Лусинда Райли
Сестра на слънцето (44) (Историята на Електра)

43.

— Вече в Америка ли сме, куйя? — попита Стела и погледна нетърпеливо през люка на каютата.

— Да, пристигнахме, миличка — отвърна Сесили, докато Ланкенуа прибираше последните остатъци от багажа им в куфара. Сесили натисна звънеца за стюарда. — След малко ще излезем на палубата и ще видиш Статуята на свободата. Много е прочута и е тук да посреща пътуващи от цял свят.

Стюардът пристигна да вземе багажа им и Сесили му даде бакшиш, след което се увери, че документите на трите им са прибрани на сигурно място в чантичката й.

Трябваше да бързат, за да организират всичко, понеже Ланкенуа и Стела се нуждаеха от какви ли не документи, за да влязат в пристанището на Ню Йорк. Трябваше да се издадат актове за раждане, паспорти и удостоверения за спонсорство от британските власти; Сесили се радваше, че Бил има контакти в правителството. След консултация с Нигаси бе избрано подходящо фамилно име, за да могат двете да минат през имиграционните без проблем.

— Влязохме в река Хъдзън, госпожо, и Статуята на свободата ще бъде видима след около десет минути — обяви стюардът.

— Хайде — подкани Сесили двете си спътнички, — елате да се качим на палубата и да я видим!

— Аз остава тук. — Ланкенуа поклати глава, треперейки при самата мисъл, макар да бе облечена в дебелото туидено палто на Сесили.

— Добре. — Сесили подаде ръка на Стела. — Ние ще отидем.

Горе на палубата на първа класа нямаше много хора, понеже малцина се бяха осмелили да излязат в мразовитите температури, макар че когато Сесили погледна надолу, видя протегнати ръце и чу радостни викове от долните палуби.

— Ето я! — възкликна тя и посочи наляво, докато гъстата мъгла се виеше над залива.

— Къде? Не я виждам — каза Стела.

— Ето там… — Сесили посочи статуята.

На очите й избиха сълзи пред гледката и тя побърза да ги изтрие, преди да са се заледили на кожата й в ледения въздух. Благосклонното лице на дамата на Свободата приветстваше уморените пътници, държейки високо горе своята факла. Сесили никога не се беше радвала толкова да я види.

Стела вдигна поглед към нея.

— Но тя е толкова малка! Ти ми каза, че всичко в Америка е много по-голямо.

— Е, тя е много специална, повече символ, отколкото нещо друго — въздъхна Сесили. Щом мъглата се вдигне ще видиш небостъргачите.

— Какво е това? — Стела протегна малката си ръчичка и по дланта й западаха бели снежинки.

— О, това е сняг! Не помниш ли картинките, които ти показах? Той пада, когато предстои да дойде Дядо Коледа. Тук ще видиш много от него.

— Дядо Коледа живее в Манхатън? — Очите на Стела се разшириха.

— Не, но праща сняг от Северния полюс по Коледа, за да може шейната му да се приземи на него и да остави подаръци за добрите дечица.

— Ооо, много е студено! — Стела потри носа си. — Може ли да влезем вътре?

— Разбира се, миличка. Но ти обещавам, че много ще харесаш Манхатън — каза Сесили, хвана Стела за ръката и двете се върнаха в каютата си.

Сесили се радваше на привилегията да пътува в първа класа, а не в трета. Когато пуснаха котва и подадоха документите си на човека от имиграционните власти, тя се усмихна и запърха с мигли.

— О! Толкова се радвам, че съм си вкъщи, господине. Минаха цели седем години — каза тя, докато той преглеждаше документите.

— И колко дълго ще останете, госпожице Хънтли-Морган?

— Тук сме само на посещение. С годеника ми ще се женим през февруари в Кения — повтори тя думите, които бе инструктирана да каже, понеже по паспорт още беше неомъжена.

— Значи госпожа Анкуну и дъщеря й Стела ще се върнат в Африка заедно с вас?

— Разбира се. Както виждате, документите ни за връщане са тук. А човек няма как да се обърка и да забрави прислужницата си и дъщеря й, нали? — изкикоти се като малко момиченце Сесили.

— Разбира се, госпожице — отвърна чиновникът и огледа Ланкенуа и Стела. — Те говорят ли английски?

— Не, почти никакъв — побърза да отговори Сесили. — Но ще им е забавно да видят Манхатън, нали?

— Несъмнено. — Чиновникът подпечата паспортите на Ланкенуа и Стела. — Добре дошли в Съединените щати и весела Коледа на всички ви!

