Лусинда Райли
Сестра на слънцето (52) (Историята на Електра)

51.

Когато се върнах у дома, Мариам и Лизи седяха в кухнята.

— Здрасти — казах изтощена.

— Добре ли си, Електра? — И двете станаха веднага и тръгнаха по петите ми към спалнята.

— Да, добре съм, само трябва да поспя.

Затворих вратата в лицата им. Беше грубо, но буквално не можех да остана на крака и секунда повече. Едва успях да си сваля маратонките и дънките, преди да се строполя в леглото. Натиснах копчето за сваляне на щорите и затворих очи.

* * *

— Електра?

Чух познат глас да ме вика и изстенах, събуждайки се от може би най-дълбокия сън в живота си.

— Да — измърморих.

— Лизи е. Само проверявам дали си добре.

— Добре съм, просто… ми се спи.

— Добре, чудесно. Само да ти кажа, че часът е единайсет.

— През нощта?

— Не, сутринта. Спиш от около четиринайсет часа. С Мариам се разтревожихме за теб.

— Добре съм, наистина — натъртих, понеже осъзнах, че те може би си мислят, че пак съм се дрогирала.

— Да те оставя ли, или да ти донеса малко кафе? Купих малко хлебчета и пушена сьомга от магазина.

Както си лежах, усетих, че всъщност умирам от глад.

— Звучи чудесно, Лизи, благодаря.

Вдигнах щорите и замигах в ярката светлина. Не си спомнях някога в живота си да съм спала толкова дълго. Може би това беше начинът мозъкът ми да се изключи, да ми даде време да си почина, за да мога да се справя с чутото вчера. Изненадващо, помислих си, изследвайки собствената си реакция, не се чувствах толкова зле, колкото очаквах. Всъщност изпитвах странно облекчение, че най-после знам истината. Дори истината да беше ужасна. Освен това се замислих какъв късмет имах, че не живея във време, когато цветът на кожата ми би определил изцяло бъдещето ми и че някак съм била спасена от същия край като този на майка ми.

Докато лежах и си мислех за произхода си и за това как бях чела, че склонността към пристрастяване се предава генетично, се замислих и за Стела, която бе пристрастена само към работата си: усилията да направи света по-добро място. Замислих се за силата й и колко беше спокойна и уравновесена и изпитах надежда да съм наследила нещо и от нея. А макар някои черти на майка ми да ми напомняха за мен самата, вътрешно винаги бях искала да бъда добро момиче, не лошо. Огненият ми характер все пак ми пречеше… така че може би бях смесица от майка ми и баба ми, а това ме устройваше напълно.

А що се отнася до мъжа, който е участвал в зачеването ми… вероятно никога нямаше да разбера кой е бил, но и това ме устройваше. Ставаше все по-очевидно, че съм имала страхотен баща от самото начало. Човек, който очевидно бе положил огромни усилия да ми намери кръвни роднини, за да ми остави начин да се свържа с тях след смъртта му. И беше успял.

— Заповядайте, мадам, закуска в леглото! Заслужила си я — добави Лизи, влизайки с поднос, на който имаше кана горещо кафе, чаша и две хлебчета с пушена сьомга и крем сирене.

— Така ли, защо?

— Баба ти се обади около десет пъти снощи и три пъти тази сутрин. Не ми каза нищо повече, разбира се, но каза да те наглеждаме. Звучеше притеснена за теб, Електра.

— Да, трябваше да ми разкаже доста тежки неща за майка ми. И други предци — въздъхнах аз.

— Е, ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм насреща — каза Лизи, докато ми наливаше кафе. — Сандвич?

— След малко, но защо ти не си вземеш един? Не мога да изям и двата.

— Не, може да го поискаш; аз предпочитам да те храня. — Тя ми намигна. — Впрочем Мариам ми каза, че вчера са те обрали в парка. Обади ли се на полицията?

— Какъв е смисълът? На тях не им пука, че някаква богаташка си е загубила „Ролекса“, нали? Сигурно те го купуват за една стотна от стойността му от извършителите.

