеря, докато не излезеш и не седнеш на масата да си напишеш домашното.

— Но аз искам да гледам „Мистър Роджърс“! — изхленчи тя.

— Е, добре, хайде в стаята! — Сесили хвана детето за ръката и го поведе безапелационно по коридора. Отвори вратата, вкара вътре шаващото дете и го сложи да седне на леглото. — Е, какво избираш? Да седиш тук сама или да си напишеш домашното, а после да седнеш да ядеш сандвичи с фъстъчено масло пред телевизора?

— Искам да гледам „Мистър Роджърс“ сега!

Сесили излезе и затвори вратата зад себе си. След това я заключи и се приготви за крясъците, които щяха да последват незабавно. Върна се в кухнята, погледна Бил и въздъхна.

— Съжалявам за шума, както казах по-рано, в момента имаме затруднения.

— Да, чувам — каза Бил, когато оглушителните крясъци се понесоха през стените.

— След малко ще се успокои, обикновено така става — рече Сесили с повече увереност, отколкото изпитваше. Понякога крясъците продължаваха с часове. — Купих ти бира на път за вкъщи, впрочем. Охлажда се в хладилника.

— Благодаря ти. — Той отиде до хладилника и извади една бутилка. — Не ти е лесно, а? — отбеляза Бил, когато крясъците продължиха.

— И така да е, трябваше или аз да се грижа за нея, или Стела да сложи край на всичко, за което се е трудила, и да отглежда Роза сама. Сигурна съм, че някой ден ще срещне някой друг мъж и тримата ще заживеят собствен живот.

— Наистина ли? Съмнявам се някой мъж да поиска да гледа дете, което вдига такава врява.

— Вътрешно Роза е много миличка, просто сега минава през период на капризи — отвърна Сесили, изпитвайки внезапна нужда да защити детето. — Направих касерол с телешко, докато спеше, помня, че ти е от любимите храни.

— Телешки касерол… — Бил подуши въздуха. — Боже, как ме връща в миналото! Когато съм си у дома, живея на консерви, боя се.

— Това едва ли е добро за здравето ти, не мислиш ли? — каза Сесили и отиде да провери яденето в печката. — Готово е. Да ти сипя ли?

— Честно казано умирам от глад и бих могъл да изям цяла боранска крава.

Накрая крещенето от спалнята спря. Докато Бил вечеряше, Сесили отиде да отключи Роза.

— Сега готова ли си да си напишеш домашното? — попита я.

— Да, госпожо.

— А какво ще кажеш на горкия ни стар гост, който е дошъл чак от Африка, за да те слуша как крещиш? — попита Сесили, хвана Роза за ръката и я заведе обратно в кухнята.

— Ще кажа, че много съжалявам, бабо — отвърна Роза. — Много съжалявам, господине — каза тя, седна на масата и Сесили сложи пред нея учебниците. — Кога се връща мама? — попита детето, докато си вадеше молив от несесера.

— През уикенда, скъпа.

— Познаваш ли майка ми, Бил? — попита го тя. — Тя е много хубава и много умна и има много важна работа, затова сега я няма — продължи Роза, докато внимателно преписваше цифри в тетрадката си.

— Всъщност да, млада госпожице. За пръв път я видях, когато беше малко бебе, нали така, Сесили?

— Да, точно така, Бил — потвърди Сесили.

— Тя е родена в Африка — осведоми ги Роза.

— Знам, защото, когато беше малка, живееше в моята къща. В нашата къща — поправи се Бил и хвърли поглед на Сесили.

— Къщата ти е в Африка?

— Да, там е.

— Виждал ли си лъвове?

— О, да, много.

— Мама обожава лъвовете, нали така, бабо?

— Да, вярно е.

— Искам някой ден да видя Африка.

— Сигурен съм, че ще я видиш, млада госпожице.

— Хайде, Роза, стига толкова разговори, пиши си домашното.

* * *

След като накара Сесили да й разкаже две приказки за лека нощ, а после настоя Бил да дойде да й каже лека нощ и да й разкаже за дивите животни, които е виждал в Африка, Роза най-сетне заспа. Сесили си наля чаша вино — навик, който знаеше, че трябва да изостави, но все пак го очакваше с нетърпение, защото беше знак, че Роза вече спи. Сесили предложи на Бил двамата да се качат горе в дневната.

— Колко често се прибира Стела? — попита Бил, сядайки на едно от креслата пред камината.

— О, зависи от работната й седмица. Обикновено работи в Балтимор, който е на три часа с влак оттук, така че ако не лети нанякъде, си тръгва в неделя след вечеря и се прибира късно вечерта в петък.

