Лусинда Райли
Сестра на слънцето (31) (Историята на Електра)

30.

Сесили и Бил най-сетне се нанесоха в новия си дом в края на юни. Сесили като че ли бе обхваната от някакъв инстинкт за свиване на гнездо, защото прекара последните няколко седмици в избиране на цветове боя за стените и тъкани за завесите, макар и магазинът в Найроби да не предоставяше голям избор. Много се зарадва, когато Бил се появи в началото на юни, за да й каже, че голяма пратка мебели от Америка е пристигнала в Момбаса, пътува с камион към фермата и ще пристигне другата седмица.

Поне с всичката работа по къщата Сесили не обръщаше толкова голямо внимание на редовните отсъствия на Бил; той винаги беше зает или да наглежда говедата и да ги мести обратно горе по планините, след като свърши дъждовният сезон, или да ловува, или да общува с масайските си приятели.

— Някой ден трябва да доведа един-двама от тях в къщата да се запознаят с теб, Сесили — подметна веднъж той. — Начинът им на живот е много интересен. Ходят, където ходи добитъкът им, и просто строят наново домовете си всеки път, когато се застоят някъде.

— Тогава Райската ферма ще им се види много странна, предполагам — отвърна Сесили.

Името на къщата и фермата се роди една вечер, когато Бил се върна неочаквано и двамата излязоха да видят почти довършения си дом. Сесили седна на стълбите на предната веранда и въздъхна, загледана в разпрострялата се под нея долина.

— Това място е истински рай — каза тя.

— Като в „Изгубеният рай“ — рече Бил и седна до нея. — Любимата ми поема, от Джон Милтън е. Чувала ли си за нея.

— Не, боя се, че не ме бива много с английската литература.

— Е, поемата всъщност е разделена на дванайсет книги и се състои от десет хиляди реда.

— Еха, това не е поема, това си е разказ!

— Всъщност е библейски епос, преразказан от Милтън. Разказва историята на Сатаната, който е решен да унищожи любимите нови създания на Бог: хората. Може би трябва да кръстим това място „Райската ферма“? Може да означава различни неща за двама ни.

— Ъм, добре, но се надявам да не се почувстваш все едно наистина си изгубил рая, когато се нанесем тук — отвърна Сесили.

— О, не се притеснявай за това — следващата поема се казва „Възвърнатият рай“ — усмихна се Бил. — Ела! — Той й подаде ръка и я дръпна да стане. — Нека напуснем рая и се върнем обратно във временното си жилище.

Впоследствие Сесили поръча на един дърводелец да измайстори надпис „Райската ферма“, който да окачат на портата, в случай че някой им дойде на гости.

— А още съм оптимистично настроена по този въпрос — каза Сесили на Катрин, която й помагаше да закачи завесите в дневната.

— Разбира се, че хората ще ти идват на гости, скъпа. Прекалено са любопитни, за да се държат настрана.

— Може също да забележат, че съм ужасно наедряла за уж по-малко от три месеца бременност — завъртя очи Сесили.

— Може би, но просто ще си помислят, че двамата не сте могли да се сдържите, преди да се ожените — сви рамене Катрин. — Сериозно, ако ще живееш тук, в Долината, или поне на границата й, не бива да се притесняваш за това какво говорят хората. Както и да е, определено спря слуховете, че Бил играе в другия отбор.

— Моля?

— О, нали се сещаш… — Катрин сниши глас. — Че е хомосексуален.

— Не! Само защото не се е оженил са си мислели това?!

— Сесили, хората тук, особено жените, имат прекалено много време за мислене. Е, свършихме с дневната — каза Катрин, слизайки от стълбата, и огледа резултата от труда си. — Започва да изглежда прекрасно, не мислиш ли?

Завесите се вееха на ветреца от вентилатора, инсталиран в центъра на високия таван на дневната, и Сесили огледа учудващо приятната смесица от Кения и Ню Йорк, която бе създала. Беше помолила родителите си да й изпратят старото обзавеждане, което събираше прах в мазето на къщата на Пето авеню, а тежките махагонови мебели придаваха на къщата определено достойнство. Сесили бе подредила кушетката и кожените кресла около камината с голям ориенталски килим между тях. Беше наредила книгите на Бил по етажерките из стаята, а във въздуха се носеше аромат на восък за полиране.

