Лусинда Райли
Сестра на слънцето (26) (Историята на Електра)

25.

— Миличка! Наистина ли си ти?

— Да, мамо, аз съм. Аз…

Гласът на майка й от другата страна на пращящата телефонна линия докара сълзи на очите на Сесили.

— Как си? Как е татко? И Мейми, разбира се! Роди ли се бебето?

— Едно по едно, Сесили — засмя се майка й. — Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни, за да ти кажа, че да, Мейми роди сладко малко момиченце, което нарече Кристабел. Баща ти не е доволен, защото се надяваше на момче, за да не е съвсем сам, както се изрази, но Сесили, тя е толкова красиво малко бебче!

— И двете ли са добре?

— О, да. Според Мейми раждането било много лесно. Все пита защо толкова много жени се оплакват.

— Сигурно е от всичките упражнения по калистеника, на които ходеше — предположи Сесили. — Моля кажи й, че нямам търпение да се срещна с новата си племенница и че много я обичам. Ще ми пратиш нейна снимка, нали, мамо?

— Разбира се! Как е в Кения?

— Ами… чудесно е, мамо.

„И толкова горещо, че понякога не мога да дишам, а тук в Мундуи Хаус е толкова странно и самотно и едва не ме изяде гладен лъв и всички толкова ми липсвате…“

— Е, кога ще се връщаш? Баща ти казва, че всички тук се притесняват за войната. Някои казват, че вече е неизбежна.

— Знам, мамо, и аз така чувам, но…

— Чудех се дали няма да е по-добре да отлетиш за Англия колкото може по-скоро, скъпа. Тогава поне, ако нещо се случи, ще си само на едно пътуване с параход през Атлантика от нас. Одри каза, че ще се радва да й гостуваш в Удхед Хол, докато…

— Докато мине сватбата на Джак и Патриша — довърши Сесили. Тялото й изтръпна не само защото майка й бе готова да сложи неудобството от сватбата на бившия й годеник над безопасността на дъщеря си, а и при мисълта отново да стъпи в Удхед Хол.

— Наистина, мамо, колкото и да ми се иска да се върна у дома възможно най-бързо, тук съм добре. Ако войната започне, според моя приятел Таркуин няма да засегне Кения веднага. Какво ще кажеш да ми запазиш билет за средата на април?

„С други думи точно след сватбата…“

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш с Одри в Англия?

— Абсолютно — отвърна твърдо Сесили.

— Добре, ще кажа на баща ти да направи резервацията. О, толкова ми липсваш, скъпа, и всички ние…

Гласът на Доротея се изгуби, а пращенето се усили. Сесили остави старомодната слушалка на мястото й и излезе на терасата със скръстени ръце, загледана в панорамата.

Може би трябваше просто да се върне у дома другата седмица и по дяволите сватбата на Джак.

— Какво ме интересува? — прошепна тя на един бабун, който я зяпаше и се чудеше дали да рискува да скочи на масата на верандата, за да открадне закуската, която й бе сервирал Чеге, младшият прислужник и пръв помощник на Алики.

— Буу! — Тя плесна с ръце и тръгна към бабуна, който я гледаше лукаво. — Махай се! — извика отново и накрая той реши да се оттегли. Сесили седна на масата, отпи от горещото, силно кафе и се заслуша във вече познатите викове, крясъци и други животински звуци, които оповестяваха началото на деня тук, в Мундуи Хаус. Тя закусваше сама тук всеки ден почти от три седмици. Когато се върна от сафарито, Чеге й подаде писмо.

— От мемсахиб за мемсахиб — обясни той.

В писмото Кики я уведомяваше, че е отишла в Найроби да подкрепя боледуващата Алис и е взела Алики със себе си. Добавяше, че ще се върне скоро, но няколко дни по-късно Алики се върна да отнесе куфар с дрехите на господарката си. Обясни, че Кики ще остане в Найроби по-дълго и бързо изчезна, за да се върне при нея.

Сесили знаеше много добре, че Алики я е излъгал. Видя се с Катрин едва миналата седмица, когато отиде с Макена и Чеге до Гилгил.

— Толкова съжалявам, че не съм ти се обаждала — извини се Катрин, — но съм ужасно заета със сватбата и някои други неща.

Когато Сесили попита как е Алис и кога се очаква да излезе от болницата, Катрин изглеждаше изненадана.

— О, тя си е вкъщи от две седмици. Настоя, че не можела да остане в болницата и минута повече, така че се грижа за нея във фермата Уанджохи. Сега се чувства много по-добре и разправя, че щяла да ходи на сафари в Конго, макар че, разбира се, всички сме притеснени за ситуацията в Европа и как би могла да повлияе на Африка… Боже, изумена съм, че Кики не ти е казала, че Алис се е върнала.

— Не съм виждала Кики от седмици — обясни Сесили. — Алики ми каза, че е в Найроби.

— Е, може би е така — сигурно е отседнала в клуба „Мутайга“, макар че ми се струва доста невъзпитано да изостави така кръщелницата си. Както и да е, щом сватбата ми мине и най-сетне се нанеса в новия ни дом, ще бъдеш добре дошла да дойдеш у нас с Боби. Сигурно си ужасно самотна в Мундуи Хаус без никого за компания, милата ми!

— О, добре съм, Катрин. Сигурна съм, че Кики скоро ще се прибере.

— Е, скъпа, боя се, че трябва да потеглям — трябва да дам поръчката за картичките в печатницата, а те затварят по обяд. Ще се видим на сватбата другата седмица!

