Лусинда Райли
Сестра на слънцето (23) (Историята на Електра)

22.

— Жадна съм — чу се глас отнякъде в далечината.

Събудих се внезапно, когато възглавницата изчезна изпод главата ми, и отворих очи. Майлс наливаше вода в чаша и натискаше копчето за повдигане на леглото, за да може Ванеса да отпие.

— На малки глътки, хайде, скъпа, бавничко… — заговори той, държейки сламката, за да може тя да я използва.

Когато Ванеса приключи, той си седна обратно на стола, а тя се обърна и ни изгледа.

— Какво правите вие двамата тук? Да не сте ми майка и баща?

Усмихнах се, защото Ванеса повтори мислите ми от снощи.

— Виждам, че се чувстваш по-добре, госпожичке — усмихна се Майлс. — Изплаши ни.

Ванеса сви рамене.

— Надявах се никога да не се събудя отново, но ето ме тук.

Може би само така ми се струваше, но Ванеса изглеждаше в добро настроение.

— Електра отказа да те остави сама цяла нощ, в случай че се събудиш — каза Майлс и се обърна към мен. — Защо не отидеш да се освежиш и да намериш някой да ни донесе кафе?

Имах отчаяна нужда да отида до тоалетната, така че се съгласих.

— Черно или бяло? — попитах.

— За кафето ли питате, госпожице? — ухили ми се той.

— Ха! Ще вземеш каквото ти се даде.

— Хей, вие двамата да не сте гаджета? — подметна весело Ванеса от леглото, докато излизах от стаята. Усетих как се изчервявам и отидох да се погледна в огледалото в банята. Косата ми се бе измъкнала от плитката и висеше на мазни масури от двете страни на лицето ми, а под очите ми имаше огромни сенки. Направих всичко възможно да се приведа в приличен вид, но без необходимите приспособления беше невъзможно, затова тръгнах по коридора в търсене на кафе.

— Румсървисът ще дойде след малко — обявих, когато се върнах в стаята.

Ванеса ме изгледа.

— Имаш някакъв странен акцент. Нали така, Майлс?

— Израснала съм в Швейцария, затова. Майчиният ми език е френският — добавих и отидох да седна, а Майлс се изправи.

— Извинете ме, ще ви оставя да си поговорите по женски, защото и аз трябва да се поизмия.

— Никога не съм излизала от Манхатън, освен когато дойдох тук, а това не прилича на спешните отделения, в които съм влизала. — Ванеса завъртя очи, след като Майлс излезе. — Трябва ли да изчукам някого, за да платя за всичко това?

— Не, всичко е платено, Ванеса — уверих я и видях как кимна и очите й започнаха да се затварят като на кученце, което се е събудило да си поиграе и изведнъж му е свършила енергията. Беше трудно да повярвам, че намусената млада жена, която бе спала в една стая с мен, се беше опитала да отнеме живота си снощи, а днес изглеждаше толкова щастлива…

Може би беше, защото двамата с Майлс бяхме тук с нея. Или, колкото и да беше неприятна тази мисъл, може би просто й бяха дали някакви опиати за болката и мозъкът й реагираше на стимулантите?

— Пак заспа — обърнах се към Майлс, който влезе заедно със сестрата, носеща кафето. Изгълтах топлата течност, след като добавих много захар, за да заменя сутрешните си въглехидрати. — Какво ще стане с нея сега според теб?

— Когато говорих с лекаря снощи, той каза, че ще дойде екип за психоанализа да й направи оценка. И двамата знаем, че това снощи не беше първи опит.

— А след това?

— Не съм сигурен, но както казах миналата вечер, тя има нужда от нещо повече от молитва за спокойствие и галене на коне, за да се възстанови. Може би, след като излезе оттук, дългосрочното лечение в рехабилитационен център би могло да й помогне. Тя е имала социална работничка в Манхатън, но след като е навършила осемнайсет преди два месеца, вече не се води малолетна. Все пак ще се свържа със социалната работничка; при специални обстоятелства може да се подаде заявка и младежът да остане под наблюдение, докато навърши двайсет и една. Най-общо казано, това означава, че държавата ще плати за помощта, от която Ванеса има нужда.