Постара се да не гледа килимчето от леопардова кожа в антрето, с което Бил бе допринесъл към обзавеждането; беше направено от животното, което бе донесъл няколко седмици по-рано.

Тя избута едно от кожените кресла по-близо до камината и си представи как седи срещу Бил край огъня, двамата пият джин и си говорят за деня си.

— Сесили! — Катрин я хвана за ръката. — В момента не си в състояние да буташ каквото и да било, да не говорим за такова тежко кресло.

— Физическата активност е полезна за бременните, а и засега се справям — сви рамене Сесили. — Надявам се на Бил да му хареса, макар че може да е прекалено цивилизовано за вкуса му.

— Сигурна съм, че много ще му хареса, скъпа. На мен определено ми харесва, а как ти завиждам за вътрешната баня — Боби ми обеща, че другата пролет ще можем да си позволим да прекараме водопровод за такава у нас.

— Ела и използвай моята, когато пожелаеш — предложи Сесили.

— С удоволствие, но само ще се изпотя и окалям, докато яздя по обратния път!

Няколко дни по-късно Бил се върна у дома. Планът беше той да отиде в Инвърнес Котидж както обикновено, а Катрин да му каже, че Сесили е в Райската ферма по някаква работа. Сесили надникна между завесите и видя как пикапът на Бил се задава и спира пред къщата. Тя взе две чаши шампанско, отиде до входната врата и го изчака да влезе.

— Ехо? — извика той на влизане.

— Тук съм, Бил, ето ме.

— Слава богу! — Челото на Бил беше сбръчкано от притеснение. — Не можех да разбера какво правиш сама във фермата толкова късно.

— Всичко е съвсем наред — каза тя и подаде на Бил чашата шампанско. — Добре дошъл у дома в Райската ферма.

— Какво? — Бил се огледа и видя новообзаведеното антре. — Да не би да казваш, че си се нанесла?

— Ние се нанесохме, да! Ела да видиш първо дневната.

Бил прие шампанското и позволи на Сесили да го разведе из къщата. Беше подредила свежи цветя във всяка от четирите спални, както и снимки и картини, така че наистина да създаде чувството, че някой живее там.

— Тук могат да спят мама, татко и сестрите ми — обясни тя, когато влязоха в двете стаи за гости с вече оправени легла. Основната баня блестеше и имаше вана с извити крака и полирано месингово кранче, а кухнята в единия край на къщата вече бе заредена с храна.

— Божичко, това вече е истински дом! — Бил изглеждаше озадачен, докато я следваше из къщата. — Трябва да кажа, че си свършила невероятна работа тук. Единственият проблем е, че ще ме е страх да вляза с мръсните си дрехи, за да не оцапам с прах всички тези полирани повърхности.

— О, не се притеснявай за това — усмихна се Сесили, заведе го обратно в дневната и доля шампанско на двама им. — Всички мебели са много стари, майка ми се канеше да ги изхвърли, преди да помоля да ми ги изпратят. Гладен ли си?

— Знаеш, че винаги съм гладен, Сесили — каза Бил, докато разглеждаше снимките и картините по стените. — Кой е това? — попита той, сочейки малка картина с маслени бои, изобразяваща малко момиченце.

— Ами аз, разбира се! Мисля, че съм била на около четири. Мама доведе художник да нарисува всичките й момичета.

— Изобщо не прилича на теб, ти си много по-красива. Е, ще се връщаме ли у Катрин и Боби за вечеря?

— Не, разбира се! Сега това е нашият дом. И аз съм приготвила вечеря и за двама ни. Защо не отидеш да се измиеш, а аз ще донеса храната в дневната?

— Добра идея — каза Бил и Сесили се усмихна на път към кухнята. Бил изглеждаше запленен и тя се надяваше това да е добър знак.

— Значи няма повече да се мотая насам-натам по бельо — каза Бил, докато тя сервираше телешкото печено на полираната до блясък кръгла маса, която бе сложила в една ниша в ъгъла на дневната. — Мисля, че ще трябва да ида в града и да поръчам на шивача малко повече официални дрехи, ако ще се храним често тук. Това изглежда много апетитно, Сесили. Не знаех, че можеш да готвиш.