— Да, и късмет! — извика след нея Сесили.

Два дни след като се срещна с Катрин в Гилгил, Сесили още не бе чула и дума за Кики. Никой от прислугата в къщата не говореше много английски, а и не би било редно да ги пита къде се губи собствената й кръстница…

Отгоре на всичко явно беше хванала някакъв вирус, защото всяка сутрин след закуска й прилошаваше, а в два следобед вече едва успяваше да се качи по стълбите, за да си легне да поспи. Очакваше да й мине, но, помисли си тя с въздишка, докато вдигаше филия хляб, само ставаше по-зле.

Сесили осъзна, че има опасност да си повърне кафето и тръгна бързо по терасата. Знаеше, че няма да стигне до тоалетната навреме, затова се скри зад някакви храсти и повърна в лехата.

— О, боже! — изстена тя и изтри сълзите, потекли от очите й. — Наистина не си добре, Сесили. — Тя се върна с бавни крачки в хладната къща и се качи със залитане по стълбите, за да пийне малко вода и да си легне, докато й мине.

— О, Сесили — промърмори тя, — какво ще правиш?

Мурата дойде няколко минути по-късно да изчисти стаята й, но се спря изненадана, когато видя Сесили да лежи на неоправеното си легло.

— Вие болна, буана?

— Да, боя се, че може да съм се разболяла — призна тя, прекалено ужасена, за да продължи да лъже.

— Може би малария…

Мурата остави купчината чисти чаршафи и се доближи до Сесили. Протегна колебливо ръка и сложи хладната си длан на челото на Сесили, но бързо я дръпна обратно.

— Не горещо, буана, значи добре. Обадим доктор, да?

— Не, още не. Може би утре, ако не се почувствам по-добре.

— Добре, вие почива — кимна Мурата и излезе от стаята.

Сесили задряма и по обяд се чувстваше достатъчно добре, за да стане и да хапне малко супа и хляб. Зарадва се, че не повърна обяда си, отиде да си избере нова книга от библиотеката и седна на обичайното си място на шезлонга под едно дърво. Няколко минути по-късно чу звънливия смях на кръстницата си, която се появи на терасата, следвана от капитан Таркуин Прайс и Алики.

— Прибрах се, скъпа! — извика тя, когато видя Сесили. — Извини ме, че те оставих сама толкова дълго, но вече се върнахме, нали, Таркуин?

— Да, любов моя — усмихна й се Таркуин.

— Ела да ме прегърнеш, Сесили! — Кики разтвори широко ръце и Сесили отиде между тях. — Олеле, изглеждаш ми пребледняла. Добре ли си?

— Мисля, че бях хванала някакъв вирус, но вече съм по-добре.

— О, трябвало е да кажеш на някой от слугите, щях веднага да се прибера и да доведа доктор Бойл. Алики, извади шампанско, за да празнуваме! Таркуин е в отпуск няколко дни, така че се прибрахме от града да подишаме малко чист въздух.

Чак тогава на Сесили й светна — Кики гледаше с обожание Таркуин, а той трябваше да е поне с десет или петнайсет години по-млад от нея.

Десет минути по-късно вече седяха около масата на верандата. Кики пушеше и пиеше шампанско с Таркуин, но Сесили упорито се придържаше към чая. Кики разказваше забавни случки от известния клуб „Мутайга“ и колко се били забавлявали на някакво състезание по поло.

„А аз щях да полудея от притеснение за здравето ти, докато ти си си живяла живота в Найроби с младия си британски офицер“ — помисли си Сесили и изведнъж отново й прилоша. Не знаеше дали е от малкото парченце торта, което бе изяла, или от себичното поведение на кръстницата й.

— Извинете ме, Кики, Таркуин, но още не се чувствам много добре. Ще ида да си почина в стаята си.

— Разбира се — отвърна Таркуин. — Ще ни кажеш, ако имаш нужда да повикаме доктор Бойл, нали?

Тя се качи горе и си легна, а от долния етаж още се чуваше разговор. Макар да нямаше причина Кики да не потърси утеха в ръцете на друг мъж — все пак беше необвързана вдовица, Сесили не можеше да не си припомни как Кики я бе запознала с Таркуин на Нова година. В тези прекрасни минути в ръцете му на дансинга Сесили се питаше дали този красив, чаровен англичанин не проявява интерес към нея. Но не, Таркуин почти със сигурност вече е бил любовник на Кики, изпратен онази нощ със задача да спаси кръщелницата й от публично унижение.

Джак, Джулиъс и Таркуин… в рамките на няколко седмици те бяха успели да сведат самоувереността на Сесили почти до нула. Ню Йорк, Англия, Кения… тя беше провал като жена по цялото земно кълбо. И се мразеше още повече, задето остави адреса си в Кения на Дорис, за да го даде на Джулиъс, преди да напусне Удхед Хол…

— Толкова си жалка, Сесили! — промърмори покрусена тя. „Още по-лошото е, че всеки ден питах слугите дали не е пристигнало писмо за мен от Англия…“

Сесили се завъртя неспокойно на леглото, стана и отиде до прозореца точно навреме, за да види как Кики, вече облечена в шикозен раиран бански, върви към езерото ръка за ръка с Таркуин, чието загоряло от слънцето стройно тяло беше на показ по къси панталони.

Тя загледа как се плискаха във водата и се смееха заедно, след което Таркуин взе Кики в ръцете си и я целуна много настоятелно, поне според Сесили. Тя се замисли за Бил Форсайт, който твърдеше, че не харесва хората.

