Лусинда Райли
Сестра на слънцето (11) (Историята на Електра)

10.

Като всички други в Ню Йорк, Сесили никога не бе харесвала месец януари, но тази година й се струваше още по-ужасен откогато и да било преди. Обикновено гледката от прозореца на спалнята й към покрития със сняг Сентръл Парк я разведряваше, но тази година валеше и много дъжд и паважът бе покрит със сива киша, която подхождаше на мрачното небе.

Преди неочакваната раздяла с Джак тя запълваше дните си с планове за сватбата и множеството благотворителни организации, в които майка й и нейните приятелки работеха неуморно. Която работа, според Сесили, се състоеше най-вече в безброй часове умуване къде да проведат следващата сбирка за дарения и още часове, за да се спрат на меню за събитието. После идваше списъкът с гостите, зависещ изцяло от това колко долара би могъл да дари получателят на поканата. Доротея разчиташе на най-голямата си дъщеря да й каже за кого ще се женят приятелките й дебютантки; ако годеникът или младоженецът беше достатъчно богат, Сесили щеше да покани двамата.

Макар да знаеше, че майка й и приятелките й полагат големи усилия за добрите си каузи, Сесили никога не бе виждала коя да е от тях да си изцапа безупречните копринени ръкавици, като посети някое от благотворителните дружества, за които събираха пари. Когато Сесили предложи да отиде в Харлем, за да посети сиропиталището, за което последната благотворителна вечеря бе събрала над хиляда долара, Доротея я погледна, все едно е полудяла.

— Сесили, скъпа, как може да си помислиш такова нещо?! Онези негри ще те оберат, преди да си успяла да слезеш от колата. Всичко, което правиш, носи средства за тези бедни малки цветнокожи дечица. Задоволи се с това.

От Харлемския бунт през 1935-а, когато беше второкурсничка във „Васар“, Сесили осъзнаваше напрежението. Често се изкушаваше да попита Ивлин, чернокожата прислужница, която работеше за семейството от двайсет години, какъв е животът й, но златното правило беше никога да не обменяш лични неща с прислугата. Ивлин живееше на тавана с другите кухненски прислужници и напускаше къщата само в неделя, за да отиде в „моята църква“, както я наричаше. Шофьорът Арчър и икономката Мери бяха женени и живееха горе в Харлем. Във „Васар“ имаше някои жени, които открито настояваха за социални промени. Приятелката й Теодора често напускаше кампуса през уикендите, за да ходи на митинги за граждански права в прочутия 19-и район. Промъкваше се обратно през прозореца на общежитието малко преди полунощ в неделя, миришеща на пушек и изпълнена с гняв.

— Светът трябва да се промени — шепнеше гневно, докато си обличаше нощницата. — Робството може и да е свършило, но още третираме цяла раса хора все едно не са хора — държим ги под сегрегация, потискаме ги. Направо ми се гади от това, Сесили…

През януари нямаше и много благотворителни дейности, така че Сесили беше затворена у дома с мислите си. Дори радиото не предлагаше много забавления, понеже Хитлер продължаваше да изнася речи, в които атакуваше британските и еврейските „подстрекатели към война“.

— Зимата на 1939-а е ужасно време за живеене — промърмори на себе си Сесили, докато се разхождаше в мъгливия Сентръл парк, колкото да излезе за малко от вкъщи.

Доротея беше заминала при майка си в Чикаго. Когато Сесили седна да вечеря с баща си на огромната маса в трапезарията, която гледаше към заснежената градина, се зачуди дали някога ще събере куража да предложи да се хранят на малката маса в много по-уютната сутрешна стая.

— Харесва ли ти новия декор? — попита я Уолтър и посочи с жест лъскавите модерни мебели, докато отпиваше от виното си.

Къщата на Пето авеню, чиято внушителна каменна фасада гледаше към Сентръл парк, наскоро бе обзаведена от Доротея в нашумелия стил „арт деко“, което смути Сесили, когато го видя за първи път. Сякаш виждаше отражението си на всяка крачка в безкрайните огледални повърхности и всъщност й липсваха тежките махагонови мебели, които познаваше от детинство. Единственият остатък от оригиналната й спалня беше Хорас, старото й плюшено мече.

— Ами, харесваше ми както беше преди, но мама очевидно е доволна от новото обзавеждане — отвърна тя.

— Определено, и това е хубаво.

