Лусинда Райли
Сестра на слънцето (42) (Историята на Електра)

41.

Май 1945 г.

Минаха още четири години преди желанието на Сесили да се изпълни. И това бяха най-дългите четири години от живота й.

Когато чу за атаката над Пърл Харбър и включването на Америка във войната, Сесили притисна Стела до себе си и зарида, уплашена до смърт за семейството си в Ню Йорк. Когато недостигът на храна стана по-сериозен, Сесили беше благодарна, че зеленчуковата градина процъфтяваше и имаха яйца и мляко от животните. Бел, красивата й кобила, беше дадена на военните и в деня, когато Бил я отведе, Сесили не мислеше, че са й останали сълзи, които да изплаче.

Макар Райската ферма да не беше засегната, Сесили живееше в постоянен страх за живота на Бил. В ролята си на командир от Кралските африкански стрелкови части Бил остана верен на думата си и се биеше с войниците си, когато се налагаше. В началото на войната сблъсъците бяха ограничени, но през 1943-а, за ужас на Сесили, Бил и 11-а дивизия бяха пратени да се бият в Бирма. Сесили живееше в агония от несигурност и нямаше вест от него със седмици, ако не се брои някое и друго кратко писмо, в което се разказваше за ужасната жега и влага в джунглата плюс няколко изречения, покрити с черно от цензорите. Бил се върна за кратко в Райската ферма, изпит и мрачен, след което отново го пратиха на бой.

Телефонът и радиото бяха единствените й връзки с външния свят, понеже се беше барикадирала у дома, като в същото време се опитваше да създаде уютна домашна атмосфера за Стела, която израстваше като мило и много умно за възрастта си малко момиченце.

* * *

По време на един майски порой през 1945-а телефонът иззвъня.

Беше Бил и носеше новини, които накараха сърцето на Сесили да се разтупти, докато затваряше слушалката.

— Свърши, наистина свърши! Ланкенуа, свърши! — извика тя и се затича по коридора към кухнята, където четиригодишната Стела седеше на масата и рисуваше, докато Ланкенуа чистеше. — Наистина свърши! — Тя се засмя и прегърна изумената Ланкенуа.

— Какво свърши, госпожа Сесили?

— Войната! Наистина е свършила — каза тя и отиде да вдигне Стела, която вече беше с една глава по-висока от Майкъл, макар да ги деляха само шест месеца. — Всичко свърши. — Тя целуна косата на обичното си дете, прибрана в спретнати къдрици. — Сега Бил ще се върне у дома за постоянно и най-после ще можем да бъдем семейство.

— Защо плачеш, щом си щастлива? — попита Стела.

— О, защото е толкова прекрасно! Най-после мога да ви отведа у дома, да ви покажа Ню Йорк и… о, милион неща! А сега отивам в Найроби. Планирани са какви ли не тържества. Ланкенуа, можеш ли да ми извадиш синята рокля с панделките и да я изпереш на пара? О, и старата ми сламена шапка, ще трябва да свърши работа.

— Може ли да дойда с теб? — попита умолително Стела.

— Не днес, ще бъде много претъпкано и може да се загубиш. Но друг път, обещавам.

— Но аз обичам да гледам магазините с теб и йейо.

— Знам, скъпа, но в тях сега няма нищо. Скоро ще има и тогава ще те заведа и ще ти купя много хубави роклички. Хайде — Сесили й подаде ръка, — ела и ми помогни да се приготвя.

Стела седна на леглото, докато Сесили прибираше къдриците си.

— Защо имаме различен вид коса? — попита Стела.

— Много хора от различни места имат различни коси.

— Но ние двете сме оттук — настоя Стела.

— Аз всъщност съм от Съединените американски щати — помниш ли как ти ги показах в атласа? Чак от другата страна на големия океан. Ти и йейо сте тукашни, от Кения.

С Бил бяха решили, че ще е най-добре Стела да израсне с вярата, че Ланкенуа й е майка. Откакто проговори, Стела наричаше Ланкенуа йейо, масайската дума за майка, а на Сесили казваше куйя, съкратено от накуйя, което значеше „леля“. Стела говореше бързо на маа с Ланкенуа и „брат“ си Куинет, който се бе превърнал в силен млад мъж и работеше неуморно, за да помага на Сесили да поддържа градината, както и с чичо си Нигаси. Когато говореше на английски, бе възприела ийстсайдския акцент на Сесили, което разсмиваше Бил в редките случаи, когато си беше вкъщи.