— Определено смятам, че трябва да си вземеш охрана, Електра. Ти си познато лице, знаменитост. В Ел Ей човек като теб не би престъпил прага си без охрана. Съжалявам, че звуча като майка ти, но смятам, че трябва да се замислиш по въпроса. Както и да е, ще те оставя да закусваш на спокойствие. Ако имаш нужда от нещо, просто ми се обади.

Изпих с наслада кафето и въпреки възраженията си успях да изям и двата сандвича. Замислих се колко беше приятно да имам съквартирантка, а и Лизи имаше едно топло и уютно майчинско излъчване, което ме караше да се чувствам защитена и обгрижена. Много се надявах никога да не си отиде, понеже много ми харесваше да живеем заедно. Замислих се над думите й и реших, че е права. Сузи ми разправяше от години, че имам нужда от бодигард, но мисълта някакъв непознат да следи всяка моя крачка ме ужасяваше. Тогава си спомних идеята, която ми беше хрумнала по-рано, така че се изкъпах, облякох се в анцуг и тениска и влязох в кухнята. Мариам работеше на лаптопа си.

— Добро утро, Електра, или по-скоро добър ден — усмихна ми се тя. — Кажи ми, като си готова да поговорим. Жената, която управлява кооператива за етично добити материали, ми отговори. Много е въодушевена от идеята за сътрудничество с теб.

— Страхотно. Впрочем — продължих, когато Лизи влезе в кухнята с подноса от закуската ми, — някой виждал ли е Томи тази сутрин?

— Не — отвърна Лизи, — навън нямаше никого, когато излязох до магазина.

— Започвам да се притеснявам — не е нормално за него да изчезне така. Не съм го виждала поне от седмица, а трябва да говоря с него, понеже искам да му предложа работа.

— Каква? — попита Лизи.

— Като мой бодигард. Искам да кажа, той така или иначе в общи линии вече я върши, едва ли ще има нещо против да му плащам. Ветеран е от армията, очевидно в отлична форма…

Млъкнах, защото Мариам се изправи и избяга от стаята, мина по коридора и затръшна вратата на банята за гости зад себе си.

Погледнах Лизи с изумление.

— Нещо грешно ли казах?

— Ъъъ… може би. — Лизи изглеждаше несигурна и смутена.

— Какво?

— Нищо, искам да кажа, не е моя работа. По-добре поговори с Мариам. Е, добре, аз отивам в дневната да чакам обаждането от онзи адвокат, когото Майлс ми препоръча. Доскоро!

Загледах се объркана през прозореца, но най-накрая ми светна.

— Електра, ти си пълна идиотка! — казах си, когато всичко започна да се подрежда. Онова признание, което бях чула на срещата на АА и си помислих, че е за мен… — Госпожица Его, а? — прошепнах на себе си и завъртях очи. Резкият отговор на Мариам, когато я попитах за номера на Томи, държанието й от последните няколко дни, когато просто знаех, че нещо не е наред…

Тръгнах по коридора към банята и почуках леко на вратата.

— Мариам, аз съм, Електра — казах меко. — Толкова съжалявам, ако съм те наранила. Трябваше да ми кажеш по-рано. Ще излезеш ли да поговорим?

Накрая вратата се отвори и видях обляното й в сълзи лице.

— Моля те, прости ми, Електра. Избухването ми беше съвсем непрофесионално. Обещавам, че няма да се случи отново. Вече съм добре — каза тя, подмина ме и се върна в кухнята.

— Очевидно не си, Мариам. Откога продължава това между теб и Томи? — попитах я и седнах срещу нея на масата.

— О, не беше нищо, а така или иначе вече свърши… — От гърлото й отново се изтръгна тих стон и тя преглътна тежко. — Съжалявам.

— Моля те, спри да се извиняваш, аз съм тази, която ти дължи извинение. Бях толкова вглъбена в собствения си свят, че не видях това, което беше под носа ми.