Сесили въздъхна от облекчение на излизане от кабинката. Хвърли поглед назад и видя опашка от бог знае колко хора да се вие от подвижния мост на кораба на вледеняващия студ.

— Е, добре — каза тя, когато стигнаха до отделението за пристигащи. — Стигнахме! Олеле, колко се радвам! — Тя се засмя, когато видя майка си, баща си и шофьорът им Арчър да им махат.

— Хайде, да отидем при семейството ми!

Майка й и баща й сякаш не бяха остарели и с ден. След емоционалната среща на кея Арчър поведе групата към чакащата кола.

— А кой е това? — попита Доротея, когато за пръв път забеляза Стела, която се криеше срамежливо зад Ланкенуа.

— Това е Стела, моята специална приятелка, нали така, скъпа? — усмихна й се Сесили.

— Не знаех, че трябва да караме още един човек към вкъщи — намръщи се Доротея. — Прислужницата може да седне отпред с Арчър, но това дете…

— Тя може да седи на коленете ми, мамо, има предостатъчно място за трима души и половина на задните седалки — отвърна твърдо Сесили и хвана Стела за ръката.

По пътя към вкъщи Сесили игнорира неодобрението на майка си и вместо това гледаше през прозореца със Стела и й показваше различните сгради, а момиченцето охкаше и ахкаше при вида на небостъргачите.

В къщата на Пето авеню Сесили бе посрещната от цялото семейство, събрано в дневната. Присила стоеше до съпруга си Робърт със седемгодишната Кристабел до тях. Хънтър прегръщаше с една ръка Мейми, която държеше малко дете на ръце, а други две се криеха срамежливо зад родителите си. В центъра на стаята имаше огромна елха, покрита с украшения и свещи, а веселите червени чорапи на семейството висяха над камината.

— Мери, заведи прислужницата и детето й в тяхната стая, за да може госпожица Сесили да се види със семейството си — нареди Доротея на икономката.

Сесили неохотно пусна ръката на Стела и осъзна, че трябваше да каже на майка си, че Стела ще спи на нейния етаж, но нямаше как да го обясни.

— Сесили! — Мейми и Присила дойдоха да я обсипят с прегръдки и да й представят малките Кристабел, Адел, „Трикс“ и Джими. Сесили прегърна всички поред и докато момичетата изглеждаха възхитени, че най-после се срещат с мистериозната си леля, тригодишният Джими повече се интересуваше от играчките си, разпилени по целия килим.

— Изглеждаш чудесно, Сесили — каза одобрително Присила. — Превърнала си се в истинска красавица, откакто замина.

— Значи казваш, че преди не съм била такава? — изкикоти се Сесили.

— О, не ми изкривявай думите! Никога не те е бивало да приемаш комплименти. Нали съм права, Мейми?

— Права си.

Сесили погледна Мейми, която с бледото си лице, тъмночервено червило и подстригана тъмна коса изглеждаше в крак с последната мода. Присила беше хубава и здрава както винаги, само дето малко беше наддала, откакто Сесили я видя за последно.

— А как сте вие двете? — попита ги тя.

— Отегчени до смърт от майчинството, но какво да се прави? — провлачи Мейми и запали цигара на цигарето си. — Не мога да спра да раждам проклетите деца.

— Тя само се шегува с теб, Сесили, нали така? — каза Хънтър, заставайки до жена си.

— Ще ти се! — въздъхна драматично Мейми.

— А сега ще седнеш тук и ще ни разкажеш абсолютно всичко за последните седем години от живота си — нареди Присила и поведе Сесили към дивана.

— Не съм сигурна, че ще успея да го направя тази вечер — отвърна тя. — Пътуването беше толкова дълго, но ще се постарая да започна.

— Разбира се, че няма да може — намеси се Доротея. — Трябва да кажа, скъпа, че съм изненадана, само че не се върна със същия цвят като прислужницата ти и онова нейно дете, след всичкото това слънце.

— Носих голяма шапка, мамо, това е всичко. — Сесили потръпна вътрешно от думите на майка си.

— Е, добре. — Доротея взе чаша шампанско от подноса. — Добре дошла у дома, скъпа. На всички ни липсваше, нали?

— Да, определено — кимна Уолтър и също си взе чаша. — А следващия път, когато ни кажеш, че заминаваш за няколко седмици до някое далечно място, просто няма да те пуснем!

— Не съм виновна аз, че избухна война, нали? — възрази Сесили.

— Не, разбира се, че не си. Имаше ли при вас недостиг на храна? — попита Уолтър.

— Имаше, но аз си имах собствена зеленчукова градина, така че ядяхме доста добре.