— Има много неща, които не знаеш за мен, Бил — отвърна тя с кокетна усмивка. Еуфорията от нанасянето в собствения й дом, комбинирана с чашата шампанско я бе направила по-смела.

— Несъмнено си права — съгласи се той. — А храната е много вкусна. Наздраве за теб! — Бил вдигна чашата си. — Наистина си създала нещо прекрасно. Може в бъдеще да се изкушавам да си идвам у дома по-често.

— Това би ми харесало — каза тя. — О, забравих да ти покажа кабинета ей там. Стаята не е голяма, но сложих вътре старото бюро на татко и една етажерка, така че да си имаш свое място, където да работиш на тихо и спокойно.

— Явно си помислила за всичко — каза Бил. — Къде ще бъде детската стая?

Сесили се изчерви, както винаги, когато Бил споменеше бебето. Беше заделила за детето малка стая точно до голямата спалня, но нарочно не му я бе показала.

— Моля те, Сесили, не искам да се чувстваш неудобно. Знаех какво правя, когато те помолих да се омъжиш за мен.

— Знам, но… проявяваш такова разбиране по тази тема, а сигурно е ужасно за теб…

— Нищо подобно. Виждам го като бонус; поне той или тя ще ти прави компания, докато ме няма. Сесили, моля те, не плачи. — Бил остави приборите си на масата, когато видя как очите на жена му се изпълват със сълзи.

— Извини ме, просто съм изтощена от работата по къщата.

— А сега ужасно се срамувам, че не бях тук да ти помагам повече. Ето, вземи това. — Бил бръкна в джоба на панталона си и извади бяла носна кърпичка.

Жестът му веднага напомни на Сесили за момента, когато Джулиъс направи абсолютно същото нещо, което я накара да се просълзи още повече.

— Хайде, Сесили, не бива да плачеш в първата ни нощ в Райската ферма — каза нежно той.

— Знам, но… — Тя си издуха носа и поклати глава. — Просто не ми обръщай внимание, вече съм добре. Ще ми разкажеш ли къде си бил в последните няколко дни?

По-късно, след като Бил й помогна да натрупа използваните чинии в мивката и обсъдиха да наемат прислужница кикую, която да й помага с домакинството, Сесили се разходи из новия си дом и угаси светлините. Застана в мрачната дневна и погледна през прозореца към озарените от лунната светлина равнини.

— Моля те — прошепна тя, — нека и двамата да сме щастливи тук.

* * *

През приятно топлия юли Сесили започна да усеща как бебето рита силно в корема й. Въпреки драматичния ефект, който бе оказало върху живота й, Сесили откри, че вече чака с нетърпение да види детето си. И да стане майка. Поне означаваше, че ще си има компания, някой, на когото да принадлежи и който да принадлежи на нея. Имаше толкова много любов, която да даде, а за пръв път в живота си имаше чувството, че може да я даде свободно и без страх.

Кики й се обади наскоро да я покани на сафари.

— Гнутата ще прекосяват река Мара с хиляди, а крокодилите ще чакат под повърхността, за да се навечерят. Голям спектакъл е — каза тя.

Сесили й напомни меко, че е бременна в шестия месец.

— О, скъпа, бременността разваля удоволствията на човек — провлачи Кики и затвори.

Бил се стараеше да си идва вкъщи по-често, но все пак минаваха дни, без да го види. Той беше още по-зает от обикновено, понеже прекарваше повечето от ограниченото си свободно време в Найроби на срещи с Джос и разни военни. Шепотът за война в Европа се бе превърнал в рев, който се чуваше чак в долината Уанджохи и тя тайно се притесняваше за думите на Бил, че ще се запише в Кенийския полк при Джос, ако войната стане реалност.

Докато прекарваше дните си сама, чистейки вече чиста къща и плетейки малки жилетчици, терлички и шапчици за бебето, Сесили се опита да свикне с идеята, че Бил я виждаше като спътница, а не като съпруга или любовница. Откакто се бяха нанесли в Райската ферма, Бил спеше в една от стаите за гости, вместо до нея в голямата спалня. Сесили се опита да се утеши с мисълта, че всичко е заради бременността и че той просто се държи като джентълмен, но така и не успя да убеди себе си в това.

„Ние сме просто двама познати, които споделят една къща“ — помисли си една нощ, докато се пъхаше под завивките.