И се зачуди дали не бе съгласна с него.

* * *

За щастие през следващите няколко дни болестта на Сесили попремина. Тя откри, че ако пропусне обичайната си чаша силно кафе сутрин, може да хапне малко хляб и мюсли. Не искаше и да чуе за алкохол, което сякаш много дразнеше Кики.

— Боже, определено си изгубила вкуса си за живота, докато ме нямаше. Няма ли да пийнеш една глътка? — попита Кики за пореден път, докато Алики й подаваше мартини.

— Кики, скъпа, няма ли да оставиш на мира горкото момиче? — намеси се Таркуин и погледна извинително Сесили. — Тя очевидно още се възстановява след боледуване.

Макар да бе благодарна на Таркуин, че усмирява Кики, Сесили отбягваше двамата колкото бе възможно, което всъщност беше лесно, защото те рядко ставаха преди обяд, когато тя ги виждаше за кратко на верандата, преди да се прибере горе за следобедния си сън. Столът до прозореца в спалнята й се превърна в любимото й място в цялата къща. Сядаше със свити крака в него, под вентилатора, който охлаждаше стаята, и използваше бинокъла си, за да наблюдава движенията на дивите животни в и около езерото.

Днес стадото хипопотами, на които беше дала имена наум, спеше обичайния си следобеден сън. Около тях малки рогати антилопи гризкаха гъстите листа на лилии край брега на езерото, без изобщо да се притесняват от огромните създания, които хъркаха наоколо им. По-навътре в езерото стволовете на мъртви дървета се протягаха към небето и осигуряваха удобно място за кацане на какви ли не птици, от миниатюрни сини рибарчета до тежки пеликани.

— Как може да стоя тук и да гледам това, а да съм толкова тъжна? — скара се на себе си Сесили. — Ако Мейми беше тук, щеше да излезе навън, да плува в езерото, да се качи на лодка, да живее. Щеше да ми каже да спра да се муся и…

Мисълта за сестра й и новороденото й бебе толкова далече от нея само я натъжи още и тя отчаяно затърси положителни мисли, които се изплъзваха от ума й веднага щом пристигнеха.

На вратата й се почука рязко и Мурата влезе, понесла роклята от зелена коприна, която Сесили щеше да облече на празненството за сватбата на Катрин и Боби след два дни.

— Красива е, буана — каза Мурата, докато я закачаше внимателно в гардероба. — Утре опаковаме багаж, да?

— Да, благодаря, Мурата.

— Никога не виждала Найроби, голям град — каза Мурата. — Вие щастлива. Напълня вана?

Преди Сесили да успее да отговори, Мурата излезе и я остави да се укорява за неспособността си да спре да се самосъжалява. Знаеше, че Мурата веднага би разменила живота си за нейния.

Тя застана пред огледалото и се загледа в собственото си отражение.

— Ще отидеш на тази сватба и ще се забавляваш, разбра ли? — С тези думи Сесили се обърна и тръгна към банята.

* * *

— Ще се погрижиш да ти дадат обичайната ми стая в клуба, нали? Гледа към градината, а не към улицата — говореше Кики, докато Сесили се качваше в нейното бугати. — Обадил си се да им кажеш, нали? — обърна се тя към Алики, който стоеше до нея.

— Да, мемсахиб.

— Предай обичта ми на Алис и всички други там, които не ме мразят — каза Кики на Сесили с престорен смях. Очевидно беше наранена, че не е получила покана за сватбата. — И ще се забавляваш, нали?

— Да, обещавам — съгласи се Сесили.

— Междувременно ние ще си направим собствено парти тук, нали така, миличък Таркуин?

— И още как, скъпа — отвърна Таркуин, приближи се и целуна Кики по темето. — Довиждане, Сесили, и кажи на момчетата в цвят каки, че скоро ще се върна да ги строя.

— Разбира се. Довиждане! — Сесили помаха весело и въздъхна от облекчение, когато колата тръгна.

Макар да се притесняваше, че ще отиде на сватбеното тържество сама сред море от непознати, се почувства и въодушевена, докато караха покрай езерото към Найроби. След седмиците, които бе прекарала затворена сама в Мундуи Хаус, престоят в оживен град можеше да я ободри. Беше й интересно и да види клуба „Мутайга“ лично, след като беше слушала толкова за него. Преди да тръгне, се погледна за последно в огледалото и реши, че в смарагдовозелената си копринена рокля и шапката в същия цвят, украсена с бяла сатенена панделка, изглежда поне прилично. В колата свали дългите си бели сатенени ръкавици и ги сложи на кожената седалка до себе си. Докато пътуваше, й се прииска да можеше да свали и роклята, която сякаш й бе отесняла ужасно от последния път, когато я облече в Удхед Хол.

— Какво очакваше, Сесили? Почти не си мръднала от стаята си, освен за сафарито — промърмори тя и си обеща, че когато се върне в Мундуи Хаус, ще започне да се топи в езерото всяка сутрин.

Когато наближиха града, Сесили се загледа с очакване през прозореца, но сградите в центъра на Найроби едва се виждаха отляво, а около пътя бяха построени в безредица безброй колиби.

— Очевидно не е Манхатън — изсмя се тя, докато Макена изкарваше колата от прашния главен път.

