Лусинда Райли
Сестра на слънцето (6) (Историята на Електра)

5.

В дните след завръщането ми в Ню Йорк си спомних колко добре се бях почувствала след планинския си преход в Атлантис и започнах да бягам в Сентръл парк, когато програмата ми го позволяваше. Добрата новина беше, че дори някой да ме забележеше, можех да го надбягам без проблеми. Опитах се и да намаля приема на алкохол, а и по някаква причина, може би заради тичането и естествения прилив на адреналин от него, не изпитвах толкова голяма нужда от кокаин. Ако усетех, че изпадам в паника, отварях книжката с кръстословици от „Телеграф“, която си бях поръчала, и започвах да ги решавам, за да се успокоя.

Накратко, вече чувствах, че нещата са под контрол.

Притесняваше ме само това, че макар да бях претърсила целия си апартамент, не можех да намеря никъде писмото на Татко. Мъчех се да си спомня къде сложих плика, когато се нанесох на това място. Дори Мариам се опита да ми помогне.

— О, Електра, трябва да го намерим! — каза тя със съчувствие в изразителните си очи и веднага коленичи, за да прерови чекмеджетата с бельото ми.

— Хей, не казвам, че ще искам да го прочета, дори да го намеря, но би било добре да знам къде е.

— Разбира се. Това са били последните му думи към теб и съм убедена, че е искал да ги прочетеш. Не се страхувай, Електра, ще го намерим.

Но след като претърсихме всяко чекмедже, килер, джоб на палто и лист хартия в апартамента, дори оптимизмът на Мариам взе да угасва.

— Не се притеснявай за това — казах една слънчева априлска утрин, докато тя изпразваше нощните ми шкафчета за пореден път. — Може би не е било писано да го прочета. А сега ще си сипя една обедна чашка. Искаш ли и ти?

Както винаги, Мариам отказа и поиска само вода. Седнахме и прегледахме днешните имейли, които се състояха основно от покани за откриването на нов бутик, филмова премиера или благотворителен бал. Помнех дните, когато бях на седмото небе, ако получех такава покана — сега обаче знаех, че не искат мен, а само още материали за себе си в пресата.

— О, за малко да забравя! — Мариам бръкна в чантата си. — Сузи ми предаде едно писмо, изпратено до агенцията.

— Твоя работа е да се занимаваш с тези неща — рекох раздразнена. — Обикновено са от хора, които молят за пари, търсят дарения за благотворителност или се правят, че са отдавна изгубените ми братя.

— Знам, Електра, и обикновено бих се оправила сама с тях, но Сузи и аз смятаме, че трябва да прочетеш това. — Тя ми подаде плика и видях, че е адресиран до мен чрез агенцията с изящен почерк. Изгледах Мариам през масата за кафе.

— Защо? Какво пише?

— Просто мисля, че трябва да го прочетеш — повтори тя.

— Добре — въздъхнах и извадих писмото от плика. — Нали не е нещо лошо? Като данъчните да ми пишат лично?

— Не, Електра, нищо подобно, кълна се.

— Окей. — Разтворих листа и видях адрес в Бруклин най-отгоре. Започнах да чета.

Скъпа госпожице Д’Аплиез — мога ли да ви наричам Електра?

Казвам се Стела Джаксън и съм вашата биологична баба…

— Божичко! — Смачках писмото и го хвърлих шеговито по Мариам. — Знаеш ли колко такива писма от „изгубени роднини“ получавам? Сузи обикновено ги хвърля право в коша. Какво иска тази?

— Според писмото нищо, освен да се срещне с теб.

— Е, и какво му е толкова необичайното, че реши да ми го дадеш?

— В плика има и още нещо, Електра. — Мариам посочи плика, който бях хвърлила на масата. — Наистина смятам, че трябва да го погледнеш.

Просто за да я накарам да млъкне, взех отново плика и погледнах вътре. Имаше малка снимка в единия ъгъл. Извадих я и видях, че е черно-бяла и леко пожълтяла по краищата. Беше на много красива чернокожа жена, която държеше бебе и се усмихваше към обектива.

— Е?

Погледнах Мариам.

— Е какво?

— Не виждаш ли приликата?

— С кого?

— С теб, разбира се! Сузи я забеляза веднага, както и аз.

Погледнах отново.