— Не знам нищо за това, но просто си мисля, че има нужда да се чувства обичана.

— Права си, Електра, определено има нужда от това, а то не може да се купи.

— Ами… ако я взема да живее с мен в Ню Йорк? Бих могла да се грижа за нея.

Последва пауза и Майлс се обърна към мен. На лицето му бе изписано изумление и неверие.

— Да не си полудяла?! Ти си топ модел, който прекарва живота си в летене по света с частни самолети! Нямаш времето да й дадеш това, от което има нужда. Освен това — той сниши глас, когато Ванеса се размърда, — не можеш да я вкараш в този живот, когато няма никакъв шанс да го запази.

— Нямаш представа какво ще искам да правя с живота си, когато изляза оттук! — изсъсках в отговор.

— Аз… Виж, нека да поговорим за това по-късно, става ли? Това не е приказка, Електра, а Ванеса не е Пепеляшка. Не можеш да се отнасяш към нея като към проект, който можеш да забравиш, щом загубиш интерес.

Чашата ми издрънча в чинийката и гневът се надигна в мен.

— Боже, Майлс! Само се опитвам да помогна! Както и да е — добавих, мъчейки се да запазя контрол над себе си, — трябва да знаеш, че днес ме изписват от „Ранчото“.

— О, така ли?

— Така! Оправих се дотолкова, колкото е възможно в момента, а имам работа за вършене и живот за живеене. — Ръцете ми стиснаха чашата, сякаш в търсене на морална подкрепа. Станах и го заобиколих. — Отивам да потърся лекаря.

— Добре — въздъхна Майлс. — Прави каквото трябва.

— Точно това възнамерявам — отвърнах напът към вратата.

— Само още едно нещо, преди да тръгнеш, Електра.

— Какво?

— На твое място не бих излязъл през предния вход точно сега. Пълно е с папараци, които чакат да се появиш.

Понеже се опитвах да бъда тиха заради Ванеса, дори не можах да си доставя удоволствието да затръшна вратата зад себе си. Тръгнах към стаята на сестрите и попитах дали може да се видя с дежурния лекар.

Жената направи няколко обаждания и кимна.

— Сега е на обиколки, скъпа. Няма да се бави много.

Нямаше къде другаде да отида, така че влязох в тоалетната и седнах на покрития с плочки под, кипяща от гняв. Просто не можех да разбера Майлс. Снощи се чувствах толкова близка с него, стори ми се толкова естествено да седя с глава на рамото му и ръката му да ме прегръща. А тази сутрин… нададох вой от негодувание.

Започнах да дишам дълбоко, за да се успокоя, и се опитах да накарам мозъка си да подейства без мъглата на гнева. Накрая осъзнах какво се опитваше да ми каже той — че ако се заема с Ванеса, тя ще има нужда от всичко, което мога да й дам, може би цял живот: Тя не беше играчка, която можех просто да вдигна и да захвърля, след като свърша с нея. Беше живо и сериозно пострадало човешко същество… И аз също бях такава…

— Госпожице Д’Аплиез? — чу се глас от другата страна на вратата.

— Да?

— Бихте ли излезли, за да си поговорим?

Разпознах мекия глас на доктор Коул.

— Разбира се — отвърнах и отворих вратата.

— Здравейте — усмихна ми се той. — Добре ли сте?

— Да, всичко е наред. Как е тя?

— Ванеса се справя много добре, поне физически. Би трябвало да я изпишем оттук след около два дни, а след това, в зависимост от мнението на психотерапевтите и социалния й работник, би било най-добре да прекара известно време в специализирана институция, която може наистина да й помогне.

— Смятате ли, че Ванеса е… че може да бъде спасена?

Доктор Коул въздъхна.