Все пак никога не се бе опитвал да целуне която и да е част от тялото й, освен ръката, ако не се брояха кратките докосвания на устните му до нейните при годежа и сватбата им. Сесили беше свикнала да потиска чисто човешкото желание да бъде докосвана и си казваше, че трябва да е благодарна, че се разбират толкова добре. Винаги имаше какво да му каже или да го попита. Той имаше познания по множество различни теми, особено когато станеше дума за новата страна и за войната…

— Родителите ми толкова искат да ни дойдат на гости, след като се роди детето — въздъхна Сесили една нощ на вечеря.

— Е, не трябва да възлагат големи надежди, нито ти. Според британското разузнаване германците се домогват към някакво споразумение с руснаците; нещо се случва там, помни ми думите. Сигурно решават как да си поделят остатъка от Европа.

— Кога смяташ, че всичко ще започне наистина? — попита тя.

— Кой знае? — въздъхна той. — Всички правителства в Европа се мъчат да го предотвратят, но вече има забележимо струпване на войски по границата на Германия с Полша.

— Толкова ми липсват родителите ми… — въздъхна тя и в следващия момент осъзна, че никога не е питала Бил за неговите.

— О, те са на сигурно място в едно английско графство, наречено Глостършир. Поне засега.

— Ами ако започне война и Англия бъде нападната?

— Да се надяваме, че няма да се стигне чак дотам, мило момиче, но баща ми беше полковник в армията в миналата война и сигурно нищо не би му харесало повече от това пак да се почувства важен.

— Не разбирам защо мъжете толкова харесват войната?

— Повечето мъже не я харесват, когато се отнася до страшната реалност, но идеята за нея определено буди патриотизма на човека. Попитах майка и татко дали не искат да дойдат тук, у нас. Тук сме в относителна безопасност, макар че започнахме да разполагаме войници по абисинската граница. Проблемът е, че нямаме идея накъде ще насочат вниманието си онези проклетници. Изглежда, Хитлер е събирал армията си от години и се е подготвял, а останалите трябва тепърва да го настигаме.

— Звучиш така, все едно вече сме загубили!

— Така ли? Съжалявам, че съм толкова негативно настроен, но всички данни от военното разузнаване, които пристигат в щаба в Найроби, сочат към заключението, че Хитлер е почти готов да изпълни големия си план за господство над света.

— Винаги бихме могли да заминем и да отидем при семейството ми в Ню Йорк — предложи отново Сесили. — Да си тръгнем, докато още е възможно.

— Сесили, знаеш много добре, че не мога просто да напусна кораба, така да се каже. А ти не си в състояние да летиш — напомни й Бил. — Как се чувстваш?

— О, добре съм, благодаря — отвърна Сесили, макар че всъщност в последните няколко дни страдаше от поредица главоболия, а глезените й повече приличаха на слонски, отколкото на човешки. — Искаш ли десерт?

* * *

Август в Кения донесе суха, задушаваща жега, която накара Сесили да се моли да дойдат дъждовете. Освен това ставаше все по-трудно да се движи, което значи, че беше затворена сама в къщата през повечето време.

Бил се върна неочаквано един следобед и откри жена си да лежи в леглото, дълбоко заспала на затворени кепенци, за да се предпази от яркото слънце.

— Ето те къде си била; опитах се да се обадя по телефона, но сигурно не си чула звъненето. Доведох гости — каза безцеремонно той и излезе от спалнята, оставяйки я сама да се мъчи да се събуди.

Когато влезе в дневната, бе поразена от гледката там. Трима невъзможно високи и царствени масаи седяха на ръба на дивана.

— А, Сесили! Запознай се с Лешан — каза Бил и посочи с жест един от мъжете, окичен със сребърни бижута и мъниста. Меките части на ушите му бяха разтеглени и от тях висяха големи остри зъби. — Той е вождът на клана Илмолеан и мой близък приятел — продължи Бил. — А това са неговите доверени морани — представи Бил другите двама мъже на дивана, чиито копия бяха облегнати на стената зад тях. — Най-прочутите воини на Кения. Има ли шанс да намериш нещо за хапване? Аз ще сипя джин на всички.

— Разбира се. — Сесили излезе от стаята и Бил я последва в кухнята, където тя се обърна недоволна към него. — Бил, ще ми се да ме беше предупредил, че ще имаме гости.