— Зеленчукова градина? — Присила погледна сестра си с изумление. — Копала си собствените си моркови и зеле?

— Точно така, с помощта на сина на Ланкенуа, Куинет. И разбира се, ако много огладнеехме, трябваше само да ида в края на градината, да застрелям някоя антилопа и да я опека на шиш над огъня.

Десет лица я погледнаха с изумление; даже Джими спря да си играе с количката играчка.

— Шегуваш се, нали? — попита Присила.

— Е, може би не точно до градината ми, но когато с Бил ходехме на сафари, ставаше точно това. Бил е много добър стрелец. Веднъж ме спаси от един лъв, който се опита да ме изяде.

— Бум-бум! — викна Джими от килима.

— Да, Джими, това е правилният звук, но в реалния живот е много по-силен — усмихна се Сесили, наслаждавайки се на вниманието, с което я гледаха.

— Трябва да си правиш шега с нас, нали, Сесили? — попита отново Присила.

— Всъщност почти нищо от това не е шега — засмя се тя. — Освен това, разбира се, има и змии, големи лъскави усойници и кобри, които пропълзяват в спалнята ти посред нощ. Имам да ви показвам толкова много снимки!

— Добрата новина е, че няма голям шанс да намериш змии да пълзят по Пето авеню, а вечерята ще бъде сервирана, без да се налага първо да убиваме дивеча — отбеляза сухо Уолтър.

— Поканихме Кики да дойде — рече Доротея. — Чула си за смъртта на сина й във войната, нали?

— Да, чух. Отидох да я видя в Мундуи Хаус, когато се случи, но слугата й Алики ми каза, че не приема никого — отвърна сериозно Сесили. — По-добре ли се чувства?

— Говорих с нея само по телефона. Отседнала е в Станхоуп с майка си и придружителката си Лилиан. Не звучеше особено добре — въздъхна Доротея, — но какво друго би могло да се очаква, след всичките трагедии, които е преживяла? Онази нейна приятелка, която толкова обичаше — Алис…

— Да, двете бяха много стари приятелки и Кики беше съкрушена, когато Алис се самоуби. С всички ни беше така — добави Сесили.

— Четох, че било, защото неустоимият граф Ерол бил любовта на живота й — намеси се Присила. — Наистина ли си танцувала с него в нощта на сватбата си, Сесили? Наистина ли беше такъв красавец, както пишеше по вестниците?

— Да, определено беше много красив и чаровен. — Сесили откриваше, че новият й статут на най-интересната личност в стаята е доста труден за понасяне. — А сега ми разкажете какво се е случвало тук, докато ме нямаше!

* * *

По-късно вечерта Сесили се извини и се оттегли от кафето след вечеря, след което почти допълзя по стълбите до стаята си. Кики така и не се бе появила, което изобщо не изненада Сесили, понеже знаеше колко непредвидима беше кръстницата й. Тя се спря на площадката, която водеше към нейната стая, и погледна стръмното стълбище към таванския етаж над нея.

Свали си официалните обувки на токчета, каквито изобщо не беше свикнала да носи в Кения, и се заизкачва по стълбите. Стигна до върха и се наведе под гредите на къщата, вървейки към стаята на Ланкенуа и Стела.

Чу Ланкенуа да кашля, когато почука на вратата. Горката жена имаше настинка, откакто се качиха на парахода за Ню Йорк в Саутхемптън.

Стаята беше ужасно студена и Сесили затрепери в леката си копринена блуза, която й беше достатъчна в отоплените стаи на долния етаж.

— Куйя — чу се шепот от едно от тесните железни легла. — Ти ли си?

— Да, аз съм. — Сесили мина на пръсти по грубите дъски на пода, за да стигне до Стела. Макар таванският прозорец да беше затворен, от него влизаше студено течение. — Добре ли си? — попита Сесили. Стела беше свита на кълбо и имаше само едно тънко одеяло, с което да се стопли.

— С-с-студено ми е. — Момиченцето трепереше. — В този Ню Йорк е студено, а йейо казва, че не й е добре.

— Ела да те прегърна — рече Сесили и обгърна с ръце малкото момиченце.

— Къде беше? — попита я Стела.

— На долния етаж, вечерях с майка ми и баща ми.

— Може ли утре да сляза да вечерям с теб? Получихме само сандвич за вечеря, а хлябът не е хубав като този, който правиш ти у дома.

— Може би — отвърна Сесили и осъзна, че Стела беше свикнала да яде обилна следобедна закуска в детската стая с нея, когато Бил не си беше у дома, което значеше през повечето време.