Спряха се пред двойна порта и той подаде глава да говори с пазача на пост. Портата се отвори и се озоваха сред безупречни зелени ливади, по които растяха дъбове, кестени и жълтокори акации. Гледката напомняше на Сесили на английски парк. Спряха пред двуетажна сграда, боядисана в бледорозово, с червен керемиден покрив и чисти бели кепенци по прозорците. Палмови дървета и жив плет ограждаха стените, а на входа имаше малки дорийски колони. Сесили не беше виждала друга сграда в Кения, която да излъчва такова усещане за цивилизованост.

Тя слезе от колата и бе посрещната пред двойните врати от мъж, който напомняше на по-млада версия на Алики.

— Добър ден, мемсахиб. Мога ли да попитам за името ви?

— Аз съм Сесили Хънтли-Морган, господине.

— Тук сте за сватбата на господин и госпожа Синклер?

— Да — потвърди тя, а мъжът плъзна писалката си по дълъг списък с имена.

— Госпожа Синклер вече ви е регистрирала. Али! — Мъжът се обърна към сенчестия интериор и щракна с пръсти. До него веднага изникна прислужник. — Моля заведи госпожица Хънтли-Морган в стаята й.

Али взе багажа й от Макена, който й отдаде чест и се върна в колата. Докато следваше мъжа по дървения под на рецепцията и по тесните коридори, Сесили вече чуваше жуженето на гласове отнякъде в сградата.

— Тук сме, мемсахиб. Стая номер десет — каза Али.

Сесили влезе в нещо като гола килия, обзаведена само с тясно единично легло, скрин с умивалник отгоре и гардероб, който приличаше на вертикален ковчег.

— Всичко наред ли е, мемсахиб?

— Идеално, благодаря.

Когато Али излезе и затвори тихо вратата зад себе си, Сесили поклати глава с неверие; беше си представяла, че клубът „Мутайга“ е кенийската версия на „Уолдорф Астория“. Не че я интересуваше, трябваше й само място за спане през нощта, но й беше трудно да си представи Кики да спи в стая като тази.

Сесили си оправи шапката пред огледалото, сложи си ново червило и погледна вратата, която щеше да я отведе до партито. Пое си дълбоко дъх и я отвори, но понеже нямаше абсолютно никаква идея накъде да тръгне по коридора, реши да следва шума на тълпата. Накрая се озова в пуста трапезария с много маси, украсени с кремави рози и гирлянди, с подредени по тях излъскани сребърни прибори. Масите продължаваха по верандата, зад която многото гости пиеха шампанско. Тя се чувстваше все едно върви през красива градина, пълна с екзотични птици. Е, поне жените бяха такива, помисли си тя, защото сякаш всички бяха облечени в ярки копринени рокли, а бижутата им блестяха под светлината на следобедното слънце. Що се отнася до мъжете, те приличаха на ято пингвини във фраковете си. Тя излезе от другата страна на тълпата и видя Боби и Катрин, облечена в семпла, но красива дантелена рокля, която обгръщаше пищната й фигура и разкриваше бледите й голи рамене. Рози с цвят на слонова кост украсяваха червената й коса и Сесили се усмихна, понеже приятелката й изглеждаше на върха на щастието.

— Шампанско, мадам? — попита минаваш, келнер.

— Имате ли вода? — Сесили не искаше да поема никакви рискове; нямаше да си позволи да повърне в храстите пред цялото местно висше общество.

— Сесили, скъпа! — Катрин й махна, след като срещу нея проблесна светкавица на фотоапарат. — Само още две-три снимки и ще дойда да те запозная с всички.

— Няма проблем! — извика в отговор Сесили, която нямаше нищо против да гледа тълпата, докато чака.

Ето я Алис, облечена в дълга сапфирена рокля с мъниста, плъзгаща се по прекалено слабата й фигура. А Идина, която за последен път бе видяла да тича гола към езерото в Мундуи Хаус, беше напълно облечена в лилава копринена рокля и тюрбан в същия цвят. Между жените стоеше висок, изискан мъж с руса коса и сини очи. Отдалече й напомни, поне по цвета на косата и очите, за Джак. За по-възрастен мъж беше изключително красив, а двете жени като че ли слушаха със затаен дъх всяка негова дума.

— Мила Сесили! Толкова ти благодаря, че дойде! — Катрин бе довлякла Боби със себе си до Сесили.

— Изглеждаш прекрасно, Катрин!

— Да, нали? — Боби прегърна новата си съпруга през рамото и я целуна по темето.

Катрин протегна лявата си ръка и посочи венчалния пръстен.

— Виж, Сесили, наистина се случи! След като толкова години го обичах отдалече, мечтата ми се изпълни.

— Толкова се радвам за двама ви! — рече Сесили, и наистина го мислеше. Ако това не беше истински брак по любов, тя не знаеше какво е. — Как мина вчерашната церемония?

— Толкова различна от това, колкото нещо би могло да бъде — отвърна Катрин. — Носех памучна рокля и всички кикую на татко дойдоха в церемониалните си дрехи — никога не си виждала такива екстравагантни бижута! Всъщност беше идеално и след церемонията те ни изпяха традиционната си сватбена песен.

— Която доста повече ми хареса от „Amazing Grace“ — вметна с усмивка Боби.

— Баща ти тук ли е?

— Не, каза, че било прекалено далече, а както знаеш този тип събития не са му по вкуса. Сега ела с мен и ще те запозная с другите от Долината, които още не познаваш — усмихна се Катрин.

След като стисна ръцете на поне двайсетина човека, Сесили напълно изгуби връзката кое име чие е. Имаше лорд Някой си, Граф Не знам си кой и купища жени с имена като Бабълс, Флоси и Тети.