Баща й замлъкна и Сесили реши да повдигне темата, от която се интересуваше.

— Следя новините, татко, и исках да те питам за тях. Защо Хитлер продължава да подтиква към война? Той получи каквото искаше от Мюнхенското споразумение, нали?

— Защото, мила моя — започна Уолтър, — този човек е психопат в истинския смисъл на думата. С други думи, не изпитва никаква вина, нито срам и няма големи шансове да се придържа към каквото и да било споразумение.

— Значи може да започне война в Европа?

— Кой знае? — сви рамене Уолтър. — Предполагам, че зависи в какво психическо състояние е Хитлер в дадения момент. Може би си забелязала, че германската икономика е в бум. Той възстанови икономическото състояние на страната, така че може да си позволи война, ако поиска.

— Всичко зависи от парите, нали? — въздъхна Сесили, докато си играеше с агнешкия котлет.

— Много неща, да, но не всичко. Е, с какво се занимава ти днес?

— С нищо. Абсолютно нищо — отвърна тя.

— Никакви обеди с приятелките ти?

— Тате, повечето ми приятелки са омъжени, бременни или вече имат бебета.

— Сигурен съм, че не след дълго и с теб ще е така — утеши я баща й.

— Лично аз не съм толкова сигурна. Татко?

— Да, Сесили?

— Ами… чудех се дали, след като бракът явно няма да ми се случи скоро, няма да премислиш дали да не си намеря някаква… — Сесили преглътна тежко — работа. Може би има свободни места в твоята банка?

Уолтър изтри мустака си със салфетката, сгъна я и я остави на масата.

— Сесили, говорили сме за това много пъти. И отговорът е не.

— Но защо? Жените си намират работа из целия Ню Йорк! Не чакат някой мъж да дойде и да ги отведе! Имам диплома и искам да я използвам. Нищо ли няма, което мога да правя в банката? Когато се срещаме за обяд, виждам момичета да излизат през входа, значи явно правят нещо вътре…

— Да, правят. Работят като машинописки, прекарват дните си в печатане на писмата на директорите, после ближат пликове, лепят марки и ги пращат в пощенския отдел. Това ли искаш?

— Да! Поне ще правя нещо полезно.

— Сесили, знаеш много добре, че няма начин моя дъщеря да работи като машинописка в банката. И ти, и аз ще станем за посмешище. Тези момичета са от съвсем различен произход…

— Знам, татко, но не ме интересува произходът. Просто искам да… запълня времето си. — Сесили усещаше сълзи от безсилие да напират в очите й.

— Мила моя, разбирам колко те е наранило предателството на Джак, но съм убеден, че скоро ще се появи някой друг.

— Ами ако не искам да се женя?

— Тогава ще станеш самотна стара мома с купчина племенници. — В очите му блесна веселие. — Това добре ли ти звучи?

— Не… да, искам да кажа, точно сега, татко, изобщо не ми пука. Но какъв беше смисълът да ми позволиш да ида в колеж, ако никога не мога да използвам образованието си?

— Сесили, това образование е обогатило ума ти, дало ти е знания за теми, по които можеш да говориш уверено на вечерни партита…

— Боже! Звучиш като мама. — Сесили се хвана за главата. — Защо не ми позволяваш да използвам дипломата си по по-продуктивен начин?

— Сесили, разбирам какво е да не можеш да следваш пътя, който искаш. Учих икономика в Харвард, защото така е направил дядо ми и Господ знае колко прадядовци преди него. Когато се дипломирах, исках само да пътувам по света и да работя далеч от комерсиалния финансов сектор. Май се мислех за велик бял ловец или нещо подобно — изсмя се печално той. — Разбира се, когато казах на баща ми какво планирах, той ме изгледа все едно съм полудял и отговорът беше не. Трябваше да го последвам в банката и да заема мястото си в борда на директорите.

Баща й се спря и отпи дълбоко от виното си.

— Мислиш ли, че това, което правя, ми харесва? — попита я той.

— Ами… мислех, че може и да ти харесва, татко. Поне работиш.

— Ако може да се нарече работа. В действителност се срещам с клиенти и ги забавлявам, водя ги по обеди и вечери и ги карам да се чувстват добре, докато големият ми брат Виктор прави самите сделки. Аз съм само чаровният му помощник. А и не забравяй, че времената са по-тежки от депресията насам.