— Нямаше нищо за виждане, сериозно. Беше точно след като ти влезе в рехабилитационния център и ние, ами, се сближихме — призна Мариам, извади кърпичка и си издуха носа. — Той е толкова мил човек, толкова го е грижа за теб и макар да идваме от съвсем различни светове, ние… станахме някак близки. Идвах да работя в апартамента и макар теб да те нямаше, той продължаваше да идва на прага. Каза, че му харесвала рутината. И така започнахме да се разхождаме в Сентръл парк, просто да седим на пейките и да обядваме заедно. Едно нещо доведе до друго и… осъзнахме, че много се харесваме.

— Но това не е ли чудесно, Мариам? Искам да кажа, очевидно не познавам Томи толкова добре, колкото ти, но знам, че е чудесен човек и е преживял много трудности.

— Не, Електра, не е чудесно. Томи е десет години по-възрастен от мен, има дете и бивша съпруга. Възстановяващ се алкохолик е, живее от военната си пенсия, понеже има посттравматичен стрес и… — Мариам преглътна тежко. — Освен това не е от моята вяра.

— Помня как веднъж ми каза, че според баща ти трябвало да приемеш обичаите на страната, в която си родена — отвърнах аз.

— Така е, и той наистина го мисли, но не чак до такава степен, че да се омъжа извън вярата. Забранено е на жена мюсюлманка да се омъжва за мъж немюсюлманин.

— Така ли? Не знаех.

— Да. Макар че мъжете мюсюлмани могат да се женят за жени от друга вяра. Животът не е справедлив, нали?

— Татко ми винаги казваше, че старите библейски текстове са писани от мъже, Мариам, за да може всичко да става както на тях им е угодно — свих рамене в опит да разведря атмосферата. — Не можете ли да се ожените с гражданска церемония?

— Аз съм най-голямата дъщеря в семейството, Електра. Целият ни живот, общността ни се въртят около религията, откакто съм се родила. Гражданският брак не би бил признат — да се омъжа на него би означавало да се противопоставя на всички принципи, с които съм отгледана.

— Хм! — беше единствената ми реакция. Понеже не вярвах в организираната религия, ми беше трудно да си съставя мнение; само знаех колко много означава тя за Мариам. — Не може ли Томи да дойде във вашата група… тоест религия?

— Би могъл, да, но не забравяй, че той е бил в Афганистан, Електра. Никога не ми го е казвал директно, но знам, че е видял ужасни зверства, извършени от ислямски екстремисти. Имал е приятели, умрели от техните ръце, взривени от мини или гранати… О, всичко е толкова сложно!

— Любовта винаги е сложна, нали? — въздъхнах. — Е, това едва ли е решение, но не можете ли просто да живеете в грях или нещо подобно?

— Не, никога, Електра. Това би бил най-лошият грях — отвърна твърдо Мариам.

— А как реагира Томи на всичко това?

— Никак. Както ти казах, преди седмица прекратих всичко между нас.

„Тоест точно когато го чух да говори на срещата на Анонимните алкохолици“ — помислих си.

— Значи затова го няма?

— Да.

— И той знае защо?

— Общо взето.

— Но питала ли си го всъщност дали е готов да приеме исляма? Тоест, ако това е единствената опция?

— Не, разбира се, че не съм. Той не ме е молил да се омъжа за него или нещо такова, но предвид всичко, което току-що ти казах, просто не виждам бъдеще за нас и реших, че най-добрият избор е просто да прекратя връзката.

— Е, разбирам, че ситуацията е сложна, но Мариам, отдавна знам, че нещо не е наред. Освен това трябва да ти кажа… е, ще се наложи да наруша едно от правилата за поверителност на Анонимните алкохолици и да ти кажа, че чух Томи да говори на една среща миналата седмица. Стана и каза на всички, че бил влюбен в жена, която никога не може да бъде негова. Аз си помислих, с моето огромно его, че говори за мен — усмихнах се. — Разбира се, говорел е за теб. Той те обича, Мариам, наистина. И ако и ти го обичаш, трябва да има начин да се справите. Но трябва да поговорите. Просто трябва да му кажеш каквото каза на мен.