— Значи не прекарва много време с дъщеря си.

— Вярно е — въздъхна Сесили.

— Струва ми се, че ти си оставена да поемеш всички грижи, Сесили.

— Не бих се изразила точно така, Бил. Роза ми е практически внучка и правя това, което би направила всяка баба на мое място.

— Разбирам, но това може да означава, че ще останеш заклещена в тази ситуация с години. Нима не искаш нещо повече?

— Точно ти би трябвало да си научил, Бил, също като мен, че животът не е въпрос на това какво искаш. Но да, прав си, напоследък наистина се чувствам като в капан — призна тя.

— Струва ми се, че си пожертвала почти всичко за Стела — каза тихо Бил. — Семейството си, дома си, парите, дори брака си… и сега всякаква надежда за собствен живот, докато Роза не порасне.

— Жертвата си струваше — отвърна отбранително Сесили. — Човек прави каквото може за онези, които обича, но ти едва ли го разбираш.

— Отново те моля за прошка, Сесили, нямам никакво право да се връщам тук и да ти казвам какво да правиш с живота си. И аз… каквото и да се е случило между нас, още ме е грижа за теб и искам да ти помогна, ако мога.

— Много мило от твоя страна, Бил, но не виждам как би могъл да помогнеш.

— Като за начало, мога да ти осигуря средства да намериш някого, който да ти помага с Роза. Честно казано, Сесили, изглеждаш абсолютно изтощена и очевидно имаш нужда от ваканция.

— Отдавна не съм почивала — съгласи се Сесили. — Но не мога да приема парите ти, Бил. Не би било редно.

— Моля те, аз бях този, който създаде тази ситуация в дома ни. Най-малкото, което мога да направя, е да ти помогна да се справиш с последствията. Ти все пак още си моя съпруга, а аз имам предостатъчно пари. Освен че фермата върви добре, брат ми почина миналата година и ми остави семейното имение в Англия. Минах да го видя на път за Ню Йорк. Близо е до онова ужасяващо грозно имение, където се беше срещнала с оня негодник… как му беше името?

— Джулиъс — каза Сесили и изтръпна.

— Може би ще се зарадваш да научиш, че си е отишъл от този свят преди няколко години, след като минал през безброй съпруги и бъчви с бренди, без да остави наследник. Както и да е, местният брокер на недвижими имоти казва, че е намерил купувач за собствения ми, доста по-скромен имот. Би трябвало да донесе доста пари — изглежда някаква поп звезда иска да си направи студио в избата за вино. Хей, а ти какво мислиш за тия момчета „Бийтълс“? Не се чуваше нищо друго по радиото, докато бях в Англия, а в Америка май не е по-различно.

— Стела ги обожава, разбира се. Май и на мен ми харесват мелодиите им. Приятни са.

— Но не е точно музика за целуване, нали? Помниш ли онази нощ с Джос и Даяна, когато бяха толкова отчаяно влюбени, а горкия стар Джок седеше като вечния рогоносец в ъгъла и ги гледаше? — унесе се в спомени Бил.

— Помня, да.

— С теб танцувахме на Глен Милър. Често си спомням онази вечер. Помня, че това беше началото на възстановяването ти, след като загубихме Фльор. Само ако не беше дошла войната…

— Е, дойде. И ето ни сега — каза Сесили. Онази нощ беше много важна за нея и тя беше изумена, че Бил също си я спомня толкова добре.

— Златни дни — промърмори той. — Защо разбираме, че са били такива, чак когато свършат? Както и да е, Сесили, независимо дали ти харесва или не, ще сложа парите в сметката ти и ще ти помогна да намериш бавачка да се грижи за Роза. Няма да чуя и дума повече по въпроса. Какво ще правиш утре?

— Каквото правя винаги — ще заведа Роза на училище, ще се върна вкъщи да се занимавам със счетоводството, а после…

— Какво ще кажеш вместо това да излезеш с мен и да ме разведеш из Ню Йорк? След като най-накрая стигнах дотук, би трябвало да видя за какво е цялата врява. Какво ще кажеш, Сесили? — Бил се наведе напред и сложи ръка върху нейната.

— Добре — съгласи се тя и се опита да игнорира тръпката, която премина по ръката й при докосването му. — А сега ще трябва да ме извиниш, но имам нужда от сън.

— Разбира се. Ще се видим сутринта. Отново ти благодаря, че ми даваш покрив над главата.

— Не забравяй, Бил, ти някога даде същото на мен. Просто връщам услугата. Лека нощ.