— Но банката оцеля, нали? Още имаме достатъчно пари?

— Да, но трябва да разбереш, че нашето домакинство продължава да функционира както преди заради наследственото богатство на майка ти, не моето. Разбирам разочарованието ти, но нищо не е перфектно — животът е предизвикателство, пред което трябва да се изправим и да постигнем каквото можем. А поне след като се омъжиш и имаш свое домакинство, ще можеш веднага да забележиш, ако някой от персонала ти играе номера — усмихна се той. — Твоята съдба е да бъдеш съпруга, а моята — да стоя до Виктор и да гледам как води семейната ни банка към разруха. А сега, ако си свършила, ще пратя Мери да донесе десерта.

* * *

Дните минаваха, сиви и мрачни, а Сесили размишляваше върху необичайно прямия разговор с баща си. Бе осъзнала, че той се чувства омаловажен от много по-богатата си съпруга. Величествената им къща на Пето авеню бе наследство на Доротея от дядото на Сесили по майчина линия, на когото бе кръстена.

Сесил Х. Хоумър бил един от първите производители на паста за зъби в индустриален мащаб и направил цяло състояние. Съпругата му Жаклин го напуснала, когато Доротея била дете, посочвайки „изоставяне“ като причина в документите — което, както винаги казваше със смях майка й, всъщност означавало, че той е изоставил Жаклин за дълга тубичка бяла паста с ментов вкус, а не заради друга жена. Тринайсетгодишната Доротея била единствената наследничка на богатството на баща си, когато той умрял от сърдечен удар на бюрото си, а щом навършила двадесет и една, станала законна наследничка на къщата на Пето авеню, голямо имение в Хемптънс и множество депозити и инвестиции отвъд океана.

Скоро последвал бракът й с Уолтър Хънтли-Морган — Уолтър бил от много подходящо семейство, но се паднало на по-големия му брат да управлява семейната банка, докато той останал „на второ място“, както често казваше с въздишка.

Но колкото и да се опитваше да се самоубеди, че баща й е прав, че животът наистина е предизвикателство, пред което трябва да се изправи, знаеше само, че пред нея няма никакви предизвикателства и е напът да полудее от скука. Беше наясно и с факта, че дори в най-мрачния януари нещо се случва в кръга й в Ню Йорк, но нито една покана за обяд или следобеден чай не бе пристигнала на сребърния поднос в коридора. И докато преглеждаше страницата за социални събития на „Ню Йорк Таймс“, накрая разбра защо: беше немислимо една годеница и бивша годеница да бъдат поканени на едно и също събитие, а Патриша Огден-Форбс си бе спечелила симпатиите на кръга и я бе изместила. Дори най-добрите й приятели сякаш я бяха изоставили.

Един следобед Сесили пийна бърбън от гарафата на бюфета в гостната и се обади на най-старата си и най-добра приятелка Шарлот Еймъри. Вдигна икономката, която отиде да намери Шарлот, след което я информира, че приятелката й е „заета“.

— Но това е спешно! — възкликна тя. — Моля ви, кажете й да ми върне обаждането при първа възможност.

Минаха два часа, преди икономката им Мери да й съобщи, че Шарлот е на телефона.

— Здрасти, Шарлот, как си?

— Добре съм, скъпа. А ти?

— Ами, нали знаеш, годеникът ме заряза, в Европа ще има война… — засмя се Сесили.

— О, Сесили, толкова съжалявам!

— Боже, Шарлот, само се шегувах! Добре съм, наистина.

— О, много се радвам. Трябва да ти е толкова трудно, с Джак и всичко останало.

— Е, не е най-добрата ситуация, но още дишам. Мислех си, че не сме се чували отдавна. Какво ще кажеш да се видим утре? На чай в „Плаза“ например. Кифличките там са неповторими.

— О, боя се, че не мога. Розмари прави малко събиране у тях. Дошла е нейна английска приятелка и всички ще се научим да играем бридж!

Сесили преглътна тежко. Розмари Елис бе безспорната кралица на висшето общество от тяхното поколение и доскоро беше приятелка на Сесили.

— Разбирам. Може би другата седмица?

— Дневникът ми не е у мен в момента, но какво ще кажеш да ти се обадя в понеделник и да видим как сме с програмата?