Мариам седеше безмълвно и се взираше в стената на кухнята пред себе си.

— Както и да е, притеснявам се за него. Поне ми дай номера на мобилния му, за да мога да проверя как е.

— Добре — съгласи се тя. — Изтрих го от телефона си, за да не се изкушавам да му се обадя, но го помня.

Записах си номера и се вгледах в нея.

— Слушай, аз не съм на твое място и предвид опита ми с мъжете не съм в позиция да ти давам съвети. Но баба ми ми каза нещо, което остана в ума ми. Една жена, Кики Престън, веднъж казала на… моя роднина, че трябва да разбереш какво е важно за теб и да го задържиш. Трябва да направиш каквото е необходимо, за да направиш себе си и хората, които обичаш, щастливи, защото животът може да свърши, преди да се усетиш. Мисля, че е права. И аз това се опитвам да направя.

— Прости ми, Електра, толкова съжалявам, че те натоварих със собствените си проблеми, когато знам през какви трудности минаваш. Никога в цялата ми кариера не е имало случай, в който личният ми живот да се смеси с професионалния. Ако искаш да наемеш Томи за бодигард, нямам право да те спирам. Просто ще се справя някак — каза тя.

— Хей, според мен отношенията ни преминаха отвъд професионалните, когато получих онази свръхдоза, преди да вляза в рехабилитационния център. Ти беше прекрасна с мен, Мариам, и не бих сторила нищо, което да застраши щастието ти и бъдещата ни връзка. Обещавам.

— Е, това е много мило от твоя страна, но аз съм професионалистка и няма нужда да взимаш предвид чувствата ми. А сега какво ще кажеш да поговорим за проекта ти? — рече тя и си наложи да се усмихне приветливо.

* * *

Уплашена от случилото се вчера в парка, реших да отида във фитнес салона. Докато бягах на пътеката, се замислих колко се беше променил животът ми в последните няколко седмици. Преди само пътувах от една снимачна площадка към друга. Сега ходех на снимки само около веднъж на десет дни, но междувременно в личния ми живот се случваше какво ли не. И колкото и да беше тежко в някои отношения, знаех, че мога да се справя, защото бях събрала около себе си страхотна група хора. Един от тях беше от кръвта ми, а другите изглежда ги беше грижа за мен…

Което веднага ме наведе на мисълта за Майлс.

Той ми липсваше. Не в смисъла, че не съм го виждала от известно време, а сякаш нещо постоянно теглеше сърцето ми — не можех да опиша точно чувството. Сякаш не бях цяла, когато него го нямаше, което звучеше странно и сериозно. Може би Лизи беше права и той просто не смееше да каже нищо. Или може би просто не му бях показала какви чувства изпитвам към него…

Но бях и уплашена, понеже бях показала на Мич какво чувствам. Всъщност с него бях толкова емоционална, че ми се повръщаше, като си спомня как се държах. Просто не можех отново да се подложа на това…

По-късно, в колата напът за срещата на Анонимните алкохолици, импулсивно пренасочих шофьора към „Флатайрън Билдинг“ и срещата наблизо. Ако Томи имаше проблеми, какъвто вероятно беше случаят, имах чувството, че ще го намеря там.

И ето го, разбира се — седеше на няколко реда пред мен с червената си шапка. Този път не стана да говори, нито аз — след чутото вчера, ако започнех, нямаше да спра. Нуждаех се от време да обмисля чутото сама и без да бързам. Когато срещата свърши, реших да остана в дъното на стаята и да го изчакам да ме подмине.

— Хей, Томи! — поздравих го. — Каква приятна изненада!

— О, здравей, Електра. Как си?

Видях, че лицето му беше пребледняло, а очите — зачервени, все едно не е спал от няколко дни. Добрата новина беше, че не усетих мирис на алкохол в дъха му, когато ми заговори.

— Липсва ми присъствието ти пред нас — казах весело. — Къде се губиш?

— О, ами, по разни места — сви рамене той.