— Мразя си косата — каза Стела и задърпа плитките си, които Ланкенуа беше сплела умело предишния ден. — Като тел е. Твоята е мека и гладка. А защо си боядисваш лицето? Аз изглеждам глупаво, ако го направя — допълни Стела, докато Сесили си слагаше розов руж по бузите.

— Защото аз имам много бледа кожа, която има нужда от помощ, а твоята е толкова красива, че не й трябва нищо. Е, добре — каза Сесили и си прибра гримовете и каквото друго й трябваше в малката чантичка. — Можеш да ми помогнеш, като извадиш прасковената ми нощница от скрина.

Стела отвори горното чекмедже, но вместо нощницата извади един от сутиените на Сесили.

— Защо го носиш? Йейо никога не носи такова. Аз ще нося ли, като порасна?

— Ако поискаш, да. Е, къде е нощницата? Трябва да ида в Найроби по най-бързия начин.

Ланкенуа и Стела я изпратиха, а Сесили обеща да се върне на следващия ден. По пътя за Найроби влезе в редицата от коли, пълни с хора, които явно също бяха чули новините и отиваха да празнуват. Сесили се замисли за разговора си със Стела сутринта. Нямаше съмнение, че момичето обожава своята „йейо“, но напоследък беше озадачена от факта, че тя спеше в една от спалните за гости, която Сесили бе превърнала в рай за малки момиченца, а йейо спеше навън с Куинет. Също не разбираше защо Ланкенуа се облича в прости дрехи, а на нея самата дават хубави роклички. Куинет не бе показал никакъв интерес към уроците и предпочиташе да работи навън, но Стела вече можеше да чете и пише — Сесили й преподаваше уроци всяка сутрин и тя се учеше изключително бързо.

— Както върви, ще я пратиш в университет, преди да е навършила десет, скъпа — каза полушеговито Бил, когато му дадоха отпуск и се прибра за един уикенд. — Само внимавай да не й даваш идеи над положението й.

Този коментар предизвика един от най-лошите им спорове. Сесили обвини Бил в двойни стандарти и го увери, че в САЩ чернокожите момичета можеха да ходят в колеж.

— Може и така да е, но ние живеем в Африка, където няма такива възможности за Стела.

— Тогава ще трябва просто да я заведа в Ню Йорк, нали?! — вбеси се Сесили.

Бил се извини, но в последните няколко седмици Сесили започна да разбира тревогата му. Стела беше объркана по отношение на идентичността си, а Сесили не знаеше как да разреши ситуацията.

— Това не е за днес — измърмори тя.

Спря малко преди Найроби и се присъедини към опашката от свирещи с клаксони коли, чиито ликуващи пасажери чакаха да влязат в града. Небето като по чудо се бе прояснило и трафикът около Деламиър авеню бе спрял напълно. Сесили чуваше звуците на духовия оркестър от победния парад. Изостави всякаква надежда да намери Бил, остави колата, където беше, и излезе да се присъедини към тълпите, аплодиращи войниците победители, които гордо маршируваха редом с братята си по оръжие.

* * *

Бил най-сетне се прибра за постоянно месец по-късно. Сесили бе накарала Куинет да украси фасадата на къщата с гирлянди английски знаменца, които беше откраднала от победния парад. Катрин, Боби и Майкъл бяха там, а Стела танцуваше въодушевено около своя „чичо Бил“. Бил изглеждаше остарял, помисли си Сесили, косата му беше прошарена, а в очите му имаше болка, която не беше там преди войната.

— За приятелите, с които се срещаме отново — вдигна наздравица той, — и за онези, които вече не са с нас и ни липсват.

— За тези, които ни липсват — отговориха всички в хор.