— Добра идея — отвърна Сесили, опитвайки се да запази гласа си спокоен. Нищо в нюйоркското общество не беше спонтанно. Всяко посещение при фризьор, шивач и маникюрист, да не говорим за събиране с приятели, беше планирано и записано седмици по-рано. Шарлот нямаше да й се обади следващия понеделник. — Добре, страхотно — успя да каже Сесили. — Чао засега! — Тя затвори с трясък слушалката и избухна в сълзи.

Час по-късно лежеше на леглото си и се взираше в тавана, понеже не можеше дори да си помисли да чете книга, когато Ивлин почука на вратата й.

— Извинете, госпожице Сесили, Мери ме изпрати, понеже долу има дама и господин във фоайето. Питали за майка ви и Мери им казала, че я няма. Но дамата рекла, че иска да види и вас.

Ивлин прекоси стаята и подаде на Сесили картичка.

Сесили я прочете и въздъхна. Кръстницата й Кики явно беше долу. Замисли се дали да не се престори на болна, но знаеше, че майка й никога не би й простила, ако не приеме старата й приятелка вместо нея.

— Заведете я в гостната и кажете, че ще сляза след десет минути. Трябва да се освежа.

— О, но огънят не е запален, госпожице Сесили!

— Ами тогава иди и го запали, Ивлин!

— Да, госпожице.

Сесили се надигна от леглото и се погледна в огледалото. Среса, доколкото можа непокорната си къдрава коса и реши, че прилича повече на Шърли Темпъл, отколкото на Грета Гарбо. След това си оправи блузата и полата, обу си обувките и добави малко червило на устните си, преди да слезе да поздрави Кики.

— Скъъъъпа! — измърка Кики, прегръщайки Сесили. — Как се чувстваш?

— Добре, благодаря.

— Е, не изглеждаш много добре, миличка. Бледа си като небето над Манхатън.

— О, имах лека настинка, но вече се оправям — излъга Сесили.

— Не съм особено изненадана. По това време на годината в Манхатън е като в хладилник, и то празен! — Кики се разсмя и потрепери от студ, после се загърна хубаво в палтото си от норки и тръгна към новозапаления огън. Извади от чантичката си цигара в цигаре. — Трябва да кажа, че се възхищавам от вкуса и смелостта на майка ти по отношение на обзавеждането. Арт деко не е за всеки. — Тя обхвана с жест гостната, една от чиито стени бе облицована изцяло в огледално стъкло. — Помниш Таркуин, нали? — попита тя, сякаш току-що си беше спомнила за присъствието на красивия мъж, с когото Сесили танцува на Нова година преди две седмици. Той още носеше дебелото си туидено палто — дори с огъня температурата в гостната не беше много над нулата.

— Разбира се — усмихна се Сесили. — Как си, Таркуин?

— Много добре, благодаря, Сесили.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Чай? Кафе?

— Знаеш ли, струва ми се, че едно бренди хубаво ще стопли всички ни. Таркуин, ще бъдеш ли така добър? — Кики махна към гарафите на бюфета.

— Естествено — кимна Таркуин. — И за теб ли, Сесили?

— Ами аз…

— О, хайде, брендито е лечебно, особено за настинка, нали така, Таркуин?

— Да, разбира се, напълно съм съгласен.

„Но може би не толкова рано следобед“ — помисли си Сесили.

— И така, накъде е заминала майка ти? На по-топло, надявам се?

— Не, всъщност замина за Чикаго да навести майка си — тоест баба ми.

— А каква ужасна жена е Жаклин! — рече Кики и се облегна на решетката пред камината, облицована в горния край с кожа. — Богата като Крез, разбира се — добави тя, докато Таркуин подаваше на нея и на Сесили по чаша бренди. — Има роднинска връзка с рода Уитни, нали знаеш.

— Това нищо не означава за мен — вметна Таркуин и предложи фотьойла до камината на Сесили, след което седна срещу нея, докато Кики ръководеше разговора от решетката. — Простете ми — добави той, — но се боя, че нямам никаква представа кой кой е в американското общество.

— Стига да се каже, че ако бяхме в Англия, Вандербилт и Рокфелер щяха да се бият за трона, а Уитни да гледат отстрани и да се чудят кого да подкрепят — изкикоти се Кики.

— Значи бабата на Сесили е все едно от кралско потекло в Америка?