— Където има живот, винаги има надежда. Несъмнено сте наясно, че всеки наркозависим се намира някъде по спектъра. Някои изваждат късмет и ги хващат рано, а други, като Ванеса, са в самия край и е най-трудно да се върнат обратно. Добрата новина е, че „Ранчото“ е започнало процеса, но сега тя трябва да продължи с някаква дългосрочна програма, която да интегрира в живота си, след като излезе. Ще трябва да го направи в или около Манхатън, отчасти защото там е базирано финансирането й, ако социалният работник успее да издейства продължение на грижите за нея от властите.

— Мога да помогна, ако се наложи, доктор Коул.

— И това е много щедро от ваша страна, госпожице, но държавата има парите да плати за необходимите й грижи. Проблемът е да се справиш с бюрокрацията и да имаш силна ръка на своя страна. Има много злоупотреби и корупция в различните правителствени отдели, но вашият приятел Майлс като че ли знае какво прави. Както и да е — усмихна се той, — много е хубаво, че се интересувате от Ванеса и сте готова да й помогнете.

— Аз самата получих помощ неотдавна — отвърнах. — Моля ви, дръжте я тук толкова дълго, колкото има нужда. Имате номера на мобилния ми, нали?

— Да, в регистъра е. А сега моля да ме извините, трябва да отида да видя другите си пациенти. Довиждане!

Той ми кимна и си тръгна, а аз се върнах в „офиса“ си в тоалетната и набрах номера на Мариам.

— Здравей, Електра! Как е приятелката ти? — попита Мариам, преди да съм казала и дума.

— О, вече е извън опасност, благодаря. Всъщност просто се чудех дали можеш да провериш полетите до Ню Йорк, на които бих могла да се кача?

— За кога?

— Утре сутрин, ако е възможно. И без това трябваше да ме изпишат в четвъртък, както знаеш, така че е само ден по-рано.

Последва кратка пауза.

— Добре. За частен самолет ли говорим?

— Вероятно. — Спомних си за тълпата папараци, които чакаха пред болницата.

— По кое време ще ти е удобно?

— Не знам, към два следобед? Така ще пристигна около десет.

— Няма проблем. Аз… Сигурна ли си, че не искаш да дойда със самолета и да ти правя компания по пътя, Електра?

— Летяла съм сама преди, Мариам, а и не съм болна или нещо подобно. Няма нужда да биеш толкова път.

— Бих се радвала да го направя, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря, оценявам го, но ще се оправя сама.

— Добре, ще проверя всичко и ще ти се обадя между седем и осем, когато мобилният ти е у теб.

— О, не се притеснявай за това. Сега се връщам в „Ранчото“ да говоря с терапевтката си и не се съмнявам, че ще ми позволи да си задържа телефона цял ден. Чао, Мариам!

На връщане към стаята на Ванеса се зачудих дали Мариам толкова иска да ме придружи до вкъщи, защото я е грижа за мен, или защото се страхува, че може да съм изпила всичкия алкохол на борда, преди да кацна в Ню Йорк.

И аз се питах дали няма да стане така, но все някога трябваше да се изправя сама пред изкушението.

Ванеса седеше в леглото и едва похапваше от закуската си, състояща се от сок и някаква кифла. Зарадвах се, че са й извадили абоката и е останал само уредът за измерване на кръвното налягане на пръста й. Не изглеждаше толкова бодра, колкото по-рано, така че може би беше започнала да се връща в мрачната реалност.

— Здрасти! — казах й. — Как се чувстваш?

— Добре, мерси.

— Притеснява се за психологическата оценка, която ще й правят — намеси се Майлс, който седеше от другата страна на леглото.

— Да, няма да ходя в никаква лудница! Може да се друсам, но не съм изперкала! — Ванеса потрепери. — Няма да ги оставиш да ме затворят на някое такова място, нали, Електра?

— Всички искат само да ти помогнат, Ванеса, и ще трябва да им се довериш, разбираш ли?

— Да, но няма да ме затворят в лудница, нали? — повтори тя.

— Слушай… — Ванеса очевидно започваше да се стресира. — Току-що говорих с онзи мил лекар, който те прие снощи. Обсъдихме как ще се опитаме да ти намерим място по-близо до Манхатън, където можеш да получиш необходимата помощ. Ще бъде като в „Ранчото“, но с по-малко коне — пошегувах се. — Двамата с Майлс се уплашихме снощи и не искаме пак да ти се случи същото.