— Искаш ли да пийнем по едно кафе? — попитах. — Не такова, разбира се — посочих автомата за кафе.

— Сериозно ли? — Погледна ме с изненада.

— Да, защо не?

— Ами… добре тогава.

Намерихме кафене зад ъгъла и седнахме.

— Добре ли си, Томи? — попитах го.

— Честно казано — отвърна той, докато си духаше еспресото, — животът не е особено хубав в момента.

Реших, че това не е време за недомлъвки.

— Слушай, знам какво е станало. С Мариам.

— Наистина ли? — Изглеждаше изумен. — Как?

— Накратко казано, вчера ме обраха в парка и всички ми разправят, че имам нужда от бодигард. Веднага се сетих за теб и казах на Мариам, която се разплака, избяга и се затвори в банята. После ми разказа цялата история.

— Олеле, Електра, много съжалявам, че съм ти причинил неприятности. — После вдигна поглед към мен и видях в очите му проблясък на надежда. — Затворила се е в банята и се е разплакала?

— Да, точно така. Тя те обича, Томи, и изглежда ти също я обичаш. Искам да кажа, сама те чух да го казваш на срещата на АА миналата седмица. Седях в дъното. Разбира се, тогава не знаех, че говориш за Мариам, но…

— Е, няма значение, всичко свърши. Тя ме заряза.

— Но знаеш ли защо те е зарязала?

— Не, не точно. Но мога да се досетя. Искам да кажа, виж ме само, Електра — кой би ме поискал? Аз съм пълен провал — каза той и видях сълзи в очите му.

— Мариам, като за начало — заявих твърдо. — Това няма нищо общо с чувствата й към теб, Томи. Тя смята, че си страхотен. Причината да скъса с теб е в това, че е мюсюлманка. А явно една мюсюлманка не може да се омъжи за човек, който не е от нейната вяра. Това е всичко.

— Шегуваш се! — Томи ме погледна все едно съм паднала от друга планета. — Дори не ми го е споменавала.

— Както ми каза Мариам само преди два часа, ти не си й предлагал брак или нещо такова, така че би било странно да ти го спомене, но това е причината, кълна се.

— Искаш да кажеш, че ако бях мюсюлманин, тя би искала да се оженим?

— Да, и то още утре, ако е възможно, съдейки по състоянието й днес. Прекратила е връзката, защото не е виждала път напред. Ти и аз не можем да разберем, понеже не сме мюсюлмани, но целият й живот — семейството, приятелите — всичко се върти около религията. Освен това знае, че имаш дете и тъй нататък, така че всичко е прекалено сложно.

— Да, имам дъщеря, но бившата ми жена е срещнала някакъв мъж и иска да я вземе да живее с тях в Калифорния. Това е другата причина да се озова отново в Анонимните алкохолици. Без дъщеря ми и Мариам… Електра, много ми е трудно в момента.

— Това е естествено, Томи. Е, добре, ще те питам директно — ако е необходимо да приемеш вярата на Мариам, за да бъдеш с нея, ще го направиш ли?

— Това вече е труден въпрос. Говориш с човек, служил в Афганистан. Зверствата, които съм виждал, извършени в името на Аллах… Бих минал по горещи въглени, за да бъда с Мариам, а и разбирам, че онези там бяха екстремисти, но да стана един от тях… — Томи поклати глава. — Просто не знам.

— Мариам знае през какво си минал. Премислила е всичко, затова не е могла да ти го спомене. Защо животът е толкова сложен?

— Ти ми кажи, Електра. Срещам момиче, за което знам, че е идеално за мен във всяко отношение, а ето ни тук.

— Слушай, аз съм само вестоносец и вие двамата трябва да решите какво да правите. Разбирам дилемата ти, но не трябва ли любовта да прекрачва границите? В крайна сметка тя е просто жена, а ти си просто мъж. Поне сега знаеш истинската причина да те зареже. И може би всичко е прекалено сложно, но това трябва да си го решите вие. Е, добре, аз по-добре да тръгвам. Впрочем — добавих, изправяйки се, — говорех сериозно, че искам да ти предложа работа като мой бодигард. Но докато ситуацията между теб и Мариам е несигурна, не би било подходящо, нали?