— Опитах се да се обадя по телефона, както споменах, но ти спеше. Не се притеснявай, Лешан и другите не очакват много. Голяма чест е, че искаха да посетят новия ни дом.

— Естествено — въздъхна тя и се зае да прави сандвичи за странните им гости, а Бил се върна в дневната с бутилка джин и най-хубавите им кристални чаши.

Сесили отиде да се присъедини към тях, понесла табла със сандвичи, а точно зад очите й започваше отново да се заражда главоболие.

* * *

Пет дни по-късно Катрин се появи на вратата на Райската ферма, но не получи отговор на почукването си.

— Сесили? — повика тя, след като отвори входната врата и влезе в антрето.

— Да, тук съм… — чу се немощен отговор от спалнята на Сесили.

Катрин мина по коридора, почука на вратата и веднага я отвори. Стаята беше в пълен мрак, кепенците не пропускаха дневна светлина. Тя тръгна да отвори единия.

— Моля те, недей! Имам ужасно главоболие в момента.

— Горката! Днес ли започна?

— От около седмица ме боли глава и само става все по-зле… О, Катрин, толкова ми е зле…

— Къде е Бил?

— Не знам, излезе вчера, или може би беше тази сутрин? Само ми се ще главата да не ме болеше така силно…

— Веднага ще се обадя по телефона на доктор Бойл да дойде да те прегледа.

— Моля те, не се тревожи, взех още аспирин и съм сигурна, че скоро ще проработи…

Катрин я игнорира и отиде в антрето да се обади на доктор Бойл. Жена му Етни вдигна след две позвънявания. Катрин обясни ситуацията и чу дълга въздишка от другата страна.

— Смяташ ли, че е нещо сериозно? — попита Катрин.

— Силните главоболия може да са признак за високо кръвно налягане, което е много притеснително у бременна жена само няколко седмици преди раждането. Има ли някакво подуване около глезените? — попита Етни.

— Да, има. Беше ги натопила в леген със студена вода миналия път, когато бях тук.

— Мога да помоля Уилям да иде да я види, но всъщност, Катрин, би било много по-добре, ако можеш да я доведеш в Найроби. Може да има нужда от спешно лечение в болницата.

— Не съм сигурна как да я заведа дотам. — Катрин прехапа устна. — Дойдох тук на кон, нали разбираш, а пикапът е с Бил.

— Е, виж дали няма някой друг наоколо, който може да ти заеме автомобила си, и ме уведоми. Ще говоря с Уилям и ще се погрижа да ви очаква в болницата.

— Благодаря ти, Етни.

Катрин веднага вдигна отново слушалката и набра номера на Алис, която скоро се беше върнала от сафари в Конго.

— О, Алис, слава богу! — каза задъхана Катрин. — Доктор Бойл иска Сесили да отиде в болницата в Найроби по най-бързия начин, а нямаме транспорт. Твоята кола у вас ли е?

— Да, веднага ще изпратя шофьора ми Арап при вас. Ако мога да направя още нещо, само ми се обади.

— Благодаря ти, Алис!

— Горкото момиче! Предай й обичта ми.

— Благодаря, ще го направя.

Катрин се върна в спалнята, където се чуваше неравното дишане на Сесили. Отвори кепенците на единия прозорец, за да може поне да я вижда, промъкна се на пръсти до леглото и видя, че очите на Сесили бяха затворени. Внимателно отметна чаршафа, който като че ли беше подгизнал, за да погледне отново глезените на Сесили. Несъмнено бяха подути, и то силно. Катрин преглътна тежко в опит да потисне паниката си и отиде до гардероба в ъгъла, за да вземе една от памучните майчински рокли на Сесили и чифт обувки, после тръгна към скрина да потърси чисто бельо.

Горното чекмедже беше пълно с малки плетени шапчици, якенца и терлички, всичките увити в опаковъчна хартия. И всичките направени от Сесили. При вида им в гърлото на Катрин заседна буца. Тя събра бельо от долното чекмедже и погледна приятелката си, която местеше глава неспокойно на възглавницата си.

— Мили боже — прошепна Катрин, докато вадеше куфарчето на Сесили изпод леглото, — моля те, нека тя и бебето да са добре!