Ванеса се вгледа в мен.

— И защо ще ти пука какво ще стане с мен? Ти, с всичките ти долари в банката?

— Защото ме е грижа за теб, както и Майлс. Трябва да ни се довериш, както и на лекарите, които искат да ти помогнат.

— Защо да ти вярвам повече, отколкото на Тайлър? Той каза, че ще се грижи за мен, но само ме накара да се пристрастя към хероина.

— Защото снощи казах, че няма да се отделя от теб и удържах на думата си. В крайна сметка, имаш две опции: да се довериш на нас и на професионалистите, които искат да ти помогнат, или да се върнеш към стария си живот.

— Или да сложа край и да оставя всички ви — измърмори Ванеса.

— Не забравяй, ти се справяш чудесно — каза Майлс. — Вече от почти две седмици не си взимала тежки наркотици.

— Да, и всичко мина толкова добре, че се опитах да се самоубия. — Ванеса завъртя очи, бутна настрана подноса със закуската си и се загледа в тавана.

Погледнах Майлс, търсейки някаква насока.

— Ние с Електра ще излезем за малко да си поговорим — каза той и стана.

— Да, вече ви писна от мен, виждате ли?

Отворих уста, но Майлс поклати глава и двамата излязохме от стаята.

— По дяволите! Толкова негативно е настроена!

— Лекарят каза, че е в депресивно състояние заради абстиненцията и й трябва психиатър, който да й предпише медикаменти.

— Но лекарят каза също, че Ванеса вече се е изчистила от наркотиците и има нужда от правилната помощ и подкрепа, за да остане чиста. Това трябва да е добра новина.

— Да. Виж, съжалявам, че избухнах така по-рано, Електра. Знам, че искаш само да й помогнеш.

— Да, така е, но разбирам, че има нужда от повече, отколкото мога да й дам. — Бях толкова уморена, физически и психически, че едва се държах на краката си.

— Защо не се върнеш и не отидеш да поспиш? Аз ще остана с нея. Една от сестрите от „Ранчото“ е дошла да те вземе с джипа. Нищо повече не можеш да направиш тук.

— Да, ще отида. Честно казано не съм на себе си. Само първо ще се сбогувам с Ванеса.

— Добре, аз в това време ще отида до тоалетната. — Той ми се усмихна и тръгна по коридора.

— Ванеса? Будна ли си? — попитах я и я погледнах от вратата. В отговор получих само свиване на рамене. — Слушай, исках само да ти кажа, че според лекаря ще можеш да излезеш оттук веднага щом се почувстваш по-добре.

— И ще ме пратят в лудницата, нали?

— Не, Ванеса, кълна се в живота си, че няма да позволя да ти се случи такова нещо. Утре се връщам в Ню Йорк и…

— Значи все пак ме изоставяш?

— Не! Връщам се, за да мога да уредя да ти помогна. И на други хлапета като теб, които имат проблеми. Моля те, Ванеса, довери ми се. Аз и Майлс ще се погрижим да получиш помощ на най-доброто място, което може да се намери. Няма да те изоставим, кълна се!

— Тогава ме вземи със себе си! Искам да се махна оттук веднага — изстена Ванеса.

— Слушай ме сега, и слушай добре — започнах, сещайки се за думите на баба ми. — Преживяла си ужасни неща, но когато имаше най-голяма нужда от помощ, получи такава. И сега я имаш, а много други деца като теб я нямат. Не казвам, че съм твоята фея кръстница, нито пък Майлс…

По устните на Ванеса заигра много лека усмивка.

— Но — продължих, — ние сме тук, ти си в безопасност и ще се погрижим да се оправиш, разбираш ли? И някой ден ще помогнем и на други, както и на теб.

Не бях сигурна откъде знам това, но го знаех. („Тиги“ бе на път да стане второто ми име.)