— Не, но все пак благодаря.

— Обаждай ми се, Томи. Притеснявам се за теб.

— Благодаря за кафето, Електра. И за времето, което ми отдели — добави той, а аз го оставих да седи приведен над кафето си.

Докато колата се движеше през Ню Йорк, се загледах през прозореца към хората по тротоарите и се замислих, че всеки от тях си имаше собствени драми, за които ние, минаващите, никога нямаше да разберем. Тази мисъл ме успокои; беше лесно да повярваш, че някой друг има перфектен живот (а медиите като че ли бълваха точно това всеки ден — трябваше само да се сетя за безкрайните снимки как се качвам и слизам от лимузини, облечена и нагласена за някое шикозно парти), а реалността беше толкова различна.

Е, помислих си, бях сторила всичко по силите си да се направя на фея кръстница на двама от любимите ми хора, а сега просто трябваше да ги оставя да си изяснят нещата.

* * *

— Електра?

— Здравей, Стела — казах по телефона, докато си лягах тази вечер.

— Обаждам се само да проверя как си.

— Добре съм.

— Аз… толкова се притеснявам за теб, откакто си тръгна. Онова, което ти разказах вчера, е достатъчно да травмира всеки, да не говорим за човек, излязъл наскоро от рехабилитационен център. Не бих го понесла, ако по някакъв начин съм попречила на процеса ти на възстановяване.

— Всъщност имам чувството, че научаването на истината за миналото ми е част от процеса ми на възстановяване. Беше разстройващо, разбира се, но не съм познавала майка си и макар мисълта за начина, по който е умряла, да е непоносима, това малко улеснява нещата. Говоря сериозно — добавих, понеже чувах искрената уплаха и загриженост в гласа на баба ми.

— Приемаш го толкова добре, Електра, и аз… — Стела се спря и преглътна. — Толкова се гордея с теб. Просто исках да ти го кажа.

— Благодаря — отвърнах, също на път да се разплача.

— Може ли да дойда утре или е твърде скоро? Има нещо, за което искам да те помоля. Мога да намина вечерта, може би към седем?

— Добре, ще се видим тогава.

Докато лежах в леглото, усетих не само че желанието ми за водка определено е намаляло, а и че съдейки по загрижеността в гласа на баба ми, тя явно наистина ме обичаше. А аз вече започвах да я харесвам повече, след като ми беше показала уязвимата си страна. Ако имах нужда от пример за подражание, помислих си, имах чудесен такъв. По-рано я проверих в интернет и като че ли нямаше кауза, за която да не се е застъпила, нито държава, която да не е посетила в настоящата си роля в „Амнести Интернешънъл“. Беше спечелила всякакви награди и почести и докато се унасях в сън, осъзнах, че дните ми като модел почти със сигурност бяха на приключване. Исках да направя нещо значимо…

Тъкмо заспивах, когато мобилният ми звънна.

— Електра?

— Здрасти, Майлс, всичко наред ли е? — отвърнах сънено.

— О, съжалявам, събудих ли те? Току-що се прибрах от работа и исках само да ти кажа, че Ванеса е готова за посещение този уикенд.

— Фантастично! А как си ти? — попитах.

— О, затрупан съм с работа… тази вечер си мислех, че може би е време за промяна. Просто вече не изпитвам удоволствие от това, което правя.

— Странно, защото и аз си мислех точно същото.

— Е, добре, време е и аз да си почина. Имаш ли някакви планове за утре вечер?

— Не, освен може би да си поръчам храна с Лизи.

— Искаш ли вместо това да вечеряш с мен?

— Да, защо не? — отговорих и пулсът ми внезапно се ускори.

— Страхотно, ще те взема около осем, става ли?

— Да, идеално, до утре.

— Лека нощ, Електра.

— Лека нощ, Майлс.

Затворих очи и се разшавах от въодушевление в леглото, преди да заспя с усмивка на устните.