— А тук на тавана не ми харесва — продължи Стела. — Страшно е.

— Не се притеснявай, скъпа, утре ще оправим всичко, обещавам. Но засега какво ще кажеш да слезеш на пръсти с мен долу и да спиш в моето легло? Ще трябва да бъдеш много тиха, защото господин и госпожа Хънтли-Морган спят и много ще се ядосат, ако ги събудим, нали така?

— Добре.

Сесили взе одеялото на Стела и зави с него Ланкенуа за допълнителна топлина. После поведе момичето за ръката обратно по тесния коридор и надолу по стълбите със затаен дъх, притеснена да не попадне на майка си или баща си. Щом влязоха в спалнята й, тя въздъхна от облекчение.

— Хайде, качи се в леглото и се настани удобно, докато аз се приготвя за лягане.

— Добре, куйя. Тук долу много повече ми харесва — обяви Стела от центъра на голямото легло. — Топло е и е красиво.

— Тук спях като малко момиченце — каза Сесили, легна си до нея и загаси лампата. Стела протегна ръце за прегръдка. — По-добре ли е така? — попита Сесили и сключи ръце около детето.

— По-добре е.

— Приятни сънища, миличка.

— Приятни сънища, куйя.

* * *

На следващата сутрин Сесили се събуди от будилника, който беше нагласила, за да стане рано и да се качи да облече Стела преди Ивлин да е дошла с подноса със закуска. Когато обаче се качи на тавана, Сесили откри, че Ланкенуа има треска. Понесе се надолу към кухнята, за да намери кърпи, които да навлажни и да сложи на челото на Ланкенуа.

— Къде отиваш и какво ще правиш с тези неща, скъпа? — попита я Доротея, когато се разминаха по коридора.

— Прислужницата ми е болна, мамо — кашля, откакто напуснахме Англия, а тази сутрин има силна треска. Трябва да й сваля температурата.

— Не могат ли Мери или Ивлин да се погрижат за нея, Сесили? Сигурно е просто настинка.

— Е, не съм изненадана, че е болна. Горе на тавана е леденостудено.

— Другите слуги никога не са се оплаквали.

— Другите слуги не са пристигнали току-що от Африка, мамо. Моля те, кажи на някой да донесе кофа въглища в стаята и ще запалим огън.

— Ще се оправи ли йейо? — попита Стела, докато Сесили бършеше изпотеното, треперещо тяло на Ланкенуа със студените кърпи. Кашлицата й беше дълбока и хъхреща и тя си мърмореше неразбираеми думи.

— Разбира се, скъпа. Ако не се почувства по-добре до довечера, ще извикам лекаря да я види. Не се притеснявай — каза Сесили. Стела седеше до прозореца и гледаше снега, който се трупаше навън. Сесили бе увила детето в един от собствените си вълнени пуловери, за да го стопли.

— Надявам се, куйя. Много я обичам.

— Аз също, скъпа. И се кълна, че скоро ще се оправи. Когато се почувства по-добре, може би ще искаш да излезеш с мен на пазар? Трябва да ти купим нови зимни дрехи… о, и магазина за играчки, разбира се, може и да се разходим с карета в Сентръл парк…

— Тоест като шейната на Дядо Коледа, теглена от елени? — Лицето на Стела светна. — Поне сега има сняг, на който да кацне. — Тя плесна радостно с ръце, а Сесили добави още въглища в огъня, който вече гореше в малката камина. — Само… — Стела започна да брои бавно на пръсти. — Само още пет дни, докато дойде!

— Да, точно така — съгласи се Сесили и си спомни колко недоволен беше Бил, когато тя разказа на Стела за Дядо Коледа.

— Това просто не е нейната култура, а сега ще очаква подаръци по комина през цялото си детство — оплака се той.

— И какъв е проблемът с това? На африканците им е позволено да вярват в Исус, нали? И все повече от тях стават вярващи.

— Което също не одобрявам — отвърна рязко Бил. — Унищожаването на местни култури, които са тук от стотици години, е грешно, Сесили. Не го ли разбираш?

Разбираше, естествено, но тъй като това беше първата година, в която Стела успя наистина да разбере идеята за Дядо Коледа, въодушевлението и радостното очакване на лицето й бяха достатъчни, за да заличат всякакво чувство за вина. Това беше просто детска приказка като всички останали и тя не виждаше вреда в нея. Освен това Бил беше много далече, в Кения…

* * *

— Мамо, трябва да се обадиш на лекаря да дойде да прегледа Ланкенуа. Не мога да й сваля температурата и се боя, че има пневмония — каза Сесили същия следобед, когато нахлу в дневната, докато Доротея пиеше чай с някаква приятелка.