— Така че, госпожичке, прави каквото ти кажат лекарите и се смятай за късметлийка, ясно? Ще се видим в Ню Йорк и когато се оправиш, ще те изведа на вечеря на някое луксозно място. И всички, включително Тайлър, ще те видят с мен в списанията и ще разберат, че си победителка, а не загубенячка.

— Това би било яко — каза накрая Ванеса. — Заклеваш ли се?

— Вече се заклех. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Косата ти винаги ще изглежда по-добре от моята. Обичам те, Ванеса. Доскоро.

Целунах я по темето и излязох от стаята. Майлс ме чакаше в коридора.

— Всичко наред ли е?

— Да. Сега потеглям. Дръж ме в течение.

— Разбира се.

— Благодаря.

— О, джипът е паркиран дискретно зад болницата — подвикна той, преди да влезе в стаята на Ванеса.

Докато се качвах в джипа на „Ранчото“, за пръв път се зарадвах на славата си и това, което можеше да направи за другите. Сега беше време да я използвам за нещо позитивно.

* * *

— Е, сигурна ли си, че искаш да си тръгнеш утре сутрин? — попита Фи по-късно същия следобед, след като се наспах и обсъдихме случилото се предната нощ. — Защо не останеш? Случилото се снощи е било травмиращо за теб, Електра.

— Защото трябва да си ходя — отвърнах просто. — Искам да се върна към живота си и да започна да правя промени, вместо само да седя тук и да мисля за тях.

— Ще споделиш ли с мен какви са тези промени?

— Ами първо ще изчистя всичкия алкохол от апартамента си и ще изтрия номера на дилъра ми — пошегувах се.

— Е, това не е лошо начало. И после?

— Ще се видя с агента си, за да намерим начин да си осигуря малко свободно време. Вече си уредих среща с бизнес мениджъра ми, за да обсъдим финансовото ми положение, защото има други неща, които искам да направя.

— Като например?

— Да помагам на деца като Ванеса — заявих. — И не само като им давам пари, но може би да стана и нещо като техен говорител и да се заема с борбата срещу наркотиците.

— Това звучи фантастично, Електра! — отвърна Фи с искрена усмивка. — Тези хлапета имат отчаяна нужда от някого, който да се бори за тях. Но трябва да внимаваш, особено в първите няколко седмици, да не се изтощиш от усилията да вкараш в действие новите си идеи. Трябва да посветиш известно време на себе си, както правиш тук: да тичаш сутрин, да ходиш на срещи на АА всеки ден, поне в първите шест месеца, да се храниш добре, да си лягаш рано… Ти също си в процес на възстановяване, Електра, и не можеш да си позволиш да го забравиш. Няма да помогнеш на никого, ако се върнеш към алкохола и наркотиците. Предстоят ли ти някакви ваканции?

— Да, всъщност — отговорих и обясних на Фи за планираното събиране на всичките ми сестри на „Титан“, за да отидем на гръцките острови и да пуснем венец за Татко.

— Да прекарваш време със семейството си е жизненоважно — съгласи се Фи. — А у дома в Ню Йорк? Има ли хора там, които да ти оказват подкрепа?

— Мариам, личната ми асистентка, за която ти разказах, и баба ми Стела. Не можах да ти разкажа много за нея, но знам, че ще ми помогне.

— Е, добре, не се страхувай да ги помолиш за помощ, както и Мая, която толкова се притесняваше за теб. Ще пратя по имейла на нея и на асистентката ти списъка с местните срещи на АА, както и имената на няколко добри психотерапевти, които познавам в Ню Йорк. Не бива да забравяш, че имаш нужда от други хора, Електра, и трябва да им се доверяваш.

— Няма да го забравя, но искам също и да помогна на Ванеса.

— Е, това е хубаво, но колкото по-силна си ти самата, толкова повече можеш да й помогнеш.

— Тя се нуждае от мен — настоях, — а освен това видяното снощи беше най-добрият урок, който можех да получа.

— Вярно е — съгласи се Фи. — Усещането, че тя се нуждае от теб, добре ли те кара да се чувстваш?