— Добре, чернокожа е, и да, окей, определено е красива, но… — Свих рамене. — Сигурно има хиляди жени, които приличат на нея — и на мен.

— Както знаеш много добре, Електра, много малко жени приличат на теб. Формата на лицето й, на очите й, скулите й… Сериозно, тя направо ти е одрала кожата. Или може би по-точно ти нейната.

— Е, добре, но преди да намеря писмото от Татко, няма да признавам за роднини някакви случайни хора, които са ми писали, само защото малко приличат на мен, окей?

— Тогава най-добре да намерим писмото — каза Мариам и някак разгъна писмото от бабата (което ми изглеждаше прекалено смачкано, за да се разгъне), сви го и отново го пъхна в плика със снимката. — Ще сложа това в сейфа, нали?

— Добре. — Чух сигнал за получено съобщение на мобилния ми и хвърлих поглед към него.

— Е, ще дойда да те взема утре в осем сутринта. Тогава е срещата ти с Томас и Марсела, за да обсъдите коледната кампания за парфюма. Електра?

— Да. Добре. Чао. — Махнах й да си тръгва, вторачена в пристигналото съобщение.

— А после фотосесията с часовника утре следобед. Така че ако няма нищо друго засега, ще се видим сутринта.

Не я слушах и не можех да отместя очи от думите на екрана, така че само й кимнах, а тя се запъти към вратата. Посегнах към водката си и отпих дълбоко, докато препрочитах съобщението.

Здрасти, скъпа, в града съм за концерт и се чудех дали си свободна утре? Би било добре да поговорим. Мич.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Изпих водката на екс и станах да си налея още, за да успокоя разтуптяното си сърце.

Прочетох го пак, и пак, после си включих лаптопа, за да проверя дали казва истината. Беше вярно. Турнето му щеше да свърши с концерт в „Медисън Скуеър Гардън“ само след две вечери. Станах, отидох до френските прозорци и отворих единия, за да изляза на терасата. Мич беше някъде наблизо, в града. Тази нощ, където и да беше, дишахме един и същи въздух.

Отново сведох поглед към телефона и се опитах да разбера дали ми предлагаше маслинова клонка и какво би означавало това. Маслиновите клонки можеха да имат разклонения, например едно, което казва: „Хей, липсваш ми и те обичам и осъзнах грешката си“, и друго, на което пише: „Сега, след като мина известно време, може да продължим напред като приятели…“.

А аз нямах представа кое е.

„Просто кажи не, Електра… Опасно е да се връщаш пак там.“

— По дяволите! Мамка му!

Ударих с юмрук стъклената бариера, която ме спираше да не падна не знам колко стотици метри и да умра. В този миг се чудех дали това не е по-лесният избор; буквално бях в агония, понеже не знаех какво да правя. Ще ми се да имах близък приятел, на когото да мога да се обадя за съвет. Колко тъжно беше, че имах пет сестри, но за нито една от тях не можех да кажа, че ми е приятелка или че й имам пълно доверие.

— Игнорирай съобщението — казах на глас, крачейки по терасата, откъснах увехнало цвете от един храст и го хвърлих над стъклената преграда.

Влязох обратно вътре и пуснах мобилния си на леглото с екрана надолу. Може би наистина трябваше да го игнорирам. Все пак, ако не отговорех, а той не си направеше труда да ми пише пак, това би ми казало много.

Да, точно така щях да постъпя. Сипах си още една водка и влязох в гардеробната си, обмисляйки какво бих облякла, ако го видя. Единственото оръжие, което имах в арсенала си, бяха дрехите. Едно обаждане до който и да е дизайнер в града и щях да получа желаното облекло до няколко часа. Разбира се, зависеше и от това къде е срещата. Ако беше у нас, трябваше да изглеждам небрежно, но и секси. Той много харесваше краката ми, така че отговорът може би беше лесен…

Влязох в банята, съблякох се и свалих пухкава бяла кърпа от отопляемата стойка. Увих я около себе си, пуснах кранчето и сложих ръка под него, за да я намокря. Хванах косата си и я увих високо на темето, след което се огледах в голямото огледало.

Изкисках се, защото именно това бих облякла, ако Мич дойдеше да ме види тук. Но ако трябваше да излизам… Пуснах хавлиената кърпа на пода и се върнах в гардеробната. Тъкмо свалях смарагдовозелена къса рокля на Версаче от закачалката, когато телефонът ми даде сигнал, че е получено ново съобщение и аз изтичах да го видя.