— Извини ме за момент, Мод — каза тя на жената и изведе Сесили от дневната в антрето.

— Дай ми номера и аз ще му се обадя — настоя Сесили.

— Скъпа, ние не викаме лекаря за слугите. Ако са болни, могат да идат в безплатната клиника и там някой ще им помогне.

— Аз викам лекаря за прислугата си, мамо, особено, при положение че аз доведох Ланкенуа тук. Тя е моя отговорност, не разбираш ли?

— Моля те, Сесили, говори по-тихо! Мод е много богата вдовица, която се опитвам да привлека в комитета ни за негърчетата сираци.

— Е, мамо, като нищо може да се сдобиеш с негърче сираче под собствения си покрив, ако не извикаме лекаря веднага!

— Добре, добре… номерът на доктор Барнс е в адресната книга на бюрото на баща ти.

— Благодаря, и не се притеснявай, аз ще платя — каза Сесили на Доротея, която вече бързаше да се върне при своята богата вдовица.

Докато разговаряше по телефона със секретарката на доктор Барнс, Сесили пропусна да спомене, че става дума за чернокожа прислужница. Когато отвори вратата час по-късно, видя с облекчение по-млада версия на доктор Барнс — вероятно синът му, който имаше много по-добродушно изражение.

— Толкова ви благодаря, че дойдохте, докторе! Сега ще ви заведа горе при пациентката.

Шест реда стълбища по-горе Сесили отвори вратата на таванската стая.

— Името й е Ланкенуа и пристигна с мен от Кения едва преди няколко дни — обясни Сесили, гледайки внимателно лицето на лекаря в очакване на реакция.

— Е, добре, нека да я погледнем…

Сесили хвана Стела за ръката и двете се дръпнаха, за да може доктор Барнс да прегледа Ланкенуа.

— Преди да я докосна, трябва да ви попитам дали според вас би могло да е магарешка кашлица? Наскоро бяха докладвани множество случаи, вероятно заради броя на имигрантите, влизащи в града.

— О, не, определено не е магарешка кашлица, докторе. Много лоша настинка на гърдите е и се притеснявам, че може да е прераснала в пневмония.

— Звучите все едно знаете за какво става дума, когато се говори за болести, госпожице Хънтли-Морган — усмихна се той.

— Госпожа Форсайт всъщност. Е, човек трябва да се научи, когато живее на мили от единствения лекар, обслужващ район с размерите на Манхатън — каза тя. — А и Ланкенуа ме научи кои растения използва нейният народ за болести. Майка й била мъдра жена и ми се струва, че лековете й действат.

— Не се съмнявам, госпожо Форсайт — каза доктор Барнс и извади слушалките си от чантата, за да преслуша гърдите на Ланкенуа. — Ще ми помогнете ли да я вдигна до седнало положение, за да мога да й преслушам гърба?

— Разбира се. Когато се обадих, очаквах да пристигне баща ви.

— Баща ми излезе в пенсия и аз поех практиката му. Съжалявам, ако сте разочарована…

— О! Не, нищо подобно — поклати глава Сесили. — Как звучат гърдите й?

— Има прекалено много хриптене. Мисля, че диагнозата ви е правилна, госпожо Форсайт. Вашата прислужница е на ръба да развие пневмония. Добре е, че ми се обадихте достатъчно рано.

— Има ли нещо, което можете да й дадете?

— Да, имам. Това е ново чудотворно лекарство, наречено пеницилин, което технически е достъпно само в болниците и се прилага чрез инжекция. Имах двама пациенти с много подобни симптоми на вашата прислужница тук и успях да измоля малко от болницата. И двамата се възстановяват прекрасно.

Доктор Барнс отново бръкна в чантата си и извади малка бутилка и няколко спринцовки.

— Трябва да се прилага четири пъти на ден в продължение на пет дни. Някога правила ли сте инжекция, госпожо Форсайт?

— Всъщност да. Съпругът ми Бил беше дълбоко одран от умиращ гепард преди няколко години и лекарят ни му предписа морфин. Научи ме как да го инжектирам, за да успокоява болката му, докато се възстановява.

— Позволили са ви лично да прилагате морфин? — Доктор Барнс изглеждаше шокиран.

— Както казах, когато живее на мили от цивилизацията, човек се научава да се грижи сам за себе си — отвърна Сесили. — Напълно способна съм да направя инжекция.