— Да, така мисля. — Видях как Фи хвърли поглед на часовника и разбрах, че времето ми е свършило. — Слушай, Фи, преди да тръгна, искам само да ти се извиня, че бях толкова труден пациент в началото, но ти благодаря за всичко. Ти беше прекрасна, както и цялата тази програма. Това промени живота ми.

— Не благодари на мен — отвърна тя и двете се изправихме. — Ти сама го постигна. Късмет, Електра — пожела ми тя и разтвори ръце, за да ме прегърне. — Ще ми се обаждаш, нали? Дръж ме в течение как се справяш.

— Да, разбира се. — Тръгнах към вратата, обърнах се и й се усмихнах. — Не мислех, че някога ще го кажа, но много ще ми липсваш, Фи. Довиждане!

* * *

Същата вечер забелязах Майлс в столовата.

— Как е тя? — попитах го и сложих подноса си срещу неговия.

— Уплашена, негативно настроена… горе-долу както беше, когато ти си тръгна днес сутринта — отвърна той.

— Какво казаха от екипа за психоанализа?

— Психиатърът каза, че знае хубаво място в Лонг Айлънд, което дава специализирани грижи на младежи като Ванеса. Вече се свързах със социалната й работничка и ще говоря и с пробационния й служител.

— Тя има пробационен служител?

— Да. Социалната работничка ми каза, че Ванеса е била в различни приемни семейства след смъртта на майка й, но на петнайсет изчезнала, докато не била арестувана за проституция в Харлем. Получила е само предупреждение, но била регистрирана като малолетен престъпник, поради което, докато не навършила осемнайсет преди няколко месеца, е имала „екип“, който да я наблюдава. Ида, социалната работничка, ще задвижи процедурата бързо и ако съдът постанови удължаване на срока, докато Ванеса навърши двайсет и една, Ида ще направи необходимото, за да я включи в програмата, която препоръча психиатърът. Тогава ще получи полагащите й се помощи и по-късно място за живеене. Да се надяваме, че няма да е в проектите.

— Какво са „проектите“? — попитах.

— Леле, Електра… — Майлс завъртя очи. — Наистина си живяла в различен свят. Мислех, че всички американци знаят за тях.

— Технически съм швейцарка. — Изчервих се, защото знаех, че това не е извинение. — За какво става дума?

— Това са жилищни сгради, платени от държавата. Проблемът е, че някои от тях са на много лоши места и в лошо състояние. Но както и да е, ще видим какво ще стане оттук нататък.

— Моля те, Майлс, не забравяй, че казах и на двама ви, че ще помогна с каквото мога. Ако й трябва жилище, мога да платя за него. Чувствам се ужасно, че я оставям, но просто трябва да изляза оттук.

— Трябва да направиш каквото е най-добро за теб, Електра. Ванеса знае, че я подкрепяш и че вече си платила за лечението й в болницата.

— Ако ти дам малко пари, можеш ли да й купиш мобилен телефон? Тогава ще мога да й се обаждам директно.

— Да, разбира се, но не забравяй, че тя не е в добро състояние и може би няма да иска да комуникира много. А ти, млада госпожице, трябва да поставиш себе си на първо място. — Той ми размаха пръст. — Няма как да помогнеш на Ванеса, ако пак започнеш да се наливаш с водка.

— Знам, Майлс. Ами ти?

— Аз ще остана тук, докато нещата с Ванеса се уредят, а после, да се надяваме, ще я заведа обратно с мен в Ню Йорк.

— Е, добре, аз трябва да отивам да си събера багажа. Ето, вземи това. — Подадох му плик. — Тук е записан номерът на мобилния ми и този на личната ми асистентка, ако не можеш да се свържеш с мен. Ще ми се обадиш веднага, щом получиш някакви новини за Ванеса, нали? Чао, Майлс.

— Разбира се. Хей! — извика след мен Майлс и аз се обърнах.

— Да?

— Ти си добър човек, Електра. За мен е удоволствие да те познавам.

— Благодаря — отвърнах и се отдалечих, преди да е видял сълзите в очите ми.