— О, да, абсолютно, но всичко това е просто шарада, нали? — въздъхна драматично Кики и хвърли угарката от цигарата си в камината. — Сега, Сесили, скъпа, толкова е неприятно, че майка ти не е тук, защото щях да й предложа да дойде с мен в Кения, когато напусна Щатите в края на месеца. И, разбира се, да доведе и теб. Там много би ти харесало: небето винаги е синьо, времето винаги е топло, а дивите животни са толкова симпатични!

— Кики, разбирам, че копнееш да се върнеш, но нещата не стоят точно така, Сесили — намеси се Таркуин. — Да, небето е синьо, но също така и вали — боже, вали като из ведро! А животните може да не ти се сторят толкова симпатични, ако те помислят за днешния си обяд.

— Скъпи, това никога не би се случило в Мундуи Хаус! Мила Сесили, с майка ти просто трябва да дойдете и да видите сами.

— Е, много мило от твоя страна, но силно се съмнявам майка ми да се съгласи да остави Мейми, преди бебето й да се е родило.

— О, хайде, хиляди жени раждат деца всеки ден — дори аз родих три! Само преди няколко седмици вървях към кухнята в Мундуи Хаус, за да дам инструкции за един обяд, който организирах, когато видях една от прислужниците да клечи на пода с глава на бебе между краката! Разбира се, извиках помощ, но докато пристигнат, остатъкът от бебето се беше изплъзнал от нея и то лежеше на прашния под и пищеше, още свързано с пъпната връв.

— Олеле! — възкликна Сесили. — И бебето оцеля ли?

— Естествено, че оцеля. Една от роднините на майката сряза връвта, взе бебето на ръце и отведе майката да си почине. На другия ден вече се беше върнала в кухнята. Мисля, че тези дни се вдига прекалено много врява около тези неща. Не смяташ ли, Таркуин?

— Честно казано никога не съм се замислял — отвърна Таркуин, който изглеждаше доста позеленял, и отпи от брендито си.

— Както и да е, искам да кажа, че с майка ти просто трябва да дойдете с мен в Кения. Заминавам в края на януари, след като се видя с адвокатите на покойния ми съпруг в Денвър, така че има предостатъчно време да уредите нещата. А сега, къде е тоалетната?

— О, надолу по коридора и вдясно. — Сесили стана. — Ще ти покажа.

— След като съм се ориентирала сама в пустинята, мисля, че ще успея да намеря пътя до тоалетната — усмихна се Кики и се понесе през вратата.

— И така, Сесили, с какво се занимаваш, откакто се срещнахме за последно? — попита Таркуин.

— О, нищо особено. Както казах, страдам от настинка от известно време.

— Е, едно пътуване до Кения бързо ще те излекува. Харесва ли ти мисълта?

— Честно казано, не знам. Имам предвид, била съм в Европа, в Лондон и Шотландия, в Париж и Рим, но там нямаше лъвове. А дори идеята да ми харесваше, просто знам, че мама никога няма да остави Мейми, независимо какво казва Кики. А местните там… приятелски настроени ли са? — попита Сесили.

— Да, поне повечето, които съм срещал. Много от тях работят за нас в армията, а кикую на Кики са й много предани.

— Кикую?

— Племето кикую, местните жители на Найваша и околността.

— Значи не носят копия и препаски около… кръста? — изчерви се Сесили.

— Масаите се обличат точно така, но те живеят из равнините и си гледат добитъка. Няма да те закачат, ако ти не ги притесняваш.

— И така! — рече Кики, след като се върна в стаята, размахвайки чантичката си, чиито ремъци бяха увити около елегантните й бели пръсти. — Успя ли да убедиш Сесили да дойде с мен?

— Не знам. Успях ли? — Кафявите очи на Таркуин заблещукаха към Сесили.

— Е, определено звучи по-интересно от Ню Йорк, но…

— Скъпи — Кики докосна ръката на Таркуин, — трябва да вървим, иначе ще закъснеем за чай със семейство Форбс, а знаеш колко държат на точността.

— Аз самият заминавам за Африка утре — каза Таркуин и се изправи. — Трябва да се върна в базата тази седмица, но се надявам да решите да дойдете в Кения и скоро да се видим отново, Сесили.

— А аз ще се върна и ще те взема насила, ако трябва! — изсмя се Кики. Таркуин й задържа вратата и тя се понесе обратно навън.

След като си тръгнаха, Сесили седна пред камината и допи остатъка от брендито си, замислена върху предложението на Кики. По Нова година си бе помислила, че кръстницата й е подхвърлила идеята за Африка само от учтивост, а не като сериозно предложение.