— Това много ще помогне — каза доктор Барне. — Най-доброто място за инжектиране на подобни лекарства е в задните части. Ще наблюдавам как прилагате първата доза, а след това трябва да повтаряте четири пъти на ден. Би трябвало да забележите промяна в рамките на четиридесет и осем часа. Също така донесете няколко купи вряла вода, за да й помогнете с дишането.

Доктор Барнс й помогна да отмери правилната доза и внимателно наблюдаваше как прави инжекцията на Ланкенуа. Кимна одобрително.

— Браво, госпожо Форсайт. Много ви бива за медицинска сестра. Е, ще се върна утре да видя как е състоянието й.

— О, няма нужда да си правите труда.

— Затова съм тук, госпожо, а и все пак искаме пациентката да се чувства добре първата си Коледа в Манхатън, нали така? — обърна се той към Ланкенуа, която му кимна едва-едва. — Е, добре, до утре! — Доктор Барнс се усмихна на всички и излезе от стаята.

* * *

— Утре ще заведа Стела по магазините да купим топли дрехи и да видим Дядо Коледа в „Блумингдейл“ — каза Сесили. — Скучно й е, докато майка й боледува на легло.

— Винаги може да отиде в кухнята и персоналът да се грижи за нея. Изглеждаш много привързана към това дете. — Доротея изгледа дъщеря си. — Тя е дъщеря на прислужницата ти, не роднина.

— Може нещата да са различни в Африка, Доротея — възрази Уолтър.

— Може би, но не мисля, че някога съм виждала бяла жена да се разхожда из „Блумингдейл“ с черно дете. А ти?

— Времената се менят, скъпа — каза Уолтър. — Едва миналата седмица четох в „Ню Йорк Таймс“, че броят на чернокожите мъже, приети в Йейл и Харвард, нараства.

— А кога ще почнат да приемат жени? — промърмори под нос Сесили.

— Какво каза, миличка? — попита Доротея.

— О, нищо. Мери приготви ли стаята до моята за Стела? Ако не е, мога аз да го направя.

— Стаята за гости винаги е готова, както добре знаеш, Сесили. Макар че не разбирам защо е необходимо да я местиш на долния етаж.

— Заради риска от инфекция, мамо. Доктор Барнс ми каза да държа Стела настрана, докато майка й се оправи — излъга Сесили. — Както и да е, ако ме извините, ще отида да видя как е Ланкенуа. — Сесили стана от масата. — О, мислех също да се отбия в хотел „Станхоуп“, където е отседнала Кики. Искам да й занеса коледния подарък.

— Днес се обадих, но майка й каза, че Кики не приема никого.

— Е, поне мога да оставя подаръка й на рецепцията. Лека нощ, мамо, татко.

Сесили стана от масата и се качи на таванския етаж, където откри с радост, че Ланкенуа спеше спокойно, а челото й вече не беше толкова горещо. Трябваше да я събуди в десет за следващата доза лекарство.

Стела, която Сесили беше оставила в собствената си стая, докато възрастните вечеряха, сега седеше на леглото на Сесили по нощница, увлечена в четене на стара книжка с картинки, наречена „Нощта преди Коледа“.

— Как е йейо? — Стела я погледна притеснено.

— О, вече се оправя, скъпа. Нека сега да те заведа в собствената ти спалня. — Сесили подаде ръка на Стела и я заведе в стаята до своята, където бе помолила Мери да запали огъня по-рано, така че беше много топло. — Скачай в леглото — подкани я Сесили и я зави с одеялото.

— Може ли йейо да дойде тук, долу, когато се оправи?

— Ще видим. Искаш ли тази вечер ти да ми прочетеш приказка? — попита тя, сочейки старата книжка, и седна на леглото.

* * *

Ланкенуа определено беше по-добре на другата сутрин. Температурата й беше спаднала и макар кашлицата още да звучеше ужасно, Сесили се зарадва, че жената успя да пийне малко вода.

— Съжалявам, госпожа Сесили, аз голяма грижа — въздъхна Ланкенуа.

— Нищо подобно — успокои я Сесили. — Ще се върна да ти сложа следващата инжекция този следобед. Междувременно ще заведа Стела на пазар.

— Аз добре — кимна Ланкенуа. — Вие отива.

— Сега си почивай — каза Сесили и сложи още въглища в огъня. — После ще се върнем и ще ти разкажем.

Първата спирка на Сесили и Стела беше отделът за детски дрехи в „Блумингдейл“. Очите на Стела светнаха при вида на дългите редици рокли и дрешки, от които можеше да избира. Една от продавачките, която беше изгледала Стела и Сесили странно, когато се доближиха до нея, ги следваше отблизо между закачалките, докато избираха какво да пробва Стела.