Сесили знаеше, че Бил мисли не само за падналите си другари, а и за Джос и Алис, която се бе застреляла в дома си само няколко месеца след като Джок Брутън бе оправдан за убийството на любимия й Джос. Имаше слухове, че самата Алис била виновна за убийството, но пък се носеха какви ли не други слухове за самоличността на извършителя. Сесили се бе научила да не слуша празни клюки и скърбеше за Алис.

— За началото на нова ера! — каза Боби, погледна жена си и я притегли по-близо до себе си. — Нека живеем в мир до края на живота си.

— Дано, дано! — съгласиха се другите.

* * *

— Боже, колко съм щастлив, че лежа на мек американски матрак! — усмихна се Бил на леглото до нея същата нощ. Сесили легна до него и той я прегърна.

— Здравей, скъпа.

— Здравей, скъпи — отвърна Сесили и отметна кичур коса от лицето му. — Надявам се да можеш да си починеш следващата седмица и да прекараме малко време заедно — прошепна тя.

— Да си почина?! Мило момиче, не знам значението на тази дума, нито който и да е истински мъж. След като тази проклета война най-после свърши, ще се наложи да играя на „хвани кравата“. Един бог знае колко глави са изчезнали, докато шефът го няма. Утре ще отида да проверя.

— Не можеш ли да отделиш поне ден за мен и Стела? Тя почти не те познава; искам да прекараш малко време с нея, както и с мен.

— И така да е, няма смисъл да седя тук и да се притеснявам за стадото си.

— Колко дълго няма да те има?

— Не знам, но трябва да разбереш, че се налага да отида.

„Винаги ти се налага да ходиш някъде…“ Сесили прехапа устна и преглътна тежко. Не искаше да плаче в първата нощ на Бил у дома.

— Мислех си, че може да посетим родителите ми в Америка? — подметна тя. — Ти никога не си ходил в Ню Йорк. Може да е забавно, особено със Стела с нас.

— Сесили, знам колко ти се иска да отидеш, но трябва да разбереш, че е необходимо да взема фермата под контрол. Тя осигурява прехраната ни. Почти нищо не е влязло в сметката в последните няколко години. Това, което продадох на правителството, не донесе почти нищо и рискуваме да изпаднем в дълг, ако не оправя нещата.

— Аз имам някакви пари, Бил, знаеш го. Определено няма да умрем от глад.

— А аз определено не искам да живея на гърба на жена си. — Изражението на Бил помрачня. — Аз съм фермер, а не мързелуващ благородник като толкова много хора по тия места. Това, че войната е свършила, не означава, че ще се пенсионирам и ще си седя на задника, пиейки джин до края на живота си. Нямам търпение да изляза в равнините… — Той се обърна към нея. — Може да дойдеш с мен на лов другата седмица, какво ще кажеш?

— Може — отвърна без ентусиазъм Сесили.

— Боже, скапан съм — въздъхна той и я целуна по челото. — Лека нощ. Приятни сънища.

Сесили го видя да се обръща в леглото и след броени секунди чу хъркането му. Изключи лампата до леглото си и остави сълзите, които бе потискала, да се излеят безмълвно по лицето й. Не можеше да си спомни кога за последно бяха правили любов.

Златните дни отпреди четири години, преди Джос да умре и Бил да загуби душата си в Бирма, бяха само далечен спомен.

— Животът е толкова жесток — прошепна Сесили и изтри сълзите си с ръка. — Слава богу, че я има Стела.

* * *

През следващата година Сесили имаше чувството, че нищо не се е променило особено след войната. През повечето време беше сама и се утешаваше със Стела. Беше по-лошо от това да няма никого; Бил беше до нея в леглото, но всъщност като че го нямаше, а и не беше онзи Бил, когото си спомняше. Беше необщителен и студен с нея, а лошите му настроения вгорчаваха атмосферата в Райската ферма. Почти не обръщаше внимание на Стела.

Майка й се обаждаше всеки месец и питаше кога дъщеря й ще се прибере, но щом Сесили повдигнеше въпроса пред Бил, той все й казваше, че сега не е правилното време, че не може да тръгне, преди добитъкът му да се възстанови.

— Дай ми дванайсет месеца да оправя нещата, после мога да се замисля за това — каза той.

Сесили осъзна, че не беше виждала семейството си от над шест години. Сърцето й копнееше за дома.