— Африка — промълви бавно тя, прокарвайки пръст по ръба на чашата си. Внезапен порив я накара да стане и да грабне палтото и шапката си от гардероба в коридора. Излезе и потегли към местната библиотека, преди да е затворила.

Същата вечер, докато вечеряше с баща си, Сесили му разказа за предложението на Кики.

— Как мислиш, тате? Дали мама ще ми позволи да пътувам дотам, без тя да ме наглежда?

— Как мисля? — Уолтър остави чашата си с бърбън и сключи пръсти, обмисляйки въпроса. — Мисля, че ми се ще да можех да дойда с теб вместо майка ти. Винаги съм мечтал да видя Африка. Може би едно посещение при Кики е точно това, което ти трябва, за да забравиш Джак и да продължиш напред. Ти си моето специално момиче — добави Уолтър, стана и я целуна по челото. — Сега трябва да вървя, имам среща в клуба. Кажи на Мери, че ще се върна към десет. Ще говоря с майка ти, когато се върне от Чикаго. Лека нощ, мила моя.

След като баща й замина, Сесили се качи горе, излегна се на леглото и отвори трите книги, които беше взела от библиотеката. Имаше безброй скици, рисунки и снимки на черни местни жители и бели мъже, застанали гордо над труповете на лъвове или хванали по един огромен бивник от слонова кост във всяка ръка. Тя потръпна при тази гледка, но в тръпката й имаше и известно въодушевление при мисълта да посети такава великолепна и свободна земя. Земя, където никой не беше и чувал за нея, нито за разваления й годеж с Джак Хамблин.

* * *

— Сесили, ще дойдеш ли при мен и майка ти в гостната, когато си готова? — попита баща й, когато тя влезе във фоайето и започна да изтръсква снежинките от палтото си. Беше останала навън цял ден, понеже сутринта ходи на фризьор, а следобед отиде да посети Мейми.

— Разбира се, тате. Идвам след минутка.

След като подаде палтото си на Мери, тя влезе в банята на долния етаж и се пооправи пред огледалото. Когато влезе в гостната, в камината весело гореше буен огън. Видя каменното лице на майка си, докато баща й я посрещаше.

— Седни, скъпа.

— За какво искахте да говорим? — попита Сесили, докато баща й се настаняваше на кресло до огъня.

— Кики пак намина днес да ни помоли да идем в Африка с нея. Казах й, че не мога да оставя Мейми преди раждането — обясни Доротея, — но баща ти смята, че трябва да тръгнеш без мен.

— Да, именно — съгласи се Уолтър. — Както обясних на майка ти, това не само е възможност да видиш повече от света, но и означава, че докато се върнеш, сватбата ще е минала и ще можеш да продължиш с живота си.

— Джак и Патриша са обявили дата? — попита Сесили с толкова спокоен тон, колкото можа да докара.

— Да, ще се венчаят на седемнайсети април. Новината беше във всички социални колонки тази сутрин.

— Е, какво мислиш, мамо?

— Ами съгласна съм с баща ти, че сватбата на Джак и Патриша ще е на устите на целия Манхатън в следващите няколко месеца, което ще е трудно за теб. Но нима това е добра причина да бягаш в Африка? Мястото изглежда напълно нецивилизовано. Полуголи диваци тичат насам-натам, диви животни ти влизат в градината… — заизрежда ужасена Доротея. — И, разбира се, има риск от болести. Уолтър, не може ли просто да пратим Сесили при майка ми, ако трябва да замине някъде?

Погледите на Сесили и баща й се срещнаха и двамата споделиха невидима тръпка на ужас.

— Е, Кики е успяла да оцелее там двайсет години, а и има много добре установено общество на европейски преселници, както знаеш — отбеляза Уолтър.

— Да, зная, и тяхната лоша слава ме притеснява повече от лъвовете — отвърна рязко Доротея. — Всичките ми звучат много разпуснати, според това, което чета по вестниците. Имаше една приятелка на Кики… Как й беше името?

— Алис де Жанзе — подсети я Уолтър. — Но това беше преди много години.

— Какво се е случило? — попита Сесили и видя как родителите й се спогледаха.