Беше от Мич и затаих дъх, когато го отворих.

Електра. Получи ли съобщението ми? Много искам да се видим да поговорим утре.

— Даааааа! — изкрещях. — Отчаян е! — Буквално скочих на леглото, отпих още водка за кураж и се опитах да формулирам отговор.

Здрасти, току-що го видях.

Пръстите ми се спряха над екрана, докато се опитвах да се сетя каква ще бъде програмата му утре. Щеше да прекара сутринта в интервюта с медиите, а следобед с групата му щяха да отидат на мястото на концерта за репетиции и проверка на звука. Реших, че би трябвало да е свободен след осем.

Не мога утре през деня, имам среща за реклами на парфюми, но трябва да съм вкъщи към осем.

Отново прочетох цялото съобщение и ми се стори достатъчно добро, за да го пратя. Отговорът му пристигна само след секунди.

Мога да дойда у вас в девет. Става ли?

В този момент реших да си взема вана. Увеличих звука на стерео уредбата и легнах в дълбоката ароматна вода, слушайки последния албум на Мич. Излязох, наслаждавайки се на факта, че в момента, за разнообразие, контролирах напълно ситуацията. Върнах се с лежерна походка в спалнята и взех телефона.

Да, става. До утре.

Изпратих съобщението и си позволих усмивка. „А най-хубавото е — помислих си, докато се оглеждах в огледалото, — че ще мога да сложа новия си любим тоалет.“

* * *

Тази нощ почти не спах. Макар да си бях обещала да не го правя, защото Мич надушваше дрогираните от километър, бях толкова неспокойна, че трябваше да взема една черта, преди да ида на сутрешната среща за рекламната кампания на парфюмите.

— Добре ли си? — попита Мариам, когато излязох от тоалетната.

— Да, добре съм. Ще влизаме ли?

Когато излязохме около два часа по-късно, се радвах, че Мариам беше там, за да запише какво се разбрахме за програмата ми за предстоящите снимки на реклама в Бразилия, както и официалното откриване през октомври. Знаех само, че воня като евтина проститутка — клиентите бяха на срещата и явно бяха накарали някого да напръска стаята с парфюма, преди да пристигнем.

— Леле! — възкликна Мариам, докато слизахме надолу с асансьора. — Явно са готови да похарчат много за тази кампания. Никога не съм била в Рио, а ти?

— Знаеш ли, не мога да си спомня, но мисля, че не съм ходила.

— Не ми ли каза, че най-голямата ти сестра живее там?

— Щом знаеш, явно съм ти казала — отвърнах, замислена дали бих могла да извикам маникюристката си този следобед.

— Може да й отидеш на гости, нали?

— Да, бих могла — съгласих се и последвах Мариам през вратата на сградата, след което се настанихме на задната седалка на лимузината, която ни чакаше.

— Искаш ли да поръчам нещо за обяд?

— Не, мерси, ще си намеря нещо вкъщи.

— Електра, хладилникът ти е празен, а е важно да хапнеш. Имаш фотосесия в три за кампанията на „Jaeger-LeCoultre“.

— Какво?! — обърнах се ужасена. — Не ми го спомена вчера!

— Споменах го, Електра — каза тя тихо. — Не помниш ли миналата седмица, когато ни пратиха онзи невероятен часовник, инкрустиран с розови диаманти, за да пробваш дали ти става? Пазеха го двама охранители.

За жалост си спомнях.

— По дяволите! — изругах под нос, защото бях започнала да забелязвам как Мариам потръпва всеки път, когато ме чуе да псувам. — Можем ли да го отменим? Да кажем, че съм болна или нещо подобно?

— Предполагам, че бихме могли, но защо ни е да го правим?

— Защото аз, ами, бях забравила, че имам ангажимент довечера.

— От колко часа?

— О, към осем — отвърнах, защото щеше да ми трябва поне час да се приготвя за срещата с Мич.

— Те искат снимки на фона на залеза, а в седем и половина вече ще се е стъмнило, така че ми се струва, че ще стигнеш точно навреме, ако тръгнеш веднага след фотосесията.

— Но на мен ми трябва време да се приготвя! Боже! Не могат ли да го отложат с една седмица? Остават месеци до началото на кампанията! Колко време им трябва на тези хора?!