— И, разбира се, познаваш милата ни Алис, която се надигна болна от леглото, за да бъде тук днес — каза Катрин, водейки Сесили в нов кръг. — Помниш Сесили, нали, Алис?

— Разбира се! Изглеждаш прекрасно, Сесили. Нали така, Джос?

Сесили видя как Алис погледна с обожание красивия рус мъж, когото бе забелязала по-рано. Ястребовите му очи първо се фокусираха върху лицето й, а после я огледаха от глава до пети, все едно преценяваха стойността й.

— Несъмнено — отвърна той с приятен английски акцент. — А коя сте вие?

— Кръщелницата на Кики Престън, разбира се! — обади се Идина от другата страна на Джос. — Изумена съм, че клюкарките още не са ти разказали всичко за нашата най-нова и най-млада придобивка — продължи провлачено Идина. — Сесили, скъпа, запознай се с Джослин Хей, граф Ерол — моят бивш съпруг.

„Значи това е мъжът, за когото ми разказваше Катрин…“ — помисли си Сесили, а Джос хвана ръката й и допря устни до нея.

— За мен е удоволствие, Сесили. Значи сте отседнали в Мундуи Хаус?

— Да, точно така — успя да каже едва-едва Сесили, защото въпреки разликата във възрастта, този мъж беше невероятно привлекателен.

— Много жалко, че вече не живея в Джин Палас край езерото, иначе можех да ви поканя на обяд или вечеря, заедно с кръстницата ви, разбира се. За жалост съпругата ми Моли е много болна и трябва да стоим близо до болницата.

— О, толкова съжалявам! — каза Сесили, неспособна да отдели очи от неговите.

— Дълго ли ще останете в Кения? — попита я той.

— Ами, аз…

— Ела, Сесили, имам още много приятели, с които трябва да се запознаеш и не мога да оставя Джос да те задържи цяла вечер. — Катрин я хвана здраво за ръката и я отведе почти насила. Сесили не можа да се сдържи да не погледне обратно и видя, че погледът му още бе спрян върху нея.

— Сериозно, Сесили, надявах се, че поне ти ще останеш неуязвима за чара на Джос. Виж се само! — Катрин завъртя очи. — Просто не знам какво прави на жените, но на всички им омекват коленете, когато са около него. Освен това е малко стар за теб. — Катрин посегна към чашата вода, която келнерът бе донесъл за Сесили. — Изпий това и се вразуми. Той е на трийсет и седем, за бога!

— На същата възраст като твоя Боби! — Сесили най-после си върна гласа. — Както и да е, разбирам какво имат предвид всички, когато говорят за него. Той е поразително красив и толкова чаровен…

— Скъпа! — намеси се в разговора им Алис. — Мога ли да те открадна за малко? От кухнята искат да знаят колко дълга пауза искаш между ястията.

— Извинявай, Сесили, ей сега се връщам. Само се дръж прилично, докато ме няма! — подвикна Катрин и последва Алис през тълпата.

Сесили отпи от водата си и понеже усещаше как слънцето пече по копринената й шапка, застана в сянката на висок храст, покрит с красиви розови цветя.

— Хубави са, нали? — чу се глас от дълбините на храстите. — Това са хибискуси. Често си мисля, че ако имах време да си посадя градина, бих ги засадил навсякъде.

Бил изникна до нея, облечен много несвойствено в официални дрехи.

— Извинявай, че така те издебнах. Просто се бях скрил да се облекча, ако трябва да съм честен.

— О, разбирам — отвърна Сесили, усещайки как се изчервява, и се зачуди дали той нарочно я кара да се чувства неудобно.

— Трябва да кажа, че изглеждаш чудесно в официално облекло — каза Бил и посочи с жест роклята й.

— Както и ти — отвърна тя.

— Съвзе ли се от шока, че беше на косъм да се превърнеш в лъвска закуска?

— Да, благодаря. И отново ти благодаря, че ме спаси.

— За мен беше удоволствие, мадам.

Разговорът затихна и двамата се загледаха в тълпата.

— Напомнят ми на фламинги в езерото Накуру — събират се да клюкарстват, после мигрират обратно по гнездата си в хълмовете, след като се наядат и напият — каза Бил. — Не ми е по вкуса, както може би си се сетила, но доста харесвам Катрин и Боби, затова реших да наруша обичая си, да потисна презрението си и да дойда. Поне за около час.

— Не си ли довел Нигаси със себе си?

— Всъщност да. Той пази пикапа, готов да тръгне веднага щом реша да се измъкна.

— Не си го поканил да влезе?

— Де да можех, госпожице Хънтли-Морган, де да можех. Тук има строго правило да не се допускат чернокожи гости. Което е смехотворно, не мислите ли? Те работят тук, а в страната има сто хиляди пъти повече от тях, отколкото от нас. Колониализъм, а? Откъде е намерил толкова арогантност, чудя се?

— Вашата британска кралица Виктория може би има нещо общо.

— Несъмнено. — Бил я изгледа. — Не бих те взел за любителка на историята, трябва да призная.

— Имам диплома по история от „Васар“ — каза Сесили и за пръв път благодари наум на баща си, че я препоръча като по-полезен предмет за нея от икономиката.

— Наистина ли? Колко интересно. — Бил протегна ръка да вземе чаша шампанско от един келнер. — И какво смяташ да правиш с образованието си, ако мога да попитам?

— Нищо особено — сви рамене Сесили. — Какво може да „прави“ една жена със знанията си?

— Ти самата току-що изтъкна, че всичко това, самата Британска империя, е създадена от жена — възрази той.