— Хубава си като картинка — усмихна се Сесили, когато Стела се завъртя пред огледалото в бледооранжева рокличка с тюлена пола. — Идеално е за Коледа и много си отива с цвета на кожата ти. — Сесили плесна с ръце, без да обръща внимание на презрителния поглед на продавачката. — А сега да изберем малко подходящи топли дрехи, какво ще кажеш?

Сесили уреди да пратят двете големи торби с покупки на Арчър в колата и двете със Стела, вече облечена в червено палтенце на „Харис Туийд“ с кадифена яка и лъскави месингови копчета, плюс шапчица в същия цвят, излязоха от магазина за дрехи и тръгнаха към играчките. Опашката пред Дядо Коледа беше дълга; като че ли на всички родители в Манхатън беше хрумнала същата идея.

— Виж, мамо — каза малкото момче пред тях. — Тя е черна като негърче! — Момчето посочи Стела.

— Джереми! Тихо, моля те! — скара се майката на сина си, но все пак се обърна и зяпна Сесили и Стела.

— А ти си бял като куйя — каза Стела и също го посочи, без изобщо да се притесни. Няколко секунди по-късно майката и синът излязоха от опашката. Сесили затаи дъх в очакване на още коментари, докато Стела се забавляваше, като сочеше куклите по рафтовете и мечката в реални размери, която стоеше до една колона с шапка на Дядо Коледа на главата.

— Виж! — възкликна Сесили. — Лъв, също като тези у дома! — Стела се отдели от нея и се затича към играчката.

— Няма да ме ухапе, нали? — попита тя, докато се приближаваше, а Сесили я следваше. — Само наужким е, нали?

— Да, разбира се — каза Сесили, а Стела обгърна с ръце главата на лъва, който също беше в реални размери.

— О! Винаги съм искала да прегърна лъв! — изкикоти се Стела, а другите майки и деца на опашката я гледаха втренчено.

— Знаеш ли какво, скъпа, хайде да не чакаме точно сега на тази дълга опашка, за да видим Дядо Коледа. Да идем да купим подаръци на Ланкенуа, на майка ми и на баща ми, а после да си отидем вкъщи и да пуснем писмото до Дядо Коледа, както правим обикновено, какво ще кажеш?

Стела погледна с копнеж човека в червено и бяло, който седеше на подиума, и въздъхна.

— Опашката наистина е дълга — съгласи се тя.

Сесили не се обърна да види очите, които ги следяха.

* * *

Когато се върнаха вкъщи, Стела прилежно написа писмото си до Дядо Коледа, а Сесили си отбеляза наум какви подаръци искаше. Големият плюшен лъв беше на върха на списъка.

— Но не знам как ще мине през комина, скъпа — каза Сесили, докато седяха пред камината в нейната спалня и печаха меки бонбони „маршмелоу“ с шоколад, които бяха новото любимо лакомство на Стела.

— Така е — каза Стела, взе един лепкав маршмелоу от вилицата за печене на Сесили и го стисна между две бисквити с шоколад, както й беше показала Сесили. — Но Майкъл ми каза, че миналата година получил от Дядо Коледа колело.

— Ще ти кажа една тайна — в Сентръл парк има истински лъв! — прошепна Сесили.

— Наистина ли? Сигурно му е студено там, в снега — отвърна Стела, стана и отиде до прозореца.

— О, нищо му няма, той си има цяла къща. А сега защо не дойдеш да ми помогнеш да увия малко подаръци в тази хубава хартия?

След като изкъпа Стела, Сесили се качи на тавана да сложи на Ланкенуа поредната доза пеницилин. Прислужницата очевидно се чувстваше много по-добре, защото вдигна голяма врява по повод иглата и мястото, където трябваше да се забие.

— Ето, всичко е готово — каза Сесили и дръпна обратно надолу нощницата на Ланкенуа. После отиде да вземе Стела и да я заведе на тавана.

— Скъпа, ще изляза за мъничко да видя една много стара приятелка — каза Сесили на Стела. — Няма да се бавя много, но можеш ли да останеш тук с йейо и да й правиш компания, докато ме няма? Защо не й почетеш от новата си книжка за Мечо Пух?

— Добра идея — кимна ентусиазирано Стела. — Не закъснявай, куйя! — викна тя, докато Сесили излизаше от стаята.

* * *

Снегът най-сетне беше спрял, когато Сесили излезе и се качи на семейния „Крайслер“. Докато колата минаваше по Пето Авеню, шумът от трафика бе заглушен от дълбокия сняг, натрупал по тротоарите и улиците, а парата от подземното метро се носеше нагоре през решетките и топеше снега върху тях. Когато спряха пред хотел „Станхоуп“, Сесили помоли Арчър да я изчака и излезе от колата.