— О, ами… — Доротея сви рамене. — Беше голям скандал. Алис и Кики бяха част от група, която се наричаше „Бандата от Щастливата долина“ в Кения. Имаше какви ли не слухове за лудориите им. Алис беше омъжена, но имаше… непристойна връзка… с един мъж на име… как беше?

— Реймон дьо Трафор — отговори Уолтър.

— Точно този, да. Както и да е, Алис се увлякла по Реймон и била толкова съкрушена, когато отказал да се ожени за нея, че го простреляла във влака на „Гар дю Норд“ в Париж, докато се сбогувал с нея, след което насочила пистолета към себе си. Никой от двамата не умрял — добави Доротея.

— Боже мили! — облещи се Сесили. — В затвора ли е отишла?

— Не. Имаше процес, разбира се, а тя престоя в ареста известно време, но накрая двамата се ожениха!

— Не думай! — Сесили бе завладяна от невероятната романтика в историята. Африка започваше да звучи изключително вълнуващо.

— Но всичко това се случи толкова отдавна, а и съм убеден, че Кики не се държи по този начин — заяви твърдо Уолтър. — Тя каза, че ще се грижи за нашето момиче, все едно е нейно. Е, Сесили, истинският въпрос е искаш ли да отидеш?

— В интерес на истината… да, мисля, че искам. И не само заради сватбата на Джак — аз съм пораснала жена и мога да се справя с това. По-скоро е, защото, ами, идеята за Кения ме заинтригува.

— Въпреки че ще изпуснеш раждането на детето на сестра си? — попита Доротея.

— О, мамо, ти ще си тук, за да се грижиш за Мейми, а и аз няма да замина завинаги, нали знаеш? Само за няколко седмици е.

— И, разбира се, скъпа — включи се Уолтър, обръщайки се към жена си, — Сесили би могла да отседне у Одри, докато е в Англия напът за Африка, нали така?

Одри беше „трофейната приятелка“ на Доротея, понеже преди петнайсет години бе успяла да си докопа английски лорд за съпруг. Ако нещо би могло да убеди майка й да я пусне на пътуването, това бе мисълта, че дъщеря й ще може да отиде у Одри и да се срещне с всякакви подходящи за съпрузи английски младежи.

— Вярно, вярно… но дали Англия е безопасна тези дни, Уолтър, с господин Хитлер и всичко останало?

— А дали Манхатън е безопасен? — вдигна вежда Уолтър. — Ако човек иска само да е в безопасност, никога няма да престъпи прага си. Е, решихме ли?

— Ще трябва да се свържа с Одри, за да се уверя, че ще си е у дома, когато Сесили пристигне в Англия, и да прати шофьора си да я посрещне пред парахода. Кики също може да иде със Сесили на гости на Одри — двете се познават, откакто живяха в Париж… — започна да мисли на глас Доротея.

Уолтър изгледа дъщеря си и й намигна скришом.

— Е, щом и двамата сте съгласни да отида, тогава ще го направя. Да, ще го направя — кимна Сесили.

За пръв път от седмици устните й се извиха в естествена усмивка.

* * *

Тъй като имаха само малко над две седмици да се приготвят за пътуването, Сесили и Доротея бяха заети да купуват всичко, което щеше да й трябва по пътя: официални облекла за седмицата у Одри, летни рокли и блузи от памук и муселин (които трябваше да бъдат направени специално от шивачка, понеже беше дълбока зима), плюс поли и дори къси панталони, което направо стресна Доротея.

— О, господи, на какво място те пращаме? — възкликна тя с гримаса, когато Сесили ги пробва.

— На много горещо място, мамо. Като Хемптънс през лятото.

Въпреки негативната настройка на майка й, докато Ивлин й помагаше да напълни куфара си за парахода, въодушевлението на Сесили нарастваше. В нощта, преди да тръгне сестрите й и съпрузите им дойдоха на вечеря. Уолтър подари на дъщеря си фотоапарат „Кодак Бантам Спешъл“, а от сестрите си тя получи бинокъл за „наблюдаване на мъже“, както се изрази Присила.

— Грижи се за себе си, мила сестро — каза Мейми във фоайето след вечеря. — Надявам се да мога да ти представя новия ти племенник или племенница, когато се върнеш.

— Върни се щастлива — пожела й Хънтър, след като я целуна за довиждане.

— И най-добре омъжена! — подвикна Присила от прага.

— Ще се постарая! — отвърна Сесили, а те се скриха от поглед в снежната нощ.