— За жалост не съм императрица. И не бих искала да бъда.

— Е, нека ти кажа, че тук пред теб стоят много „императрици“ — поне в собствените им представи. И някои императори. Но е лесно да си голяма риба в малко езеро, стига около теб да плуват малки рибки, готови да заемат второ място. Виж там например — Бил посочи Джос Ерол с Идина и Алис от двете страни. — Всички те трябваше да се научат да споделят, ако ме разбираш.

— Да, мисля, че разбирам.

— Е, не бива да те задържам повече на най-бляскавото събитие на годината. Макар че се съмнявам да предстоят още много. Току-що чух, че Германия е нахлула в Прага. Ние сме на прага на нова световна война. Ако бях на твое място, бих се прибрал в Америка, преди да е станало твърде късно.

— О, божичко! — Сесили погледна Бил с ужас. — Къде си го чул?

— Джос Ерол ми е приятел и всъщност той беше този, който ме убеди да дойда тук и да се установя в Африка. Каза ми под строга поверителност по-рано. Той е заместник-директор на Централния комитет по войските и е отговорен за планирането на разпределението на военния и цивилния персонал. Заклел съм се да не казвам и дума, разбира се. Той не иска щастливата двойка да чуе за това в деня на сватбата си, но… Боя се, че вече не можем да разчитаме на нищо. Декларацията на Чембърлейн за „мира на нашето време“ е разбита на пух и прах. А сега, след като си показах лицето тук, трябва да се върна във фермата и да се опитам да пресметна колко глави говеда ще реквизира британската армия за предстоящите военни действия, защото съм убеден, че идва война. Лека вечер, Сесили.

Бил й се поклони леко и си тръгна както бе дошъл — през плета от хибискуси.

* * *

На вечеря час по-късно Сесили откри, че не можеше да преглътне и хапка. Бяха я сложили на масата до мъж на име Пърси, който беше управител на нефтената компания „Шел“ в Източна Африка. От другата й страна седеше сър Джоузеф Някой си, който бил генерал-губернатор на Кения допреди две-три години. Явно новината за онова, което й бе разказал Бил, някак се беше разпространила, защото след няколко минути любезности мъжете заговориха шепнешком над главата на Сесили. Поне Джос Ерол седеше срещу нея, така че имаше нещо приятно за гледане, докато я игнорираха, но той изглеждаше запленен от съседката си Филис, която бе представена като съпругата на Пърси от „Шел“. Сесили обикновено не осъждаше външния вид на други жени, но не можеше да не се зачуди защо божественият Джос намира тази жена за толкова привлекателна. Ръцете му постоянно докосваха различни части от тялото й, но тя изглеждаше доста невзрачна и трътлеста.

— Как се чувствате, мила?

Една по-млада жена, или поне по-млада от повечето гости, се обърна към нея, когато оркестърът засвири и половината маса тръгна към дансинга.

— О, чудесно, благодаря — излъга Сесили.

— Аз съм Етни Бойл и съм омъжена за Уилям — може да сте чувала за него, той е местният лекар.

— О, да, разбира се. Той се грижеше за Алис, нали?

— Опитва се, да, но както несъмнено знаете, не е лесно човек да се грижи за нея. Може ли? — Етни посочи стола, освободен от човека от „Шел“.

— Но, разбира се.

— Катрин ме помоли да ви наглеждам днес. Трудно е да се справиш с тази тълпа, особено когато си сам.

— Да, правя всичко по силите си да запомня кой кой е, но…

— Може да бъде много объркващо, особено след като толкова много от нас са се изпоженили помежду си — засмя се тя. — Как е кръстницата ви? Видях я тук преди няколко дни и изглеждаше в добро настроение, както обикновено. Толкова ужасни неща й се събраха…

— Да, така е.

Може би беше от задушаващата жега на вечерта, може би от малката чаша шампанско, която бе изпила на тоста за младоженците, да не говорим за ужасните новини от Чехословакия, но се чувстваше много зле. Главата й се завъртя и тя посегна да извади ветрило от чантичката си.

— Добре ли сте, скъпа?

— Да, просто е толкова ужасно горещо и…

— Хайде да ви вкараме вътре, какво ще кажете? Уилям! — извика Етни през масата на съпруга си. — Това е Сесили, кръщелницата на Кики, и й прилошава от жегата. Ще ми помогнеш ли, скъпи?

Колкото и унизително да беше за Сесили, мъжът и жената й помогнаха да стане от стола си и я подкрепяха по пътя към сравнително хладния салон. Над нея се въртеше вентилатор и разхлаждаше въздуха. Сложиха я да седне в кожено кресло и доктор Бойл й донесе чаша вода.

„Сигурно си мислят, че съм пила прекалено много алкохол“ — помисли си със смущение Сесили, докато Етни й вееше с ветрило, а доктор Бойл й даваше да пие малки глътки вода.

— По-добре ли сте, мила? — попита той.

— Да, малко. Толкова съжалявам за притеснението.

— Не ставайте глупава, напълно разбираемо е. Тук ли ще останете да спите, или да повикаме шофьор да ви върне у дома?

— Ще остана тук.

— Пулсът ви вече се поуспокои — каза доктор Бойл, след като провери китката й. — Сигурен съм, че след един хубав сън ще се оправите, ако изобщо е възможно да се спи с всичкия този шум. — Той се усмихна, а оркестърът засвири нова песен. — Ще оставя жена ми да ви заведе в стаята и ще намина да ви прегледам утре сутрин.