— Електра, аз не съм ти бавачка, но…

— Не, не си! Никой не е, макар че всички се държат като такива!

Тя се изчерви и сведе глава.

— Извинявам се, ако го усещаш така.

Изведнъж се почувствах ужасно. Вината не беше на Мариам, а моя.

— Не, аз трябва да се извиня. Просто днес съм много нервна, това е всичко. Както и да е — въздъхнах, — предполагам, че си права. Не би изглеждало добре да ги разочаровам. Просто ще трябва да се представя брилянтно и бързо да направя перфектната снимка.

— Ако някой може да го направи, това си ти, Електра. Е, сигурна ли си, че не искаш нищо за ядене?

— Може да ми поръчаш нудли с уасаби и добавка кале.

— Чудесно. Сега трябва да ида да се видя със Сузи, но ще се върна да те взема в два и половина. Става ли?

— Да, добре.

Върнах се в апартамента и изсмърках две черти, защото нервите ми бяха опънати до крайност, и обядвах с приятелката си „Грей Гуус“^[1]. После изпих към литър вода, използвах около половин бутилка вода за уста и дъвках ментови дъвки, докато седях на леглото и се опитвах да се успокоя с упражненията за дишане, които ми беше дала терапевтката ми.

Не подействаха. Нищо не действаше, освен „Грей Гуус“ и прахообразното му другарче, което бях кръстила Белия рай.

— Защо всички хубави неща са толкова вредни? — оплаках се, докато смърках единственото лекарство, което можеше наистина да ме успокои.

* * *

— Здрасти, Електра, изглеждаш страхотно, както винаги. — Томи, моят супер фен, се доближи, когато излязох от сградата.

— Благодаря.

— Мога ли да направя нещо за теб днес?

— Не, но благодаря, че попита — усмихнах му се, докато го подминавах, и се качих в лимузината.

— Такъв мил човек — отбеляза Мариам, докато се качвахме на задната седалка. — И толкова държи да те пази. Може би трябва да го наемеш официално за бодигард. Под тия стари суитчъри, които носи, се вижда, че има мускули.

— Мариам! — Обърнах се към нея и вдигнах вежда. — Шокирана съм.

— Моля те, Електра, може да не пия и да не псувам, но все пак имам пулс — усмихна се тя. — А какво ще правиш тази вечер, че е толкова важно?

— О, просто вечеря насаме с приятел.

— Е, ще се постараем да се прибереш навреме.

* * *

Пристигнах вкъщи малко преди осем, а рамото ме болеше от усилието да си държа ръката в точната позиция, докато направят перфектната снимка на часовника. Зарадвах се, че Томи не е на обичайното си място — обикновено искаше да види, че съм се прибрала без проблеми, преди да си тръгне. Последното, което ми трябваше, беше някой да види Мич да влиза в сградата, макар че той беше майстор на дегизировката и имаше пълен гардероб с фалшиви бради, мустаци и перуки. След като портиерът ми отвори вратата, изтичах да напълня ваната и огледах грима си от фотосесията, за да реша дали си струва да остана с него. Знаех, че Мич ме харесва повече без грим, затова го махнах и се потопих във водата, като внимавах да не си намокря косата. Как мечтаех за истинска естествено гладка коса! Може би някой ден щях да си обръсна главата като Алек Уек — друг модел, с когото се бях срещала няколко пъти по ревюта; щеше да е много по-лесно.

Щом излязох от ваната, отидох в кухнята да си сипя лед във водката.

— По дяволите! — възкликнах, когато видях, че Мариам беше права — хладилникът ми бе напълно празен, а Мич едва издържаше пет минути, без да пийне зелен чай с лед.

„От друга страна, на кого му пука какво пие той? — казах си, докато се връщах в банята да си измия зъбите. — Той те заряза, не помниш ли? Разби ти сърцето.“

— Точно така! — добавих на глас пред огледалото, докато си слагах балсам за устни. Върнах се в дневната, погледнах часовника и видях, че е девет без петнайсет. Тъй като нямах намерение да се обличам, ако не броим хавлиената кърпа, нямаше какво друго да правя, освен да напълня празна бутилка от минерална вода с водка, за да имам запаси за спешни случаи, без той да разбере какво пия. Грабнах си портфолиото, извадих най-хубавите снимки от последните ми фотосесии и ги разпръснах по масичката за кафе, все едно се опитвах да избера една. После отидох до уредбата, но не можех да реша дали да избера Спрингстийн, когото Мич обожаваше, или осемдесетарски поп, който аз обичах, а той мразеше. Взех компромисно решение и не пуснах нищо.