— Няма да ми трябва повече от половин час! — подвикна му на тръгване и влезе под зеления навес на входа. Вече чуваше откъм бара джазов оркестър, който свиреше на живо. Отиде на рецепцията и помоли да съобщят на Кики Престън, че е тук. Очакваше Кики да е неразположена, така че се изненада, когато рецепционистката й каза да се качи в апартамента. Сесили взе асансьора до петия етаж. Почука и й отвори непозната жена.

— Здравей, Сесили, аз съм Лилиан Търнър, приятелка на кръстницата ти. Влез, моля. Кики не се чувства добре тази вечер, но каза, че много иска да те види — прошепна жената и я въведе в пищна стая, където Кики лежеше на кушетка край огъня. Това беше един от много редките случаи, в които Сесили бе виждала кръстницата си без грим. Макар да изглеждаше смъртно бледа, а тъмната й коса да беше пусната и прошарена, Кики още беше много красива.

— Мила моя Сесили! Извини ме, че не мога да стана да те посрещна, но в последните седмици не съм в добро здраве. — Кики подаде ръка на Сесили, а с другата угаси цигарата си. — Как си, скъпа?

— Много добре, благодаря, и се радвам, че се върнах в Манхатън! Мина толкова много време.

— А аз копнея за Кения в този мрачен, депресиращ град. Тук човек не може да види небето — въздъхна Кики. — Лилиан, донеси на гостенката ни нещо за пиене. Какво ще искаш, Сесили? Шампанско?

— Нямам нужда от нищо, не искам да те притеснявам, докато боледуваш. Дойдох само да ти оставя коледния подарък.

— О! Колко мило, че си се сетила за мен! Понякога ми се струва, че Ню Йорк ме е забравил. Може ли да го отворя сега?

— Можеш, разбира се, но може би трябва да го оставиш за деня на Коледа?

— О, ангелчето ми… — Кики сложи видимо трепереща длан на ръката на Сесили. — Ако съм научила нещо в живота си, то е, че никога не трябва да отлагаш специалните неща за друг ден, защото може и да няма утре. — В очите на Кики проблеснаха сълзи. — А сега да видим какво си ми донесла.

— О, не е нещо голямо, просто си помислих…

— Както знаеш, размерът няма значение. — Кики се усмихна дяволито на Сесили и за момент заприлича повече на себе си. Извади правоъгълната кутия от опаковката и я отвори.

— Това е снимка на нас двете в Мундуи Хаус, преди да се изнеса и да се омъжа за Бил. Алики я направи с моя фотоапарат — обясни Сесили.

Кики погледна снимката, направена по залез с езерото Найваша на заден план.

— О! Какъв прекрасен подарък! — Кики погали снимката. — Изглеждаме толкова млади, нали? — Тя се усмихна и очите й отново се насълзиха. — Толкова съм ти благодарна, Сесили! Ти си много мила, а аз много те обичам. Ето, Лилиан, сложи я над камината, за да мога да я гледам. — Лилиан го направи и Кики хвана Сесили за ръката. — Щастлива ли си, скъпа?

— Да, поне така мисля.

— Е, чуй съвета ми и се закълни, че ще го изпълниш: направи каквото и да е необходимо, за да направиш себе си и хората, които обичаш щастливи, защото преди да се усетиш, животът ти ще е минал, и техният също. Не го пропилявай, Сесили. Разбери кой и какво е важно за теб и не го изпускай. Обещаваш ли?

— Разбира се, Кики. Сигурна ли си, че си добре? Познавам много добър лекар…

— О, не се притеснявай за мен. Ела да прегърнеш кръстницата си!

Сесили се наведе напред и остави Кики да я обгърне с ръце, а дългите червени нокти на кръстницата й се забиха в ребрата й.

— Весела Коледа — каза Кики, когато я пусна, а сълзите се върнаха в очите й. — Бъди щастлива, моля те.

— Ще бъда. Весела Коледа, Кики.

Лилиан изпрати Сесили до вратата.

— Сигурна ли си, че е добре? — попита тихо Сесили, излизайки в коридора. — Изглежда… не на себе си.

— Просто е разстроена заради сина си — прошепна Лилиан. — Освен това мрази Коледа; напомня й за всички, които вече не са тук да празнуват. Не се притеснявай, убедена съм, че ще се почувства по-добре. Довиждане засега.

— Довиждане.