— О, сигурна съм, че няма нужда — каза тя, а Етни се появи до нея с ключа от стаята й. Тя помогна на Сесили да се изправи и двете излязоха бавно от трапезарията. Шумът от музиката и смеха постепенно затихна, докато се отдалечаваха по коридора.

— Имала ли сте други пристъпи на световъртеж напоследък? — попита Етни.

Сесили беше прекалено замаяна и нещастна, за да лъже.

— Да, от време навреме, но съм сигурна, че е просто от жегата.

— Е, съпругът ми ще се върне сутринта да провери, просто за всеки случай. По-добре да внимаваме, отколкото да съжаляваме, нали така? А сега лека нощ, Сесили, мила — пожела й тя, когато се спряха пред вратата на спалнята й и Етни я отвори.

— Лека нощ и много ви благодаря за помощта.

Когато седна на леглото и свали ципа на роклята си, Сесили въздъхна с облекчение, защото усети, че за пръв път тази вечер можеше да диша. Щом си облече нощницата, тя легна под чаршафа и затвори очи. Макар оркестърът да не спря да свири до късно през нощта, Сесили не помръдна.

* * *

Събуди я почукване на вратата. С огромно усилие тя се върна в съзнание.

— Кой е?

— Доктор Бойл. Може ли да вляза?

Преди Сесили да успее да отговори вратата се отвори и влезе доктор Бойл с медицинската си чанта.

— Добро утро, Сесили. По-добре ли се чувствате?

— Определено спах добре, благодаря.

— Отлично! Това е най-доброто лекарство, сънят. А сега си мислех да намина да ви прегледам, преди да си тръгна.

— Сериозно, докторе, добре съм и…

— Преди няколко минути говорих с капитан Таркуин Пиърс — след вчерашните новини за Хитлер има събрание в Джентълменския бар. Попита ме дали съм ви видял на снощното тържество и аз му казах, че сме се видели и ви е прилошало. Капитан Прайс ме уведоми, че това заболяване продължава от доста време. Така че нека да направим един преглед, а?

С въздишка от срам Сесили позволи да бъде прегледана и отговори на безкрайните въпроси. Доктор Бойл си свали слушалките и я погледна.

— Мила моя, омъжена ли сте?

— Ами не, бях сгодена до миналата Коледа, но годежът бе развален.

— Преди Коледа, така ли?

— Да.

— А кога беше последният ви месечен цикъл?

— Ами… — Сесили се изчерви. Никога в живота си не бе говорила за това с мъж. — Не съм сигурна.

— Опитайте се да си спомните.

Сесили, която така или иначе рядко имаше редовен цикъл, се замисли.

— Мисля, че трябва да е било точно преди да замина и да пристигна тук.

— И колко отдавна е било това?

— Последната седмица на януари. Значи… цикълът ми е бил около две седмици по-рано.

— А днес сме шестнайсети март. Мила Сесили… — Доктор Бойл я хвана за ръката. — Предвид симптомите ви и след като прегледах корема ви, при нормални обстоятелства бих казал, че по всяка вероятност очаквате…

— Какво?

— Бебе. — Доктор Бойл й се усмихна сухо. — Но щом казвате, че годежът ви с вашия младеж е бил развален преди Коледа, аз съм объркан. Ще задам въпроса колкото може по-деликатно… има ли някаква вероятност да сте бременна?

— О, не… — Сесили покри лицето си с ръце. Шокът премина по цялото й тяло и тя се зачуди дали човек може да припадне, докато лежи.

— Мила моя, не е моя работа да ви питам какво и как, но бих заложил кариерата си, че сте бременна от около два месеца. Виждам, че тази новина е голям шок за вас.

— Да — прошепна Сесили, все още криейки лицето си с ръце, прекалено ужасена и засрамена, за да погледне доктора в очите.

— Добрата новина е, че определено не сте болна. Капитан Прайс се притесняваше, че може да имате малария.

— Маларията щеше да е за предпочитане, докторе — промълви Сесили. — Умолявам ви — каза тя, най-после сваляйки ръце от лицето си и поглеждайки нагоре към лекаря, — моля ви, ще се закълнете ли никога да не казвате на никого за това?

— Поверителността между лекар и пациент е гарантирана, мила моя. Но смятам, че е важно да кажете на някого за… състоянието си.

— По-скоро бих умряла!

— Разбирам, но позволете ми да ви кажа като човек, който живее тук и лекува много пациенти — няма как да шокирате нито мен, нито повечето хора, които живеят наоколо. Бих ви посъветвал да кажете на кръстницата си. Госпожа Престън може да е много неща, но е жена с опит и има добро сърце.

Сесили лежеше безмълвна. Никакви думи не можеха да изразят ужаса и срама й.

— Ами бащата? Да смятам ли, че е местен?

— Аз… не, не е. Запознахме се в Англия. И не, не би пожелал да… поеме отговорност. Сгоден е за друга. Разбрах чак след като…

Сесили едва успя да се насили да погледне пълните със съчувствие очи на доктор Бойл.

— Разбирам колко сте шокирана — каза накрая доктор Бойл, — но не сте нито първата, нито последната млада дама, която се е намерила в такава ситуация. Сигурен съм, че ще намерите решение; повечето успяват.

— Има ли… някакъв начин да, ами… бебето да не се роди?

— Ако питате за аборт, ще трябва да ви кажа, че е не само незаконно, но и много опасно. Мисля, че трябва да приемете, че бебето ви ще се роди след около седем месеца, и да си направите съответните планове. Имате ли семейство?

— Да, в Ню Йорк.