— Боже! Толкова съм стресирана — измърморих, сядайки на дивана. Забелязах, че се изпотявам, и веднага се върнах в банята да избърша потта и да се парфюмирам отново. Не се бях чувствала толкова притеснена от първото ми модно ревю в Париж.

„А ако наистина иска да се върнеш при него? Нима просто ще отидеш покорно като агънце?“

„Знаеш, че ще го направиш, Електра…“

Нямах повече време за самосъзерцание, защото портиерът позвъни да ми каже, че „Мистър Майк“ е долу във фоайето.

— Да, пратете го горе — отвърнах и затворих слушалката.

Изтичах обратно в банята и си намокрих раменете с вода от ваната. Огледах се в огледалото и зачаках звънеца. Мина много време, без да го чуя, но тогава се чу познат глас от дневната.

— Електра? Тук ли си?

„Божичко! Мич беше в апартамента ми!“

— Идвам! — Разплисках водата и пак си намокрих раменете с ароматизираната вода от ваната. Проверих дали бялата хавлия е позиционирана достатъчно съблазнително и влязох в дневната.

И ето го, в реални размери — мъжът, който ме остави с разбито сърце. Беше си свалил бейзболната шапка и фалшивата брада и изглеждаше (колко дразнещо!) също толкова висок и секси, колкото си го спомнях, с мръсни дънки, карирана риза и каубойските ботуши, които винаги носеше. Ако имаше такова нещо като истински американски мъж, това беше Мич. Забелязах, че косата му е по-дълга от последния път, когато се видяхме, и очевидно не се беше бръснал от известно време, защото имаше набола брада. Исках само да посегна към него и да разкъсам дрехите му.

— Как влезе?

— Вратата беше широко отворена — сви рамене той. — Очевидно не си я затворила както трябва.

— Леле, постоянно го правя. Някой ден ще ме убият, докато спя.

— Да се надяваме, че няма. — Погледът му се плъзна по мен за миг, преди да се отмести. — Явно идвам в неудобен момент. Не искаш ли да се облечеш?

— Аз… о, да, разбира се. Тъкмо излизам от ваната, фотосесията се проточи.

— Няма проблем, не бързам, иди да се облечеш.

— Добре — съгласих се и влязох в спалнята, ядосана на себе си. Някъде вътре в себе си бях повярвала, че ако само ме види полугола по хавлия, Мич веднага ще ме грабне и ще я свали със замах. Но явно трябваше да минем през някакво повторно опознаване, преди да стигнем дотам.

Понеже нямах план Б по отношение на дрехите, пуснах хавлията на пода и застанах в гардеробната без никаква идея какво да облека. Накрая се спрях на любимите си дънки и зелен потник — Мич си беше южняк по сърце и харесваше стегнати дънки.

Дишах тежко и си веех, защото още бях изпотена от нерви. Върнах се в дневната и го открих, седнал на дивана, да разглежда снимките ми.

— Кълна се, че ставаш все по-красива всеки път, когато те видя. И имам предвид истинската ти, не тази на снимките — усмихна ми се той.

— Благодаря. Да ти сипя ли нещо за пиене?

— Да имаш случайно кока-кола?

— Мислех, че пиеш само билков чай.

— Днес беше уморителен ден, а на човек понякога му трябва доза кофеин.

— Ще погледна — отвърнах и влязох в кухнята. Видях, че имаше две кенчета кола на вратата на хладилника.

— Заповядай — подадох му единия кен; той никога не пиеше от чаша. Беше прекалено женствено.

— И така — започнах, настанявайки се на известно разстояние от него, и вдигнах бутилката с „вода“. — Как си напоследък?

— Зает съм с турнето. Пресметнах, че утре вечер ще бъде стотният ми концерт.

— Еха, невероятно! — възкликнах и засмуках сламката, напълвайки устата си с чудесна водка. Преглътнах я и му кимнах. — Е, почти свърши.

— Да, вярно, нямам търпение да се прибера у дома в Малибу и да си почина. А ти, Електра? Как си напоследък?

— Добре. Заета съм, също като теб, но съм добре.

— Радвам се да го чуя. Както казах, изглеждаш фантастично.