— Тогава може би трябва да обмислите дали да не се върнете в Америка възможно най-бързо, особено предвид случващото се в Европа.

Сесили остана безмълвна. Умът й бе замъглен от шока и не можеше да мисли за нищо, най-малкото за бъдещи планове.

— Сега ще ви оставя, мила моя, но както казах, определено бих ви посъветвал да се доверите на кръстницата си. Тя се грижи за вас вместо родителите ви, докато сте тук, все пак. А и честно казано няма как да не забележи сама в следващите няколко седмици. Ето картичката ми. Моля, обадете ми се, ако имате нужда от помощ, медицинска или лична.

— Благодаря ви. Предполагам, че ви дължа пари за тази… консултация?

— Смятайте я за безплатна. Разбира се, ако решите да останете тук, бих се радвал да се грижа за вас по време на бременността ви. Приятен ден, мила моя.

Той излезе от стаята. Сесили се вгледа в стената пред себе си, на която висеше ужасна картина на масайски воин, застанал над трупа на лъв, пронизан от копието му.

Ръцете й бяха леденостудени въпреки жегата в стаята. Тя отметна чаршафа, вдигна нощницата си и колебливо сложи ръце на корема си. Какво се очакваше да почувства? Просто не знаеше.

Може би би могла да попита Мейми…

„Не! Не, не…“

— О, господи, боже мой… — Тя поклати глава, сви се на топка и се обърна с гръб към вратата, сякаш за да не позволи повече лоши новини да влязат през нея. — Какво съм направила?

На вратата отново се почука и Сесили, заслепена от сълзи, остана безмълвна.

— Сесили, Кики е. Може ли да вляза?

— Не — прошепна на себе си Сесили и заклати глава. Чу как вратата зад нея се отвори и пак се затвори тихо.

— О, милото ми, ангелчето ми… какво ти е?

— Моля те, Кики, умолявам те, просто ме остави…

— Какво ти е казал доктор Бойл? Смъртоносно ли е? Видях го ей сега в коридора, когато пристигнах за закуска… сега ще ида да го намеря и да го питам сама.

— Не! — Сесили се изправи до седнало положение и си изтри очите. — Моля те, Кики, няма нужда да го правиш. Проблемът ми не е… — Сесили преглътна тежко, — смъртоносен или животозастрашаващ.

— Добре. — Кики пристъпи към нея. — Значи нямаш малария?

— Не.

— Или холера?

— Не.

— Или рак?

— Не, Кики. Уверявам те, доктор Бойл потвърди, че не съм болна. Моля те, не се притеснявай за мен, ще се оправя.

— Разбира се, че се притеснявам за теб, скъпа, ти си любимата ми кръщелница. И нося отговорност за теб, докато си тук. Не се грижа много добре за теб напоследък, нали?

Сесили, която още беше със затворени очи, чуваше дишането на Кики над себе си и усещаше парфюма й, от който веднага й прилоша.

— И какво е казал доктор Бойл, че толкова те е разстроило?

Сесили отново поклати глава и остана безмълвна. Над нея също се възцари мълчание.

— Значи симптомите ти са световъртеж и гадене — каза Кики малко по-късно. — Както и изтощение, нали така?

— Наистина, Кики, вече се чувствам много по-добре. Аз…

Кики докосна нежно ръката на Сесили и тя усети как кръстницата й сяда на леглото зад нея.

— Казал ти е, че си бременна, нали така?

Сесили затвори очи още по-здраво, за да не могат да потекат сълзите. Може би ако се престореше на мъртва, Кики щеше просто да се махне и да я остави на мира.

— Мила моя, знам, че сигурно си в ужасен шок, но знаеш ли какво? Аз съм била в същата ситуация. Ужасно плашещо е, но ще намерим начин да се справим заедно с това. Чуваш ли ме? Сесили?

Тя усети как Кики я разтърсва леко и успя да кимне немощно.

— И така, по-добре е да си тръгваме оттук. Алики е отвън с колата. Таркуин го извикаха обратно в Найроби след ужасната новина за Хитлер и трябва да остане, за да прави каквото там правят капитаните от армията в тези ситуации. Така че ние с теб ще се върнем заедно в Мундуи Хаус. Какво ще кажеш?

Сесили сви рамене. Чувстваше се като глезено дете, а всъщност не беше. Чу Кики да се движи из стаята.

— Ела, скъпа, извадила съм ти дневните дрехи. Трябва да ги облечеш и ще се върнем вкъщи.

— Толкова ме е срам, Кики — изстена тя. — Ами ако доктор Бойл е разказал на всички хора навън? Всички важни хора наоколо биха могли вече да знаят.

— Кълна ти се, че доктор Бойл е самата дискретност. Какви неща би могъл да разкаже за мен, а никога не го е правил! Хайде, ела. Трябва да станеш и да се облечеш.

Разумът надделя и с помощта на Кики Сесили си сложи блузата и полата, събра си багажа и докато Кики говореше с Али, Алики я посрещна на вратата и я заведе в колата. Сесили се сниши на задната седалка, в случай че някой реши да погледне през прозорците.

— Готови сме, да тръгваме! — каза Кики, след като се качи отпред до Алики.

Сесили току задрямваше по пътя към Мундуи Хаус, понеже шокът й действаше като упойка и притъпяваше сетивата й. Когато пристигнаха, Алики я предаде на Мурата, която й помогна да се качи по стълбите и да си легне.

След като затвори кепенците, Мурата излезе. Сесили затвори очи и отново заспа.