— И ти изглеждаш страхотно.

— Благодаря ти, но не го вярвам. След като не съм спал в леглото си с месеци, едва ли изглеждам добре. Ще си почина няколко месеца след утрешния концерт. Много съм остарял за тая работа — добави той с ленива усмивка — усмивка, запленила милиони жени по света.

— Не ставай глупав, Мич. Старите рокаджии никога не умират, нали знаеш? Виж „Ролинг Стоунс“ например.

— Да, няма спор. — Той завъртя очи. — Хей, миличка, ела да дадеш на Мич една прегръдка!

Не ми трябваше втора покана. Спуснах се в разтворените му ръце и зачаках да наклони главата ми и да ме целуне. Вместо това погали косата ми.

— В сравнение с мен си като бебче, нали?

— Хей, не е вярно! С моята работа ми се наложи да порасна бързо. Чувствам се стара, може би по-стара от теб. — Вдигнах очи към него с разтворени в очакване устни, но той само ме погледна със странно изражение в очите.

— Значи не си ми ядосана?

— За какво?

— Защото… се отнесох толкова зле към теб.

— Да, но това е в миналото. Имал си причини. Разбирам.

— Е, адски си великодушна, Електра, но това не ме кара да спра да се чувствам като пълен боклук. Нямаше да е редно да продължа връзката ни, когато знаех, че просто няма да проработи.

Зачаках да каже „но“, но така и не го направи.

— Много се радвам, че си го преодоляла — рече той вместо това. — Никога не съм искал да те нараня.

— Казах ти, добре съм.

Разговорът определено не вървеше както си го представях, затова се отдръпнах от него, грабнах бутилката „вода“ и отпих отново.

— Изглежда и ти си отказала алкохола.

— Точно така — съгласих се и погълнах голямо количество водка. Беше време да приключим с преструвките. — Е, защо си тук?

— Защото… защото имам да ти казвам нещо.

— О, какво?

— Ами, исках да научиш, преди да го съобщим официално. Имах чувството, че ти го дължа.

Вгледах се безмълвно в него. Нямах представа какво иска да ми каже, но беше ясно, че няма да е обяснение във вечна любов.

— Ще се женя — обяви той — за една прелестна дама, която срещнах на турнето. Тя е беквокалистка и южнячка като мен. Просто си подхождаме, нали разбираш?

Бях чувала фразата „кръвта ми се смрази“, но до този момент не я бях изпитвала.

— Поздравления — успях да кажа, като почти се задавих от усилието.

— Благодаря. Сега се чувствам глупаво, че дойдох да ти кажа лично, защото очевидно се справяш чудесно.

— Да, о, да, справям се прекрасно! — уверих го, използвайки всяка капка самоконтрол, която някога бях притежавала, за да не вдигна тежката бронзова статуетка на стъклената масичка и да не разбия красивата му самодоволна глава.

— Е, това е. Ще съобщя на феновете утре вечер на сцената. Ще изведа Шарън отпред и просто ще им кажа.

Видях го как кимна, явно представяйки си този идеален сценарий. Останах безмълвна. Смучех силно сламката, но вече нямаше какво да засмуча.

— Мога да ти осигуря ВИП билети за утре, ако искаш.

— Съжалявам, утре вечер съм заета. — Свих небрежно рамене.

Той се изправи.

— Е, тогава ще те оставя на спокойствие. Трябва да поспя днес. Утре ще бъде голям ден.

— Така изглежда — кимнах, без да помръдвам.

Той ме погледна и явно нещо в изражението ми ме издаде.

— Сгреших ли, като дойдох? Аз само…

— Мич?

— Да?

— Би ли се разкарал от апартамента ми? Веднага!

Станах от дивана и се изправих в цял ръст пред него.

— Да, тръгвам, веднага. Много съжалявам, Електра — каза той на път към вратата. — Последното, което исках, беше да те разстроя.

— Е, познай какво — успя да ме разстроиш, и още как!

Минах пред него и отворих вратата.

— Сбогом, Мич. Приятен живот с новата ти съпруга — изсъсках.

За свой късмет не каза нищо повече, защото ако беше проговорил, щях да лежа в затвора за убийство. Когато излезе, затръшнах вратата след него толкова силно, че чашите в кухненския шкаф изщракаха. После се спуснах бавно на пода и заридах от гняв и болка.